Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: modernitebgcom
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13906

Онлайн са:
Анонимни: 452
ХуЛитери: 1
Всичко: 453

Онлайн сега:
:: lirik1

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2020 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
ХуЛите :: Виж тема - Каймакчалан помни, а ние...
.: Търсене :: Списък на потребителите :: Групи :: Профил :: Влез и виж бележките си :: Вход :.

 
Започни нова темаРепликирай в темата
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Автор Съобщение
rainy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон

МнениеВъведено на: 07 Юли 2008 16:00:49 » Каймакчалан помни, а ние... Отговори с цитат върни се горе

ДОЙРАН

Цветята повехнаха. Още на втория ден.
Парче от хляба остана още малко.
Сватбеният пръстен - на врата ми е.
Завързан с червен конец за мен. Недаден.
Думите, с които ме изпрати,
продължавам да ги чувам. И неказаните.
Кърпата, тъкана с обич,
скрил съм под шинела. Пазя я.
Все едно ме докосват ръцете ти.
И дано ми донесе късмет -
да не изпише тялото ми диря
върху снега с червено.
Да ме подмине изстрелът,
дето очите ми ще затвори.
И очите на децата ни. Неродените.
Върху карабината ръцете ми мръзнат.
Твоите ръкавици са последната преграда
между зимата и мен.
Цигарата ме парва всеки път,
там където ме целуна. За последно.
Краката ми потъват във калта -
окопите са пълни винаги до глезените.
Спасяват ме чорапите оплетени от твоите ръце.
Писмото ти - последната преграда пред сърцето ми -
ме топли.
Елек не свари да ми оплетеш…
Оплела си ми мислите. И целия.
Сили ми дава ликът ти
в минутите преди атака.
И ми се иска преди смъртта
пред тебе да се изповядам.
Последната ми мисъл - за теб да е.

Йовано… Йованке…

***
На тези, които паднаха в окопите.
На тези, които не ги дочакаха.
На тези, които създадоха клипа, за да ни напомнят
колко къса е човешката памет.


Да, началото е странно. Този стих на Пламен Лакеров винаги ме е карал да настръхвам, но не заради тази си емоция го цитирам, а защото този стих сега се намира на Дойран... Точно на Кала тепе – Окото на Дявола, както са го наричали англичаните, точно на върха (в превод Красив), откъдето ген. Вазов е командвал едни от най-успешните действия с най-умно изградени укрепления във световната военна история и влезли във военните анали и учебници... Точно там, където смъртта се е чувствала у дома си, а домовете?..
Всъщност не само началото е странно, но и самото пътуване – замислено като странно (вероятно за много хора е такава дефиницията, и то омекотена) и реализирано като такова.
Едно пътуване по дири, споменавани само по повод и то с политически дивиденти (изключения ако има, са огромна рядкост) и по места, където всяко камъче е пропито с българска кръв; места, по които единици българи са стъпвали, а като родова памет там има само изпотрошени надгробни камъни, пущинаци и забрава. От нас, като народ...
Едно пътуване по част от фронтовата линия (включително и екстремни нейни участъци) на Първата световна война, започнало от с. Фурка, където се е намирала главната квартира на командващия фронта ген. Вазов и бункера му за укриване. Дори и паметна плоча няма...

По пътя за Фурка преминахме покрай българска чешма, строена около 1918 година, според полу-изтрития надпис, и българско гробище, обрасло в бурени и с разкопани от иманяри гробове на български войници. Гледка, на която неведнъж щяхме да попадаме...
На път за Дойран спряхме на лобното място на полковник Каварналиев, достойно загинал в Междусъюзническа война в битка при съотношение 3400 български войници спрямо 41 000 гръцки. През 60-те години гробът му е взривен от сърби и поруган. Запалихме свещичка...

‘Наминахме’ и през с. Църничани – едно сякаш забравено от Бога село, чиито жители изумено ни гледаха какви ги вършим в тяхната обител с тези раници. Всъщност издирвахме още един родов ‘паметник’ на пролята кръв. Намерихме го...
Сред гъстите шубраци пролуката си беше чист късмет за откриване. След това, обаче, чувството е невъзможно за описване... Пред нас се разкри гледка, от която можеш само да настръхнеш! След продължителна борба с храсти и дървета те започнаха да разкриват своите тайни... Една след друга ...
И още един интересен акцент– войнишките тленни останки са били очевидно смесени с тези на местното население от самото местно население, защото открихме Християнски паметници там. Този акт определено заслужава размисъл...

Преди да хукнем към Кала тепе, спряхме на една отбивка. По-точно паркинг... Сигурно бихте се удивили защо тази бетонна площадка със зарязан строеж над него е спряло вниманието. Причината е колкото съществена, толкова и тъжна... Меко казано. Тук е имало българско гробище. По правителствена заповед е заличено и залято с бетон. Започнат е строеж на хотел. Малко след това е спрян. Потъвал...
Никой не е прокопсал, ако строи върху кости. Особено по този начин...

Независимо от жегата и умората, нарамихме и хукнахме към първия връх – и в пряк, и в преносен смисъл, който си бяхме набелязали предварително. Пътят към Кала тепе е осеян с натрошени камънаци. Такава е почвата там. Наследство от войната... По пътя дори успяхме да изпреварим и някои местни обитатели!

Каменистата и сравнително прилична пътека свърши и в подножието му трябваше да се бухнем в джунглата от драки, препречващи достъпа ни до билото. Бяхме предупредени какво да очакваме, но чак ТАКОВА чудо наистина не очаквахме... Дефиницията „непроходимост” никак не е пресилена! Като прибавим и шиповете, които се забиваха навсякъде и ни деряха, сякаш пазеха свещения Кивот, дърветата, които някак трябваше да преодолеем къде със силата на телата си (с моите внушителни 1,55 сериозна борба по сумо падна...), къде лазейки с цяло тяло, в някакви измислени тунели, от които се почувствахме генерално изгубени, картинката придобива достатъчно груб характер. Леката подробност, че участъкът беше и прилично стръмен и трябваше да се преодолява и немалка денивелация, барабар с останалите препятствия, сложи черешката на тортата. Някак (как, не знам!) се измъкнахме от този капан и се добрахме до участък , от който пътят към върха изсветля. В душите ни също...
Поели облекчено дъх, започнахме да си навираме носовете във всяка военна ‘дупка’, която срещахме, а те (може би поради дивия ни маршрут) никак не бяха малко. Просто земята ни разказваше историята. Историята на стотиците хиляди, оставили костите си там. Земята, която с помощта на къртовския труд на българските момчета, се е опитвала да ги пази ...

Последно драпане и вече бяхме горе ...
Там, от където се разкрива гледката на целия Дойрански фронт...
Дебелината на бункера , изграден на самия връх, беше внушителна.
И нито следа от наша памет! Само англичани бяха оставили своя ‘подпис’ . Време беше това да се промени. Време беше да звучи не само Remembrance, а и още НЕЩО . За време, колкото времето позволи...
Стоварихме всичко, което носехме и се заехме с осъществяване на идеята ни. Над Дойран не беше валяло с месеци, а точно тогава се разрази буря, с огромни капки, и вятър. Последният беше причина все пак да останем сухи, не че в този момент обръщахме внимание на тази опасност...
Сковахме на място простичкия кръст, надписахме го и го заковахме на единственото дърво, протегнало клони над Кала тепе. Под него забих собственоръчно разбиващия стих на Пламен Лакеров. Мисля, че ще се чувства уютно и заслужено у дома си в този храм под облаците...

След достатъчно разбиващия, но уникален преход едва се завлачихме по тъмно до Стари Дойран и някакси успях да омагьосам собственика на един частен плаж с приказна морава (въпросният собственик изобщо не ми хвана вяра къде сме скиторили и дори зверските драскотини по ръцете не подействаха като аргумент, но се смили над изпадналия ни вид очевидно) и да се настаним там. Комарите с размер на водни кончета, които ни изядоха вечерта, ще ги премълча, защото не ми изнася... След ужасните и кошмарни драки бухването в Дойранското езеро, обаче, беше като второ раждане! (Компроматни снимки няма, не се кокорете!)
Още един специален нюанс последва на следващия ден – откриването чешмата Фердинандка, намираща се на „гърба” на Кала тепе. Строена от нашите войници, тя е жива реликва (стига се по макадамовият път, също от тях строен, и с множество паяци, нахално заели цялото въздушно пространство) и пътят до нея ни беше начертан на схема от местен жител.

Всъщност още една реликва, посещавана отново основно от англичани, чийто ‘подпис’ този път стига и до каменна плоча, намираща се на двадесетина метра навътре в гората. Отново нищичко не доказваше, че българите помнят и хранят елементарен респект към кървавата ни история.
Мъжете почистиха вековните камъни с трионче и ножове, колкото успяха...

Пътят до Фердинандка е доста объркан, всъщност. Схемата свърши работа, но донякъде, повече интуицията действаше. Затова на връщане отбелязвахме корекциите и по-късно я превърнахме в истинска топографска карта. Луди хора, знам...
Достатъчно луди, че след тези неуморителни ‘разходчици’ да хукнем веднага по прашните и непознати шосета на Македония към Битоля
и поредната набелязана (междинна) цел - връх Пелистер (2601 м.). По инструкции се озовахме в едно наистина чудесно, макар и твърде цивилизовано място. Независимо от забраната за бивакуване – Пелистер е резерват, решихме да рискуваме, защото планирахме ранно измъкване по посока целта ни, а тя беше и на-високата точка на Баба планина, и Червената стена, и българска военна болница – един достатъчно амбициозен 12 часов маршрут. Не хоризонтален - 1500 метра денивелация...

На сутринта спътниците ми в техен стил подбраха най-екстремната (естествено!) и (по предварително дадени им инструкции ‘най-огледната и юбава, по ръба’) кратка пътека, от което езикът ми придоби интересна дължина, но това се очакваше. Интригуващият момент настъпи, когато се докопахме до първите по-сериозни препятствия. Наистина сериозни... Една каменна пътека, която още в началото стресира моята аерофобия, че и с кошмарна денивелация, но стиснах зъби и се юрнах нагоре. До момента, в който не достигнахме буквално каменна стена, която моооооже би бих изкатерила с малко помощ (нужна ми най-вече психологически) и без раница, но с тумрука на гърба ми (все едно с морени от скалните реки го бях напълнила!), който водеше до немалък дисбаланс и ‘пиянско’ люшкане, катеренето би могло да завърши не в болницата, а директно във Вечните ловни полета. Независимо от ръката, която ми бе обещана (и давана!) взех решение – няма да преча на другите и себе си и до тук! (Впоследствие се оказа, че решението ми е било наистина правилно.) И още едно решение – да атакувам върха от по-цивилизовано място сама. Реших още, че няма да имам проблеми. Все пак не сме в дън гори тилилейски... Имах топла дреха, яке, вода, храна (немаловажно за мен – и цигари!) – споменах вече тумрука на гърба си, плюс инат като за световно и ако си отварях очите и следвах маркировката, а не блея в облаците както обичайно, щях се справя. Разбрахме се за връзка по телефона с мъжката част, която щеше да изкатери по козята урва върха, уговорихме среща и хукнах по склона. Издрапаната с килограми пот и часове катерене кота беше преодоляна надолу на тагадък и започнах да марширувам по друга, обозначена от самото начало пътека с няколко направления, която впоследствие се разклоняваше за върха. След сериозен марш ту нагоре, ту надолу, зяпане по неочаквани гледки и силно отклонение встрани от върха ме обзеха леееки подозрения, че нещо съм омотала маршрута.
Три часа и – достигната крайна точка под формата на скала над пропаст с паметна плоча на местен хайдутин – не Пелистер определено!, направих кръгом и реших да търся къде съм сгафила. Имах късмет и срещнах едни баир-будали, местни, които странно ме изгледаха, още по-странно – когато им проговорих на български, а когато невинно запитах за върха, съвсем подозрително ме огледаха от глава до пети. Явно не им вдъхнах особено доверие, но все пак ми показаха пътеката вдясно и табелата, които бях пропуснала и не пропуснаха да погледнат часовника (вече обяд) и с леко покашляне да предупредят, че дотам са все пак 4 часа сериозно темпо, и то не разходка в парка... Междувременно споменаха някакви скали и когато видях надписа Rock trail, смътно подозрение ме обзе къде бих се озовала отново. (Точно това и се случи!) Независимо от това поех нагоре – докъдето стигна...
Докато правех правих тегели (вертикални!) и обикалях подстъпите на връх Стиф – портата към Пелистер, като гладно коте покрита паница мляко, през главата ми минаваше основно една мисъл – КАК са се справяли с логистиката, или иначе казано снабдяването (моля за извинение, ако терминологията ми не е прецизна, не съм изучавала военно дело), войниците, които винаги остават на заден план като внимание. Аз едва собственото си тяло влачех нагоре, а какво остава да мъкнеш провизии, вода, снаряжение... И да се биеш...
Маршируването ми нагоре и литрите пот изведнъж придобиха несъществено значение, когато изведнъж съзрях, сякаш изникнала от нищото, дървена платформа...
Оставих раницата (имах чувството, че тежа 40 килограма без този тукмак) и припнах по скалите към нея. Невероятен, размазващ сетивата изглед! После се оказа, че това е наблюдателен пункт от войната, реставриран. Нагоре екшънът по морените продължаваше. Там, всъщност, се вливаше и пътеката, която спътниците ми бяха поели от другия склон. Погледнах жално маркировката, която водеше нагоре, но разумно (какъв напредък!) реших, че няма да се катеря, независимо че началото й не беше проблем. Като компенсация, макар и нищожна, освободена от излишни тежести, се направих на Спайдърмен, забила здраво петички в скалата, и се изкефих максимално на птичия поглед...

Признах поражението си пред Планината и след това юруш пак надолу. На връщане от Ахилесовата ми пета ‘кацнах’ (разглобените ми кокали, имам предвид) с огромно удоволствие в един вълшебен оазис, изграден отстрани на почти вертикалната горска пътека, в горната й част, и който фиксирах на отиване към прословутата Rock trail. След известно време отдолу се появиха пръхтящи мъж и момче (успокоих се, не само аз издавам звуци на парен локомотив!), които не пропуснаха да поздравят и да се поинтересуват любезно какво, аджеба, правя сама там. Поразговорихме се, но една реплика беше особено любопитна: 'Всичко хубаво, ама внимавайте, ако ви срещне мечка!'
Измъкнах се с усмивка, че хората са по-страшни от мечките. Живата истина си е, животните убиват само телата, и то не за удоволствие, но това е друга тема...
После се оказа, че предупреждението им не е на майтап. В този резерват (а ние се намирахме в сърцето му, в най-охраняваната червена зона) имало и рисове, и глигани, и мечки – коментирам фауната само, и всички те под защита на закона и с доста свободно поведение. Все пак въпросната емоция ми се размина! Тези детайли, а и не само, ми ги разказа после хижаря на Копанка, който се оказа син на загинал на Еверест македонски алпинист. От него разбрах и за трети маршрут към върха, без алпинистки изпълнения, но реших да не експериментирам с нощни щуротии и разходка върху нервите на спътниците си.
Поредният местен жител (не историк), който знаеше много детайли за сраженията, местонахождението им, загиналите, линията на фронта, гробищата. Просто хората помнеха... Заговорихме се за Каймакчалан (където бяхме предния ден), завоя на река Черна, Попадия, Старков гроб. Наистина помнеха! А ние...
А ние? Защото Каймакчалан наистина е сакрално място за нас. Във всяко едно отношение! Там единици българи са стъпвали, а всяко камъче е пропито с наша кръв...

Всъщност, да се стигне до него не е чак толкова лесна история. Първо, изисква се разрешение от Гранична полиция, защото браздата между Македония и Гърция минава през самото му било. Бяхме стриктни и се изръсихме на пункта предишния ден с интересния оптимизъм, че ще получим въпросното разрешение за минути. Отново станахме обект на ококорване от страна на полицаите, но определено имаше добронамереност, така че се докопахме до заветното разрешително за отрицателно време и отпрашихме към Скочивир – набелязаната отправна точка за върха по съвет на Драги, македонския водач, когото бяхме открили междувременно в Битоля (от този култов град ‘уважих’ единствено джамията, в чиито основи при ремонт е открит християнска църква...), дори и бира пихме в къщата му със семейството и съпругата му, българка), където възнамерявахме и да нощуваме, с една приказна планинска река, и не само. И тук имаше лееееко бухване във водата, но доста предпазливо с оглед интересната й температура... (Пак няма компромати, не се кокорете да ги търсите!)
По пътя спряхме на изоставено гробище на български войници, отново с порутени гробове . И още нещо... Надписите на входа са издълбани, така че нищо да не личи! Да властва забравата! Колко ли ненавист се иска, за да изчегърташ камъка.....

На разсъмване Драги ни забра в неистово ранни доби с военния си джип, една бойна УАЗ-ка, която не си знаеше годините. До Каймакчалан (2521 м.) може да се стигне и пеша, но първо, преходът е тежък – през няколко върха, включително Старков гроб и Попадия, минимум 6-8 часа само на отиване, и то с добро темпо (лично аз нямам претенции да го постигам), вода няма никъде, отделно маркировка липсва генерално – това са диви места, и изгубването е почти гарантирано, ако не познаваш региона. Затова компромисният вариант е до определено място с джипа, откъдето има ясна видимост, а оттам – юруш нагоре. „Определеното място” се достига след няколко часа здраво пъплене през камънаци (само военни машини биха преодоляли и тях, и денивелацията – на моменти се виждаше само муцуната на джипа и небето), разстояние – около 40 км... Преди предупредителната табела за Гранична зона Драги включи ръчно допълнителна трансмисия. Очевидно маршрутът се очертаваше пре-любопитен...

Тук е момента да отворя една скоба относно връщането, защото в сравнение с нашето офроуд-ът ряпа да яде! Драги пердашеше по преките пътеки надолу така, че едва ли някое влакче на ужасите би постигнал неговия ефект! Като екстра беше ни изстудил в пряспа сняг (където ни заряза да превземаме върха) шишенце ракия, яка направа!, и след като то обиколи няколко пъти задната седалка, след умората, емоциите и без храна просто ни отряза и се клатушкахме и подскачахме бетер пияни казаци, буквално заспивайки във въздуха, с риск да си счупим вратовете при поредната яма по пътя! Затварям скобата – да станеш за резил никога не е късно, но има и по-интригуващи детайлчета от него...
От мястото, където Драги ни стовари, панорамата към Каймакчалан беше убийствена! Имаше и път, но ние се юрнахме напряко (естествено, мъжете-тротинетки да пропуснат такава възможност!, както и не можеха да си пропуснат попътно останките от военно-полева българска болница) и след известно време се озовахме в подножието му.
С другата жена от компанията се откъснахме малко и отплеснати за разтоварване в разговори стил „Сексът и града” изведнъж установихме, че спокойно се разхождаме на гръцка територия и сме пропуснали нормалната пътека. Решихме, че със специалната униформа, в която някои хора бяха се навлякли, граничарите, дори и да ни срещнат, нищо лошо няма да ни направят... Атакувахме върха вертикално по другия му склон. Хубаво, че имаше туфички, на които да си подпираме ходилата, иначе суркането презглава по камънаците надолу не ни мърдаше...
И директно се озовахме на бойното поле!
Земята беше прокопана от виещи се окопи и траншеи, огромните дупки за оръдията не бяха мръднали във времето, единствено тревата покриваше следите на историята... На всяка крачка почти настъпвахме железа. Останките от бойно снаряжение и муниции сякаш нямат свършване за един век време дори след многобройните иманярски инвазии! Колко ли смърт под формата на олово се е изсипала на този връх, за да намираме още пълнители от манлихери, гилзи от патрони , части от снаряди...
На билото ни посрещна птичия поглед към цялата Планина и фронта на българската армия. Виждаше се на длан позицията, която са бранели нашите войници – целия хребет, свързващ върховете Каймакчалан, Попадия и Старков гроб, от който са отстъпили до завоя на река Черна, където започва началото на края, до разбиването ни на Добро поле. Ад под небето... На който са отделени няколко страници в учебниците и точка.
Там, горе, ни посрещна и вододелът на две държави, от едната страна на която пишеше все още СФРЮ, а от другата – Елада.
Там, горе, ни посрещна и още нещо – един сблъсък на нации, пазещ още дъха на омразата. Каймакчалан се слави като светиня за сърбите. И те го показват! Как точно, друга история, аз няма и не мога да съдя...
Преди да отпочинем дори за момент, веднага се втурнахме към почти разрушената постройка на параклиса, изграден преди десетилетия от българи в памет на българи. Състоянието му доказа състоянието на паметта ни. Като българи...
Всъщност никъде не е обозначено, че това е български параклис. Знаеше го организаторът на нашата групичка от предишно посещение. Така, както знаеше и ни заведе до осквернените останки на български паметник, също граден от родолюбци и поломен на части. Дори и каменният кръст беше скършен и поруган, нали е поставен от българи... Не коментирам.

За разлика от нашата национална памет и гордост други такива бяха живи, там горе... От низината, още от Битола ниско долу, се вижда куполът на параклиса, заедно с камбанария и камбана (не бутафорни, а истински), който сърбите са изградили и е поддържан наистина с почит. Ние също показахме респект, докато бяхме вътре. Не зная кога е имало последно посетители, но е факт, че свещичките горяха, сякаш запалени преди малко... Там, в мемориална делва, се съхранява и сърцето на германския ренегат Рудолф Арчибалд Райс, прочул се с любовта си към сръбския народ. Малко по-надолу, досами върха, е изградена костница. Там се съхраняват (или поне така се твърди) тленните останки на сръбски войници, оставили живота си на Каймакчалан. Говори се, по-точно твърди се и още нещо... Че те са смесени с българските, от които е имало достатъчно количество „материал”... Нормално, при ... хиляди загинали български войници... Които и да са там, в този каменен гроб, мир на праха им! Но... Но... Но.
Сякаш това беше малко като памет, та сякаш затова там се намираха и руините на Военна болница, силно пощадена от времето (или от човешки ръце). Версията е, че е българска... Стои непокътнат и кладенецът - единственото място в десетки километра радиус с вода. Не опитахме да извадим. Респектът е твърде силно чувство...
Преди тази „обиколка” направихме нещо, което беше замислено още в България. Точно, както на Дойран. Отново носехме на части кръст, който на място сковахме и надписахме. Имахме невероятен късмет, че в руините на параклиса имаше две дъски (единствената дървена част на целия връх!), вградени в камъните. На горната успяхме да го забием. Един нищожен жест в памет на хилядите, хилядите българи, оставили костите си тук. И които са потънали в забрава. Запалихме и свещички...
Под кръста, на втората дъска, аз поставих – точно както на Дойран, още нещичко, което със сигурност би се квалифицирало от твърде много хора отново като странно...

ЗАТВОРЕНИЯТ ПРОХОД

Не, няма да преминеш! Иди си!
Не те познавам.
И многото, след тебе идващи, не зная.
Не си ми сторил нищо. Не искам
жена ти, сред сълзù,
деца сама да гледа!..
Но стигнеш ли до мен –
не ми оставяш избор! Ще те убия!
Макар да бях преди учител,
на разум и любов деца да учех. И на търпение...
Иди си по-добре!
Не искам да забравям, че братя сме!
Кръвта ти по ръцете си не искам!
Но, Бога ми, ще я пролея,
качиш ли се дотук! Умирах често
през дългите години и вече
смъртта не ме тревожи! Умирах всякак.
Но днес смъртта ми достатъчна не е!
Не стига да имам свобода!
А инак с радост бих умрял и този път!
И другите до мене – също!
Но няма да ни имаш мъртви!
И няма път на север за теб през тази планина!..
Красива
и геройска,
и славна,
и трагична,
и в епоси възпявана,
и горда,
и вечер, край огнището,
наново изживявана
в легендите,
смъртта ни
би била пак поредно поражение!..
За смърт е късно, трябва ни победа!
И нищо друго.
Върни се!
Иди си у дома!
Оттук не ще преминеш!

(11 август 1877 г., Шипка, на разсъмване)


Това произведение на Ивайло Радев беше лично моя асоциация, лично мой избор, лично мое решение. Тук е мястото да отбележа, че за действието си не съм искала разрешение от двамата автори, но доколкото ги познавам (не като поети, а хора!), реакцията им би била твърде далече от неприязън спрямо своеволието ми...
Под втората творба си позволих да добавя един послепис:

Защо този стих? Защото смъртта не винаги е поражение. И защото границите на дома са там, където го защитаваш. И защото не е справедливо да не помним тук по начина, по който помним същото там. И защото оставилите костите си тук заслужават не фалшив апломб, а именно такива човешки думи. И защото децата им го заслужават...

Юни, 2008 г.

_________________
Рейни
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Hemu
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Dec 13, 2006
Мнения: 100
Място: Варна

МнениеВъведено на: 07 Юли 2008 16:22:26 » Отговори с цитат върни се горе

Нямам какво да кажа...
Безмълвна прекланям глава.

Заради това си струва, дори само заради това...
Благодаря!

_________________
Жест , дума , усмивка , доброта...
какво ни пречи да даряваме това?
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Изпрати e-mail на потребителя ICQ номер
templier
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Oct 07, 2006
Мнения: 397

МнениеВъведено на: 07 Юли 2008 17:08:09 » Отговори с цитат върни се горе

Това не може да се коментира. Поне аз не мога. Не още. Искам само да благодаря на rainy, че озари това пространство!
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
Jiva
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Apr 21, 2006
Мнения: 160

МнениеВъведено на: 07 Юли 2008 18:18:51 » признавам си... Отговори с цитат върни се горе

че с нетърпение очаквах пътеписа на рейни от необичайното й вървене "по дирите на..." - защото самата аз никога не съм била там и защото тази част от българската история ми е размита от мъгливите "посоки за никъде" в йовковите военни разкази.

това, което чета и гледам обаче не е пътепис, а нещо много повече и макар да не мога да го определя, го почувствах с онези сетива, с които се опитваме да се видим отвътре и отстрани, за да си отговорим "кои сме"...отговорите не са никак категорични, но като във всяко опознаване по-важни са въпросите, а сред тях ми се набива като трън в петата питането защо тези покрайнини, очертали с българска кръв днешните ни граници, са останали в периферията на историческото ни самосъзнаване (поне за мен).

сетих се за алековия пътешественик, който пожелава завръщането си от новия свят, защото усеща по нов начин принадлежността си към своето след срещането си с другостта. и се замислих, че очевидно ни е по-трудно да достигнем близкото, което може да е брегът, от който да мерим хоризонтите си (за това ме провокира по асоциация пък стихът на димитър гачев: "ти беше прав, брегът не е далечният" - "сол")

а двата текста, които рамкират необикновено живия разказ на рейни, са ми необикновено вълнение - не само щото не ги бях чела (поздравявам с респект плъки и се радвам, че го познавам), а и защото изричат много от премълчаностите в сега-то ни с болка, но и с достойнство.

благодаря, рей, и бяло завиждам за това, което нито думите, нито образите могат да предадат, но е вече част от теб!
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
Marta
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1450
Място: България

МнениеВъведено на: 07 Юли 2008 22:12:20 » ... Отговори с цитат върни се горе

...ние често забравяме. Човечеството, в голямата си част, се радва на къъъса памет.
Други пък помнят, носят и катерят за десетима! Wink

Благодаря, приятели! Свеж въздух донесохте - разхладихте главите, сгорещихте сърцата!
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Silver Wolfess
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Jan 05, 2004
Мнения: 1881
Място: София

МнениеВъведено на: 07 Юли 2008 22:24:34 » Отговори с цитат върни се горе

Благодаря за хубавия пътепис, Рейни! България е единствената страна, която граничи със себе си и трябва да я познаваме. Сега прочетох частта, касаеща историята, а после ще продължа и сигурно ще препрочитам още много пъти.
Благодаря ти!

_________________
Silver Wolfess
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Изпрати e-mail на потребителя Посети сайта на потребителя
rainy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон

МнениеВъведено на: 08 Юли 2008 09:20:59 » Отговори с цитат върни се горе

Hemu написа:
Нямам какво да кажа...
Безмълвна прекланям глава.

Заради това си струва, дори само заради това...
Благодаря!


Точно...
И аз така - благодаря!

_________________
Рейни
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
rainy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон

МнениеВъведено на: 08 Юли 2008 09:24:14 » Отговори с цитат върни се горе

templier написа:
Това не може да се коментира. Поне аз не мога. Не още. Искам само да благодаря на rainy, че озари това пространство!


Благодаря ти за "неможенето"...
Спокойно, рицарко! Бенгалски огън има наличен такъв, щото да подпалим вселената...

Smile

_________________
Рейни
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
rainy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон

МнениеВъведено на: 08 Юли 2008 09:36:44 » Re: признавам си... Отговори с цитат върни се горе

Jiva написа:
че с нетърпение очаквах пътеписа на рейни от необичайното й вървене "по дирите на..." - защото самата аз никога не съм била там и защото тази част от българската история ми е размита от мъгливите "посоки за никъде" в йовковите военни разкази.

това, което чета и гледам обаче не е пътепис, а нещо много повече и макар да не мога да го определя, го почувствах с онези сетива, с които се опитваме да се видим отвътре и отстрани, за да си отговорим "кои сме"...отговорите не са никак категорични, но като във всяко опознаване по-важни са въпросите, а сред тях ми се набива като трън в петата питането защо тези покрайнини, очертали с българска кръв днешните ни граници, са останали в периферията на историческото ни самосъзнаване (поне за мен).

сетих се за алековия пътешественик, който пожелава завръщането си от новия свят, защото усеща по нов начин принадлежността си към своето след срещането си с другостта. и се замислих, че очевидно ни е по-трудно да достигнем близкото, което може да е брегът, от който да мерим хоризонтите си (за това ме провокира по асоциация пък стихът на димитър гачев: "ти беше прав, брегът не е далечният" - "сол")

а двата текста, които рамкират необикновено живия разказ на рейни, са ми необикновено вълнение - не само щото не ги бях чела (поздравявам с респект плъки и се радвам, че го познавам), а и защото изричат много от премълчаностите в сега-то ни с болка, но и с достойнство.

благодаря, рей, и бяло завиждам за това, което нито думите, нито образите могат да предадат, но е вече част от теб!


Ох... Уби ме с този алеков пътешественик...
Smile
И такива си ги навързала, че се чудя кое крайче да дръпна, за да се получи сносен отговор на твоите сложни финтифлюшки!
Smile
Да, за сетивата иде реч. Другото ги следва... Ако ги следва!
А за текстовете... Те заслужават! И хората ги заслужават...

_________________
Рейни
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
rainy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон

МнениеВъведено на: 08 Юли 2008 09:47:31 » Re: ... Отговори с цитат върни се горе

Marta написа:
...ние често забравяме. Човечеството, в голямата си част, се радва на къъъса памет.
Други пък помнят, носят и катерят за десетима! Wink

Благодаря, приятели! Свеж въздух донесохте - разхладихте главите, сгорещихте сърцата!


Я не се юркай на тема катерене и носене, че ще ядеш махумбата...
Smile
Да, Мартичка, забравяме. Всичко забравяме! По отношение на всичко и всеки забравяме... Сигурно така е редно с оглед вътрешно оцеляване, затова така и се случва, но все ми се струва, че в тази философия на хората нещо генерално куца...
Благодаря ти за стоплящите и светли думи!

_________________
Рейни
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
rainy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон

МнениеВъведено на: 08 Юли 2008 09:55:24 » Отговори с цитат върни се горе

Silver Wolfess написа:
Благодаря за хубавия пътепис, Рейни! България е единствената страна, която граничи със себе си и трябва да я познаваме. Сега прочетох частта, касаеща историята, а после ще продължа и сигурно ще препрочитам още много пъти.
Благодаря ти!


То не е точно пътепис, Сребърна, но нека така бъде обозначен.
В никакъв случай не претендирам за дълбоки познания по история! Такива, щото да си позволя публичното им изнасяне. Друго (нека не се обяснявам като ученичка какво точно) исках да направя и много се надявам да се е получило...

И аз ти благодаря! Не само за благодарността, а и за твоето ‘друго’...

_________________
Рейни
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
kristi
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Dec 19, 2005
Мнения: 729

МнениеВъведено на: 08 Юли 2008 11:25:10 » Отговори с цитат върни се горе

Очаквах, рей, това твое изригване след пътуването ти. То няма и как да е друго...
И защо ли се почувствах ограбена и малка? Нека не звучи като оправдание. Всеки един от нас има вина за треволяците, покриващи с безпаметност пътеките, по които се е писала историята ни. Какво от това, че имаме памет за България на три морета?

Благодарности и възхита към ентусиазирания отряд, стигнал до земята, която пази спомена за случилото се на Дойран!
Благодаря и на теб, рейни!
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
angar
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Apr 13, 2004
Мнения: 1194
Място: София

МнениеВъведено на: 08 Юли 2008 12:19:53 » Отговори с цитат върни се горе

Очарован съм, Рейни! Такова хубаво нещо отдавна не бях чел! И интересно и приятно за четене, и обогатяващо! Не съм бил по тези места, но от разказа ти почувствах и природата, и атмосферата която цари там, и настроенията в групата ви, всичко. Много си добра в този жанр.

Само една думичка може би да промениш. Ето в това: "Там, в мемориална делва, се съхранява и сърцето на германския ренегат Рудолф Арчибалд Райс, прочул се с любовта си към сръбския народ." Определението за Рудолф Райс - "ренегат" - да го промениш. Ренегат той може да е за германците и англичаните. Но сърбите - зарад любовта му към сръбския народ и подвига му, извършен в името на тази любов, а и ние - заради обичта му към славяните, не би трябвало да използваме за него тази дума, която в обикновените случаи е синоним на родоотстъпник и предател!
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Изпрати e-mail на потребителя Посети сайта на потребителя
rainy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон

МнениеВъведено на: 08 Юли 2008 12:38:34 » Отговори с цитат върни се горе

kristi написа:
Очаквах, рей, това твое изригване след пътуването ти. То няма и как да е друго...
И защо ли се почувствах ограбена и малка? Нека не звучи като оправдание. Всеки един от нас има вина за треволяците, покриващи с безпаметност пътеките, по които се е писала историята ни. Какво от това, че имаме памет за България на три морета?

Благодарности и възхита към ентусиазирания отряд, стигнал до земята, която пази спомена за случилото се на Дойран!
Благодаря и на теб, рейни!


Хайде сега, изригване... То на човек каквото име му излезе, ще си го влачи до гроб!
Smile
Не бива така да се чувстваш, Крис! Защото щом така се чувстваш, значи имаш това, което е нужно. Няма излишно да дефинирам какво е то...

_________________
Рейни
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
rainy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон

МнениеВъведено на: 08 Юли 2008 12:41:41 » Отговори с цитат върни се горе

angar написа:
Очарован съм, Рейни! Такова хубаво нещо отдавна не бях чел! И интересно и приятно за четене, и обогатяващо! Не съм бил по тези места, но от разказа ти почувствах и природата, и атмосферата която цари там, и настроенията в групата ви, всичко. Много си добра в този жанр.

Само една думичка може би да промениш. Ето в това: "Там, в мемориална делва, се съхранява и сърцето на германския ренегат Рудолф Арчибалд Райс, прочул се с любовта си към сръбския народ." Определението за Рудолф Райс - "ренегат" - да го промениш. Ренегат той може да е за германците и англичаните. Но сърбите - зарад любовта му към сръбския народ и подвига му, извършен в името на тази любов, а и ние - заради обичта му към славяните, не би трябвало да използваме за него тази дума, която в обикновените случаи е синоним на родоотстъпник и предател!


Благодаря за ласкавите думи, Ангар!

Първо относно забележката... Може би си прав, но аз не се поставям от нечия страна – визирам и немци, и сърби. В случая опитах с една дума (прав си за значението й) да дам акцент на нещо интересно, което видях там и не е моя дефиницията, така е известен в историята въпросният господин.
Не знам дали забелязваш, но аз никъде не тълкувам фактите, нито манипулирам чрез мои становища. Както и умишлено не политизирам.
Опитах се да дам единствено храна (за всеки различна) за сетивата, доколкото умея, а за всеки те са различни...

_________________
Рейни
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Покажи мненията преди:      
Започни нова темаРепликирай в темата
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Не можеш да пускаш нови теми
Не можеш да отговаряш във форума
Не можеш да редактираш мненията си
Не можеш да триеш свои мнения
Не можеш да гласуваш във форума



Powered by phpBB version 2.0.21 © 2001, 2006 phpBB Group
Theme template LFS NewBoxBlue v.1.0.2 designed by LeoSoft © 2016 www.leofreesoft.com