"Кървави разкази" от Александър Чакъров

Александър Чакъров

--------------------------------------------------------------------------------

БАЛКАНСКА МАДОНА

"... с кръвта си краят ще начертая от Дунав до Егея и от Албанската пустиня до черноморските води!"
П.Яворов
... Някога... може би по времето, когато там - в Италия, Джото за първи път потопи четката си в Христос, за да рисува човешката плът и кръв, а тук, по Българските балкани Сюлейман Великолепни препускаше аждраханския си жребец и пускаше златните си султански стрели срещу дивеч и хора... Тогава - в една нощ, с луна крива като дъга на сабя, блеснала сред поройния дъжд... върху изгнилия, разплетен плет на хармана кацна дребна сянка. Старо, рунтаво куче, се измъкна изпод каруцата и наостри единственото си ухо, опъна
синджира и глухо заръмжа. Сянката се размърда върху плета. Псето се хвърли напред и бясно залая.
В къщата светна свещ. Вратата изскърца и на прага се появи старец по риза и с пушка. Зад него надникна плахо свещта. Старецът се взря в тъмнината, ослуша се, но нищо не различи и това го уплаши. Дръпна се назад в къщата и вдигна ударника на пушката. Бабичката със свещта се прекръсти.
Бабо Доно, - прошепна сянката. Женският глас раздра тъмнината, прелетя през двора и сякаш кацна върху свещта.Бабичката я вдигна високо, пламъкът заигра върху сянката, подпали я и тя се превърна в едра жена, облечена в мъжки дрехи, наметната с ямурлук.
- Дойне ма, пуста Дойне. Де скиташ ма, пиле?... Де се виеш - проплака бабичката. Жената отмести вратника и пристъпи. Свещта я огря цялата и тогава бабичката видя, че силяхът с пищовите й и ножовете са запасани през рамо, че ризата й е разпрана и през цепката и се мяркаше гол, надут корем. Женски корем.
- Божке, божичко... Не мой тука, Дойне, не мой. На чиста къща.. Оди си, златна Дойне...
Дъждът плющеше. Дебели струи се стичаха от качулката на ямурлука по лицето на жената.
- Не ме гони бабо Доно… Сама знаеш - първескиня сама не може!
- Не мой, Дойне… Мъж нямаш, господ нямаш… И бабичката се разрида, но старецът я избута и запречи вратнята с пушката. Жената бръкна под ямурлука, в ръката й лъсна жълтица, но старецът я сръга в гърдите с масура на пушката.
- Не ти ща златото Дойно! Злато аз да ти дам да ми избикаляш къщата.
Плю и подгони бабичката пред себе си. Щракна мандалото… след малко угасна и свещта.
Дъждът рукна като из ведро. Жълтицата блесна един два пъти в калта - после водата я отвлече.
Дойна обиколи селото, събуди всичките къщи - никъде не я пуснаха. Кина, дето и носеше хляб по нощите, сега само открехна вратнята колкото за едно око. После здраво я залости и Дойна чу гласа на мъжа й, писък удари и ругатни. Мелничарят направо пусна кучетата, а Дядоспасовите синове налетяха отгоре й с брадви. Едва ги спря с пищовите… Тъй с двата пищова в ръцете, Дойна заплака и разбра, че селото дето я криеше… сега не я искаше… сега, тъй с корема, непразния - без мъж, без господ… Мъка гризна сърцето й. Ледена тръпка шибна снагата й, разлюля я раздруса я. Тръшна се в калта, изпищя като дете, а после заплака, зарева с пълен глас. Пищовите сами изгърмяха в ръцете и, но тя сякаш не ги чу и продължи да се гърчи в калта безпомощна, разплакана, ужасена… Всички къщи светнаха, но нито една порта не скръцна. Само кучетата залаяха бясно и дъждът продължаваше да плющи.
Край селото стърчеше малък, горял параклис - развалина с пробит покрив и изгнили греди. Тук се довлече жената мокра до кости, без капка сила. В най сухият ъгъл имаше наръч слама. Тя изхвърли ямурлука, напълни един от пищовите, но без да му слага куршум и гръмна в сламата. Пламнаха стръковете, запращя огън. Тя седна, опита се да размотае навоя си, но болка като с нож разпра слабините й, тръшна се върху ямурлука, застена, заскимтя като куче… От олющените стени я гледаха изгорените светии - кои без глави, кои без тела. Гледаха я с добрите си но мъртви, нарисувани ликове… Дойна се уплаши. Уплаши се за първи път откакто скиташе през тия четири години. Мракът, дъждът, огънят - всичко с което беше свикнала, сраснала - сега я стряскаше. Стряскаха в пищовите й, ножовете изрита ги настрана и прегърна корема си. Загледа се в огъня, очите й бавно се премрежиха, в пламъците изплува миналото, това което никога не си спомняше… Ето спахията с отсечения нос, който й разпра пазвата… ето дебелият, космат пръст, който строши със зъби… ето кориите, езерото, хайдутите, дето я намериха… ето пушката, първата пушка, дето я гърмя и дето я събори. После хорото, празника и майка й, дето я прокле: "- Дете да раждаш - главата ти да режат!" Тъй я прокле, щото мъжа дето щяха да я женят го стори за срам пред очите на цялото село. Вдигна го с две ръце и го хвърли през чардака. После къшлата, дето хайдутите й посегнаха… Пак такъв дъжд валеше. Подгони ги с каракулака, на двама им скълца плешките… Толкоз корава беше, на никой мъж не се даваше… Как му се даде на тоз, защо? Нещо да беше мъж… нищо!Мустачките му таквиз малки, мърдаха като на плъх. Отде и доди мерак за него? Имаха се , ама за колко! Една сутрин гледа - няма го! И двете торби с жълтици взел… Подгони го, ей там на скалите го стигна. Викна му тя пък той бяга, бяга - назаде не поглежда… Тя ли я вдигна пушката, тя ли гръмна… Падна той, разпиляха се жълтиците, заровиха го… Тогаз пръв път ей тука, вътре я заболя. Червата си всичките ги повърна.
Три дена скита из пустотията сама - накрая събра сърце, върна се на скалите. Два картала, черни таквиз, върху мършата кацнали. Пляскат с криле, ровят жълтиците - гаче златото го кълват. Тогаз са усети жена. Заплака.
Събуди я пръхтене на кон. Скочи. Ослуша се, сграбчи пищовите. Спусна се към края на урвата. Долу по пътя трима гиздави спахии разиграваха конете си. Отпред върволица деца… Тъй, едно за друго, за шиите навързани. Всичките в нови дрешки. Пременени пък плачат. Подир конниците вървяха мъжете на селото. Повече от стотина мъже вървяха подир турците… Подир децата си - ей тъй, кротко вървяха, с ред - един подир друг.
Жална беше тази гледка, ама Дойна се засмя. Данъка водят - помисли тя, живия данък на войската. Засмя се и драго й стана, щото тез дето я прогониха - техните деца вземаха турците. Засмя се и легна на сламата. Закиска се, запревива се: " Де да ви видя сега, вас, с къщите, с мъжете, с господа!"
Дълго се смя и се гърчи из сламата, ама корема я сряза и вдигна глава. На прага стоеше Кина, след нея други жени надничаха.
- Дойне, децата ни изядоха, Дойне! Живи ги изядоха поганците - зави Кина и всички жени веднага подеха след нея.
Засмя се хайдутката, озъби им се.
- Де ги мъжете ви, що не си вардят къщите? Жените млъкнаха. Как ги мразеше тя. Същите снощи я гонеха, оставиха я да роди на пътя. И сега…
- Дойне, златна Дойне! Ти си ни бога, ти си ни царя. Върни ги Дойне. Ноги ке ти мия, вода ке ти пия… Нареждаше Кина. Жените залазиха напред, заскимтяха. Дойна стисна с едната ръка корема си, с другата - ножа.
- Рожба чакам, не виждате ли?… Де ги мъжете ви? Лазейки, жените я доближиха. Вкопчиха пръсти в цървулите й, раздърпаха дрехите й, посегнаха към корема й. Тя замахна с ножа. Разпищяха се, пръснаха се. Тогаз Кина откачи наниза си и тъй, отдалеч, го захвърли в краката й. Жените една след друга, взеха да свалят своите пендари и да ги хвърлят. Жълтиците звънтяха като звънци на стадо.
- Рожба чакам - изкрещя Дойна. - И аз майка ще ставам, като вас! Замахна с ножа и го стовари върху купчето злато. Звъннаха насечените нанизи, писнаха жените, побягнаха, ама една бабичка ги разбута и излезе напред. Право срещу голия нож тръгна и в очите й рече:
- Не идеш ли, мъртво да го родиш! Мъртво да ти доди на бел свет копелето. От тебе в земята да иде - и се прекръсти.
Тез думи сякаш я прободоха в корема. Как не я съсече бабата? Сякаш сам господ й хвана ръката, спря я. Старицата я гледаше право в очите, увисна ножа на хайдутката, клюмна.
- Кино, кога тръгнаха?
- Плюх подире им, още не е изсъхнало - със светещи очи прошепна Кина и вдигна силяха от сламата. Запаса го през рамото й, после се свлече на колене, сграбчи ръката й и горещо я разцелува. Жените пропълзяха напред и започнаха да целуват цървулите, навоите, потурите й. Газейки по тях тя излезе. Закатери се по сипея. Задъха се, но краката я слушаха, болки нямаше. Ето го върхът, пътят минава отдолу, ще се спусне, ще го пресече. Колко войска са - трима. Двама с пищовите. С пушката… пушката остана в параклиса. Спря се. Прииска й се да потъне в горите, да изчезне, да се стопи. В ушите й гракна гласът на старицата, лютата клетва пак я подгони напред…
Ето го пътя, ето го оня завой дето винаги удряше. Дойна облегна гръб в ствола на едра, стара бука. Горещо й беше. Смъкна абата, завърза на възел косата си и се загледа в пътя. После бавно вдигна очи към небето. Широк е тоя път, насред поляна, вижда го господ. Мъж няма, покрив няма - ама с рожба ще я дари. Щото таз мъка, нейната, трудна жена - с куршум да мери и с нож да върти такваз никде я няма. Такваз мъка само с твойта са мери, Господи. С твойте мъки - сам видиш… Жива рожба ми дай, здрава. Таз бабичка не я чувай, не я слушай…
Зададоха се. Първо децата, подир тях конниците. Приказваха нещо, смееха се. Загледа ги тя, уплаши се. Голи бяха таквиз, по едни кожени елеци, ръцете им силни, мърдат като въжета. Притисна се към земята, сгуши се в папратта, аха да преминат. Ама едно чипоносо сополанче вървеше най-отзад и непрекъснато се препъваше. Другите деца или бършеха очи, или хълцаха тъжно, а то, глупачето, се усмихваше и зазяпано този път се препъна във въжето и падна. Един от турците пришпори коня си и се изравни с него. Детето стигаше едвам до коляното на коня.
- Кьор му сум, бе келеш? - Кресна конникът и камшикът му изсвистя. Детето се свлече без да успее да изпищи. По ръката му изпълзя тънка, червена диря. В същия миг Дойна се изправи от пусията си пред самия кон. Турчинът се вторачи в нея. Видя чудо: бременна жена с два пищова в ръце и нож между зъбите. Една цев и едно око, които го погледнаха едновременно… Видя огън и се свлече, умря без да разбере от окото ли идеше той, или от цевта. Гърмежът изправи конете, ездачите им се свлякоха. Дойна стреля в единия и го повали. Другият успя да извади сабята си. Тя хвърли пищова и се спусна с ятагана си. Връхлетя луда, сляпа. Макар и изумен, спахията опитен в сечта, падна на коляно, за да избегне удара и да съсече през корема. Но тя захвърли ножа и с някакъв женски инстинкт успя да хване ръката му. Стовари се с цялото си тяло върху него, натисна сабята към гърлото му. Очите му бясно се мятаха под острието, после кръв плисна лицето й. Дойна се изправи на колене, замахна и стовари сабята за последен път. Настъпи тишина. Децата,заплетени във въжето, стояха без да мръднат с широко отворени очи. Прашна, разрошена, с кървавата сабя в ръка тя тръгна към тях. Децата запищяха, замятаха се усукани във въжето. Хайдутката се засмя, проплака и разряза възела. Децата се разлетяха като птици, изпуснати от кафез, но тя хвърли сабята и успя да сграбчи малкия сополанко. Прегърна го. Усещаше как бие сърцето му. Биеше бясно, до пръскане. Изтри носа му с ръка, но тя беше кървава и детето ужасено заплака. Тя отново го избърса с ръкава на ризата си и го пусна. Детето хукна по пътя, припкайки, криво, несръчно като новородено жребче. Дойна постави шепи на устните си и изрева като мечка: мощно, диво, непобедимо… В същия миг остра болка я захапа за кръста, разкъса корема й, заръфа слабините й. Тя падна, загърчи се, застена. Мяташе се в прахта, пищеше, но само изцъклените очи на мъртвите турци я гледаха с безразличието на смъртта.
Децата влетяха в селото задъхани, пощурели от радост. Жените ги сграбчиха, разцелуваха ги, мъжете ги подхвърляха във въздуха… Всичко друго беше забравено, а там на върха, където залязваше слънцето, сред трите трупа, цялата в прах и кръв се изправи Дойна. Изправи се сред смъртта стиснала своята рожба. Но когато изпохапаните й, изсъхнали, разранени устни се докоснаха до малкото окървавено телце остър писък процепи златистия здрач… Писък като куршум, като проклятие изпратено в бездънното небе, в сърцето на Бога… Детето беше мъртво. Тази Мадона никой не нарисува.

Александър Чакъров не ползва Интернет. Помоли ме да публикувам от
негово име разказа " Балканска мадона ", който преди 16 години даде
заглавието на сборник разкази. Тогавашното подзаглавие ,сега е заг-
лавие на второто издание.
Друг негов разказ, по който преди време във Варненския драматичен
театър бе поставена едноименна постановка, можете да видите на:

http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/2051052/page/0/vc/

Tisserand.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите