Козе мляко

Козе мляко
фантастична приказка

Имало едно време една много добра, хубава и известна майка… Моята.
Още е добра, но вече не е така хубава, защото косата й опада от химиотерапията, а и вече не е така известна. Тя беше певица в Операта – имаше прекрасен алтов глас и когато се върнеше от турне си живеехме щастливо двете. Но миналата година получи възпаление в гърлото, после казаха, че има възелче на гласните струни… Лекуваха я, но не можаха да се справят с проблема и доктор Милев препоръча операция. Изрязаха туморчето, а сега й правят тези ужасни вливания с “цитостатици” /или нещо такова/ и мен пак ме гледа леля Галя – майката на приятеля ми Тони.
Забравих да се представя – аз съм Стела, току-що завърших първи клас, извадиха ми два млечни зъба и сега ми растат два огромни “постоянни”. И на Тони му растат. Двамата сме много смешни, но това е временно…
Преди няколко дни с Тони отидохме да си играем в двора на Археологическия музей, където майка му е уредничка, защото “трябва да сме й пред очите”, а като си свършеше работата щеше да ни води да ядем сладолед. Аз много обичам сладолед, но откакто мама се разболя вече нямаме много пари и тя все казва: “Предпочитам да ти купя мляко, по-полезно е.” Леля Галя щеше да черпи, но дотогава имаше още много време и трябваше да пазим тишина.
В двора беше сенчесто. Огромните, цъфнали липи ронеха златен прашец върху древните плочи, колони, парчета от фризове, капители и части от хора /счупени статуи/. Тревата между находките беше зелена и мека, а калдаръмените пътеки – топли от слънцето. Гонихме се известно време и играхме на криеница, докато ни омръзна. Надникнахме през прозореца… Вътре леля Галя пиеше кафе и попълваше някакви картони. Купът с картони беше голям, а тя намръщена… Явно нямаше да се освободи скоро. Тихичко се промъкнахме под прозореца и се шмугнахме през открехнатата врата на хранилището. Вътре беше хладно, мрачно и малко страшничко, но много интересно. Разбира се “Влизането е забранено!!!”, но сега беше отключено, защото допреди малко изнасяха експонати за някаква изложба в друг град. Искахме само да поразгледаме без никой да забележи. Естествено знаехме, че не трябва да пипаме нищо. Не сме пипали /с пръсти/, но аз без да искам бутнах с лакът нещо от отрупания стелаж! Когато се наведох да го вдигна разбрах, че се е счупило на две части! Държах двете парчета и усещах как сълзите ми вече преливат през миглите… Ами сега? Тони също гледаше уплашено…Каза: “Ох, дано да не е много важно, ценно и скъпо!” На картончето, залепено на нещото пишеше “Инв.№ 1007 глинен идол от Северна България”. Приличаше на телефонен кабел, от ония старите, дето могат да се разтягат /в къщата на баба има такъв/. Това май беше някаква статуетка на змия, навита на спирала! Не беше много майсторски направена – сякаш дете е разтрило между дланите си пластилин и после го е навило. Главата беше леко сплескана и с две дупки – за очи. А на мястото на счупването, отвътре нещо лъскаше, но не можахме да разберем какво…
Изведнъж се чу някакъв странен звук!.. Фигурката засвири като, като…как се казваше онова нещо… а, окарина. Госпожата ни го е показвала в час по музика. Точно така, като старовремския народен инструмент.
Тони се изплаши и избяга, а после, когато исках да му разправя не ми даде. На леля Галя не посмях да кажа, баба живее далече /чак на 150 километра/, а мама сега е много уморена… Като си дойде от болницата първо много повръща, а после спи. Затова аз си пиша в тая тетрадка.
Статуетката ми разказа за едно момиченце – Станка, което много, много отдавна живеело в някакво село край рака. То си нямало татко /бил заминал на гурбет, още преди да се е родило и не се върнал/. И аз си нямам. Моят заминал за Америка, веднага след като завършил Консерваторията – спечелил конкурс за млади оперни изпълнители. Не го познавам, но това не е проблем. Мама ме обича двойно. А майката на Станка била много лоша. Сигурно била изнервена от това, че били бедни и трябвало да работи “на изполица” /не знам какво точно е това, но сигурно не е приятно/. Тя викала и се карала на детето, а понякога го и биела, че “не пасе козата добре, а цял ден я гони по камънаците, та няма капка мляко…”. Това, за млякото не било съвсем вярно – имала, но малко. И не защото момиченцето не се грижело за нея. Напротив, то я водело при най-хубавата трева – да се напасе до насита… Но вечер, когато животното се приближавало до реката да се напие, преди да тръгнат към къщи, от водата се показвала голямата глава на една змия, тя се протягала нагоре, захапвала нежно напращялото виме и засмуквала мляко. Тази змия била много стара. Отдавна живеела в плитчините на реката. Никой не я бил виждал, но веднъж, когато трима минаващи оттам турци се опитали да отвлекат Станка, тя изпълзяла, засъскала и ги прогонила. А в началото на лятото, когато побесняло куче подгонило детето, змията излязла от реката и го удушила, но преди да умре кучето успяло за я захапе и от тогава била болна. Хранела се само с млякото, което Станка й позволявала да пие.
Влечугото обичало да слуша песните на малката пастирка. Хубаво пеело детето, като майка си – Алтън Лила /така я наричали като мома, че била красива и гласовита, но това било преди да стане нещастна/. Станка пеела по цял ден, докато беряла и виела китки от полски цветя или тичала след пеперудите… Но не само змията се заслушвала в песните й. Тонко от горната махала, неин връстник и съученик все гледал да я пресрещне или да иде да лови риба наблизо. Една вечер бил седнал на брега в ракитака и клател крака над водата, чакайки рибата да клъвне, когато видял как змията дои козата на Станка. Още същата вечер научило цялото село. Уплашили се хората за добитъка си! Събрали се жените да се сговорят какво да правят. Накрая се вдигнали, та право при една врачка-баячка, която живеела в колиба, далече от селото. Бабата набрала една престилка билки-приспивалки и ги дала на Лила, като я научила какво да направи. Върнала се майката вкъщи, затворила козата в обора и цяло денонощие я държала гладна и жадна. А детето – в мазата. То плачело и се молило да го пусне, но Лила не се трогнала. На другия ден дала на козата да изяде билките, поръсени с шекер и заповядала на Станка да я заведе на водопой. Змията се напила с мляко и заспала с глава на брега. Дошли мъжете на селото и я убили. Започнали да теглят… Теглили, теглили, теглили, докато изтеглили дългото 7 метра змийско тяло. С почуда видели шарка като гердан от златни люспи около врата й, на челото голяма шестоъгълна червена люспа, а на опашката – черна! Не била обикновена тая змия явно!Довели баячката. Погледнала тя, прекръстила се и рекла: “Бог да ни е на помощ!”, после откъснала червената, черната и една златна люспа, завила ги в черна кърпа, вързала я на възел и я прибрала. Мъжете хвърлили влечугото в един сух кладенец и го затрупали с камъни.
През нощта душата на змията се върнала и удушила Лила в съня й. А до възглавницата на детето оставила прощален дар – наниз жълтици. Притихнало селото, изпокрили се изплашени хората… Пак викнали врачката – да им помогне, да ги научи как да се отърват от змийския дух…Бабичката отишла до реката, взела кал, омесила я с трите люспи и направила змия. Увила я около жегла* и я опекла в пещта за хляб. Така затворила водната душа на змията в глинен затвор. От тогава тя се мъчи и чака онзи, който ще я освободи.
Гласът ме помоли да пусна душата му. Отговорих, че ме е страх, а и не знам как… “Ще те науча!” – каза гласът. “И ще направя за теб нещо хубаво, най-хубавото на света – ще помогна на майка ти да оздравее и да си върне гласа!”
За да се освободи душата трябвало да се смели опечената глина на прах, да се смеси с дъждовна вода и да се остави водата да се изпари. Това трябвало да стане при пълнолуние. Всъшност, пълнолуние щеше да има същата вечер. На календара на леля Галя има изрисувани фазите на луната / празно кръгче – пълнолуние, черно кръгче – новолуние и т.н./. Взех фигурката и се опитах да я сложа в един хромел – знам, че с него древните хора са си млели брашно. Но не можах да я пъхна между двата кръгли камъка, само си прещипах пръста. Тогава забелязах в ъгъла на хранилището нещо като каменен хаван с голямо чукало. В него разтроших статуетката,а после я стрих, докато стана на пепел. Гребнах с шепи вода от кофата, в която капе от тавана и я излях върху праха. Прибрах етикетчето от фигурката и излязох навън.
Когато се прибрах в къщи след разходката, надникнах в спалнята, да се уверя, че мама спи дълбоко и се заех за работа: омесих от моделин подобна змия, навих я около игла за плетене на дебела прежда и я опекох в партигрила. Вчера я дадох на Тони, заедно с етикетчето и една много красива картичка, в която се извинявах на леля Галя, че съм счупила истинската статуетка и я молех да не му се кара, защото той не е виновен. Важното е, че имаше с какво да подмени съсипаната. Тя обаче много се ядосала и започнала да употребява сложни думи /предстояща инвентаризация, явна фалшификация, възможна реставрация, бракуване и други/. Сега с Тони сме наказани – една седмица без сладолед, а майка му ще пише “обяснение до директора”.
А нощес сънувах много хубав сън – аз съм във ваканция, след като съм завършила трети клас. Живея на село при баба, защото мама е на турне, а леля Галя, Тони и татко му са емигрирали в Канада. Мама е оздравяла! И отново е хубава! И гласът й е хубав! Малко ми е мъчно, че е далече, но знам, че скоро ще си дойде! Но за Тони ми е много мъчно – той няма да си дойде въобще!
А сънят ми май започна да се сбъдва – днес Тони ми каза, че татко му е подал документи за работа в Канада и до 6 месеца може да замине… После щял да вземе и тях…

* жегла – тънка желязна пръчка с халка

Автор: Светла Стефанова Дамяновска

ХуЛитер Записан(а): May 10, 2004 Мнения: 8

Prikazkata ti e mnogo originalna - v smisal, che dosega ne byah chela druga podobna... S preplitane na segashno i minalo, na realno i valshebno, na geroi "na dva glasa"... Mojesh da se gordeesh s neya, na men mnogo mi haresa.

приказката е невероятна, много гладко тече като спокойна река и ме трогна дълбоко. Благодаря и на Снежанка, ако не беше нейното мнение щях да я пропусна. Smile

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите