За малкото хора в сайта, които не знаят кой е Макс Коен.

ХуЛитер Записан(а): Oct 06, 2007 Мнения: 6

http://xoomer.alice.it/gancheva/stihove/ugupu_stihove.htm

http://xoomer.alice.it/gancheva/interviews/ugupu_int.htm

Гост

Поздравявам всички с "Азбука" от Макс Коен и "Възстановяване" от Хулио Кортасар.

АЗБУКА

Азбуките бяха сбутани в един кашон - някои си взимаха букви, за да съставят думи, други си правеха от тях огледало, а аз ги редях като домино - от “Я” до “А”, от “Я” до “А”...а после бутах редичките и те се превръщаха в обратни улици.
Безумният фенер създаваше от скитащите сенки физиономии.
Вродените недостатъци се събираха всяка събота на ъгъла и се подреждаха там - като плочки на тротоар.
Гаснещите й косъмчета ми подсказваха, че няма да има втори път.
Дълги дръпнати очи, с номерца на краката.
Един ден хвърлих камък във водата, но той отскочи, без да образува кръгове.
Животът бучеше в ушите ми, като море в раковина.
Зимата премахна и последното “защо”.
Итака - островът в главите ни.
Йерусалим, все пак.
Как може нещо, като кокошката, да снесе такава съвършена форма ?
Лицето ми плуваше в тоалетната чиния, непотънало след първото пускане на водата.
Меко ли е, когато умираш ?
Някой повдигна планината и от нея потекоха реки от думи, в които се давеше скрития смисъл.
Онзи свят, който е този.
Препънах се в кучето на прага, а то се изсмя, като глупаво момиче.
Разбира се, никой не разбра какво казах и настъпи миг надежда.
Състояние - това е да Стоиш Със някой.
Това изречение извираше от дълбокия срам, натъкмяваше се към околностите,
а после само си слагаше точката.
Устата й - бликаща език след език - ме поглъщаше бавно и цял , сякаш анаконда.
Фалосът понякога е мост.
Хилавите врабчета кълвяха трохите на едно минало време - сред песни, пърхания и възторг.
Цял и невредим.
Чуйте това: в живота ти си отговорен за всички, които си опитомил.
Шепотът - звук от конец, вдяван в игла.
Щастието е топла пушка с общи патрони.
Ъгълът - намерението на всяка среща.
Юли - месецът, през който се укривам.
Яго, който прави всеки от нас Отело.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

Щом от твоята уста знам единствено гласа
и от твоите гърди единствено зеленото или оранжево на блузите,
как да се похваля, че от тебе имам
нещо повече от сянка, която по вода минава?
В паметта си нося твои жестове, изражението ти,
което тъй щастлив ме правеше, и тоя начин
да оставаш в себе си самата, с вития покой
на образ, врязан в слоновата кост.
Не е много всичкото това, което ми остава.
А също мнения и багри, теории и буйства,
имена на братя и сестри,
пощенския ти и телефонния адрес,
четири снимки и парфюмът за коса,
стискане на малки длани, гдето никой не би рекъл,
че за мен светът във тях се крие.
Нося всичко без усилие и по малко го изгубвам.
Няма да измислям безполезната лъжа за вечността,
по-добре да прекося мостове с длани,
пълни с тебе,
и да хвърлям на парчета моя спомен,
да го дам на гълъбите и на верните врабчета,
нека те те изядат
сред песни, пърхания, врява.

Превод: Румен Стоянов

Благодаря ти МАРКС.

Гост

"азбука"-та е по-забавна

Въпреки, че "възстановяване"-то е по-здравословно.

ХуЛитер Записан(а): Oct 06, 2007 Мнения: 6

И тримата взели отношение по темата - до стената.

Гост

MAPKC написа:

Поздравявам всички с "Азбука" от Макс Коен и "Възстановяване" от Хулио Кортасар.

АЗБУКА

Азбуките бяха сбутани в един кашон - някои си взимаха букви, за да съставят думи, други си правеха от тях огледало, а аз ги редях като домино - от “Я” до “А”, от “Я” до “А”...а после бутах редичките и те се превръщаха в обратни улици.
Безумният фенер създаваше от скитащите сенки физиономии.
Вродените недостатъци се събираха всяка събота на ъгъла и се подреждаха там - като плочки на тротоар.
Гаснещите й косъмчета ми подсказваха, че няма да има втори път.
Дълги дръпнати очи, с номерца на краката.
Един ден хвърлих камък във водата, но той отскочи, без да образува кръгове.
Животът бучеше в ушите ми, като море в раковина.
Зимата премахна и последното “защо”.
Итака - островът в главите ни.
Йерусалим, все пак.
Как може нещо, като кокошката, да снесе такава съвършена форма ?
Лицето ми плуваше в тоалетната чиния, непотънало след първото пускане на водата.
Меко ли е, когато умираш ?
Някой повдигна планината и от нея потекоха реки от думи, в които се давеше скрития смисъл.
Онзи свят, който е този.
Препънах се в кучето на прага, а то се изсмя, като глупаво момиче.
Разбира се, никой не разбра какво казах и настъпи миг надежда.
Състояние - това е да Стоиш Със някой.
Това изречение извираше от дълбокия срам, натъкмяваше се към околностите,
а после само си слагаше точката.
Устата й - бликаща език след език - ме поглъщаше бавно и цял , сякаш анаконда.
Фалосът понякога е мост.
Хилавите врабчета кълвяха трохите на едно минало време - сред песни, пърхания и възторг.
Цял и невредим.
Чуйте това: в живота ти си отговорен за всички, които си опитомил.
Шепотът - звук от конец, вдяван в игла.
Щастието е топла пушка с общи патрони.
Ъгълът - намерението на всяка среща.
Юли - месецът, през който се укривам.
Яго, който прави всеки от нас Отело.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

Щом от твоята уста знам единствено гласа
и от твоите гърди единствено зеленото или оранжево на блузите,
как да се похваля, че от тебе имам
нещо повече от сянка, която по вода минава?
В паметта си нося твои жестове, изражението ти,
което тъй щастлив ме правеше, и тоя начин
да оставаш в себе си самата, с вития покой
на образ, врязан в слоновата кост.
Не е много всичкото това, което ми остава.
А също мнения и багри, теории и буйства,
имена на братя и сестри,
пощенския ти и телефонния адрес,
четири снимки и парфюмът за коса,
стискане на малки длани, гдето никой не би рекъл,
че за мен светът във тях се крие.
Нося всичко без усилие и по малко го изгубвам.
Няма да измислям безполезната лъжа за вечността,
по-добре да прекося мостове с длани,
пълни с тебе,
и да хвърлям на парчета моя спомен,
да го дам на гълъбите и на верните врабчета,
нека те те изядат
сред песни, пърхания, врява.

Превод: Румен Стоянов

Бравос, на откривателите на Америка.
Някога в Хулите бе публикувано и това:

КОРТАСАР
(или 33 причини да не обичам Гарсиа Маркес)

1
между етажите летеше една нота
от нейното вътре се чуваха:
женски бедра потопени в страх
полуголи човешки очертания
лодка която се спускаше по река
вкус на хляб
сянка на кон

2
остави рибите да отхапват от дланите му
докато опитваше да напипа мост
а изгладената риза
остана непотребна

3
какъв любовник беше
щом като не смееше
да се мушне във водопада
от който да й донесе
една червена рибка

4
през стъклените топчета
големите прозрачности го гледаха
като препълнени с пикоч мехури

5
придърпа облака
като завивка
отказа на севера вечеря
и се укри в походката на други небеса
до следващия делник

6
скъта носната кърпа
в областта на срама
където един четвъртък пееше

7
прочете указанията
за навиване на часовник
и го заключи в чекмеджето –
времето му беше подарено късно

8
пренареди посоките на света
прибави изминалата седмица
и се здрависа с тях
като с пет пръста

9
стълбата беше красива
всяко стъпало притежаваше индивидуалност
но тя не водеше нито нагоре
нито към врата

10
тромпетът изцеди последен звук
и се отдаде на безредието
където той и толкова други
са мъртви

11
щом от името й
е останало само сянка
а от гърдите й – надписът върху блузата
как да твърди
че я има

12
медът се стичаше
където не му бе мястото
а пеенето на петлите носеше
радост

13
продаваше звуци и букви
въздишки и хрумвания
а веднъж пробута и една поука

14
падаше и ставаше
понеже не искаше да заобиколя

15
мина време
докато разбра
че всяко кълбо е куб

16
задоволяваше се да върви
до края на неподвижното
а там го чакаше
червенокоса нетърпимост

17
когато сутрин си миеше лицето
го милваше по устните
лижеше му носа
и бе сигурен
че му прави добро

18
пространството около него
бе изпълнено със спирки
и празни стаи
в които танцуваха
загърбено
танго

19
Макс Жакоб е прав:
пилетата – готвени

20
в околностите на късите му мисли
растяха буйни треви
като пръстите на Телониъс Мънк

21
изпилените улици
остро го пронизваха
а от дупките изтичаше
въображението му

22
устните на съня
го целуваха по лицето
и го гризяха
до корените на небето

23
казваше: избягвам да присъствам
до края на написаното
поради което предварително го свършвам

24
розите завираха бодли в кръвта му
а той я запушваше
с люспи от пъстърви

25
дори изгубването и връщането
на вродената му склонност
не можа да изтръгне името му

26
виждаше лепкаво
а очите му бяха меки
като топли хлебчета

27
не стоеше ли вече достатъчно
на другия бряг

28
при последната му разходка из Париж
разбра
че жълтата раса преобладава

29
облечената му сянка
се изхлузи от гърба
а той тихомълком я вдиша

30
ципът започваше от пъпа й
разделяше гърдите
и се качваше
чак докато се изгуби
в един тъмен водоскок

31
каквото обичаше
обичаше го сам

32
опази се от ненаситността на
сетивата си
бе способен да се възторгва
и въпреки че бе несръчен
си остана най-огромния кроноп

33
къде ли отиваха:
празните кутии от кафе
изрязаните нокти
старите календари
миглите, които падат

и това също:

ВОДАТА, КОЯТО СЕ ВРЪЩА

(по Х. К.)

Да умирам от любов изобщо не е
Ще разбера кой какъв е, за да мога
Неспособен съм да скоча дето
Тогава я изтъкавам от въздух, а тя ме
Безпогрешно напипвам единствения начин и
Не искам много, само оня първи
Дъвча маниока, за да й
А после си отстъпвам мястото, но тя още
Потапям се и чакам да
Тогава тя ме събужда сякаш
Сънят, този прашен дъжд отново
Мъглите, които не можаха да ни
После се склопиха едни очи и изведнъж
Пътуването ме отведе над моите
Но да разчитам на подарък, е все едно някой
Най-доволно се отпуснах, чак
Погалих я, а тя ми каза: чакай да те
Хващам се за дръжката, но после
Слага ми го полека, захвърлено посред
Където капки падат по гръб, докато навред
Нощем ни нямаше, а тя можеше все
Стихотворението е едно и също, обаче
Вечерните локви се потят, а от
Но кой пие чай посред
Или да кажа, че по здрач
Тогава всички се разприказват и става
От тогава не съм я питал, но разбрах
Пеенето на петли е като другото, ала те
Точно като ръцете, които мърморещи
При това не един път, въпреки
Докрая ще те обичам, та ние само

ама кой да чете.

Гост

tropalan написа:

http://xoomer.alice.it/gancheva/stihove/ugupu_stihove.htm

http://xoomer.alice.it/gancheva/interviews/ugupu_int.htm

Да прибавим нещо и от по-новите му неща, стига с тия баяти парчета:

НЕ ПЛАЧИ ЗА МЕН АРЖЕНТИНА

трудно е да си парче от
слънцето
затруднен си от огряването само на пъпа
или тази част от бедрото
близка до коляното
а по-нагоре се бутат тия
с големите късове
като че ли обувките им винаги са
завързани правилно
нямат лекета по ризите
не заекват
и изреждат имена
между които твоето го няма

да минаваш отстрани
заобикаляйки читавия произход
на изкъпаните
от тях не стърчат конци
поне една лоша дума даже
не виси от джобовете им
празни
за да бъдат акуратни

безполезно е да споменаваш мълчанието
на изпушената цигара
чийто десетминутен живот за теб е кратак
но за нея така ли е
дали знае някой колко години траят десетте минути
на цигара kent с откъснат филтър
дали димът не е най-хубавото стихотворение
отлетяло кой знае къде
при някое настъпено цвете
или в края на едно препускане
потно и възторжено
с вик накрая

върху ретината на мухата
десет хиляди пъти захар –това също е
стихотворение
но Кокто отдавна е забравен
дори любовника му Маре едва ли помнят
те са изпушени цигари
от фасовете им не можеш да смръкнеш
дори веднъж
да си припомниш е нужно въображение
както когато измисляш

дали спомените са съществували
въобще
това не е въпрос
а също спомен

да разтягаш нагона си
като акордеон запълнен с въздуха
на една селска къща
а рестото на времето да пуснеш
в процепите между клавишите
които висят като езици на уморени кучета
или се веят безшумно в чест
на нечия победа

от настъпените локви на оголените нощи
плискат диезите на островърхите гърди

да направиш място
на две от годишните времена
които си пренебрегвал с години
с намерение да си изясниш
защо си постъпвал така
а после да забравиш
както толкова други неща

когато потърсиш в джоба си
дребни монети
а намираш събираните през лятото
паднали мигли

да отсъстваш съвършено
като пропуснат такт при Завинул
но винаги да бъдеш там
като шумът зад кулисите
който зрителите не чуват
но актьорите усещат
дори и да не го чуват
защото знаят че е там
никога реален
но винаги истински

диалог пред ютията с гвоздеи на Дада:
всъщност не се различава много от тази
която имам – с тая ще се убодеш
а с моята ще се опариш

някои
преди да умрат
отекват по уличните ъгли
последното им нагло присъствие
после си купуват сладолед
и така си отиват
ближейки
сред песни
пърхания и евтина врява

да извираш натъкмено
от всяко разхвърляно легло
все едно си първия
пощенската кутия да плаче
от пустотата си
а единстветото писмо
което лежи под зъвзглавницата
е изтърканото вале спатия
което винаги излиза до дамата купа
докато аржентинецът те чака
седнал върху хоризонта
и хвърля по теб излишъците си

непоносимо
но необходимо да въвведеш ред
в миналото си
после да му тръшнеш вратата и приковеш
с гвоздеи върху нечия вселена
тревата
която някои косят
други пушат
а трети просто показват като определят
зеленото
като че ли няма други цветове
синьото например
което разделя детството от първия допир
на устните
и Али Баба завинаги остава в пещерата

да имаш точна цел
към върха на някой хълм
носещ името на Леополдо Новоа
или Венера – без значение
стига билото му да е обръснато
никога да не пресъхва
и от време на време да издава
стонове
които чуваш само ти
когато го замеряш със събираната дълго време
памет
вече брадясала
но още с пулс

да разбереш
стигайки до цифрата три на циферблата
че прозираш
откъдето и да те погледнат
че думита са само стъклени топчета
а не камеи с вкаменени в тях сърца
че душата ти е празен аквариум
от който някой отдавна е взел
златната рибка
че под капака на пианото няма клавиши
а само няколко сгъваеми целувки

и вече няма нужда да повтаряш:
не плачи за мен
Аржентина!

ПРЕСКАЧАЙ ИЛИ ИГРА ТА ДАМА

целият сюрреализъм
Сивотата на небето беше
бе изписан на задника му:
кацнала на бузата й,
животът е влак,
а между бедрата бе събрала
който докарва и откар-
толкова много загубено време,
ва пътници, някои от които са се
че понякога излиташе към тавана
случили, а други – винаги с мокри
и залепваше там.
крака.
Плачеше повече, отколкото тряб-
в сърцето му се бе събрало
ва, но никой плач не трае вечно,
толкова много мъгла,
вдовиците отново се омъжват,
че вените му висяха в
защото една среща можеше да бъде
нея като забравено пране,
най-малката случайност в живота й.
а от тях се стичаха само
Часове наред поглъщаше студена супа
ненужни обяснения.
и цигарен дим, гъст като пюре,
имаше повече думи,
зад който се криеше като параван,
отколкото преди време, но вече ненужни,
докато наоколо летяха изговорени-
защото не вярва-
те думи – сини, червени или
ше, че те съществуват извън
пък пъстри.
стиховете, затова бе прес-
Душата й мишришеше на трева.
танал да ги ползва.
Вечер танцуваше,
време бе да удуши лебеда
сама в центъра на стаята,
в себе си и да се изтърко-
нямаше нужда от обяснения
ли в забравата.
или случване на други неща -
да започне да очаква,
плуваше в дима като лебед,
защото ако не очакваш
подслоняваше се под арката на
никога не срещаш нео-
разтворените си бедра
чакваното.
а по тях се стичаха
усмихна се, за параван,
недовършената любов,
подслони се под арката
недовършеното време,
на някои предполо-
и няколко измокрени целувки.
жения, като се държеше с всички
сили за цигарата,
в очакване на надеж-
дата – оная дебела Мария,
която понякога идва,
а по-често танцува
за никого.

Гост

bravos написа:

ама кой да чете.

Това с нечетенето е тема за стенен килим. Нощта изтича и врагът (нечитател) не е минал на твоя страна...

Максим Коен може и да е най великия поет, но не е добре дошъл в този сайт, така че тази тема я смятам за изчерпана и я заключвам.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите