Конкурс: Карък съм и това си е

Карък съм и това си е. Не че вярвам в съдбата, черните котки и тем подобни, ама си е факт, че късмета ми хич го няма. Ако ви кажа как се подсмивах многозначително на темата „Деца”, повтаряйки, че тЕ тази роля (на майка т.е. бел на авт.) не е за мен, ще ви стане ясно колко шокирана се оказах от факта, че без да се усетя, така по случайност, едно човече нараства прогресивно в мен опитвайки се да стане Човек...
Ама и то трябва да е било карък, точно мен да избере...
Та така заета с тичане по задачи и правене на кариера, в един момент започнах да усещам как погледите около мен се променят. И май имаше защо, като се има в предвид, че все по-трудно придвижвах деветдесетте си килограма. В един момент се замислих не се ли задържа твърде дълго в мен това все по нарастващо същество?
Колко шокирани бяха лекарите, като наминах да попитам не ми ли все пак е време да раждам, няма да ви казвам. Затвориха ме буквално на момента. Без право на обжалване.
И се започна. То не бяха изследвания, то не бяха прегледи и консултации. За сърдечните истории на братята т.е. сестрите ми по съдба по-добре да не ви разказвам. Едната от месеци си лежи, надявайки се „да го задържи”, другата мъжа й не се беше вясвал от седмица, трета свекърва й я изгонила...
А какво да кажа аз? А? Питате ли ме? Моя хубостник всяка сутрин цъфти на прозореца с термосче току-що приготвено кафе (щото онова от барчето ми мирише на сапун)…
Поне свекърва ми да се беше държала човешки, ама не! Половин час след благоверния се появява и тя с прясно изпечена баница или изпържени мекици (в зависимост от вечерната заявка). Как да не станеш сто кила?
Накрая не издържах и тропнах:
-Махайте го това от мен!
Ама това, ама онова, започна да заеква целия лекаро-акушерски персонал на болницата.
-Няма това, онова!- отсякох- Аз да не съм слоница, че да го нося 12 месеца? Режете и да свършваме!
Колко стресирана беше сестрата, измъквайки почти насила кафето от ръцете ми докато ме водеше към операционната, няма да споменавам.
Ама ме срязаха! Не можело, а?!
По-късно, докато някой ми биеше шамари (само да го разбера кой беше!) в просъница си мислех, че сега като ми сложат едно безпомощно човече до мен и ще се почувствам от раз майка. Да, ама не. Споменах ли, че съм карък?
В момента, в който ми подадоха едно розово, бузесто бебе дето само не ми проговори изпадах в истерия:
-Сменили сте ми детето! Аз ли не съм виждала новородени?! Къде си ми е бебето?!?
Доста трудно им беше да ме убедят, че не всички са сбръчкани и сини, ама се съгласих накрая.
За останалите перипетии, през които преминахме докато се опознавахме и изучавахме взаимно ще премълча.
Един момент обаче ми се запечата завинаги.
Пристигам аз както винаги задъхана, намерила минутка между задачите да прелетя и през градина, за да си прибера наследника и пред мен застава прелестно розово облаче с неустоимо руси къдрици:
-Ти ли си му мама?
-Дааа...- усмихвам се притеснено, в очакване да чуя какво ли пак е сътворило синчето ми.
-Аз го обичам!- тропва с краче приказното същество и слага войнствено ръце на кръста- Нещо плотив?
-Ннеее...- заеквам насреща й. Да се смея- не върви, да й подам ръка също. Как ли се реагира в такъв момент?
-Значи нямаме плоблеми!- отсече малката, обърна ми гръб и полетя нанякъде.
-Кое е това момиченце?- успявам да формулирам въпрос към господинчото, който ме гледа отдолу нагоре и премигва невинно.
-Кое? Сисито ли? Иска да се женим. Що?
-Не се казва Що, а защо... – поправям го машинално докато съобразявам, че майка не знам в кой момент и как се почувствах, ама свекърва ще запомня кога се усетих за пръв път.

Твърде добре! Има съспенс, изненада и хубав финал. Мъъъъничко само трябва да се поодяла и ще бъде просто прекрасен!
Поздравления! Ама много!

Не е толкова лошо да си карък. Аз лично нямам много плотив. Wink

Много хубаво, много! 5 без да се замислям!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите