"Птицата, която не умира" – преводна книга на Лати

Уважаеми приятели, излезе от печат двуезичната поетична книга „Птицата, която не умира” от авторката Миряна Томович, Босна и Херцеговина.

Превод и редактор: Латинка-Златна
Корица и графичен дизайн: Валентина Йотова

ЗА АВТОРА

Миряна Томович е родена през 1957 година в Белград, Сърбия. Завършва два факултета в Белград. Знае чужди езици, притежава множество професионални сертификати и богат опит в областта на външната и вътрешната търговия. От 1998 година живее и работи в Хан Пиесак (БиХ). Тя е директор на частна компания. Член е на Асоциацията на културата „Нова светлина”, Сараево. Пише стихове от ранната си възраст и през 2015 г. публикува първите си стихотворения.
Има три самостоятелни книги с поезия: „Пред стената на мълчанието” през 2016 г., „На ръба на бездната” през 2017 г. и „Анатомия на безнадеждността” през 2018 година, издадени в „Нова светлина”, Сараево.
Стиховете ѝ са публикувани в Сборниците на международните литературни срещи: 7 КНС, Сараево, Б и Х, 2015; „Гарави Сокак”, Инджия, Сърбия, 2016; 8 КНС, Сараево, БиХ, 2017; „Милош Крънянски”, Виена, 2017; „Чудова”, Ниш, Сърбия, 2018; „Панонски гълъб”, Суботица, Сърбия, 2018; „Под звездното небе”, Белград, Сърбия 2018; в Алманаха на съвременна босненско-херцеговинска поезия, България, 2016, както и в петезичната антология на съвременната балканска поезия „Гласове от Балканите”, България, 2016; Антология на съвременна поезия EX YU от 1991 до 2017, Сомбор, Сърбия, 2017; Антология II на съвременната поезия EX YU, Сомбор, Сърбия, 2018; на интернет порталите в Б и Х и в литературни сайтове в България на български език.

КОМУ Е ВАЖНО

Дали наистина за някого е важно
на кой език и диалект
пиша и говоря,
когато се разбираме?

Животът ни свързва с една и съща среда,
със смисъла на една и съща дума,
и с горчивата реалност на една и съща тежест,
която не подлежи на тълкуване.

Въпреки това,
може ли да бъде
формата по-важна от същността,
напук на добрите намерения
и принципа на съдържанието?

КОРЕНИ

Думите нарушават мълчанието,
послушното страдание и тишината.

Защо ме питат
дали си спомням къде са моите корени,
когато завинаги съм разделена
от земята, предците и корените си?

Наистина, къде са моите корени?
В земята на други народи,
от която моите предци са
погрешно и най-лошо изгонени,
или в страната, в която съм родена
и където поради алчност
са останали затворени завинаги?

Защо за мен сега
корените ми се свързвани като вериги
и се връщат при земята, на която не принадлежа?

С визия и надежда
говоря против измамата
принудата и предразсъдъците.

Защо сега ме питат
спомням ли си къде са корените ми,
когато поради тях в продължение на векове
в езерото на омразата на Балканите
търпят и страдат всички мои народи?

ПТИЦАТА, КОЯТО НЕ УМИРА

Има една птица според древната легенда,
която в екстаз превъзхожда всички мелодии,
и изпълнението ù е незабравимо –
пее с изключително красив и приятен глас.

Тази, която е създадена за мигновена смърт,
от себе си най-ценното и най-красивото дава;
когато с вик за живота запява песента,
когато болката и в смъртта не спира...

Като че в душата си крие ято птици,
когато запява отново
и след това изчезва.
Болката, преминавайки в звук,
убива в нас певеца
в изкушението си; за да докажем
най-много сила и воля,
даваме неуловимото от себе си,
препъваме се, падаме и се губим...

През суровите области и пустош,
въпреки раните и тръните,
често обърканите пътища следваме,
като че ли са безпогрешен инстинкт
на първичното търсене,
когато всичко губим
и по-дъбоко в тъмнината
падаме, ставаме по-силни
и пак вървим напред;
не спираме да търсим светлината,
мечтите и желанията си… и да се надяваме.

С птицата от легендата в себе си,
която изчезва в най-голямата болка,
певецът умира гордо
в затруднена и огромна воля,
преодолял и самия себе си,
въпреки трудното оцеляване…

Останките от живота у нас ще умрат
в момента на изчезването
на птицата от легендата, която говори
за трагедията и смисъла на съществуването.

Радвам се и за двете ви!

Гост

"Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка... или поне така е според легендата."
Колийн Маккълоу - "Птиците умират сами", 1977
превод от английски - Мариана Екимова-Мелнишка, 1982

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите