ОРЛИН ДЯНКОВ

С Орлин бяхме добри приятели, бог да го прости!

Много пъти сме се събирали и сме си рецитирали нещата един на друг.

Набори сме.

Живеехме в едно време, в което ни беше достатъчно да си четем черновите.

Без интернет, без джи ес еми.

Бяхме щастливи. Бяхме щастливи.

Веднъж закусвахме у тях.

Той ми се извини, че пее фалшиво моите песни.

Аз му се извиних, че не мога да пиша като него.

Беше през 1989 г във Варна.

Голяма загуба е смъртта му.

Не познавам толкова добър варненски поет, роден след 1967-ма...

Иска ми се да отида на гроба му, но не знам къде е и няма кой да ме заведе...

Когато почина, бях извън страната. Оттогава имам грях - още не съм ходил на гроба.

Ако можете- помогнете ми. Не мога да открия гроба сам.

Предсмъртие или нещо, което ме тревожи
на Петър Манолов

За какво мислят поетите, преди да си тръгнат от нас,
без да знаят, че вън ги очаква последната среща?
Навярно за нещо банално - че покривката има петна,
за трохите от хляба изяден, за видяните в стаята вещи.
Ако при тях няма никой и са почнали нещо да пишат,
какво чувстват поетите, преди да си тръгнат от нас?
Навярно дошлите им образи и сигурно повече нищо,
тъй както родилката чувства единствено болка, не страст.
А после минават през прага и учудено виждат как всичко
се завърта и блясва за миг като нож, който реже конците.
Ние търсим в предсмъртните стихове завещание, вик или вричане,
ала те не са там, както славата не е в убития...

Може ли изстрел да плаче? Сигурно може, когато
е твой и насочен към теб. И е сигурен, че ще улучи.
Ако не вярвате - пробвайте! Направете си смърт така,
както направи това Маяковски, без да каже какво е научил.
Неудобно е някак си времето да съжителства с много поети -
твърде ясни започват да стават свръхестествените негови планове.
Затова ли се среща милиция на всяко непразнично четене
и я няма, например, дори на едно юбилейно събрание?
Твърде ясни започват да стават тези вечни "повели на времето"
дето смятат за бал-маскарад всеки вестник, журнал и предаване.
И поетите тръгват нататък. Да, поетите. Ах, пак поетите!
После падат. Животът им секва. Редактиран от нас и прославен.
Направете си смърт още приживе - без въжета и плачещи изстрели.
За какво са ви многото рискове на това неизвестно Оттатък.
Всеки ден (без почивните) не мислете. Но после не питайте
защо всички близки ви срещат с една откровена апатия.

Стигат ли тридесет букви да напишеш едно завещание?
Стигат, макар че в жинота те са повече точно с една.
Аз ранявам, той, тя, вие, те... Те изпитват вина.
И спрежения значи можем да срещнем различни -
"аз" и "ние" отсъстват, когато се търси отчет.
Среден род, тоест "то", поначало е нещо безлично,
затова и без него животът на всички тече.
А наоколо вече не стигат за засада заетите ъгли,
щом се пусне слухът, че ще минават с нови стихове нови поети.
Е, сега сме възпитани хора. Да се стреля не е задължително.
Убитите пречат (по принцип) на хигиената на планетата.
Затова просто кимаме вяло, когато поетът споделя
и го молим по-бързо да свършва, защото си имаме работа.
Обади ли се, му казваме да споделя предимно в неделя,
ако не млъкне, отиваме да докладваме там, където трябва
и го учат на тридесет и първата буква - буквата на на закона.
Продължи ли да пречи на хората, които си имат работа,
мерките продължават, но той сам е виновен.
Стигат ли тридесет букви да напишеш едно завещание?
Стигат, ако не знаеш, че ти трябва още една.
Аз ранявам, ти, той, тя, вие, те, тоест, ние раняваме.
Аз, той, тя, вие, те, не са длъжни да хранят вина.

Дали добре се живее по насрещен план, спуснат отгоре?
насрещните чувства помагат. Романтизмът е вредно явление.
Къде-къде по- е удобно да спестиш всички бъдещи спорове
и премахвайки настоящите, да получи готово решение.
Всички пътища (заедно с хората) водят само към тебе, понеже
всичко имаш и всичко умееш, следователно всичко ще знаеш.
Отговорно в семейството вечер изпълняват насрещната нежност,
сутринта при началника срещнат, най-насрещно му влизаш под кожата.
Вече влязъл веднъж, знаеш колко, как и кога да работиш,
За да вдигнеш навреме равнището на семейния жизнен стандарт.
Планомерно достигаш до края, превзел пенсионната кота,
стопроцентно изпълнил задачата да умреш безметежен и стар.
Ала въпреки всички удобства все още има пак кой да попита:
“Как се диша и чувства насрещно? Та това е душевна протеза!”
Но такъв е от хората, дето все си чупят главите
и на всичкото отгоре губят своето време с поезия.

За какво мислят поетите, преди да си тръгнат от нас?
Не преди да умрат, а в затвора на телата ни ежедневни.
Всеки води с поета във себе си една малка, но важна война.
Ако спечели, умира приживе, спестявайки здраве и нерви.
Какво чувстват поетите, преди да си тръгнат от нас?
Презират или разбират нашите резервати
с трохите от хляба по масата, с покривката на петна,
с удара в гръб и вечната инфлация на словата,
с гримасата зад гърба и усмивката ни анфас…
Дали нещо губят поетите, когато си тръгват от нас?

Седмият ден

Неженен, седемнадесет годишен,
излизам на балкона всяка нощ,
защото през нощта най-леко дишам
и вятърът ми реже с влажен нож.
Припалвам и полита крехка пепел.
Над нея мойте мисли търсят път
и почвам реставраторски да слепвам
изминалия ден. Без спир текат
по старото шосе на участта,
лъчи от неизвестен произход.
Завърта се със скърцане светът
и прави своя нощен оборот.

Навярно Бог е старец безработен,
макар че (има слух) създал света
за шест дни, след това е седнал кротко
и новото кълбо е завъртял.
На седмия ден Господ е пропушил
след толкоз много нерви и мечти,
създал във рая ябълки и круши
и с Вечността преминал е на “ти”.
Понятия, проблеми, теореми
преплитат се. Главата ми гори.
Дали е имал Господ малко време
да основе клуб “Млад кариерист”?

Религията също става ерес,
когато се превърне в самоцел.
Закърмен от детинство със безверие
се питам накъде ли съм поел.
Огромни шахти, светят небесата,
препълнени с комети и звезди.
Дали ще трябва много да препатя
преди от мен човек да се роди?
Да можех да натисна този спусък,
наречен “полумесец” преди мен…
Светът не се нуждае от раздрусване,
защото е отчайващо студен.

По дяволите спусъка в небето!
В душите ни, дълбоко вътре в нас,
един незнаен спусък също свети
и винаги обръща ни анфас
към честните, рисковани въпроси,
защото стреля право в съвестта,
когато от страхливост се износи.
Какво да правя? Силно да крещя,
че съм светия, вие пък мръсници,
че трябва да се учите от мен?
Но мойта чест – тя сащо е на прицел.
Кое ще трябва в мене да умре?

И пътят ми не е бил твърде лесен,
и мислите ми бързо не текат.
Поетите понякога се бесят,
когато изпреварят с дух века.
И той сверява своя стар часовник
по техните увиснали тела.
Секунди посинени се отронват
от тези нечовешки махала.
Настъпва тишина, навред е тихо
и аз претеглям своята душа.
В такава нощ се раждат мойте стихове
и просто нямам право да греша.

А пътищата чакат мойте стъпки,
а вятърат все търси моя глас…
Лъжите свойта мрежа пак закърпват,
но няма да се хвана в нея аз.
Защото много пътища загубих
и своя глас отдавна разпилях.
Останаха подвиквания груби,
от пътищата – две-три капки страх.
Но има смисъл, знам, че има смисъл
отново да се впусна сам на път,
да видя туй, което съм написал,
дали е плът от мойта жива плът.

На седмия ден правим равносметка.
По правото шосе на участта
се влачат във олющена карета
Сполуката, Бедата и Смъртта.
И всеки свойта седмица преглежда –
шерше ла фам (и трите си жени),
а болката от чакана надежда
ни моли своя жребий да сменим.
След седмия ден пуша на балкона,
безмилостно разнищвам всеки час.
Навън луд вятър сива пепел гони
под звездния искрящ иконостас.

Преди година един приятел ми прати на пощата стихове на Орлин Дянков. Един от силните стихове, които прочетох ми се иска да пусна тук. И аз не знам повече за него, но ще разпитам.

Из "Бунтувам се тъжен" Орлин Дянков

Ще оцелея, вярвай ми, ще бъда!
Не с лакти, а със воля и талант.
Поел съм своя път и няма мърдане
В страни от него, камоли назад.

Знам, камъни и тръни ме очакват,
полуусмивки, фалш и самота,
Но който се страхува от разпятия,
Не може да се грижи за света.

И пропастите трябва да са много –
без тях по равно щяхме да вървим,
но искам, означава всъщност мога,
а мога, значи ний ще победим.

Да ний, защото може да си мъдър
за двеста, но ще паднеш в пътя сам.
Ще оцелея, вярвай ми ще бъда!
Вселените се раждат от сърца.

Музикант

на Краси Йорданов

Изплюй горчилката на нервните си дни,
певецо, по-чувствителен от струна.
Китарата ти яростно звъни
и срутват се стените помежду ни.
И делникът не е чак толкоз сив,
и вярата ни сякаш е по-светла.
Китарата на слънцето виси
между небето синьо и морето.
За да наострим нашите души,
дай верен тон, самотен китаристе.
Не се страхувай, че ще разрушиш
на бягството удобните ни писти.
Свири! Защо си тръгваш изведнъж?
Кажи поне защо си толкоз искрен?
Но ти вървиш - добър, замислен мъж
към други хора. За да ги пречистиш.

Предупреждение

Един ден, когато ще бъдете нежни
и дяволски умни ще бъдете всички,
въжето на делника свой ще прережа
и тихо към Млечния път ще изтичам.
Ще тръгна по него свободен и тъжен,
тъй както върви по въже балансьорът.
Ще ливне дъжд. Вятър прахта ще остърже,
ще чуя звездите какво си говорят.
Знам, вие ще бъдете много далече,
когато премина отвъд хоризонта,
когато посочи часовникът вечност
и аз се превърна във име, във спомен.
Така че ме чуйте, додето е здраво
въжето на делника строг и навъсен.
Една сълза в тъмното бавно изгрява
и може въжетата ваши да скъса.

И още от него:

Предчувствие

Ще ме настигне някой ден тъгата
и ще приседне в скута ми за малко.
В безсъние луната ще се мята
и звездните фитили ще падпали.

А аз ще си говоря с тишината,
ще връщам всички мъртви в мойта къща.
Навярно сутринта ще ги изпратя
и после дълго, дълго ще се мръщя.

Ще тръгна покрай къщи засияли,
когато непробудно още спите
и тихичко тъгата ще ме гали
по кръговете тъмни под очите.

А след това ще иде при човека,
комуто по-е нужна за утеха.
Не ще се сърдя. Право има всеки
да се допре до святата й дреха.

Хляб

И каза Бог: "Ще станеш по-добър,
когато със земята ми се слееш."
Но аз размахвам бодро своя сърп,
защото ми се иска да живея.

И всяка нощ заспивам уморен,
сънувам нива с бурени във нея.
Не е за мен човешката ми тлен -
аз имам още жито да засея.

И само този хляб ще ме спаси -
нали и Бог пред хляба се прекланя.
Така живея, вечно еретик,
защото някой трябва да ви храни.

Още едно. Краси, благодаря за припомнянето. Скоро не бях го чела, а сега се сещам за много неща.

Полуевангелско

Ако имаш две ризи,
дай една на врага си.
Не я давай на близък -
паметта му е къса.

Защото той те забравя,
когато е най-трудно,
а врагът, зает зло да ти прави
и посред нощ се буди.

Ще помни как дал си му риза
и може тъй да се случи,
че от враг да ти стане близък,
по-верен от нож и от куче.

Ако имаш две ризи,
дай една на врага си
и въжето на твойто обесване
във ръцете му ще се скъса.

Имам 30 стихотворения на Орлин Дянков и ще се опитам да публикувам тези, които не фигурират тук.

В страноприемницата

Ръцете ми са целите във белези –
порязвам се, когато пробвам брадвата.
Треперя пред осъдената смелост,
но точните ми удари ме радват.

Лицата на убитите не помня,
за да не идват в редките ми сънища.
Налей сега, приятелю, от стомната.
От виното в душата ми се съмва.

И спомням си за майка ми, за село,
за вкусната попара с топло мляко.
А брадвата ми – мътните я взели!
Опри я там във ъгъла, до раклата.

Добър човек си – искрен и внимателен.
Благодаря за щедрата трапеза.
А ако някой ден при мене те изпратят,
ще гледам да те свърша безболезнено.

Буря

Дървото яростно се мъчеше
във опита си да проходи.
Доброто време бе отлъчено
и заменено с пълноводие.

Анатема на всичко мирно!
Светкавици чертаят бръчки
по злото чело на всемира.
и само вятърът се пъчеше.

Стовари се като лавина
върху гората ято птици,
а вдън земя шума проклинаха
обезумелите къртици.

Проклятието трая дълго,
а после, щом завърши всичко,
видях дървото как си тръгва,
накуцвайки от непривичка.

Времето на моите стъпки

Стъпките ми, слънцето и сянката.
Земята се превръща в огледало.
Излишното във мен не е останало
и сянката е черна, преболяла.

Разтваря се пътека под краката ми
с цената на премачканите стръкове.
Със чужди пити помените плащам,
но мои са сълзите, дето къкрят

и посоляват супата на дните,
Опарват сянката, по-бързо с мен да крачи.
През есента нали умира житото,
за да роди пшеница за орачите.

Сянката ми става все по къса.
И тя умира също като мене.
Ала след обед сянката възкръсва.
и тревата се изправя постепенно.

Не смея да пускам в един пост, защото не знам дали ще успея и язък за труда! Very Happy

Генезис

Ваятелю внимавай много с камъка.
Не знаеш със какво е днеска бременен.
Длетото може всякак да измами,
дори един създател на вселени.

И затова не удряй слепешката,
недей разсича каменните вени.
Те трябва да са живи, да се мятат,
уплашени от твоите прозрения.

Богинята във мрамора те чака,
не я превръщай в циганка прегърбена.
Ваятелю, внимавай много с камъка.
Не винаги таланта значи мъдрост.

Диагноза : “Победител”

Студено е. Просторите проблясват
реални като удар със юмрук.
Дървета, на които им е тясно
но знаят, че ще бъдат вечно тук.
Такава е кварталната градина,
ще кажеш, че създадена от луд.
Случаен пътник рядко тук ще мине,
особено сега във този студ.
Във стаята съм сам. Легла пък много.
Лежа със диагноза кратка – “страх”
и лекарите мисля, че не могат
да ми попречат скоро да умра.
А някъде навън сега е есен,
която не мирише на карбол
и мокър полумесец се надвесва,
над някаква трапеза с хляб и сол.
Там истинско е всичко. Всичко диша.
Там слънцето не е искрящ неон,
под който ти – човекът си излишен.
По-жив от тебе там е всеки клон,
защото има връзка със земята,
ати си два етажа над пръстта.
защото може всякак да се мята,
а ти лежиш в системи омотан.
Животът най – добре се наблюдава
от стая с номер, болни и легла.
Един познат срещу ми се задава
и вместо поздрав, казва ми “Ела!
Ела да видиш колко струва всичко,
което си постигнал до сега,
след толкоз много нерви, труд и тичане,
сравнено със статичната тъга.
Защо уби със бързане мечтите си?”
ми шепне и излиза пак навън.
Мълча, а и защо ли да го питам,
кога ще свърши болничният сън.
Живее ми се! Това поне разбирам.
Зад мене блесват мъртвите стъкла.
Човек не може лесно да умира,
когато някой каже му “Ела!”
Но трябва да повярваш в тази есен
със листопад и хладни дъждове,
където можеш някак си по – лесно
да разбереш, че ставаш друг човек.
Тук всичко се измерва с бавни стъпки.
Не трябват километрите във час,
но все пак вярвам – скоро ще настъпи
денят, във който здрав ще бъда аз.
Ще имам диагноза “Победител”,
най – сетне ще изляза сам навън.
Живей ми се! Във тъмното звездите,
изгряват като хапчета за сън.

Зарисовка в бъдеще свършено

“Дали да подаря изпрана, Господи,
или пропия сетната си риза?”

Кратколетните възрасти идват учтиво
да погребват поредния техен носител.
Чак когато изпият до капка виното,
тръгват нов домакин да си търсят мнително.

И се бутат до кръв и приказват високо,
но съвсем делово си поделят хората
и ги карат да вярват, че животът е опък
и единствено правилна е историята.

Затова да щурмуват пожълтелите страници –
вече нямало място за крале и пажове,
но герои се търсят, понеже отдавна
сме забравили тайната как да ги раждаме.

Напоследък през пръсти се любим с жените си,
а те пък по навик ни се отдават
и си вземаме честно житейските изпити
само веднъж, а дори и по-рядко.

Така, че герои се търсят винаги
за кандидат - исторически светли примери.
Такива, които на кралете да смигнат
и да ги викат по малко име.

Не, че добре ги познават. Напротив.
И те като нас не са виждали трона.
Но стига за тях. Нали виждам Голготата,
отдавна пустее, а свършват иконите.

И добре, че живеят кратколетните възрасти,
да ни пощят от малкото героични натрапници.
Никакво чудо не е възкръсването.
И ние можем да прескачаме трапове.

Хем без пирони забити щателно,
прескачаме трапа. Живеем до сто.
Ще ти кажа, не раждат герои телата ни.
Само не питай защо.

Искам те

Птиците – водачи вече свършват,
а са същи разстоянията между хората.
Все така димят уютно къщите
и възпитано предпазват ни от спорове.

Няма ясен знак къде започва
тази тъй желана съвместимост.
Ветропоказателят е свикнал да ни сочи
само ветровете, не и климата.

Въпреки големите ни разлики
сме еднакви, тръгнем ли към другите.
Вятърът себичните наказва,
затова следите им се губят.

Разстоянията между хората са същите,
но безптичието нека не ни стряска.
Ако просто станем нужни, като къшей
и разпнатият дори ще ръкопляска.

Пътищата носят настроения,
през които искрено минаваме.
Затова след периода на гнезденето
винаги просторът надделява.

Орлин Дянков

ХуЛитер Записан(а): Jun 18, 2004 Мнения: 156

Ако познаваш Веселин Вълев, питай него... той сигурно знае...

Истината

Татко, изслушай ме, татко, няма да бягам от къщи,
обещавам да стана добър, да изтрия сълзите на мама.
Още тежи като клетва последното ми завръщане.
Като клетва от теб неизречена, за която лекарства аз нямам.

Свършиха моите пътища към чужди сърца и квартири.
Знаят къде да ме водят тези, които обичам.
Тежки котви, почиват във тях моите тайни и аз акостирам
в оня пристан на вярата, дето съм наистина водеща личност.

Давам вяра за вяра, понякога даже вярвам не чакайки вяра.
Тъй е татко, премислих и виждам, че не бива да бъда все радостен.
Всекидневното щастие носи слепота, то дори покварява
и преставаш да виждаш, че в този свят има гадни, отчаяни, боси …

Татко, връщам се вече при себе си. Няма да бягам от къщи.
Много болка светът ми предлага, а и мама е все още тъжна.
Още тежи като клетва последното ми завръщане.
Няма кораб без бряг, нали татко?Кажи ми къде да се вържа.

Орлин Дянков

Кръговрат от спомени
(на дядо ми)

Изтъркули се лятото набързо
и хубавите дни са вече спомен.
Душата си завързвам аз на възел,
че дядо ми роден е през октомври
и просто нямам право да забравя
за празника във скромната му къща.
До тръгването цял час ми остава
и в миналото бавно се завръщам.
Едно момче ме дърпа за крачола,
от лятото е първият му спомен
и тихо, но настойчиво ме моли
от там да тръгнат мислите ми тромави.

По пръстите ми прах полепва. Пари
под него пътят, водещ към нивята.
Провлачено обажда се магаре
и като птица литва тишината.
А аз вървя – хлапак с торба в ръката,
(за дядо ми обядът там е сложен)
и радвам се, че все пак аз съм пратен,
макар и след въпроса:”А ще можеш ли?”
А вечерта, събрани пак край хляба,
говорихме за радости и грижи.
Макар и малък, учех се без слабост
да гледам всяка трудност. И да виждам.
Аз търпеливо учех се да крача,
без да руша мравуняците малки.
Ще кажете:”Намерил си задача.”
И ще сгрешите. Тъй като е жалко
да разрушиш строеното с упорство,
да стъпчеш във прахта зърна подбрани.
Те, мравките са също като хората,
а може би са даже по-разбрани.
Тъй в малките неща откривах смисъл,
а и до днес го търся и намирам.
Старее дядо. Гърлото ми стисва
внезапна болка. И дъхът ми спира.
И кой твърди, че чудеса не ставали?
Те съществуват. Знам това, защото
браздите дето дядо е засявал,
днес виждам като бръчки по челото му.

Стърнищата горят. Внезапно руква
пороен дъжд. И всичко се омесва.
Стебла и кал, в която въглен пука.
Димът разстила своята завеса.
В такива дни обичам да съм вкъщи
и да подреждам прашните си мисли,
а дядо казва:”Стига си се мръщил.
Виж как дъждът прозорците изписва.
Огледай се. Дърветата са жадни
след летните горещи дни и нощи
и затова дъждът навреме падна.
Чуй как земята вика:”Още!”.”
И хукна пак сънливият ми поглед
по мокрите стърнища и дървета.
Видях листа, които изнемогват,
ала танцуват лудо с ветровете.
Навярно тъй преборваха се с нещо,
забравено от лятото и тъжно.
Тя – есента, прилича май на вещица,
готова всеки миг да те излъже.
През есента мъдреят всички хора,
а аз си правя свойта равносметка –
дали напразни думи съм говорил,
била ли е душата ми зад клетка,
лекувал ли съм лесно свойте рани,
от зъл език нарочно причинени
и колко хора с обич съм нахранил,
когато гняв бушувал е във мене.
Въпросите са много и е важно
пред гърбиците техни да си честен.
Една лъжлива дума щом изкажеш,
взривяваш пътя стар към свойто детство.
Потънал съм отново в свойте мисли,
а дядо ми усмихва се лукаво,
защото вижда как съм се улисал,
но този път ми казва само:”Браво!”
Навярно е разбрал какво откривам
зад есенното кално покривало.
Чернеят се ожънатите ниви,
над тях криле дъга е разпростряла.
и пак не може тя да ги обхване –
отдавна няма тук имоти лични.
Каква земя! И как да не прекланяш
Глава пред нея. И да я обичаш.

И както си говорихме за климата,
за хората и техните проблеми,
натрупа сняг, доказа, че е зима,
най-сетне за почивка дойде време.
В гората се проточиха пъртини
и заечаха удари на брадви.
След залезните разговори с дядо,
усмивката, с която той ме сгрява,
за мен са най-ценената награда.
Бумти уютно печката с жерава,
а вечерта се спуска с цвят на вишня.
Тъй бяло е навън и тъй красиво!
В такова време сигурно се пишат
най-хубавите, най-лирични стихове.
И светлина – навсякъде, във всичко.
Искри снегът и мислите ми светят.
Млад вятър във прозореца наднича
и с дъх рисува малко бяло цвете.
Полягат мойте мисли в тишината,
тя иззвънтява леко – като струна.
Снежинки в тъмнината вън се мятат.
и пак тъгата сяда помежду ни.

Дойде и пролетта така мечтана,
с криле в небето, с капки по стрехите.
Зарастват вече зимните ми рани
и пак настъпва времето за скитане.
И пак поемам пътища незнайни,
опиянен от въздуха край мене,
а той съдържа толкоз много тайни,
че иде ми да падна на колене
и да попивам всеки полъх жадно,
тъй както се попива нещо свято.
Дори тревите пролетни ме радват,
защото с тях по-свежа е земята.
Така от сутрин, чак до късно вечер
тече животът в мен. И аз възкръсвам.
Тъгата ми остава надалече,
добиват сила слабите ми пръсти.
И мускулите. Цялото ми тяло
събужда се и чувства се по-свежо.
Отново всичко вън е побеляло,
ала от цвят. И ражда се надежда.
И аз прощавам дребните обиди,
забравям глупостта и суетата.
Във нашето небе пак птици идат
и радостно във въздуха се мятат.
А дядо гледа също като мене
и радва се на младата пшеница.
Тъй са красиви нивите зелени!
Тъй горди придошлите млади птици!
И той разказва как ги е посрещал
през миналите пролети, как търсел
в нестройния им весел полет нещо,
което прави нощите по-къси.

Аз слушам и минават покрай мене
лица и птици, пролети и зими …
Разказва дядо, гледам го смутено
и радвам се, че жив е, че го има.

Орлин Дянков

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите