Конкурс: “В парахода рог изсвирва…”

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

В тъмната нощ глухо ломотеха мотовилките на парната машина, а лопатите на колелата ритмично приплясваха в черната вода. Носа на кораба обрамчен с лика на славния фелдмаршал Радецки плавно се плъзгаше нагоре по Дунава. Едва ли знаеше капитан Енглендер, че това пътуване ще му е за последно по тукашните краища. Имаше да стават бурни събития.
Но сега на кувертата млади градинари събрани от пет пристанища на Влашката земя неспокойно спяха. Сетне нощната тъма отстъпи на ведрия майски ден, а нетърпение обзе странните пътници. Щом висок брадат мъж с рог в ръка подаде знак и извика: ”На оръжие, момчета!”. Мигом настана трескава суетня. Трясък, пукот от строшени сандъци се понесе навред из палубата. Скоро онези кротки селски труженици се преобразиха на левенти юнаци в хусарски униформи. Понесоха се отривисти команди. Водачът им гордо заяви на капитана, “Тук се слуша мойта воля…”, и строго нареди да спре парахода на жадувания Козлодуйски бряг. С братовата сабя воеводата Христо Ботйов поведе връз високия баир славната чета от момци на бой с агарянеца, за да останат завинаги в народната памет. А поета както сам предрече, си найде “в редовете на борбата” гроба.
Минаха години и цялата свободна земя българска, се покри с училища и читалища, улици и площади с неговото име, а парахода Радецки отдавна се бе превърнал на старо желязо.
Един ден и в нашето училище се разчу, че ще събираме пари за направа на нов кораб. И тръгнахме с детските си ръце да обираме дребните листенца на лайкучката. След това бързахме да предаваме старите бащини вестници или тежки железа от задните дворове. Две години по-късно красавеца леко се полюшваше на дунавския бряг и очакваше своите създатели за да ги отнесе на първо плаване до Виена.
Възмъжах и имах щастието като школник от НШЗО “Христо Ботев” с оръжие в ръка да премина онзи “страшен, но славен” сто и двадесет километров път от Козлодуй до Околчица. В ранна утрин военните камиони ни стовариха на брега на голямата река, но парахода го нямаше. Предната година поради престъпна небрежност бе потънал в Русенския лиман. В походен строй вървяхме по прашни пътища към легендарния връх, а жегата както някога изпиваше телата и изгаряше пресъхналите уста. Потомците на онези селяни, що нявга се бяха крили от четата, с готовност ни даряваха с живителната течност.
Десетилетие по-късно при други обстоятелства съдбата ме сблъска със сродник на Ботевия четник Сава Пенев. В купето на влака бях само с един достолепен възрастен мъж. С любопитство разглеждах брой от списание “Антени” с голяма бюстова снимка на Левски на корицата. Бях се зачел в статия описваща съдбата на някои фотографски портрети на Дякона, когато долових, че човекът на отсрещната седалка изпитва жив интерес към обекта на моите занимания. По някое време изплю камъчето. Подхвана обичайния разговор за запознанство, след което сподели, че оригиналът на снимката на Апостола, която е на корицата, неговия тъст Богдан Пенев, бивш кмет на Свищов и син на Ботевия четник Сава Пенев, лично е предал навремето на историка от Великотърновския исторически музей Димитър Овчаров. От портфейла си извади едно пенсне стара изработка, с очукана рамка от злато, принадлежало на четника. Разреши ми да го разгледам, като вметна, че жена му е родом от Свищов и там имали навремето къща с двор.
По-нтересното което съм запомнил от продължилия разказ на Богдан Пеневия зет, е за съдбата на една оригинална пушка, изобретение на отец Матей Преображенски-Миткалото. До Септемврийското въстание през 1923 г. тази пушка е била запазена в дома на съпругата му в Свищов. По време на събитията от онова смутно време, когато се извършвали масови обиски и арести, уплашените роднини на Сава Пенев са изхвърлили пушката на Миткалото в нужника на двора. Там в ямата вероятно е изгнила.
Но народът не остави да изгние друга реликва, парахода Радецки, а отново възкреси гордоста на България. И сега пак може да пори “тиха бeла Дунава”, а щом се умори кротко да пристане на “Новата станция на България”. За да сее родолюбие и обич към Свободата в сърцата на идните поколения.

Прекрасен разказ!
Спомням си времената в които събирахме парички спечелени със собствен труд за да възстановим "Радецки". Бяхме щастливи, когато го видяхме поел на първото си плаване.

Финалът на раказа е като послание, към което се присъединявам!

Да сеем родолюбие и обич към Свободата в сърцата на идните поколения.

ХуЛитер Записан(а): Apr 26, 2006 Мнения: 1

Един чистосърдечен разказ за нещо наистина съпреживяно...

Успех, Ицо!
;-)

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите