Конкурс: Брадвата и градината

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

“Мила мамо, пиша ти, щото няма да мога да дойда да ви видя. Тръгнал съм към австрийско да си диря хляба. Бързам да ти кажа, че не успях да изкарам много по тия краища и не ще изпратя пари на тате. А и той нека не се захваща с неща, дето не може сам да изпълни! Ето, и тук на кораба е пълно с хора като мен, с моята професия, дето са тръгнали на гурбет, отчаяни и оскотели в румънско. С това не искам да обидя теб, мамо, дето ме научи как се гледат и пазят овошките, та не станах като тате учител. От теб си знам кога трябва да се плашат с брадва дърветата и им се заканваш, че ще ги отсечеш. И кога им говориш и ги гледаш с любов и милост. Тук много ми се смяха като им разправях дето по нашия край налитаме на дървото с псувни и закани, замахваме престорено с брадвата, а то после наистина взима та ражда богато. Те, другите нашенци тук, и без това все си крещят и псуват всичко, много са люти. Ама като ме чуха, един космат и с много остър поглед, ми рече - “то и ние така правим”. А уж не знаеха за това. После замълча, но по едно време ме пита:“Ти майка си откога не си виждал?”.
Пиша ти заради него, признавам. И той, мамо, отдавна не е виждал своята, нямало и да я види. Тъй рече. Като го гледам какъв е космат и мръсен, как надига бутилката, не ме е толкова срам от себе си, колкото от него. Аз, мамо, не съм загубил надежда да се напечеля и все някога да се върна при вас и помогна на тате за читалището.”
Бум, бум.
“Довършвам писмото, мале....Тук се случиха разни неща...Идвам си! Решихме всички вкупом да си дойдем в нашата жална родина и я превърнем в градина.Ура!Чакай ме!Ако загина, помни, че съм се отказал от тежка чужбина и идвам, мале, тебе да прегърна. На тате да се поклоня....”
Само след дни косматият мъж с острия поглед падна като отсечен на земята. Всички около него се бяха разбягали. Само един младеж, облечен с износени градинарски дрехи, се наведе и му затвори очите. После пое в ръце капата с ширита. Ама преди да го сложи на главата си, се опита да изтрие кръвта. Не успя, и тогава закачи на зацапаното място клонче от шипковия храст. През нощта, свит под едно изкорубено дърво, потрепващ от студ, извади парче хартия от джоба си и написа под струята лунна светлина: “Мамо, няма да се тревожиш за мен! Вече съм в Австрийско, отказахме се от слизането на наший бряг. Намерих си хубава работа и есенес ще берем плодовете...” Нещо изпука в мрака, младежът потръпна и спря да пише.
Майката получи само едно от писмата. Но и него трябваше да чете тайно
от бащата, който не искаше повече и да чуе за сина си.
След години австрийският кораб, отвлечен от шепа преоблечени като градинари юнаци, стана музей. Били тръгнали да се притекат на помощ на поробения си от последната голяма империя народ. А над вратата на едно построено много преди това читалище, все още се чете бащиното име на младежа.
Корабът повече не плува, а и читалището е пусто. Но и двете ги има И вероятно все някога ще дадат плодове. Къде с добро, къде със закани.
А истинските истории винаги ще плашат, а измислените улисват.

Истинските истории винаги плашат...

Иска ми се да попитам, в кой град е читалището и как му е името, но ме досрамява като си представя колко градчета с полуизоставени читалища има. А младите пак заскитаха по чужбина...
И успяхме ли да ги научим какво всъщност са "Радецки" и Ботев? Да им го вдъхнем?

Истинските истории винаги плашат...

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2006 Мнения: 15

А защо ли корабите ни са по-малко от читалищата?
Или да поставя въпроса другояче - защо читалищата ни са повече от корабите?
И това лошо ли е?

Не съм сигурна, че трябва да вдъхваме.Всичко е достатъчно надъхано.Трябва да вникваме. До последен дъх.
Е, някои духват.
Да пазим различията в начина на дишане на всеки индивид! Той сигурно си има достатъчно основания да постъпи така.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите