Като лебед невесел
плува синия мрак,
свети мощи понесъл
на крилете си пак.
Роден край, ти си вечен
като ратника смел
и войника посечен,
гордо чело привел.
Виж, пламтят небесата,
глас на лебед звучи.
Спас върви под дъгата
от изгрели очи.
Ти изкупи греха си
с твоя залез нечут.
Сняг съзрява и ръси
нова свежест и студ.
Но под свода огромен
топъл дъжд ще повей...
Ти си в нежния спомен
на Есенин Сергей.
1916
***
Облаци-кобили
цвилят в сто гърла.
Пламък са извили
огнени крила.
Под небето-виме
щръкнаха звезди.
Божието име
агнета плоди.
Вярвам: най-накрая
в утрото въззет,
град ще засияе
като Назарет.
Всяка нива слави
рождеството днес,
лае зад дъбрави
изгрев като пес.
Знам: тътнеж далечен
ще избухне в миг,
ще стои отречен
нечий светъл лик.
И в земята руска
плуг ще зазвъни...
Залезът ще спуска
плуг от нови дни.
Пътят ще ни кани
с грейнал небосклон
и ще вдига длани
бъдещ Симеон.
1916
***
Огнекрилият залез угасна,
даже вятър в плета не шуми.
Не скърби, моя къщице ясна,
че отново сме с тебе сами.
Чисти месец о покрива сламен
боядисани в синьо рога.
Аз не тръгнах, от нея помамен,
и не я изпроводих с тъга.
Знам, с годините всичко минава.
Тази болка навек не боли.
Но уста и душа оттогава,
тя за другия пази, нали?
Слаб е, който се моли за радост,
само гордите крачат без смут.
Ще захвърли друг нейната младост
като скапан от влага хамут.
Вече свойта съдба не гадая,
нека сняг ме връхлита и дъжд.
И ще влезе тя в моята стая,
за да стопли сина си веднъж.
И докато присяда небрежно,
снела шуба и шал оснежен,
ще ми каже - спокойно и нежно,
че момчето прилича на мен.
1916
Marta ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1587
Място: България
Въведено на:
19 Юли 2006 09:30:20 »
Зимни вечери
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.
Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.
А в мъглата — през безплътните и мрежи
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.
*
Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.
Но ето къщурка позната;
в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.
Завърнал се в къщи — безхлебен,
пиян пак — бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.
Завесата мръсна, продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.
Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.
*
Сякаш плачът и дочули са,
сякаш са ехо в снега —
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.
Трепка цигулка разплакана,
сепна тя зимния сън,
мигом след нея, нечакано,
хукнаха звън подир звън.
Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове, сръчно издигнати —
сръчно въртят се, гърмят.
Трепна в бараката сгушена
пламък разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.
Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи —
с тежките чукове смазани,
пръска тя златни сълзи.
Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.
*
А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив,
и всуе се мъчи да пробегне
остър писък на локомотив.
Мяркат се незнайни силуети,
идат странни — странни гинат пак:
електричен наниз морно свети,
през завесите от черен мрак.
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.
Той е — слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.
Братя мои, бедни мои братя —
пленници на орис вечна, зла —
ледно тегне и души мъглата, —
на живота сивата мъгла.
Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.
Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и — разкъсващ, зловещ —
през стъклата процежда се плач на жена,
и горят и трептят свещ до свещ.
*
Сред стаята ковчег положен,
в ковчега — моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.
Проточено ридай старуха,
нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха.
Неясно по-стените голи —
пробягват сенките завчас;
пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли.
В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя,
и, в свойта кратка красота,
цветята се топят безследно...
*
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Като че злорадствени песни
напяват незнайни беди,
и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди.
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
Христо Смирненски
1923
den ХуЛитер
Записан(а): Jan 23, 2004
Мнения: 19
Място: bg
Въведено на:
19 Юли 2006 22:44:25 »
СНЯГ
Над тези стръмни стрехи от железо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вервам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни - ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините...
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.
1929 г.
АТАНАС ДАЛЧЕВ
PaparakaPV ХуЛитер
Записан(а): May 10, 2005
Мнения: 47
Въведено на:
20 Юли 2006 12:39:37 »
Не мога да не излюстрирам тази зимна поезия......
_________________ Хубаво е човек да си има персонална вещица.
ro6a Гост
Въведено на:
21 Юли 2006 17:23:28 »
Януари
Лежи в люлка Новата година,
отива си в гората Дядо Мраз.
Мирише на шаран, Никулден мина,
лежи във люлка Новата година,
загледан тъй навън старея аз.
Замръзват косове. Гладуват врани.
Човекът има своето тегло.
Сънуват класове нивя смълчани,
светът е чер и бял, тъжат поляни
и всичко с радост пъстро би било.
Ловецът с мишките сред детска врява
напомня Януари с танц в захлас.
В небето ястреб кръгове стеснява,
нощта започва пак да намалява,
денят расте невидимо за нас.
Пристигат снежнобели облаци стълпени.
Не плащат мито в нашата страна.
Очакват хората окуражени,
освен със нас - да има и промени
към по-добри и нови времена.
Лежи в люлка Новата година.
Родена е от много векове.
Война ли, мир ли през съня и мина?
Лежи във люлка Новата година
и скоро, за година, ще умре.
Ерих Кестнер
Marta ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1587
Място: България
Въведено на:
12 Окт 2006 11:26:51 »
Шаро и първият сняг
Тихо се сипе
първият сняг,
галено щипе
бузките пак.
Де е на двора
старият пън?
Снежко затрупа
всичко навън.
Плевникът има
снежен калпак.
Зимата блъска
къщния праг.
Шаро тревожно
тръска глава-
Как е възможно?
Що е това?
Шаро е още
малко кутре-
може ли Шаро
да разбере?
Колко си глупав,
Шаро, сега!
Колко страхливо
гледаш снега.
Цветан Ангелов
***
Сняг:
към края, заприличваме
на него.
Толкова оформяли сме сняг,
оформяли; пръстите ни
посиняват като сняг
в ранна светлина.
Ръцете ни побеляват,
бели по кокалчетата
отначало, после бели.
Скоро,
аз ще положа ръце на тебе
и ти ще положиш ръце на мене,
сняг върху сняг.
Ще научим близо до края
една песен от сняг и
ще я пеем като ангели, ще пеем,
снежинки във вятъра
дето падат като снежинки
във вятър или сразени от любов
ангели, да, ние ще паднем
като снежнобели ангели в сняг.
Дърк Уинанд, превод Лина Бакалова
copie ХуЛитер
Записан(а): Mar 11, 2005
Мнения: 751
Въведено на:
12 Окт 2006 13:15:58 » :(
Що бързаш толкова, Мартиня?
_________________ Да изковем от минусите плюсове!
Marta ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1587
Място: България
Въведено на:
12 Окт 2006 16:17:34 »
Да се адаптирам, копи е
Пък и зимата никак не е лоша, особено около Коледа...
Нова година
Веса Паспалеева
С червените ботушки
Потропва Дядо Мраз...
- Дечица-веселушки,
Шейната спрях пред вас!
Във коша надзърнете:
Какво ли няма там? –
Палячовци, мечета,
Маймунки, барабан...
За Елка нося книга,
За Спас акордеон,
А Петльо кукурига:
- Пък аз съм за Антон!
Подаръци ще има
За всички от сърце!
За Новата година
Да люшнем ний хорце!
Marta ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1587
Място: България
Въведено на:
03 Ное 2006 11:04:10 »
ДА БЪДА ЗИМАТА
Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите - чаша бяло вино.
Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.
Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.
Аз искам да изтръпна цялата -
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.
***
ЗИМНА ВАКАНЦИЯ
Тя се стопи като сняг във косите ми,
като отрязана плитка умря.
Как да я върна? Задъхват се дните ми,
търсят я, гонят я мойте утра.
Във пещерата на своето щастие
образ и тайна заравям със сняг.
После учебници грабват очите ми.
Бързат контролни, връхлитат ме пак.
Мила ваканция, пазя те, имам те
в спомени, бухнали като лоза.
Пазя те в своя хербарий на зимата
като замръзнала малка сълза!
***
ДА СИ ГОРЕЩ И СНЕЖЕН
Улицата бяла, като котешка опашка
искам да подръпна за измръзналия край.
Вятърът разтегнал е момчешката си прашка,
с топки сняг захвърля ме, щастлив като през май.
Колко рядко виждала съм зимата такава!
Колко рядко виждала съм своя град такъв!
С улиците - снежните, луната като брава,
с жиците, опънати от бяла снежна връв.
Може би затуй ми става толкова горещо -
устните, косите ми изтръпват като сняг.
А да си горещ и снежен е чудесно нещо.
Да си цяла снежна, ала топла пак.
Разсечени с метал краката ми в пръстта,
сковани са от лед в планински склон, далече
от този мръсен град. Под блудкава мъгла
ограждат ме стени - затворен и обречен.
Протези от дърво изправен ме държат,
нелепа благодат очите ми удавя.
Бълнува снежен дъх изсъхващата плът
и нощем в кратък сън се лъже, че долавя
на вятъра гласа...Гирляндите встрани,
провиснали тежат от сухите ми длани,
посипани с памук, посипани с искри,
покриващи неща потайни и желани
от някое дете. Препила съвестта ми
в подаръците спи под стъклени звездички,
с отворена уста, запушена с пари,
дарила с царствен жест спокойствие на всички.
Умирайки на кръст, за радост на света,
Аз моля моя Бог, когато бъда спомен,
кафевият ми труп, изхвърлен на снега,
да стопли с огнен дъх ръцете на бездомен.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 962
ХуЛитери: 0
Всичко: 962
