Любовта, без която не можем...

Балада за себе си след заминаването на Мария

Навярно мойте пръсти са студени,
но аз не мога вече да ги стопля.
Когато се събудя, ще си вече
заминала... Когато се събудя,
ще трябват много дни, за да си върна
лицето на света около мене -
на всички близки хора аромата -
сега не ми е нужна любовта им.
Като кама, забита във земята,
ще прозвъни самотното ми тяло.
И само любовта със силни длани
отново тъжната кама ще вдигне.
И аз отново страстно ще се врежа
в плътта на дните светли или тъмни.
Ще ме вълнува всяка нова среща
с цветя и птици, с хора и дървета.
Ще ме разплаква всяка чужда болка,
а всяко чуждо щастие внезапно
ще ми напомня бързите ти стъпки,
докато неусетно те забравя...
И аз ще се събудя. Ще потъна
в уханната вода на свойте нощи.
Небето - ярколюспесто - ще падне
във чашата ми като златна риба.

На своите приятели отново
ще подаря най-светлите си думи
и ще се смея, ще кънти в гласа ми
онази властна радост, че живея.
Жените ще минават с пъстри дрехи
и в бяло, ах, цветът на тишината,
една жена ще ме докосне кротко -
ще каже, че е мислила за мене...
Коя е тя? Къде е тя? Не зная!

Аз само зная, че дълбоко в мене
остана любовта, навярно утре
отново ще се влюбя. Трябва всички
да сме безумно влюбени, тогава
като децата мислиме красиво,
сънуваме звезди, говорим дълго
с дърветата като с любими хора.

Аз ще живея! Ще живея, както
човешката ми жажда повелява,
и всеки има право да осъжда
или приветства моите желания.
Аз няма да броя като монети
минаващите дни, ще правя нещо
не само да се храня, а да бъда
в приятелството на добрите хора.

И заедно със всички непрестанно
аз ще се боря със живота, който
ни ражда за любов, а после страшно
враждува с любовта. Ще пазя само,
ще пазя само своята усмивка,
готова да прегърне всички хора.
Когато я изгубя, ще потърся
в нощта отново своите приятели.
И ще мълчиме. Светлината звездна
ще ни притисне като златна плоча.
Ще каже някой, че не сме по-мъдри,
а просто, че сме деца. Тогава
случайна птица или само сянка
на прелетяла много ниско птица
ще възкреси едно червено слънце -
ах, веселото слънце в Анхиало.
Отново ще потръпна като в треска
при допира на твойта бяла дреха,
а в сенчестите улици отново
ще се разперят малките прозорци.

Плетачките на мрежи ще ни гледат,
ще се усмихват старите рибари,
ще се забравят - гларуса отново
ще налети и риба ще открадне.
Но ние ще вървиме много бързо
към пясъка, където ще изплува
като с голяма баладична лодка
една луна, която ще ми върне
и синьото море, от обещания излято.
И скромните цветя, възпяващи пръстта.
И птиците, отнесли двадесет и петото ми лято
далече някъде, далече някъдена края на света.

Христо Фотев

Marta написа:

Балада за себе си след заминаването на Мария

Аз само зная, че дълбоко в мене
остана любовта, навярно утре
отново ще се влюбя. Трябва всички
да сме безумно влюбени, тогава
като децата мислиме красиво,
сънуваме звезди, говорим дълго
с дърветата като с любими хора.

Христо Фотев

Благодаря за този, Мартичка! Ужасно обичам Фотев!

Без любов не съществувам

Ти имал ли си истинска любов –
да се забие като нож в гърдите,
светкавица да заслепи очите,
а ти да бъдеш само звук и зов?

Ти имал ли си истинска разлъка –
да те удави океан от мъка,
да те разкъсва болка многоръка,
а ти от рая да се сринеш в пъкъл?

Ако си нямал, по-добре не питай!
И без това, аз няма да те чувам.
Макар и жив – съм мъртъв... Не тъгувам,
защото без любов, не съществувам!

Есенният бал на любовта ни

Разсъбличаш и мен – като кестена
и с ръце – голи клони напукани,
пак те галя, тъй топла и есенна,
на греха с плодовете – отрупана.

Замъглено ме канят очите ти
да валя като дъжд от желания
и напъпили нежно, гърдите ти,
се полюшват от тихи стенания.

Буен вятър лудува в камината
с радостта, че отново пораснал е.
Има бъдеще всичко отминало
и магия – в мигът ни на щастие.

Есен моя – любов непресъхваща,
младост моя – от обич налята,
вече сладко узряла... И – същата!
Като слънце на циганско лято.

Олтар

Не влизам в теб да паля свещи –
аз идвам да греша!
С ръце, безмилостно-горещи,
да паля и руша!
Кръвта кипи, препуска лудо,
а устните – горят.
Когато звярът в мен се буди –
не могат да го спрат
молитви, вече закъснели,
въздишки или стон!
Защото в мен са завилнели
и страсти, и нагон!

Тогава, в мен задръжки няма!
В откритата, без свян
разголена врата на храма
да вляза със таран;
да стана варварин-грабител,
развихрен и горещ;
пленен, но като победител
от огнената пещ...
Изпепелява този пламък;
изгаря тази жар,
в която, аз съм жертвен камък,
а ти – свещен олтар.

Laughing

Хей... Лятото е време за ЛЮБОВ!!!... Какво сте се одрямали?

Бой.. Laughing

ХуЛитер Записан(а): Feb 25, 2004 Мнения: 427

Да ти разказвам ли
как ми е студено
и само ти единствено ме топлиш,
да ти разказвам ли
как гледам залеза
и тихо те мечтая
защото точно теб не мога да те имам,
да ти разказвам ли
как единствен ти го можеш
да ме смиряваш
притихнала и нежна
Да ти разказвам ли...
та ти го знаеш
Аз съм просто лодка
по гладките води
където диви гъски хвърлят отражения
а веслата ти ме направляват
Да ти разказвам ли любов...
Да ти разказвам
Хиляда нощи мога да разказвам
а ти след всяка ще ме пощадиш
за да го чуеш продължението
А после първата
(все някога ще има първа след хилядата)
ти няма да я устоиш
Пеперуда върху нежен цвят
ще тропне с крак
светът ще се полюшне
и тогава ще ме любиш
Ден един или ще е нощ
Ден един
или една дълбоко тъмна нощ
след хилядите чакани
с теб венец любовен ще плетем
и докато целуваш рамото ми голо
свенливо ще се крия в гърдите ти
След време няма да ни има
ще сме любовна песен само
която вечер влюбените ще припяват,
нас тогава няма да ни има
но влюбените, те ще пеят
Песните за влюбените никога не остаряват.

2005

Нереалности
(Love.net)

Подарих ти един жълт гербер.
Виртуален, разбира се; другото - не би било редно.
Само тук някакво тайнство разбива фалшивото приличие на делника.
Само тук лъжите и истините – смесват се – без да е прекалено неуместно.
И няма значение – кои точно сме двамата с теб -
важното е, че сме в една вселена.
И всеки е себе си – точно колкото иска да е.
И другият отсреща взема само което му е потребно.
Любовните обяснения – не са предопределена неизбежност.
Не се налага да пием дълги скучни кафета
и да разменяме запаметени фрази – да сме си интересни.
Или пък да изпадаме във сложни взаимоотношения...
Не си търпим кофтите настроения.
Не си измисляме поводи за срещи.
Ти се досещаш, без затруднения, какво ме влече;
аз – споделям копнежите ти без странични проблеми.
Нещо повече от докосване е.
Нещо повече от игра на тела, думи и жестове.
Обаче греховете имат много и различни измерения -
все някъде сме прекрачили нечий завет
или сме се размечтали за нещо забранено,
или пък неприето.
Но над отношенията ни не тегне прокобата за вечност -
всичко е до време, а то отдавна, отдавна тече.
Вечно е само онова море, което споделям само с теб.
И онова измислено небе, в което полетите ни се пресекоха...

А днес – подарих ти един жълт гербер. И ти го прие.
Дали е на късмет?!

За утре – написал съм ти стихотворение.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите