Без сън

Мое нервно, любимо, вечерно момиче...
Все облечена в делник угрижен, седиш.
Бих – с целувка, с целувка – от теб го събличал,
стига само да бяхме в еднакви води...

Да, човекът е остров. И луната навярно
определя брегът му кога е висок.
И привидно е само парадоксално,
че тогава потъва и Лунният мост.

Ти разбра досега: аз не съм каменарят,
бъхтил с кирка и зло упорития бряг.
Не допускам, не виждам, не искам, не вярвам,
че така повеляват компасите пак.

Да, човекът е път. Ала тежки обуща
аз за тази пътека – глупашки?? – не взех.
Даже с боси пети, дори за минута,
няма път да прекрача, да стъпя на теб...

И лодкарят не съм, който все се опитва
да доплува до роза с венец-ветрове.
Ако имам море, то не е в динамита,
пътя пряк към нестигани все брегове.

Да, и кей е човек. Но единствена сила
с тебе свързва ме: само пулсиращ магнит.
Без моряшко въже ще мога ли, мила,
тихо в мен да те връщам след бурните дни?

И се взирам смълчан: аз, безсилен джебчия.
Има право поп-фолкът по този въпрос...
Как за вечното щастие трик да открия,
щом пристъпвам пред твоята обич тъй... бос...

Тънък дъх на цигари, нестигнати смисли.
И луната преваля в заспали води.
Мое мило момиче... Но, как? Ти – не спиш ли?!...

Хей... представата моя сега съблечи...

Празникът свърши.
Ще съблека възторга.
Като домашна роба
ще надяна безразличието.
Трудно ще ми е, но мога
да се правя, че не те обичам...

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите