Есенна поезия

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Есента днес беше мокра и зла.
Вятърът ме нахапа жестоко.
Дърветата ме наплюха с листа.
И реших, че съм мръднал, защото

голо клонче ми стори знак,
мръсна дума в небето прочетох,
на пазара видях Пастернак,
а в градинката – Чехов.

Кварталчето мърляво - чисто по цигански!
Мръсно бельо по балконите.
Не можах да ги видя Вапцаров и Смирненски –
зърнах им само балтоните.

Испанска китара отнякъде счу ми се,
В рекламите като в арабски стихове се заплеснах.
И - чудо да видиш! -
някакъв юноша
пееше моите песни!

Накрая дяволът ме задърпа
след една изрусена брантия.
Ама си викам: я по-добре в църква.
А най-добре – при Илия.
...
Бай Илия ми беше приятел, отивах да го видя и скалъпих стихчето пътьом)))

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

rajsun написа:

Есента днес беше мокра и зла.
Вятърът ме нахапа жестоко.
Дърветата ме наплюха с листа.
И реших, че съм мръднал, защото

голо клонче ми стори знак,
мръсна дума в небето прочетох,
на пазара видях Пастернак,
а в градинката – Чехов.

Кварталчето мърляво - чисто по цигански!
Мръсно бельо по балконите.
Не можах да ги видя Вапцаров и Смирненски –
зърнах им само балтоните.

Испанска китара отнякъде счу ми се,
В рекламите като в арабски стихове се заплеснах.
И - чудо да видиш! -
някакъв юноша
пееше моите песни!

Накрая дяволът ме задърпа
след една изрусена брантия.
Ама си викам: я по-добре в църква.
А най-добре – при Илия.
...
Бай Илия ми беше приятел, отивах да го видя и скалъпих стихчето пътьом)))

Знаеш пътя Wink

Ама кога се изтриха от небето мръсните думи? Ходих да зяпам навън - не беше останала ни една. Сега ще се пръсна от любопитство какво е пишело там. Wink

Ufff написа:

BlackCat написа:

]* * *

Не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
Аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
Не чаках есента, но тя дойде.
Дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
Но тя дойде. Всъщност тя се върна,
но не с античната си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен.

Иван Пейчев

Е те тука се реве. С глас!

Пускайте още де такива де, моляааа! Искам да ми е все по-есенно. Толкова е красиво!

Да. Непоносима есен. Непоносима красота.

ЗЛАТНА СВАТБА

1.

Със шлифер от вятър, с обувки от локви,
съпругът за златната сватба се готви.

Не чака богатство, не моли за зестра.
Сланата косите окапали сресва.

О, дъбе вековен, от есен не чакай
да стъкне огнище под твоята стряха.

И той пребледнява, след миг - и ще падне
на свойта съпруга под златната брадва.

А златната сватба е бяла раздяла-
сребриста снежинка над него изгряла.

2.

Вървяха си. Тя беше минзухар,
той беше есен. Тя нехайно каза:
„Не ме е грижа, че си много стар.
Прилича цветето на свойта ваза!”

И прецъфтя, и стана лято тя,
той стана пряспа- бяла и гореща.
И се стопи, и леко отлетя
към мястото на вечната им среща.

Николай Милчев

Гост

Прозирност

На игрословиците летни,
усещам, времето изтече.
Разкош от думи мимолетни,
напускай клоните ми вече.

Но ти, ти стой, мой стих прозрачен,
от чувства и от мисли голи -
със теб аз диря оня начин,
по който между редки стволи

лесът, от листите оставен,
открива ни за изненада
един през лятото забравен
син дом с оранжева ограда.

Валери Петров

Corona*

От ръката ми хрупа есента своя лист: ние сме приятели.
Измъкваме времето от орехите и го учим да ходи:
времето пак се завръща в черупката.

В огледалото е неделя,
в съня си спим,
устата говори истина.

Окото ми плъзва надолу към пола на любимата:
ние се гледаме,
мълвим си тъмно,
обичаме се като мак и памет,
спим като вино в раковини,
като морето в струята кръв на луната.

Стоим прегърнати на прозореца, от улицата ни гледат:
време е да узнаят!
Време е камъкът да поиска да разцъфти,
в безпокойството да затупти сърце.
Време е да стане време.

Време е.

* Corona - венец (лат.) - Б. пр.

***
Кора на нощно дърво, ръждивородени ножове
ти нашепват имената, времето и сърцата.
една дума, която спеше, когато я чухме,
се плъзга под шумата:
красноречива ще е есента
по-красноречива ръката, която я събира от земята,
свежа като макът на забравянето на устата, които
я целуват.

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Удоволствие!
Валери Петров, Николай Милчев, и, и, и...!
Благодаря!!!

Ноември

С наметка и гугла от сива мъгла
Ноември препуска низ черни поля.

Ноември е гневен. Ноември снове
с дружина студени и зли ветрове.

Щом чуят звънците и злобния смях,
горите навеждат върхари от страх

и зъзнат, и молят, и плачат в нощта,
и ронят червени, ранени листа.

Защо ги облъхваш със влага и хлад,
защо ги погубваш с безумство и яд,

не чуваш ли жалби, не чуваш ли стон,
Ноември, ноември със жълтия кон!

Асен Разцветников

Есен

Ябълки и крушки
сладък сок наляха.
Чушки-червенушки
вече наедряха.

Северняк задуха,
оголяха клони.
Над гората глуха
ситен дъжд се рони.

Кърпикожух

Мъгла и дъжд. Сърдито люшка
горнякът празните гнезда
и гасне късна теменужка
сама-самичка на рида.

Потръпват буки светлокори,
мълчи долът и пуст, и глух, -
а ти безстрашно цвят разтвори,
кърпикожух, кърпикожух!

А ти усмихнат заоглежда
небето, жълтите листа,
изпълнен с ласкава надежда
и с тиха, мила доброта!

Ще светне скреж в леса усоен,
ще те посипе снежен пух,
а ти нетрепваш, ти спокоен
изправяш цвят, кърпикожух!

На дъб и ручей с обич кимаш,
на облаци и ветрове,
макар че малко време имаш -
почти броени часове.

Не те тревожи северняка,
не стряскат бури твоя слух
и светло е от тебе в мрака,
кърпикожух, кърпикожух!

Есен

Над полето ширно
плъзнаха мъгли
Тихо и неспирно
ситен дъжд вали.

Сънено ромони
горският поток.
Ятото си гони
жерав ясноок.

Свежда се от влага
натежал клонак
и сеячът стяга
плуговете пак.

Тръпнат на баира
сгушени ели,
а дъждът не спира -
все вали, вали.

Георги Авгарски

Гост

Есента е най - прекрасния и най - човешки сезон.
Ето и моето отношение към нея...спасителката ...

Септември

Променям се и все един и същ
дълбоко във недрата си оставам.
Отново е септември.Има дъжд.
И минало.И пътища направо.

Досущ е като миналият път-
бленуван край,нечакано начало.
Септември е.Променя се дъждът.
И болката.Посоката изцяло.

Пътека нова,старото сърце,
плюс трепета останал от тъгата.
Септември мие моето лице.
Усмивката ми.Погледът нататък.

Гост

Есенна песен - Пол Верлен
/превод от френски - Кирил Кадийски/

Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е.

И блед, като в сън
чул тежкия звън
на часовника в здрача,
за всичко сега
си спомням с тъга
и плача.

Къде съм дошъл…
А вятърът зъл
като лист по земята
и мен в тоя свят
напред и назад
подмята.

Есенна песен(Autumnsong) и от Manic Street Preachers:

http://www.youtube.com/watch?v=qooEby0yjyE

itsis написа:

Есенна песен - Пол Верлен
/превод от френски - Кирил Кадийски/

Виола със стон
под гол небосклон
през октомври ридае
и вяла печал
невидим кинжал
в гръдта е.

И блед, като в сън
чул тежкия звън
на часовника в здрача,
за всичко сега
си спомням с тъга
и плача.

Къде съм дошъл…
А вятърът зъл
като лист по земята
и мен в тоя свят
напред и назад
подмята.

Есенна песен(Autumnsong) и от Manic Street Preachers:

http://www.youtube.com/watch?v=qooEby0yjyE

Итс
CHANSON D'AUTOMNE

Les sanglots longs
Des violons
De l'automne
Blessent mon cœ ur
D'une langueur monotone.

Tout suffocant
Et blê me, quand
Sonne l'heure,
Je me souviens
Des jours anciens
Et je pleure;

Et je m'en vais
Au vent mauvais
Qui m'emporte
Deçà , delà ,
Pareil à la
Feuille morte.

Ето и "Есенна песен" на Бодлер

Сред ледения мрак ще се удавим скоро;
о, сбогом, бързи дни и жива синева!
Аз чувствам удари зловещи вън, на двора -
на плочника студен стоварват пак дърва.

Нахълтва зимата в гърдите ми: безличен
живот, ненавист, гняв, каторжен труд и гнет;
и както слънцето сред своя ад арктичен,
сърцето ще мълчи - червена буца лед.

Дървата падат вън и всеки път аз тръпна;
навярно ешафод коват с такъв кънтеж.
Прилича моят дух на кула непристъпна,
люляна от тиран, отчаян и зловещ.

Аз слушам угнетен и в размисли унесен,
съзирам как на груб ковчег коват капак...
Защо?...
Тук лято бе, сега е вече есен!
И вън клепалото за сбогом блъска пак.

Шарл Бодлер

превод ?

Ст. Цанев

ЗАПУСТЕНИЕ

Напредват бавно паяците. Откъм ъглите.
Превземат стая подир стая.
Завземат коридорите и стълбите.
Безмълвно смучат празното пространство
като кръвта на пеперуда
(разпадат се крилете й
като доспехите на археологичен рицар).
Напредват бавно паяците.

Къде са детските ни смехове?
Къде са някогашните илюзии?
Крилете ни къде са?
Случайна дума
увисва омотана в паяжините.
(Мълчанието имитира вечност.)
Напредват бавно паяците.
Превземат клетка подир клетка.
Завземат черепите и сърцата ни.
Безмълвно смучат мислите и чувствата.
Душите ни са празни като змийски кожи!
Напредват бавно паяците.

И нищо вече
не ни усмихва, ни тревожи.
------------------------------------------------
Тук паяците, освен че изобразяват апатия, бездушие и т.н са много подходящ образ и за някои политици...
Да, някои напредват бавно, стъпка по стъпка...
Много точно стихотворение за днешния ден.

Есента е сезонът, който най-вдъхновява за такава "реквиемна" поезия, три стихотворения в този смисъл - есенни.

ДЯВОЛСКО

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Атанас Далчев

СТРАХ

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори,
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали -
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце...

Иван Пейчев

ЗАРЪКА

Не искам надгробни слова и увяхнало цвете,
ни паметник, който от траурен бронз е отлят.
Когато умря - в ръката ми жълъд сложете.
Покълне ли, с него ще тръгна към белия свят.
И белият вятър отново край мен ще лудува.
А белият вятър е старият горски сеяч:
сее жълъди, дъбове сее той. С него пътува
гората от пролет до първия есенен здрач.
Ще тръгна след него. Мойте жълъди той ще посее.
Ще стана гора и ще имам хиляда ръце.
И птици ще нося в хиляда ръце - да ми пеят.
Дано само лоша ръка не ги посече!
Този втори живот ще е вечният, той ще ме радва.
Покълне ли жълъдът, пак ще съм жив, ще съм млад.
Но казвам: Сечете без милост, ако ви трябва
прът за сватбен байрак или здраво дърво за приклад.

Ивайло Балабанов

ХуЛитер Записан(а): May 30, 2005 Мнения: 31

Есен

Радиото тананика нощем
и ме тъпче с късове досада,
времето е глупаво, изобщо
мина и замина листопада.

Мръсносива и кафява есен —
облаците пъплят като лава
и от сивото небе надвесен
Господ сам се мръщи и прозява;

всеки мисли: „...вече не се трае...“,
всяка клетка клетка е за тялото,
сивите врабчета пак блуждаят
като дребни атоми от цялото...

И какво остава? Пролетта ли?
Може би лъжа е тя, безсмислица,
като нещо чакано, прехвалено,
повече от всяка днешна истина.

Есенен дъжд

Вън есен е. Развяват се булата
На дъжд. Като прашец - ситн`и, ситн`и.
Налита вятърът, звънтят стъклата.
Ненаваляло се — редица дни.

Минава татък шоп, нехайно цопа
из локвите. Дъждецът си вали.
Врата се някъде от вятра хлопа.
Аз слушам и душата ме боли.

Кирил Христов

~~~
Дълго ли чакаш,
единствена моя.
Дълго ли чакаш сама.
Аз не мога да стигна до тебе,
единствена моя,
аз не мога да стигна брега.
Нас ни разделя морето,
единствена моя,
есента ни разделя -
с пoжълтели звезди.
Аз не мога,
аз не мога,
не мога,
единствена моя,
есента ни дели.

Дълго ли чакаш,
единствена моя,
дълго ли чакаш,
единствена, нежна, сама.
Eдинствена моя

Иван Пейчев

ХуЛитер Записан(а): Jul 15, 2006 Мнения: 281

Малко ми е неудобно да си наредя и аз нескопосните стихчета есенни...и то точно под такива великолепни поети като Кирил Христов и Иван Пейчев...
Но днес ми е така есенно, а и есенните ми неща не са в същия вид (второто пък въобще не е никъде) в сайта, та...осмелявам се!

Есен

Луната - зелено око на лисица,
се втренчи в ръждивата есен,
а крясъкът остър на нощната птица
мъглата повика да легне.
И там, дето бяха през лятото розите,
в градината ми, вече рижа,
е есен тъжовна, подлунно оголена,
и в охрава влага въздиша.
Останали са с цветове хризантемите,
по скута й хладен от злато,
шевици да везат наместо зеленото,
и траурни песни да плачат.
Ръцете си в мрака протегнали клоните,
сънуват си летните дрехи -
самотни и голи, прегърнали спомени,
се гърчат от мъка в небето.
Във танца последен унесени листите,
са всеки във своето жълто,
летят, и унило се питат умират ли,
на вятъра в димните пръсти.
А облаци във резеда от луната,
са плъпнали като воали,
в око на лисица заспива Земята,
че есен със хлад я погали.

Тленност завинаги

(акростих)

Т_ръпне сумракът на залеза в шепите,
л_очи му жадно кръвта-кехлибар,
е_зерна глъб му вещае под крепа си -
н_ежност жестока от хищния звяр.
Н_емощно зад хоризонтите слънцето
о_пва червено око на мъртвец.
С_амо сумракът расте, вие гърбица,
т_ленност посял в виолетов венец.

З_лачни удавници сякаш дърветата,
а_лчни за въздух люлеят лица,
в_лажни воали сред здрача наметнали,
и разпиляли безяйчни гнезда.
Н_яма го мястото дето присядаше
а_лен от мисли за рози денят.
Г_оре, зад ската, погреба се залезът
и над градината моя е мрак.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите