Есенна поезия

...и Есенен Есенин Smile

Есен

В гъсталаците на смирката бодлива
рижата кобила-есен-чеше грива.

И нетърпеливо бие с крак
по обрасналия речен бряг.

Дебне вятър-скитник и размята
есенната шума по земята.

И целува тъмноалени листа -
сякаш рани на незрим Христа.
------------------

Гората златна всичко изговори
на своя брезов радостен език
и жерави в печалните простори
за никого не жалят в тоя миг.

Кого да жалят? Странник е човека-
едва дошъл, напуска своя дом.
Луната ясна и конопът нека
за мъртвите мечтаят мълчешком.

Лети, лети на жеравите клина
и аз стоя сред къра опустял,
макар че веселата младост мина,
сега за нищо не изпитвам жал.

Не жаля за пропуснати години,
за прецъфтелия в душата цвят.
Горят, горят огнища на рябини,
но те не топлят, а навяват хлад.

Ще цъфнат пак рябиновите клони
и пак ще никне жълтата трева.
Както дървото тихо листи рони,
така аз роня горестни слова.

И като вятър в пустите простори,
ако ги пръсне времето за миг...
кажи...гората всичко изговори
на своя брезов, радостен език.
--------------

Завъртяха се листите луди
в розовеещата вода.
Сякаш тръпен рояк пеперуди
полетя към далечна звезда.

Мен ме трогва падината жълта
и обичам вечерния мрак.
Влюбен юноша-вятър нахълта
и заголи брезичкта пак.

Хлад в нощта и в душата се плиска,
сумрак син като стадо тече,
зад градинската портичка ниска
ще прозвънне и стихне звънче.

Аз не помня така пестеливо
да съм слушал разумната плът.
Бих шумял над водата щастливо,
както върбови клонки шумят.

И копните в ливадите даже
дъвкал бих като месеца плах...
Где си, радост, с която ще кажа:
всичко любих, без нищо живях.

Много ми харесаха стиховете на Есенин, които си пуснала, Марта!
А докато ги четях, в мен възникна асоциация с текста на песента "Черней, горо!", и си помислих че това всъщност е едно от най-горестните, ако не и най-горестното стихотворение за есента! Ето три куплета от нея:

"Черней, горо, черней сестро,
двама да чернеем!
Ти за листе, горо сестро,
аз за мойта младост!

Тебе те е, горо сестро,
слана осланила!
Мене ме е, горо сестро,
майка оглавила!

Твойто листе, горо сестро,
пак ще си покара!
Мойта младост, горо сестро,
няма да се върне!"

Нещичко от Павел Матев

ЕСЕНЕН ПЕЙЗАЖ

Одушевените дървета
пристъпиха към мен сами.
И тишината се смени
с един отчаян полушепот.

Началото на листопада -
оранжев и прозрачен лик,
изобразителен език,
молитва кротка за пощада.

Смирено падат отвисоко
осиротелите листа.
И ги размята есента
по неизвестни тям посоки.

И още утре ветровете
ще ги покрият с прах и пръст.
Но днес, понесли своя кръст,
въздишат тихо и ми светят.

Есен

– Кой из тихата алея
клони свиснали полюшна?
Кой злато-листа отвея
и полекичка зашушна
сънна погребална песен
за угаснали мечти?
– Вечноплачущата Есен
из алеите лети.

– Кой притиска с ледни пръсти
дъх, сърце и стон в гърди?
Кой с тъги и скръб задръсти
извора на светли дни?
Кой през облаци надвесен
пак прокобва рой тегла?
– Тъжна бледолика Есен
трепка с тъмни си крила.

– Кой, девойко, с горест знойна
смръзнало сърце залива?
Кой тъй тайно и спокойно
радостите ми приспива?
Кой чертае в пътя тесен
кръст със кратък чер надслов?
– Тя – пристъпващата Есен
на светата ни любов!

Христо Смирненски

***

В есента упоително свежа
тръскам свойта душа като ствол
и на златното слънце лемежа
златен връх е в реката забол.

Като гвоздей от своето тяло
бих изтръгнал лиричната злост.
Чакал бих в одеяние бяло
да почука на вратнята гост.

Аз приучвам сърцето да пастри
цвят от вишни в мойте очи.
Съхрани свойто чувство за щастие,
ако мъка ти загорчи.

Бие звездната камбанария.
Като свещи са всички листа.
В мойта стаичка сам ще се скрия
и на друг не отварям врата.

***
Вика совата с есенен глас
над крайпътната ранна прохлада.
На перчема ми златния храст
ще повехне и ще опада.

"Ку-ку-ку-ку" степата огласи,
здравей трепетлико клоната!
Скоро в моите редки коси
оснежена ще кацне луната.

И под звездния звън без листа,
ще трептя като круша-скоруша.
И ще пее без мен младостта,
няма мен старостта да слуша.

Нов поет ще пристъпи пред вас,
нова свирка ще екне в гората.
Съска вятърът с есенен глас
и по есенно шепнат листата.

***
Сергей Есенин

ХуЛитер Записан(а): Oct 12, 2005 Мнения: 14

Есенно утро

Като петел огромен и червен
– защо във този вид и сам не зная –
надникна днеска есенният ден
в прозореца на хладната ми стая.

- Глупак с глупак! – ме клъвна стръвно той –
Със книгите ще ми се разтакава!
Око-ко-ри го този поглед твой,
недей пропуска красота такава!

Виж туй ръждиво огнено хоро
на мойта перушина във гората,
виж тоя чер, извит като перо
асфалтен път излъскан от водата,

виж онзи електрически кантон,
взел яркия кармин на моя гребен,
и виж небето, в чийто нежен тон
потънал съм като във сън вълшебен!

- Да - казах му, - красив си, но все пак,
макар че за окото ще е жалко,
във тенджерата с белия капак
студът ще те натика подир малко!

Но той все пак не спря да ме кълве:
- Е, именно! Не ще ме виждаш зиме!
Днес тук опий се с мойте цветове
и ако можеш в думи опази ме!

…Това и правя, но не знам, дали,
избрал такава форма причудлива,
предал съм как сърцето ме боли
от туй, че и таз есен си отива.

Валери Петров

Благодаря, Пери. Не бях чела този стих на Валери Петров.
И тъй като съм на Лорка от няколко дни, сега използвам тази тема да "кача" едно- две стихотворения.

IN MEMORIAM

Мила тополо,
мила тополо,
ти си цяла от злато.
Вчера трептеше зелена,
лудо зелена
като на приказни птици перата.
Днес повалена
лежиш под небето горещо,
както аз под небето
на мисълта си червена.
Благоуханието омайно
и нежно на ствола
пак ще спохожда сърцето
смирено.
Груба прамайко
на лъките зелени!
Ето ни двамата с теб
позлатени!

превод А.Муратов, Ат. Далчев

Октомври

Къде е капещия сок на черните къпини?
Защо морето посивя и пясъкът изстина?
Обичам пъстрите чадъри и пясъчните диги -
октомври, искам си ги пак, върни ми ги, върни ги!

Прелитат грачещи ята над мъртвите градини
и кипва гроздовият сок в копнеж да стане вино...
Душата ми лежи в пръстта в пустеещите ниви
и си отива радостта, безславно си отива -

не е възможно да я спра с безсилните си думи,
не е възможно да се свра под гниещата шума,
ще остарея, ще умра, в пръстта ще се разтворя,
октомври мой, октомври вечен, завинаги октомври.

Венета Вълева

ХуЛитер Записан(а): Jun 24, 2005 Мнения: 4

ЕСЕНЕН ДЕН

Събудих се рано, а отвън пак валеше
Дъждовен и мрачен есенен ден
Мразех околните, мразех и себе си
Отново един отвратителен ден

Направих кафе и запалих цигара
Но денят все така беше студен
Телефонът звънеше някъде в стаята
Явно някой се бе сетил за мен

Приближих се и вдигнах бавно слушалката
Мразех всички и чувствах се тъй уморен
Мразех всичко - денят, телефоните, себе си
А някой там каза: "Честит Рожден Ден!"

ХуЛитер Записан(а): May 31, 2006 Мнения: 1

Скромен принос и от мен Smile

Боже мой,
идва есен...
Разплакана
Кална
Неистова
Тя свисти
през света,
наднича в прозорците
/с лик на удавник/,
крещи
посреднощ
от безсилие...
Боже мой,
идва есен-
нечакана
и
безсмислена.

Кобилешки кораби
1

Щом вълкът подивее съвсем,
ще завие към облаците продрани.
Кобилите тръгват с разпран корем,
като черни платна са враните.

Няма в снежната кашлица-смрад
да забие нокти лазура,
златохвойния листопад
под виеличен вопъл се щура.

Вие чухте ли? Чухте ли звънък звук?
Слиза утрото в коларските пътища.
С изпосечени длани сте тук,
но гребете към далечното бъдеще.

Плувайте в синята вис
с огласени от грак небосклони!
Скоро бяло дърво ще отрони
на главата ми жълтия лист.

2

Мен ли викаш, поле, в утринта?
Или сънища виждам щастливи -
като конница тича ръжта,
изпреварила къщи и ниви.

Не ръжта, а вихрушка подскоква,
блъска портите без надежда.
Даже слънцето, смръзната локва,
като пикоч на кон ми изглежда.

Кой е тук? Или ти, моя Рус?
Кой с черпака снега ти отмята?
Надалеч в простора ти пуст
гладни псета ръфат зората.

Не мечтаят за оня свят те -
тук, при хората, в топлото, в задуха.
Даде бог на вълчица дете,
а човеците го изядоха.

3

О, кого да възпея от скръб
под зора като трупна проказа?
Вижте, гледайте - женския пъп
като трето око се показа.

Ей го - цъкли се - като луна,
да открие по-месести кости.
Станах смешен, че с вещина
съм възпявал очаквани гости.

И къде са светци и апостоли,
взрени в бозки от светлина?
Щом се жениш, поете, просто
избери си овца за жена.

Причестявай се с вълна и плесен,
но словесния восък пази.
Смъква пръстени хищната есен
от ръцете на всички брези.

4

Зверове, зверове, приближете до мен,
изплачете се в чашките на моите длани!
Докога този месец студен,
ще излочва облаците продрани?

Кучета-братя и кучки-сестри,
хората спрямо мен не са толкова кротки.
Не искам кобилешки кораби и дори,
сврачешки платноходки.

Ако гладът в разрушения град
за косата ме улови -
ще си изям половината крак,
половината яжте вий.

Нямам нужда от никого аз,
по-добре да умра като куче,
отколкото камък да вдигна и с бяс
моят брат полудял да улуча.

5

Аз бих пял, аз бих пял, аз бих пял!
Ни коза, ни овца ще отмина.
Ако има причина за жал
и за смях се намира причина!

Дай ни радост - ябълка свежа
и разбойнишки вик отривист.
Есента по градински ще среже
на главата ми жълтия лист.

Есента скита с боси нозе,
глозга вятърът жълти листа.
Всичко имал и нищо невзел,
преживява поетът в света.

Само кравите нежно ласкай
и се вслушва в житния клас.
Съскай, сърп на стиха ми, докрай!
С цвят засипвай ме, Слънце-храст!

Сергей Есенин
1919

Мартичка, благодаря ти за Есенин! Това е поезия от висш клас. Веднага копирам и запазвам в една папка. Very Happy

Гост

Колко много прекрасни есени открих тук! Ето и едно есенно според мен стихче на Петър Андасаров. Няма есенен пейзаж и се говори за зима, ама аз го усещам есенно:

Сбогуват се дърветата, сбогуват
с прегръдката си цветна, с плодовете.
Не се оплакват - дълго че студуват
до празника щастлив на цветовете.

Не се страхувам, че раздели има,
че вместо теб прегръщам самотата.
В поверието вярвам, че след тежка зима
ще дойде щедро лято.

ХуЛитер Записан(а): Oct 07, 2005 Мнения: 6

Наистина това е много красиво Very Happy

Направо се разчувствах Wink

Есен

Листата падат, падат, сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.

Между звездите пада и Земята
и самотата й в нощта расте.

И ние също падаме така.
Ръката ти. И всичко, без да страда.

Но знам Един - това, което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръка.

Райнер Мария Рилке

___________

Осень

Осень. Мертвый простор. Углубленные грустные дали.
Звершительный ропот шуршащих листвою ветров.
Для чего не со мной ты, о друг мой, в ночах, в их печали?
Столько звезд в них сияет в предчувствии зимних снегов.

Я сижу у окна. Чуть дрожат беспокойные ставни.
И в трубе без конца, без конца - звуки чьей-то мольбы.
На лице у меня поцелуй - о, вчерашний, недавний.
По лесам и полям протянулась дорога судьбы.

Далеко, далеко по давнишней пробитой дороге,
Заливаясь, поет колокольчик, и тройка бежит.
Старый дом опустел. Кто-то бледный стоит на пороге.
Этот плачущий - кто он? Ах, лист пожелтевший шуршит.

Этот лист, этот лист... Он сорвался, летит, упадает...
Бьются ветки в окно. Снова ночь. Снова день. Снова ночь.
Не могу я терпеть. Кто же там так безумно рыдает?
Замолчи. О, молю! Не могу, не могу я помочь.

Это ты говоришь? Сам с собой - и себя отвергая?
Колокольчик, вернись. С привиденьями страшно мне быть.
О, глубокая ночь! О, холодная осень! Немая!
Непостижность судьбы: расставаться, страдать и любить.

Константин Бальмонт

Ако има желаещ да преведе стихотворението на Бальмонт, моля. Smile

Аз не смея, само ще го разваля.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите