Силата на обичта

ХуЛитер Записан(а): Mar 28, 2004 Мнения: 75

Силата на обичта

Имало едно време една далечна страна. Тя се славела като богата и плодородна, благодарение на неуморния труд и постоянство на жителите си. Необикновеното в това царство били отношенията на царя с народа. Царят се отнасял със селяните като с равни и чужденците, минаващи през страната били убедени, че именно на това се дължи процъфтяването й.
Един пролетен ден обаче царят помолил всички поданици да се съберат пред двореца. Селяните били много изненадани, когато видяли колко блед и тъжен е владетелят им.
- Братя мои – започнал той – днес ще ви съобщя една новина, която сковава сърцето ми от болка. Мъничкото ми момиченаце, единствената ми дъщеря е тежко болна. Знахарите не дават големи надежди да се оправи.
Тежък стон преминал през множеството. Принцесата била едва седемгодишна. Често пъти можела да бъде видяна да тича из близките поля и смехът й стоплял всяка душа сякаш самите слънчеви лъчи я озарявали.
Мъката на царя била толкова голяма, че той не могъл да каже нищо повече и се прибрал обратно в двореца. Заради новината потресла всички, по-късно било свикано цялото население на главния площад. След много предложения и дискусии помежду си и с някои дворцови слуги, които били по-наясно с болестта на принцесата те задружно избрали четирима мъже, които да отидат да говорят с царя. Когато се явили пред него те му казали да не губи надежда и че може би все пак има човек, който да помогне на малката принцеса. Те му разправили как в самия край на страната в една гъста гора живеел магьосник, чиито сили били безкрайни. За съжаление по незнайни причини той не желаел да помага на хората, а напротив все гледал да им напакости. Почти никой не смеел да се доближава до мястото, където живеел магьосника. Разправяло се, че душата му била пълна само със злоба и омраза.
- Но ние, Ваше Величество сме убедени, че на принцесата не ще откаже да помогне – завършили четиримата селяни. Царят се замислил и ги помолил да отидат да говорят с този магьосник и да го убедят да дойде час по скоро в двореца. Мъжете на драго сърце приели и след два дни път стигнали гората. Още щом навлезли в нея те усетили някакво злокобно присъствие, но продължили напред докато не стигнали къщата на магьосника. Почукали и не след дълго отворил висок намръщен старец с побеляла брада, която стигала чак до нозете му.
- Кои сте вие? Какво правите в моята гора? – попитал той.
- Моля да ни извините за безпокойството, - започнал единият мъж – но сме тук от името на царя. Малката принцеса е тежко болна и се нуждае от помоща Ви. Вашата слава на лечител и магьосник ни доведе тук.
- Хич не ме интересува. Кажете на вашия цар, че нямам намерение да му помагам. Аз съм си сам господар и не съм длъжен никому да изпълнявам прищевките – троснато отвърнал магьосникът и хлопнал вратата. На мъжете им трябвало известно време докато се опомнят от грубото отношение, но скоро пак почукали. Този път обаче старецът не им отворил. Скоро се мръкнало те продължавали да тропат на вратата, но напразно. Когато вече загубили търпение те предизвикателно извикали, че те няма да тръгнат без той да ги придружи и ако се налага насила ще го заведат в двореца.
- Не ще ме изплашите гадини такива. Махайте се оттук! – се разнесъл отговорът на магьосника. Изведнъж мъжете усетили, че с всяка изминала минута мракът се сгъстявал, а дърветата сякаш се приближавали към тях. Ужасени четиримата бързо се затичали вън от гората, а подире им се разнасяли страшни звуци.
Когато се върнали в двореца те засрамени разказали всичко на царя. Тогава той решил сам да отиде при магьосника и да вземе и принцесата със себе си. Стигайки до гората царят взел детето си на ръце и отпратил придворните, които го придружавали. Те не искали да го изоставят, но никой не посмял да навлезе в гората и да престъпи заповедта му. Когато стигнал до къщата царят оставил внимателно момичето на тревата и почукал както мъжете по-рано. Никой не отворил. Той обачи продължил да чука и на висок глас помолил:
- Магьоснико, моля те отвори! Дъщеря ми е много болна. Дойдох чак до тук заедно с нея. Ти сигурно знаеш как да й помогнеш. Отвори.
След около минута вратата се открехнала и старецът пристъпил напред. Лицето му било по-мрачно и страховито от всякага.
- Значи така. – казал той със злоба в гласа – Смееш не само да пращаш други да ме безпокоят, но и сам се появяваш пред моя дом! Нима си мислиш, че ме интересува или засяга по някакъв начин какво желаеш? Не! За мен ти си натрапник от когото на драго сърце ще се отърва. Вече тридесет години си живея тук спокойно и няма да позвола нито на теб нито на някой друг да ме притеснява.
Наоколо отново започнал да настъпва мрак, а дърветата да се приближават, разнасяйки страховития си шум.
- Още си тук? Добре тогава ще си получиш заслуженото – и старецът насочил заплашително ръка към царя, но сякаш вкаменил се замръзнал на място. На няколко крачки от него се била изправила принцесата. Личало си, че едвам се държи на крачетата си, но очите й подобни на сапфири се били впили в магьосника, а косата й изтъкана сякаш от златни нишки се спускала около двете й бледи страни на меки къдрици.
- Каква дълга брада имаш. – усмихнала се тя – Блести като, че е направена от сребърни конци.
Залитайки тя се приближила до магьосника, който продължавал да стои неподвижен.
- И колко е мека само – добавила принцесата, докосвайки брадата му и въпреки сянката, която тегнела над челото й се засмяла. Смехът й отекнал като медно звънче. Магьосникът потреперал. Момичето го гледало право в очите. То престанало да се смее.
- Жалко, че очите ти са толкова мрачни. Но знаеш ли аз ще се опитам да ги развеселя – то понечило да се приближи още, но крачетата му се огънали и то залитнало. Внезапно старецът го хванал и притиснал до себе си, а след това бавно го отпуснал на земята. Царят вече бил коленичил от едната страна на дъщеря си.
- О! – промълвила тя като се вгледала отново в очите на непознатия – Те не са вече толкова мрачни.
Поглеждайки магьосника, царят разбрал какво е имала предвид тя. Лицето на магьосника вече не било толква сурово, а очите му излъчвали мека светлина.
- Не се тревожи аз ще ти помогна – гласът на стареца бил дълбок и развълнуван – ще те излекувам както ти излекува мен – продължил да говори той на момичесто – Трябва да ти се отблагодаря за това, че събуди в мен чувство непознато ми досега. Обич. Мисля, че най-сетне разбрах значението на тази дума. Крехко и беззащитно същество, а излъчващо такава сила. Наистина странно – сякаш казал на себе си той вгледан в малкото личице.
- Да я внесем вътре. Ще ми трябва време да я излекувам.
Мракът се бил разсеял. Дърветата били по местата си и за пръв път през тях прониквали слънчевите лъчи. След три дни принцесата се върнала в двореца напълно здрава. Минали години и момичето се превърнало в девойка. Но колкото и години да минавали веднъж седмично принцесата ходела до самия край на страната в една гора, при един стар приятел, който не преставал да благодари на небето за ангела, който му е изпратило, за да озари живота му със светлина. Светлината на промяната. Чувството да обичаш ближния.

Автор: Марина Дженкова Драганова

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите