Зайова приказка

ХуЛитер Записан(а): Mar 28, 2004 Мнения: 75

Зайова приказка

Болното зайче лежеше в креватчето си и слушаше приказките на майка Зайка. Завито на топличко, в малката заешка колибка, то беше много слабичко и уморено от дългото боледуване. В един от първите пролетни дни Зайо си натопи крачетата в горското поточе и ледената вода го наказа лошо като го простуди. Приятелчетата му сега тичаха на воля по полянките, играеха и се забавляваха по заешки, а то лежеше в легълцето си и тъгуваше. . .
Изведнъж майка Зайка прекъсна приказката и се умълча. Трепна, наостри уши и предпазливо надзърна през прозорчето. Тревогата й не беше напразна. Чу още един изстрел, а скоро след това и кучешки лай, който приближаваше. Потрепери цялата и погледна към рожбичката си. Зайо нямаше да може да бяга. Какво да прави? Опасността – ловците и кучетата – идваше все по-близо. Сърчицето й затупка силно. Зайо също разбра какво става. Козинката му настръхна и то цялото затрепери. Майка му излезе пред колибката. Зарони сълзи. Те блещукаха на слънцето като бисерни зрънца, търкаляха се по страните й и падаха безпомощно на земята.
В този момент на дървото до заешката къщичка кацна черната крадлива сврака. Тя обичаше лъскавите неща и отмъкваше всяко блестящо нещо, което успееше да намери. В хралупата на дървото беше събрала какво ли не – капачки, парички, пирончета, златни и сребърни малки предмети. Истинско съкровище. Току-що бе откраднала и красив златен медальон и се канеше да го прибави към богатството си. Но нещо блестящо привлече вниманието й. Свраката веднага насочи алчно погледа си надолу. Почти бе готова да се спусне, когато изведнъж разбра, че така блестят сълзите на Зайката. Първо малко се ядоса, че така се е заблудила, но после чу приближаващия кучешки лай и тъжния вопъл: “Как да спася зайчето си? Какво да правя? Кой ще ми помогне?...“. Нещо трепна в сърцето на крадливата сврака. Беше подочула от сойката, горската клюкарка, че Зайо е много болен. Зайците бяха добри съседи, безобидни и тихи. На никого нищо лошо не бяха направили, на никого не бяха казали лоша дума. Домъчня й. За миг помисли дали не може да ги грабне и да ги скрие в хралупата. Разбира се, че не можеше, но много силно пожела да им помогне.
В този миг на поляната изскочи огромно страшно куче и с жесток лай се устреми към заешкото убежище. Зайка ужасена се хвърли към детенцето си. Нямаше никаква надежда за избавление... Кучето бе стигнало средата на поляната, когато на крадливата сврака й хрумна нещо. Унесена в мисли бе забравила златното украшение, което стискаше в човката си. А то се оказа много важно. Без да се колебае, тя се спусна бързо надолу, кацна пред зайовата колибка, на мястото, на което бе стояла Зайката, когато слънцето отразяваше сълзите й и те блестяха. Свраката размаха златния медальон и отразената от него светлина се разпръсна наоколо като сноп огнени искри. Ловджийското куче стъписано се спря и запримига без да разбира какво се случва. Тези пламъци, появили се ненадейно го уплашиха. То не обичаше огъня. Страхуваше се. Изръмжа сърдито, приклекна, после изскимтя и отстъпи назад. Изчезна в гъстия храсталак и хукна да догони господарите си. Майка Зайка прегърна Зайо и заплака, този път от облекчение и радост. А свраката гордо се изпъчи и нададе победоносен крясък. Загледа медальона без предишното възхищение. Щом толкова други неща могат да блестят – дори сълзите, за какво й е той? Реши да го върне обратно там, откъдето го бе откраднала. Така и направи. Когато се върна на полянката, я посрещнаха грейналите заешки усмивки. Свраката се почувства щастлива. Озари я мисълта, че нещата които блестят и не са злато, понякога са много по-скъпи и по-важни! Зарече се от този ден нататък да прави добрини и да събира усмивки.

Автор: Венета Косева Кирова

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите