Валери Петров

lit написа:

Цитат:

и не стига ни туй, че сме смешни и тромави,
а се сърдим когато ни се раждат момичета,
т.е нови Джконди, нови свръх- Беатричета

Това на В. Петров ли е?

Имате ли го цялото?

Къде го има?

Благодаря!

Това е на Дамян Дамянов. Ако не се лъжа се казва "Жени". Не го намирам в нета, като се върна в къщи ще погледна стихосбирката Smile

За Маестрото- лек път, светлина и тези прекрасни думи на Маргарита Петкова:

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4268287

Валери Петров

ЗА ДЖОКОНДИТЕ

Вие, наши Мадони, наши дивни момичета,
наши ултра-Джоконди, наши свръх-Беатричета,
с колко радост ви слушаме как със тънките токчета
всяко утро почуквате по паважните блокчета
и, седейки в трамваите, каква радост доставя ни
да ви гледаме стройни и изящно изправени,
и ний ви разбираме, във това радостта ви е,
че най-сетне цари между нас равноправие,
а това, че ваш дълг е да ни готвите гозбата,
то това е естествено, то е вече от Господа!

И затуй, че ви има,
за сълзата под грима, за усмивката мнима
във нелекия час,
като дар, като цвете,
тази песен вземете,
със която мъжете
искат прошка от вас!

А къде ли не сте? Вагонетките тикате,
с електрони боравите и въртите мотиките,
и тетрадки преглеждате, и залагате опити,
и до късно седите със очи в микроскопите,
вие, наши Мадони, вие, дивни момичета,
вие, наши Джоконди, наши свръх-Беатричета,
и ни радва, че винаги сте тъй китно накитени,
и че в същото време са изпрани яките ни,
че домът ни е спретнат и децата ни – гледани,
и че, ний ако кръшкаме, вий поне сте ни предани!

Не че всички зад щанда сте свръхмерно възпитани,
и че давате справките преди третото питане,
но когато от работа се завръщате капнали,
ний си спомняме пола ви – носещ името „слаб”, нали? –
и разнежени тънем в оня рай, непознатия,
който знаят да дават само ваште обятия;
след което въртим се пред родилните домове
и не стига това, че сме смешни и тромави,
но се сърдим когато ни се раждат момичета,
тоест нови Джоконди, нови свръх-Беатричета!

И затуй, че ви има,
за сълзата под грима,
за усмивката мнима
във нелекия час,
като дар, като цвете,
тази песен вземете,
със която мъжете
искат прошка от вас!

ХуЛитер Записан(а): Nov 02, 2005 Мнения: 38

Днес Валери Петров щеше да навърши 95 години. Тъжно е, че трябва да празнуваме без него, но този ден винаги ще бъде празник.

ПРОЛЕТ Е...

Пролет е, пролет е, и аз гледам площадчето
пред кварталната черква, със почуда открил
как черешите в него са тъй бухнали в цвят, че то
сякаш за първи път преживява април.

А децата в игрите си не познават умората
и мачът им пролетен се прекъсва едвам
когато през входа, отворен за хората,
топката влиза им във кварталния храм.

И оттук почва чудото: посред литургията,
със кръжило, по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма си се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут...

Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,
а и в таз ми фантазия има капчица яд -
как напуска се този, приземил ореолите,
нарушил протоколите, луднал пролетен свят!

Валери Петров

doktora написа:

...с който сме пили уиски! след премиерата на първата му детска пиеса... във Филиала на Драматичен театър - Варна /сезон 1969-70г.
/аз стажант-актьор - той за пъри път с драматуричен опит и със "сценична треска" и двамата Laughing

, през далечната зимна стара Варна Embarassed

...даа, не устоях на изкушението да се "изфръцкам"))))))

"какво му трябва на човека:
едно приятелство добро, Rolling Eyes

една шишарка на пътека, Rolling Eyes

един бял лист и едно перо..." Idea

Валери Петров

Една година без малкия голям Валери Нисим Меворах -Петров Sad

Хвърчащите хора

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

Валери Петров

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 654

Мир на праха ти, Поете!.......
Кога ли ще повярваме в "хвърчащите хора"? Чакаш ли ни още? И от отвъдното ли ни чакаш?
Знам, че е време...

Беше ми криво сутринта. Помня колко изгубена се почувствах на 27- и август след като научих за отпътуването на Валери Петров, как седяхме по обяд в градинката на църквата " Свети Никола" и си говорехме с Катя Стратиева за поета, който толкова ни е давал и радвал, и повлиял и повалерипетровчил донякъде понякога, и по своему го изпратихме. Беше ми мъчно сутринта, че дойде рождения ден на Валери Петров без него самия, но после прочетох и споделих същото цитирано горе стихотворение " Пролет е", и онова за простите неща, и превода му за онази нула с единицата в колата, и ми олекна и просветна. Защото смъртта не променя нищо съществено, защото всичко, което е невидимо за очите и си струва, виждаме и чувстваме и сега...Честит рожден ден и благодаря за светлото присъствие и куража!

Колкото и години да е на земята Човекът и Поетът, успял почти век да задържи детето в себе си и да го отведе от тук чисто, все ще се малко... Но след него земята е определено по- голяма!

БУРКАНЧЕТО

на Валери Петров

" ...за да литнем след това
като леко изпарение,
сякаш казали сме " А? "
в израз на недоумение."
Валери Петров

А? И ей го - отлетя,
скри се в облаците вече,
като слънчева мъгла
надалече, надалече...

Сякаш, че вълшебен дух
бил е тука на земята-
да я скрие в нежен пух
от гнева и лошотата.

Врътна копчето за сън
и унесе се за кратко.
Ех, защо не сбърка някак
да го врътне наобратно!

С най-спокойната усмивка
тръгна си това момче,
но в листата то е скрило
сякаш онова ключе-

то е за едно долапче -
там със думи лековити
е забъркало в бурканче...
хлип...мехлемче за очите.

08. 2014 г.

viatarna написа:

Валери Петров

ЗА ДЖОКОНДИТЕ

Вие, наши Мадони, наши дивни момичета,
наши ултра-Джоконди, наши свръх-Беатричета,
с колко радост ви слушаме как със тънките токчета
всяко утро почуквате по паважните блокчета
и, седейки в трамваите, каква радост доставя ни
да ви гледаме стройни и изящно изправени,
и ний ви разбираме, във това радостта ви е,
че най-сетне цари между нас равноправие,
а това, че ваш дълг е да ни готвите гозбата,
то това е естествено, то е вече от Господа!

И затуй, че ви има,
за сълзата под грима, за усмивката мнима
във нелекия час,
като дар, като цвете,
тази песен вземете,
със която мъжете
искат прошка от вас!

А къде ли не сте? Вагонетките тикате,
с електрони боравите и въртите мотиките,
и тетрадки преглеждате, и залагате опити,
и до късно седите със очи в микроскопите,
вие, наши Мадони, вие, дивни момичета,
вие, наши Джоконди, наши свръх-Беатричета,
и ни радва, че винаги сте тъй китно накитени,
и че в същото време са изпрани яките ни,
че домът ни е спретнат и децата ни – гледани,
и че, ний ако кръшкаме, вий поне сте ни предани!

Не че всички зад щанда сте свръхмерно възпитани,
и че давате справките преди третото питане,
но когато от работа се завръщате капнали,
ний си спомняме пола ви – носещ името „слаб”, нали? –
и разнежени тънем в оня рай, непознатия,
който знаят да дават само ваште обятия;
след което въртим се пред родилните домове
и не стига това, че сме смешни и тромави,
но се сърдим когато ни се раждат момичета,
тоест нови Джоконди, нови свръх-Беатричета!

И затуй, че ви има,
за сълзата под грима,
за усмивката мнима
във нелекия час,
като дар, като цвете,
тази песен вземете,
със която мъжете
искат прошка от вас!

РАНО СУТРИН

Днеска нещо ме събуди
в пет, преди да станат всички.
Тихо. Само като луди
вънка чуруликат птички.
Слава Богу, в кабинета
е разтребено и чисто
и прозирните пердета
чакат слънцето златисто.
Ето мракът се отмята.
Дискът огнен се въззема,
тъй че чувствувам земята
част от общата система
и във мойта химикалка
дребната сачмица светка,
сякаш, че сама е малка
неизследвана планетка.
Свежо. Хубаво. Приятно.
Миг на щастие небивал.
Просто ми е непонятно,
как до днес съм го проспивал!

Ех, Мартичка, къс топлина и светлина е Валери Петров, и благост, доброта. Благодаря, че ни го напомни. А снимката ти разля в гърдите ми кехлибарена сладост, разстла се морето, отвори сърцето ми Smile

)))))))

ПРОСТИТЕ НЕЩА

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“, „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърля небрежно
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало –
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки –

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. –
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй което ти казва сърцето…

http://www.10te.bg/art/10-vechni-tzitata-na-golemiya-valeri-petrov/#

КАТАСТРОФА ПРЕД ГАРАЖА

Пред гаража стоят два бензинни автомата
под дъжда във среднощния час,
но всичко е в туй, че единият от двата
не е автомат, а съм аз.

Туй съм аз. Аз те чакам. Но от теб ни следа.
Въпреки честната дума.
Шофьорите давят във кофа с вода
огромна червена гума.

С циферблата зелени снимки на артистки
свети кабината на камиона “ Рено“
и смесват бръмчащите две дъждочистки
небесни и филмови звезди в едно.

Но ето те! Бръмва и мойто сърце
и както с артистките, отблизо снети,
едничко на фокус е твойто лице
пред мъглявите други предмети.

– О- казва техникът, – тя е красива! –
Той разбира, този техник.
Ти отиваш на кино? Недей отива!
Ще ти го разкажа за миг!

Филм със подводници. Торпили. Отче наш.
Перископи. Номера с кислорода.
Екипажът е потен. Горкият екипаж.
В кръвта му шуми СО 2 като в сода.

Лъвът от “ Метро“ се прозява от скука.
Скафандърът чука. Екипажът спасен.
И аз зная местенце на три крачки оттука,
и не искаш ли да дойдеш със мен?

Не, ти не искаш. И добър ти път.
Аз съм сам и се чувствам чудесно.
Атмосферите в плътната гума звънтят.
Тези гуми се поправят тъй лесно.

Асфалтът блести като ново индиго.
Глупава работа, този дъжд!
– Хубаво момиче. Бягай, стигни го! –
казва техникът. Онзи същ.

Но аз оставам във тъжния здрач
и повтарям все твоето име
и както след падане колоездач,
се усмихвам, при все че боли ме.

( МАкар да го няма сред нас, всъщност е - със всяко свое стихотворение и това е голямото, истинско дело. Думите му са живи. Четем ги - живее Smile

)

Отново е 22 април. Валери Петров се присъедини преди три години към четата на хвъркатите човеци и е наоколо повече отвсякога. В негово име е моето стихче за онези, които още и мощно отричат и отказват да видят, приемат и признаят рода на хвърчащите хора - а Шагал така добре ни ги е нарисувал... Very Happy

Песничка за хората лишени от въображение

Те са съвсем съвременни хора -
с модерни прически, коли и умора,
със дрешки красиви, удобно обути,
със график, разчетен до точна минута.
С деца, със съпрузи, съседи и работа,
но нямат си те различна
представа.
И нямат жираф в таванската стая,
и нямат идея какъв ли е раят...
затова и повтарят все "Представи си!".
За тях не е сцена* животът...Стои си.
И само купуват - храна, телефони,
консерви, салфетки и макарони,
наблъскват количките във магазина
с ненужни неща - казват -" Нека да има!"
Натоварват колите, прибират се вкъщи
там пускат TV -то и се намръщват.
Те всичко разбират, и всичко е ясно,
щом телевизорът каза - “Ужасно е!
“Как скъп е животът!” и “Ох, бежанците!”
и пак я оплескаха онези с парите.
Те само си мислят, че всичко разбират,
представа си нямат - дори да се взират
в небето - те нищичко няма да видят .
Дори във съседство човек да умира,
дори да прелитат птеродактили
те са си главните важни и мили
герои във филма си, достойни персони
и всеки от тях е един на милиони.
Вторачени в себе си, осветени централно,
представа погрешна и твърде банална
получили - тях светът да ги следва,
а те да са винаги първи. Победата им
е често без "по" и все се оплакват,
защото не става, каквото очакват.
защото не виждат, дори да се взират,
за горния свят не подозират.
Разхождат ушите си, блещят очи
в дребнавости разни и чужди злини.
Te нямат чудовище под кревата,
реални и видни са само нещата,
и облаци-кораби над тях не минават
и ми е болно, така си остават.
Така си живеят - равно и в рамка -
от къщи на работа, и всякоя сламка
която от чуждо оченце наднича
боде ги.
Те нямат отношение птиче.
Обичат да сочат, да назидават
и винаги себе си за пример да дават.
Разсмива ги чуждото, за своето - плачат
и дразни ги вятърът, щом ги закача,
а слънцето страшно ги заслепява.
От дъжд нямат нужда! Дъждът ги вбесява,
защото изобщо от тях не зависи,
той просто ги мокри - хартиени листи.
Луната - не пречи! По-слабичко свети,
но колко излишни музиканти, поети,
художници разни. Пфу! Те също рисуват
но просто не искат да цапат.
Купуват
понякога само, изключително рядко
по някоя книжка на детето си сладко.
Защото децата на бедните хора,
горките, растат си - растения в двора -
и е опасно, и е тревожно,
и е напълно досадно възможно
да станат и те като своя родител -
да спрат да играят и да разпитват,
да тръгнат в пътечкатата тясна и права.
Животът по нея тъй равно минава.
Защото не искам така да завърша,
усмивката свива се - бледа и мършава,
поглеждам нагоре - хвърчащите хора
се реят, летят, оживяват простора.
Щастливи, свободни, с въображение -
род в еволюционно опровержение.

(* въртяща сцена )

https://www.youtube.com/watch?v=NxB0fkrsyUk

СУЕТА СУЕТ

Тази жажда за слава! До въздишката сетна
човек си остава със душица суетна.
Днес
трима читатели
със чувствителност висша
(тоест
почитатели
на каквото напиша )
на гости ми дойдоха и вместо букет
във дар ми поднесоха един слънчоглед.
Беше толкова хубав – със главата му жълта
неочаквана радост във дома ми нахълта!
Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
и как неподправено при мен бликало чувството,
и как бил съм пробил
свой нов път във изкуството,
модерно по същност, но без отказ от римата,
като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата
продължиха с възхвалите в същия дух,
че аз най-накрая съвсем се надух,
тъй че после, останал със подаръка сам,
дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
и понеже се движех насам и натам,
а жълтата пита
дори не опита
да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
нещо може би струвах, но чак слънце не бях…

Валери Петров

http://div.bg/4-%D0%BE%D1%82-%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%92%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8-%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2_l.a_i.503186.html

Валери Петров

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите