Валери Петров

Пак благодаря, че намери начин! Много ме зарадва. Много. Сега чакам и останалите - когато можеш Smile

. Пък и да не стане - благодаря за гласовете !
Записах стихчето.

Простите неща

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас - мислите, чувствата прости,
вас - неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като "храня се", "дишам", "пия",
вас - съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърля небрежно
сте се бутали тайно със лакът-
"Как се прави на умен глупакът..."

И така е - човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало -
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки -

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. -
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй което ти казва сърцето...

И още три стиха записах от темата "Глас".

Гореща молба

Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! - нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.
Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.
Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! - кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.

***

Мечта

А! След като дълго повреден бе токът,
пак светна и вредом са ахнали в миг
и аз си представих в тъмата дълбока
как слиза от стълба незнаен техник.
Събира си клещите, палва цигарка,
поглежда как светят етаж над етаж,
а сведен над листа, под лампата ярка,
зареян в мечти аз си казвам - кураж!
Кураж! - може би и под моето теме
накрай един стих ще проблесне така,
че вестника взели по същото време
да кажат във хиляди домове - А!

***

Тъжен миг

По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.
Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?
Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?
И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.

ХуЛитер Записан(а): Jun 18, 2004 Мнения: 156

Хей... някой има ли червения двутомник?
Иска ми се... понеже съм далече, едно стихотворение... онова за грамофонните игли и ревността? Сещате ли се?
Ще съм безкрайно щастлива, ако някой, някак, би могъл...

*въздъх*

Opium написа:

Хей... някой има ли червения двутомник?
Иска ми се... понеже съм далече, едно стихотворение... онова за грамофонните игли и ревността? Сещате ли се?
Ще съм безкрайно щастлива, ако някой, някак, би могъл...

*въздъх*

---------------------------------------------------------------------------------------------
Smile

Привет, където и да си! Предполагам, това имаш предвид:

НЕ, ТОЙ НЕ РЕВНУВА

Днеска съм с музика много зает,
дано никой другар не ме дири.
Все тъй весела двайсет пъти подред
единствената ми плоча свири.

А ти сигур трепериш, че аз със бръснача
ще те издебна в гъстия мрак
и насечена, в куфар, с дни ще те влача
от хотел на хотел и от влак на влак.

Но аз съм зает с грамофонни игли.
Аз ги сменям редовно и вещо.
Както виждаш, нищо не ме боли...
Или, съвсем мъничко нещо...

Долу продават, уви, лимонади,
а нямам вече конячен запас.
Но ти не ми каза откъде го извади
този пътуващ контрабас.

Със свойте мустачки и своя поклон
той е неотразим, трябва да признаем.
А плата на този зелен панталон
от кой билярд го е взел назаем?

А какви нови триетажни подметки!
Моите почитания. Те струват пари.
И, знаеш ли, въпреки тези качества редки,
аз не го презирам дори.

Но ти се излагаш, мой ангел красив,
само за твоя вкус ми е жалко.
Иначе, не бих имал нищо против...
Или може би съвсем малко...

Кажи ми шест думи- Това бе техника
за нашия водопровод. -
Аз не ще се усъмня в тех никак
чак до края на своя живот.

Но ти не казваш тези думи, нали?
Аз слушам на старото си место
и мисля, че тез грамофонни игли
няма нужда да се сменят тъй често.

Фабрикантите лъжат. Няма никаква нужда.
Няма нужда и жени да сечем.
И въобще ревността ми е съвсем чужда...
Или почти съвсем.
------------------------------------------------------------------------------
Ето и някои други от Големия Валери Петров

КАТАСТРОФА ПРЕД ГАРАЖА

Пред гаража стоят два бензинни автомата
под дъжда във среднощния час,
но всичко е в туй, че единият от двата
не е автомат, а съм аз.

Туй съм аз. Аз те чакам. Но от теб ни следа.
Въпреки честната дума.
Шофьорите давят във кофа с вода
огромна червена гума.

С циферблата зелени снимки на артистки
свети кабината на камиона " Рено"
и смесват бръмчащите две дъждочистки
небесни и филмови звезди в едно.

Но ето те! Бръмва и мойто сърце
и както с артистките, отблизо снети,
едничко на фокус е твойто лице
пред мъглявите други предмети.

- О- казва техникът, - тя е красива! -
Той разбира, този техник.
Ти отиваш на кино? Недей отива!
Ще ти го разкажа за миг!

Филм със подводници. Торпили. Отче наш.
Перископи. Номера с кислорода.
Екипажът е потен. Горкият екипаж.
В кръвта му шуми СО 2 като в сода.

Лъвът от " Метро" се прозява от скука.
Скафандърът чука. Екипажът спасен.
И аз зная местенце на три крачки оттука,
и не искаш ли да дойдеш със мен?

Не, ти не искаш. И добър ти път.
Аз съм сам и се чувствам чудесно.
Атмосферите в плътната гума звънтят.
Тези гуми се поправят тъй лесно.

Асфалтът блести като ново индиго.
Глупава работа, този дъжд!
- Хубаво момиче. Бягай, стигни го! -
казва техникът. Онзи същ.

Но аз оставам във тъжния здрач
и повтарям все твоето име
и както след падане колоездач,
се усмихвам, при все че боли ме.
------------------------------------------------------
ИСТОРИЯ СЪС ЗНАМЕНА

Празник е вън и страната ни млада,
горда със свойте успехи чудесни,
като река ще залее площада
с пъстри букети, усмивки и песни,
лозунги бодри ще екнат могъщо,
флагове вредом ще грейнат червени!...
В нашето предприятие също
знамената са подсигурени.
Но как ний постигнахме такъв резултат?
По тоз въпрос ще направим доклад:
Своевремнно с точна
директива нарочна
подготовката се отпочна
и решено бе: Ана, бай Блаже и Ката
да отговарят за знамената.
Но тъй стана,
че Ана
за друго се хвана,
а пръста си даже
не мръдна бай Блаже,
камо ли помощ да ни окаже,
така че остана само Ката,
горката,
да отговаря за знамената!
А знамената се състоят,
както се знае, от Дух и от Плът,
или иначе казано, от плат и от прът.
И тръгнала Ката по ъгли и кътове
да дири платнища и прътове.
Вредом тършувала,
правила, струвала
и проработил й в края късмета:
открила онези бичмета,
за които лани, каквато е каша
в дърводелната наша,
разкрихме,
уволнихме
и изключихме от Комсомола апаша.
А те били под талаша!
Но сега било късно да се дири вина,
сега трябвали прътове за знамена,
че ако излезе на парада без тях,
заводът ни просто ще стане за смях,
и нека Ката си затваря устата
и да си отговаря за знамената!
Но Катето, Катето от думи такива
не трепвало даже. То сбрало актива
и хем комсомолеца реабилитирало,
хем десет колеца
гарантирало!
И след този успех
във съседния цех,
ги отнесло, ако обичат
да ги избичат
и да им рендосат ъглите,
за да станат кръгли те.
Добре, но там майстора уж " само три чашки",
а бил се нализал нея сутрин юнашки
и взел та нащърбил рендето,
и не стига ли, дето
има плана първомайски да изпълнява,
ами Ката дошла е да му додява!
Нека сама да си чука главата,
щом отговаря за знамената!
Но Катето, Катето не се предавало,
то настоявяло и настоявало
и най- сетне сполучило:
гладки пръти получило.
Да, но сега пък изникнал въпросът,
че върхове трябвало да им се стругосат,
и някой предлагал да им мацнат безира,
но Катето искало да ги бронзира,
та те да блестят със златисти лъчи
и що за завод сме, по тях да личи!
Ала там се закучили въпросите я,
че Ката се случила да проси боя,
тъкмо когато домакинът ни мил
се бил
вглъбил
в проблема за своя си автомобил,
който трябвало съвсем скоро, уви,
на прегледа пролетен да се яви,
и когато Ката
му казала: " Дай!",
той си мислил за КАТ- а,
ДОСО- то и ДАИ,
и за туй, че никак не му прилича
да се излага с москвича
и че по- добре с бронза да лъсне мотора,
та да стане от него мотор за пред хора
или - както си казвал този мъж-
"мотор веднъж"! ,
и затуй, той отвърнал на Ката,
че му е дефицитна боята
и да не му слага свойте пръти в колата,
а да прави каквото си знае,
защото не той, а тя е
излъчена още на таз и таз дата
да отговаря за знамената!
Но Катето, Катето не се предавало,
то настоявало и настоявало,
намерило кой да го покрепи,
заплашило оня, че контрола не спи,
и и тоз път сполучило:
бронза получило.
Сега й оставало да намери платно.
Добре, но
заведующ склада,
който по оназ част ужасно си пада,
й казал, че готов е да я снабди...
но за икономии трябва да бди...
и все пак нещо ще се нареди...
ако тя не се мръщи,
а му дойде на гости във къщи
в своето качество на служебна позната.
Сега вече би трябвало да си скърши ината,
щом отговаря за знамената!
Но Катето, Катето не се предало,
самО като знаме то пламнало цяло
и тъй като даже посегнал мръсника,
то му отпрало два звънки плесника
и му рекло, че няма да мръдне назад,
докато от нему поверения склад
не бъде отпуснат червения плат,
който й трябва за знамената,
а не на мантото да си шие подплата!
И пак сполучило.
Плат получило.
И оттук вече всичко потръгнало лесно.
Останало само да стане известно,
сърпът и чукът как да бъдат бродирани,
като средства за тях не били запланирани,
а в счетоводството, разбира се, знаели
за перото " Украса", но хитро си траели,
за да направят кефа
на шефа,
като му купят това перо
ново бюро,
защото те отговаряли за бюрата,
а Ката за знамената!
И тогава Катето насъбрало другарки,
отбор шивачки и баш байрактарки
по линии
партийни и
младежки, и профоргови,
все Райни Попгеоргьови!
Самички просто
рязяли, шили
и, значи, въпроса
така разрешили.
И ето готови са сега знамената,
спокойно подредени в строен ред до стената
във малката стая на Ката.
" Но защо точно в нея? " - ще запитате, знам.
Защо ли ? Защото въпроса е там,
че в нашето напрегнато време
знаме да се приеме
е известно бреме,
което председателят нещял да поеме,
защото знамената все пак знамена са,
те, другари, видите ли, не са само украса
и носят затуй отговорности маса...
И приложихме тази система тогава:
нека Ката ги пази
и взема,
и дава,
та всеки в ръката си мощна да има
флага на своята идея любима,
за да мине възторжен и млад
на нашия бодър парад,
след което, ще бъде добре
пак Ката да ги събере,
защото порядък е нужен в страната,
а тя отговаря за знамената!
И бяха тъй пречките преодолени
и знамената ни подсигурени.
И ето ний свършваме този доклад,
вярваме, ясен за стар и за млад,
и понеже говорихме тъй много за Ката,
че тя зачерви се от скромност горката,
време е вече да оставим шегата
и да кажем
извода важен:
че както знамената се състоят
от плат и прът,
идеите също,
за да действат могъщо,
трябва на някого да се опрат,
трябва във хора да намерят плът!
И затуй ни се иска, страната ни млада
днес като рукне с усмивки и песни,
да залее до края площада
като река от възторзи чудесни,
ний сред реката
да подирим, открием и стиснем ръката
не на хитреца, па макар под плаката,
а на тези безбройни,
за обич достойни,
които ни учат, като нашата Ката,
като нашата малка, чудесна позната,
не само в думите, а и в делата
да отговаряме за знамената!

ХуЛитер Записан(а): Apr 09, 2006 Мнения: 10

Валери Петров

Хвърчащите хора

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги - литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо - стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

Първо искам да кажа БЛАГОДАРЯ на създателя на темата, страхотна е, много ми е полезна!
Второ искам да попитам дали, след като разполагате с толкова стихове на Валери Петров, ще имате възможност да постнете тук и "Тавански спомен", защото никъде не мога и не знам как да намеря!

velina_ написа:

Първо искам да кажа БЛАГОДАРЯ на създателя на темата, страхотна е, много ми е полезна!
Второ искам да попитам дали, след като разполагате с толкова стихове на Валери Петров, ще имате възможност да постнете тук и "Тавански спомен", защото никъде не мога и не знам как да намеря!

Виж тук:
http://www.myschoolbel.hit.bg/Temi%20po%20Lit%20-%208%20klas.htm#14

Иди на Валери Петров и от точка 4. натисни изтегли
Там стихотворението е дадено пълно, но на части, тъй като се анализира

Благодаря

Вижте това.
Smile

При опит да редактирам горния "постинг" се получи този - сега пък трябва да редактирам този. Какво да напиша?.. Ами - нищо. Четете. Горното. Smile

Прочетох, kap. Радвам се, че темата се обновява. Smile

Намерих още стихове.

ЯПОНСКИ ОСТРОВ

На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът. Друго няма.
И вий скучаете до мен.
Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли,
а вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли
Защо? Нима сте духом голи
подобно оня остров там.
Ако е тъй, то за какво ли
се трудиме над вас, не знам?
Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.
Сега вървете към вратите
шумете, смейте се на глас-
докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!

ПЕЧАЛЕН ПАРАДОКС

Защо пишем? По тоз
капитален въпрос
често казват ни: Сред най-главните стимули,
които от Омир до днеска сме имали,
е и този, че мами ви животът отвъд,
зад чертата, предписана на човешката плът,
да, ще ви се в бъдещето да ви четат
и сред тях да пребъдете, увенчани от слава.
Но защо ви е тя, като вие тогава
не ще й усещате приятния гъдел? -
Друго - смятат - било би, ако авторът бъдел
способен следсмъртно все пак да събира
многогласия отзвук на своята лира. -
И са прави наистина. Като се вземе
предвид колко дарби, усилия, време
изисква от автора процесът на писането,
получава се тъй, че за логичната мисъл е то
парадокс недостоен.
А пък тоз парадокс напоследък е двоен,
и ако го казвам във стил шеговит,
недейте се лъга, то е само на вид:
да, животът ни днеска е така променен
за мене, разбира се, и за тез като мен,
че станал е чужд,
непонятен, досущ
марсиански, прогонил стиховете и музите.
Виж, тъй всички се движат с мобифони до бузите,
че даже и някой твой сънаборник, ако го
видиш по улицата, не знаеш дали
се вайка за някого,
или зъб го боли.
И това е за старците, а със своето "чатене"
заместили старото книгопечатане,
какво правят днес младите, да, какво правят те?
Просто никой не ще
да чете
въобще,
а камо ли стихове? А пък и ние
ги пишем такива, че да му се отбие
меракът, ако
някой хвърли око
на нашите опуси.
Но нали във Европа си
превеждан, издаван... При все че и там,
доколкото знам,
четат ни едвам.
И макар да ми казват, че съм черноглед
и че всички със славата ни ще е утре наред,
става моето кредо
все по-бледо и бледо
и явно очаква ни изненада голяма:
стигнал си бъдещето, а пък него го няма.

[

Marta написа:

Жак Превер в превод на Валери Петров

***

Вратата на банята е заключена,
но слънцето влиза през прозореца
и се къпе във ваната,
и се смее във пяната,
а сапунът плаче, защото
му е влязло слънце в окото.

***

Фиеста

И чашите бяха опразнени,
и бутилката - с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото - широко открито.

И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.

И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола в мойте ръце.

***

В една "хубава" сутрин

При всички премеждия, каквито да бяха,
той от нищо и никого не бе чувствал уплаха -
беше храбър наистина,
така че, когато
в една хубава сутрин
му се стори, че вижда
нещо отвън
той каза си: "Нищо!
навярно е сън!"
И сигурно имаше за себе си право
да го казва с такова убеждение здраво -
вън нямаше нищо наистина.
И когато във същата
тази хубава сутрин
чу, че някой го вика
от къщния праг,
той пак каза си: "Никой!"
и влезе си пак.
И пак беше прав така да си казва,
но тоз път усети как страх го полази -
вън нямаше никой наистина,
но той се почувства
в тази хубава утрин
от света тъй далече
и самотен дотам,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,
бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!

***

Като по чудо

И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща
и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.
А високо
в небето
с посока -
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада
като по...
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава

***

В моята стая

Някои ден ти ще дойдеш във
моята стая.
Казвам "моя", макар че
чия е, не зная.
Беше празна, когато
влязох тук един ден,
и нямаше друго
във нея освен
наниз чушки червени,
като малък пожар,
на стената отсреща,
белосана с вар.
Останах и вече
тука дълго живея
и всеки ден чакам
да дойдеш във нея
Не правя нищо, тоест нищо сериозно,
сутрин издавам гласове на животни,
магарешки рев, кукуригане, лай,
и защо ли го правя, един дяволът знай,
но ми става приятно да играя така;
играя си също и със своите крака,
краката са всъщност много разумни,
с тях можеш да идеш много далече,
ако, разбира се, ти се иска да ходиш,
а когато пък искаш да стоиш у дома си,
те остават си с теб и ти правят компания
и измислят за теб безброй занимания,
чуят ли музика, краката танцуват,
как се танцува без крака? Въобще
човек трябва да бъде - както често и бива -
наистина тъп за да прави такива
ужасно тъпи човешки сравненеия,
като "тъп като крак" или пък "безгрижен
като врабче". Врабчето едва ли
е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур
само когато си няма грижи,
а когато си има, и то,
сто на сто,
е доста угрижено. Какво знаем за него?
То даже не се и нарича с туй име,
човекът решил е да го нарече
така точно и много любопитно е, че
ако дълго повтаряш тази дума "врабче",
тя губи смисъл. Въобще имената...
Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак.
А не може ли иначе да бъде все пак:
"Керван бонапарти вървеше в пустинята."
"Дромедарий възлезе на пресийския трон."
"Императора пусна своя кон във галош."
Какво толкоз му има и звукът не е лош,
лошо е само, че след тях Тим-Там-Том
уж е с три имена, пък се движи пешком,
а това е ужасно опасен симптом,
защото след него върви Еди-кой си,
а подир Еди-кой си иде Еди-какво си
и всеки от тях във себе си носи,
колкото там да рева и да лая,
единствена мисъл
и таз мисъл е тая,
че ти ще доидеш във моята стая.
Ще дойдеш и дрехите си
ще хвърлиш на стола
и пред мен ще застанеш
неподвижна и гола
във свойта невиждана
до днес красота,
ослепително бяла,
с червени уста,
по-червени от чушките
на стената отсреща,
и ръка аз към тебе
ще протегна гореща,
и двама ще легнем,
аз до теб, ти до мен ...
И туй само го мисля,
но знам, един ден
във тази моя -
не моя стая,
днес или утре,
ти ще дойдеш накрая!

Smile

Сенките

Ти си тук срещу мене,
озарена от нежност,
аз съм тук срещу тебе,
от любов озвучен,
но там, от стената,
твойта сянка следи ме,
а и моята също
дебне всеки твой ден.
А ний се обичаме,
но както напразно
часовете се гонят
по кадрана, така
и нашите сенки
се гонят, подобно
на две кучета, пуснати
от обща халка.
И всяка признава
господаря си само,
мойта вярна на мен е,
твойта - вярна на теб,
но към любовта ни
са враждебни и двете
и смъртта ни очакват
със поглед свиреп,
за да грабнат от въздуха
нашите кокали
и отнесли ги в своите
потайни места,
да се мушнат със тях
в съсипните от време
под безцветния, хладен
пепеляк на страстта.

Жак Превер

превод - Валери Петров

Това се случило едно лято. Съвсем близо до плажа, от който долитали смях и викове, стърчала сред пясъка стъклена телефонна кабина. А вътре в кабината стояло малкото Лили по банско костюмче. С едната си ръчичка то държало слушалката, а с другата пластмасово харпунче; от време на време то се почесвало с харпунчето между плешките, защото кожата му се белела от слънцето и го сърбяла. Представяте ли си картинката: най-отпред кабината с Лилито, зад нея-жълтият плаж с чадърите, а най-отзад-синьото море и белите чайки над него.
И ето че отнейде се появил Набръчканият човек. Той много бързал да телефонира някъде, но нямало какво да прави-застанал пред кабината и зачакал.
Минала минута, минали две. Набръчканият човек вече не можел да търпи. Той отворил вратата на кабината казал:
-Хайде , малката, приключвай ! Вече десет минути говориш !
-Ама аз не говоря-казало Лилито.
-Как не говориш!-учудил се Набръчканият човек.-А какво правиш ?
-Слушам приказка-отговорило Лилито.
-Какво-о-о?-казал Набръчканият човек.Той не бил чувал, че има един телефонен номер, от който разказват за децата всеки ден по една нова приказка, и сега, за да не се види усмивката му, нарочно се намръщил и казал:-Хайде, хайде, ще й чуеш края друг път, от вашия телефон !
-Ама тя сега почва!-казало Лилито. – И съм си пуснала стотинката !
-И искаш да я чуеш цялата , така ли ?-погледнал го Набръчканият човек.
-Така!-отговорило Лилито.-Тя е толкова интересна!
-Откъде пък знаеш?-попитал Набръчканият човек.
-Защото й чух края-казало Лилито.
-И за какво се разказва?-запитал Набръчканият човек.
-За едно момиченце, което слязло в дълбокото-казало Лилито.-И то се казва Лили като мен.
-Брей!-престорил се на учуден Набръчканият човек.-А можеш ли да се гмуркаш?
-Мога.Обаче само където морето е тънко-признало Лилито.-Защото мама.......
-Дето морето е какво?-прекъснал го Набръчканият човек.
-Тънко - повторило Лилито. - Дето вълничките....

То продължило да обяснява, но Набръчканият човек не го чувал, защото в главата му се вавъртели едни особени мисли. / Той, кой знае защо, от време на време мислел в стихове, затова и сега се получило нещо като стихотворение/. И ето какви били думите му:

Ах, колко чисто, прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко” !
Като шум в раковина
Тази дума невинна,
Уж на смях
И уж нежно
Казва ясно
-на нас, нали?-
че сме, ах,
безнадеждно
и ужасно
пораснали!

И като свършил да мисли тези неща /които, разбира се, не са за деца/, Набръчканият човек казал:
-Добре, изслушай си приказката ! Само дано не е дълга-имам цели три разговора да водя, за твое сведение.
Лилито много се зарадвало.
-Благодаря!-казало то, но тъкмо да затвори вратата на телефонната кабина, Набръчканият човек прибавил:
-Я чакай да чуя малко и аз, толкоз ли е интересна.
Лилито му подало слушалката и той я прилепил към ухото си.
И изведнъж станало чудо! Кабината потънала надолу като асансьор, а Набръчканият човек със слушалката в ръка останал нейде горе. Изчезнали шумът на плажа и крясъкът на чайките - станало невероятно тихо, защото телефонната кабина се била превърнала в подводна камера за изследване на морското дъно и вече отвсякъде я обграждала синьозелена вода, в която плували най-различни по вид и цвят същества. Кабината слизала все по-надълбоко, докато най-сетне нещо звъннало в нея, тя се заклатила, спряла неподвижна и Лилито преспокойно излязло навън с харпунчето си в ръка.
Колко било красиво всичко! Една по-чудна от друга се редували хубостите наоколо. Странни морски животни, прилични на хризантеми, шавали с прозрачни пипала; кафяви и зелени водорасли вълнували приказни пасбища, сред които се стрелкали шарено набраздени рибки. Лилито гледало наляво, гледало надясно, въртяло се омаяно на всички страни, но колкото и да се въртяло...Едно ужасно същество, което се било появило иззад скалите и сега плувало зад него, все се изхитрявало да остане откъм гърба му, тъй че Лилито продължавало пътя, без да подозира опасността.
А какво било това ужасно същество?
Риба, то се знае, но невероятно грозна, кръгла като балон и все пак цялата ъглеста и бодлива, с опулени въртящи се очи и зъбата долна челюст, издадена като на куче от породата боксер. Освен това от тъпата й муцуна се извивал напред дълъг израстък, приличен на въдица, на който се люлеело червено електрическо фенерче.
Най-сетне , като се уморила да разглежда гостенката, страшната риба издала скърцащ звук, който почти не може да се изпише с букви:

-Х-р-р-р-ц-ч-ш-х-х-щ !..Ще те изям!

Лилито подскочило и насочило харпунчето си към нея.

-Ч-к-щ-х-рц! Уплаши ли се?-изскърцала страшната риба.

-Не! - казало Лилито, макар че доста се било уплашило. - Защо скърцаш така?

-Това не е скърцане -изскърцала рибата - Това е моят смях. Ако река истински да скръцна със зъби....Аз съм Ужаса на океана ! Няма по-грозна и страшна риба от мен !
И тя запяла с ужасен глас:

-Аз съм страшният Хрили
с ужасните челюсти,
тъй че ти не разчитай
на своите прелести!
Виж ми зъбите само! Като скръцна със тях,
Всички живо тук долу си умира от страх,
Х-р-р-ц!
Аз нямам приятелки
И нямам приятели
И каквито съм имал,
От мен са патили.
Тъй че бързо готви се, безразсъдно дете,
Във очите на Хрили твойта смърт се чете,
Х-р-р-ц!

Песента на рибата била много страшна, но въпреки това Лилито само запитало:
-Значи се казваш Хрили ?
-Да, защо?-запитала страшната риба изненадана, тъй като си мислела, че го е уплашила.
-Защото аз пък се казвам Лили-обяснило Лилито.
-Е, и какво от това?-казала рибата.
-Става римичка-засмяло се Лилито.-
Лили и Хрили
Нейде се скрили!

-Глупости! - казала рибата - Никаква римичка не става, защото истинското ми име е “Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери” от семейството на дълбоководните риби.
-А моето е Лиляна Трифонова Георгиева - казало Лилито - От семейството на мама и татко.
-Знам - изскърцала рибата. - И защо се забави?
-Един чичко горе....- започнало Лилито, но рибата го прекъснала:
-Чух го. И какво всъщност търсиш тук, в дълбокото ? Дълбоко за теб, искам да кажа. А ? Какво търсиш ?
-Вълшебното бисерче - казало Лилито.
-Какво бисерче?-запитала рибата.
-Това, дето на който го намерел сърцето му ставало добро-казало Лилито.
-“Дето на който го намерел” ! Така ли се говори ? - изскърцала рибата-Само за това изречение заслужаваш да те изям. И къде си чула за такова бисерче ?-запитала рибата.
-В една приказка пишеше - казало Лилито.
-Приказки! Какво ли няма в тях! –изскърцала рибата.- И защо ти е дотрябвало това бисерче ?
- Защото мама, като направя пакост, все казва:”А бе, Лиле, кога ще станеш добро дете.?” – обяснило Лилито.
Рибата го изгледала внимателно от всички страни.
-Това, че си лоша , е хубаво. Но да не би да искаш да кажеш, че желаеш да станеш добра?-казала тя.
-Да - признало Лилито.- А пък не мога. Все се мъча, но...
-Не ме разсмивай!-казала рибата и скръцнала със зъби - Ц-щ-к-х-р-х-ц! Първо, това са измислици, защото такива бисери няма, и второ разсъждаваш много глупаво. Дотрябвало ти е да ставаш добра! Само ще си затрудняваш живота. По-добре е на този свят да си лош и жесток, грозен и страшен, така че всичко живо да се плаши от теб. Както се плашат от мен! Аз бих те изял като едно нищо, само че скоро съм обядвал, така че си ми почти напълно съвсем безразлична. Хайде, тръгвай си, преди да съм променил решението!

-Ако искам, ще тръгна! Да не е твое морето ! - казало Лилито.

-Тръгвай си, ти казвам! - повторила застрашително рибата.

-Е пък няма да тръгна! - тропнало с краче Лилито.- Но аз все пак ще си потърся бисерчето.

-Тогава аз пък ще си тръгна.- казала рибата.- Сбогом с удивителна!
И отплувала нанякъде.

-Сбогом! - извикало след нея Лилито.- Но аз все пак ще си търся бисерчето!

-Твоя си работа! - дочул се отдалеч скърцащият глас.- Не ми се говори с глупави деца. Ц-х-ц-р-щ!

И Лилито продължило пътя си по морското дъно. А над него зазвучала нежна песничка, от тези, които нямат край - тъкмо мислиш, че са свършили и те пак почват отначало:

Свети във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по-добри.
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че
Свети във морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по-добри...

А картината долу всеки миг се меняла и ето че водата се изпълнила с безброй прозрачни медузки. Сякаш били спуснати парашутисти някъде отвисоко - синкави и розови, те плавали около Лили и пеели:

-Ний сме медузките, ний сме медузките-
вижте ни как си надуваме бузките,
ха-ха-ха !
И смехът им бил не от три ха , а най-малко от триста, защото те били най-малко толкоз на брой. И в този миг отнейде бавно-бавно доплавала, десет пъти по-голяма, майка им.

-Харесват ли ти децата ми? - запитала с дебел, но нежен глас тя.
-Да-казало Лилито.- Като че ли са от найлон.
-Такива сме ние-прозрачни, нищо не можем да скрием от никого. Но и ти много ни харесваш-казала нежно голямата медуза.-Като те гледам, ти си едно чудесно момиченце, едно превкус....искам да кажа, прекрасно момиченце, великолепно момиченце! И защо си дошло тука?
-Търся едно бисерче, което... -казало Лилито, но не могло да довърши.
-Чудесна идея, прекрасна идея, великолап...пардон, великолепна идея!- възкликнала радостно медузата, преди дори да го чуе докрай.-Позволи ми да ти стисна ръката!
-Как ще го направиш, като нямаш ръце – учудило се Лилито.
-Те са под абажура ми-казала нежно медузата.-Разреши ми да се разперя над теб.
-Щом толкова искаш-съгласило се Лилито.
-Как да не искам....-казала медузата, разперила се над него и –хоп!-покрила го с огромната си прозрачна палатка, като не преставала да говори нежно:-....Как да не искам, когато мойте медузки са гладнички ! Деца, идвайте насам! Сега ще я изсмучем и ще й изплюем костюмчето.....- но изведнъж заговорила малко по-иначе:-Ей, ей, какво правиш?
-Стрелям, не виждаш ли?-чуло се гласчето на Лилито изпод прозрачната палатка.- Защото освен костюмче, аз имам и едно чудесно, прекрасно, великолепно харпунче с четири стрелички!
И то простреляло на още три места лакомата медуза и се измъкнало живо и здраво под нея.
-E, сега какво ми направи!-жално заговорила медузата.-Цяла ме надупчи! Сега как ще се закърпя?Какви времена!Искаш да стиснеш някому ръката, а той....
-Да, да, искала, чух те аз!-казало Лилито.- Хайде, събирай си децата и си пътувайте!
-Деца, да си пътуваме! Няма справедливост на тоя свят!-казала плачливо медузата и абажурчетата отплавали нанякъде

-Ний сме медузките, ний сме медузките,
но где ни изчезнаха днеска закуските
ой-ой-ой!
И хленчът им бил не от три, а от триста “ой”-вече обяснихме защо.
А Лилито си тръгнало по дъното и ето че се чул глас:
-Добре се защити, но може би искаш да ми кажеш нещо,
х-р-р-ц-п-щ-р-ц?
Всеки може да се досети чий бил този глас-да, грозният, страшният, безмилостният Хрили, ужаса на океана, не бил си отишъл, а се навъртал наоколо и бил видял цялата случка с медузата.
-Какво да ти кажа?-запитало Лилито.
-Ами нещо за света. Морския, разбира се-казал насмешливо Хрили.-Продължаваме ли да търсим бисерчета?
-Продължаваме!-отвърнало упорито Лилито.
Е, твоя работа!-казал пак Хрили.-Сбогом, този път с две удивителни!!
И пак изчезнал сред скалите и водораслите.
А Лилито с харпунчето в ръка продължило пътя си.
И ето че, като стигнало до една валчеста плоча, решило да стъпне на нея, за да огледа по-добре морското дъно.И какво станало? Станало това, че както стояло върху нея и се оглеждало с длан над очите, плочата под краката му бавно се раздвоила и издала сънен глас:
-Здравей, Мими! Чух, че така се казваш.
-Не Мими, а Лили!-казало Лилито, като скочило на пясъка.
-А, да!-поправила се мидата. Защото плочата не била плоча, а огромна мида, която сега, говорейки, се отваряла и затваряла:-Но всъщност това няма никакво значение.-казала тя.-Не бива да се откъсвам от своето занимание.
-А какво ти е заниманието?-запитало Лилито. То мислело, че мидите си седят на дъното и с нищо не се занимават.
-Явно е, че си чужденка, щом не го знаеш. Погледни ме само! - казала мидата.
Тя се отворила широко и запяла:

-Ах, колко съм съннна и страннно богата,
как в седефа ми чуден се прелива дъгата.
И как пия наслада, ах, щом нещо попада
В душата ми нежна и я кара да страда.

-Много си особена! Казваш “наслада”, хем “душата ми страда”! Как може? - учудило се Лилито.
-Много просто, мило Вили.....казала мидата.
-Не Вили, а Лили!-поправило я пак Лилито.
-Да, Лили! Но няма значение-казала мидата.-Въпросът е в това, че за мен е голяма щастие да бъда нещастна и когато нещо попаднало в мен отвън, ме накара да страдам, аз се радвам!-И продължила, пеейки:

-Защото тъй бива при случки такива,
че потайната болка във седеф се обвива
и в миг заблестява със хубост такава,
която човекът удивен назовава
със името “бисер”...

Тя не могла да довърши обяснението си, защото Лилито, като чуло думата “бисер” , от радост я прекъснало малко невъзпитано:
-Значи ти си бисерна мида?
-А ти какво си мислиш!-казала мидата.-Тъкмо сега имам едно готово бисерче.
-Ама вълшебно?
-Моите бисери са всички вълшебни-казало гордо мидата.-Влез и си го вземи!
-Благодаря ти предварително!-казало Лилито.
Но когато скочило в разстворената мида, отнейде се дочул познатият скърцащ глас:
-Ц-щ-к-х-р-ц, малко бързаме д благодарностите. Ако бях на твое място, драга Лили....
Разбира се, това бил пак Хрили с ужасните челюсти. Въпреки заканата си, той и сега не се бил отдалечил от Лилито.
-Какво би направил, ако беше на моето място?-запитало го то, без да вижда, че похлупакът на мидата вече се спускал над него.
-Ами ако бях на твоето място, не бих останал на мястото си-отговорил Хрили,-а веднага бих се изместил или...по-бързо!....какво чакаш!...бих използвал харпунчето си!
Лилито веднага разбрало съвета му и подпряло с харпунчето си похлупака на мидата, така че тя си останала разтворена.
-Сега как се чувстваш?-запитало я то, като изскочило навън.
-Уе!-издала тъжен звук мидата. Искала да каже “ зле”, но харпунчето й пречело да говори.
-“Уе” ще си, то се знае!-казало Лилито.-И пада ти се, защото ти не си никаква бисерна мида, а си най-обикновена лакомница. Стой си така и да видим дали и това няма значение!
-“Уа, защото уой ти помогна!-казала мидата.Искала да каже: “Да, защото той ти помогна”.
-Това е вярно-признало Лилито, като се обърнало към грозната риба.-Благодаря ти, Хрили!
-Само не си въобразявай, че съм го направил заради теб!-казал Хрили-Аз просто защото съм ужасно лош и исках да видя как тя ще си остане с разчекната уста. Аз съм най-злобната и свирепа от дълбоководните риби, ц-х-р-ш-к-х! Махай се от пътя ми, докато не съм те.....
-Аз не ти стоя на пътя, а ти вървиш след мен!-казало Лилито.
-За риба глаголът е “плаваш” или “плуваш”, а не “вървиш”!-казал Хрили.-Как ви учат да говорите? И може би си представяш, че плавам или плувам след теб нарочно? Сбогом тогава и този път с три удивителни!!!
И си тръгнал.
-Почакай-извикало след него Лилито.
Но Хрили само замахнал отрицателно с бодливия си плавник и изчезнал. А Лилито си тръгнало като оставила мидата разтворена да говори нещо на езика “уа”, “уа”.
И изведнъж насреща му размятал гъвкавата си мантия голям плосък калкан.
-Ти ли си Лиляна Трифонова-казал любезно той,-тази която търсела вълшебен бисер?
-Да!-зарадвало се Лилито.-Знаеш ли къде е ?
Не-отговорил калканът.-Но ако искаш , можем да си поиграем на жмичка.
-Нямам време и после ти си голям за такива игри!-казало Лилито.
-Какво като съм голям?-възразил калканът. И продължил:

Ний, калканите, имаме
Много странна привичка:
дори и пораснали,
да играем на жмичка.
Такъв пъстър и плосък
Като детско хвърчило,
Кое рибе оченце
ме би различило,
ако легна на дъното
и с цвета му се слея?
Ей я рибката! Аз съм
Съвсем близко до нея.
Ето вече носа ми
С опашле гъделичка...
Хам!...Чудесна игра е
Играта на жмичка!

-Значи и ти си лош!-натъжило се Лилито.
-Такъв е животът!-казал калканът, размахал мантията си и се приготвил да скочи врху него.О, ужас! Лилито било вече без харпунче и нямало с какво да се защити. Още миг и...Но в този именно миг над калкана се появили осем огромни хобота, които се заплитали и разплитали във водата.
-Няма да пипаш детето! То е мое приятелче!-избоботил октоподът, защото тези хоботи били пипалата на един грамаден октопод, всеки го е разбрал , вярваме.-Няма да пипаш детето!
Знае се, че октоподът е по – силен от калкана, и калканът моментално се заровил в пясъка и станал невидим. А октоподът казал на Лилито:
-Ела ми, малката!
Ако бил казал “Ела , малката”, Лилито навярно щяло да го послуша, но това “ела ми” било много подозрително и то Лилито се загледало в тях, защото те наистина били много красиви, само че .......чакайте, чакайте, какво ставало?....Клончетата така бързо растели и се сплитали, че докато се радвало на красотата им, Лилито неусетно се оказало пленено в гъстата им гора.
-Но как да изляза сега?-попитало разтревожено то.
-А, виж, това не знаем-отговорили гласчетата.-
По тези въпроси ний не се питаме,
Ний само растем и само се сплитаме.

-Но вие тогава сте по-лоши от калкана и от октопода! А изглеждате така красиви и симпатични!-казало със сълзи в гласа Лилито.-Пуснете ме, моля ви се!
-Какво е лошо и какво - добро?-говорели коралите, като все по-гъсто се сплитали около момиченцето; то вече едва се виждало зад красивите им синьорозови решетки.-Ние знаем само, че трябва да растем и да се сплитаме!

Тези думи-симпатия и антипатия-
Означават за нас непознати понятия.

Така говорели коралите и Лилито, като разбрало, че е безсмислено да ги моли, се опитало да разчупи клетката им. Дърпало, дърпало, но напразно! И отчаяно седнало на пясъка, и за първи път заплакало.
-Водата е достатъчно солена и без твоите сълзи! К-ч-х-х-р-ц-ш! – чул се гласът на Хрили.-Случайно минавах оттук и виждам, че пак си изпаднала в беда. Не , че това ме интересува много, тъй като ти си ми съвсем напълно безразлична и в тебе няма нищо за ядене, но исках да ти кажа, че ако се уловиш за десния ми плавник....улови ли се?
-Да-казало Лилито.Било престанало да плаче още щом го чуло.
-Добре тогава!-казал Хрили-Сега наляво!.....Сега надясно!
И грозният, ужасният Хрили, наречен още Ужаса на океана, с гъвкави движения помогнал на Лилито да се измъкне от затвора на коралите през един проход, който само той можел да открие.
Не било лесно и задъхани, двамата се спрели да си починат.
-Близко до кое?-запитало Лилито.
-До бисерчето ти, до кое!-казал Хрили-За което беше тръгнала.
-Ама значи го има!-зарадвало се Лилито.-И знаеш ли къде е?
-Хе!-казал само Хрили, като дал с плавниците си бавен заден ход.
-А защо не ми каза досега? – учудило се Лилито.-И защо викаше, че го нямало?
-Исках да те изненадам-казал Хрили-Да вървим! Скачай на гърба ми!
Лилито го яхнало и двамата поели. А над тях се носела познатата ни песничка:

Има в морето
на детските игри
бисерче, което
ни прави по–добри
А где ли е туй бисерче?
Не знаем, но си мислим, че....

И колко всичко било красиво! Сега-понеже били двама-в морето сякаш вече нямало страшни животни. Сребърни стада от малки рибки бързо се появявали, блясвали, когато сменяли посоката си и изчезвали.Бавно-бавно като презокеански параход с безброй кръгли прозорчета проплавала край тях огромна есетра....
Но Лилито забелязало, че Хрили започнал да се задъхва.
-Какво ти е ?-запитало го то.
-Ами това ми е-казал Хрили,-че не мога да издържам дълго на такава дълбочина.
-Да се качим по-нагоре тогава?-презложило Лилито.
-Не ме разскърцвай!-казал Хрили /на шега казал “не ме разскърцвай вместо “не ме разсмивай”, но всъщност на него самият никак не му било до шеги./ и продължил:-Аз съм дълбоководна риба, нали ти казах. Тук за теб може да е дълбоко, но за мен е плитко. Ще ти призная, че заради тебе-но само от любопитство, защото инак си ми съвсем безразлична-изплувах толкова нагоре. Чух те още в началото, като дишаше в слушалката.Много чисто дишане имаш.
-Не говори за дишане-казало Лилито, -защото някой ще пита как дишам тук под водата.
-Х-п-х-х-ц-ч!-изскърцал презрително Хрили.-Това ще е някой, който не разбира от приказки. Исках да ти кажа, че тази дълбочина ми е горната граница. Ако се изскача по-нагоре, ще се пукна като балонче и от мен ще остане само една гласпапирна кожичка. Виж ме как вече съм се подул, иначе не съм чак толкова грозен.
-Ти изобщо не си грозен, Хрили-казало Лилито.
-Не ти вярвам-измърморил Хрили и поруменял-Но не е лошо да ми го повтаряш от време на време.
И Лилито му повторило:
-Ти никак не си грозен , Хрили.
Но както си говорели така приятелски, изведнъж...
-Време е момиченце!-чул се глас-И какъв е този шаран?
Кой бил казал тези думи? Нашият стар познат, Набръчканият човек със слушалката, който се бил гмурнал с главата надолу в приказното море, където плували Хрили и Лили. /Май бяхме забравили за него, а/
-Шаран сте вие!-казал обиден Хрили.
-Това е Хрили. Никой няма право да го обижда! Той ме спаси от коралите!-разсърдило се Лилито.
-Дребна работа!-казал скромно Хрили, като отново се зачервил. И все пак добавил: И от мидата.
-Да, и от мидата!-потвърдило Лилито.-Той е мой приятел!
-Макар че аз трудно се сприятелявам!-казал Хрили-.Но защо се дошли да я викате, ако можем да знаем?
-Защото бързам!-казал Набръчканият човек.-Трябва да телефонирам във връзка с едни фаянсови плочки модел “морско дъно”. Строя си вила и се налага да ги намеря, понеже
мойта мечта е, щом гости поканя,
да могат да видят една хубава баня!
-И затова сте дошли в приказката ни ? –погледнал го изпитателно Хрили.
-Да-казал Набръчканият човек.
-А защо тогава ми свети фенерчето, х-р-ц-ч?-запитал насмешливо Хрили. И наистина червеното фенерче на израстъка пред муцуната му се било запалило.
-Че отде да знам защо!-учудил се Набръчканият човек.
-Щом не знаете, аз ще ви го кажа-казал Хрили.-Защото това не е фенерче за украса и на без това красивата ми физиономия, а моят сигнализатор за разпознаване на лъжите. Вие сте дошли тук не заради плочките, а защото сте си спомнили за миг времето, когато сте носили това костюмче!
Набръчканият човек се погледнал-забравихме да кажем, че той сега бил по къси панталонки и казал тихо:
-Признавам си, така е. Спомних си за летните ваканции и за това как тогава морското дъно ми се виждаше едно такова чудесно, каквито никакви плочки не могат да наподобят. Аз тогава носех очила, от много четене, и се къпех с тях. И веднъж, в последния ден на лятната ваканция, когато се къпех, очилата ми се изхлузиха във водата и оттогава дъното ми се вижда сиво и некрасиво. Не сте ли ги виждали тук някъде ?
-Вълните отдавна са ги превърнали в песъчинки-казал Хрили.-Крайно съжаляваме.
Но понеже очите на Набръчканият човек станали тъжни, на Лилито му домъчняло за него.
-Обаче, ако дойдете с нас-казало то-ще намерим и за вас едно бисерче и с него ще виждате морето пъстро като преди. Нали, Хрили?-И без да чака отговор, хванало Набръчкания човек за ръката.-Ще дойдете ли?
-Да, да!-съгласил се веднага Набръчканият човек.
-Ставаше дума за едно единствено бисерче-изскърцал недоволен Хрили.-И щяхме да го търсим двама!
-Но той ще остане сам!-помолило го тихо Лилито.
-А така пък няма да останем сами!-измърморил Хрили.-Но това ми е почти напълно съвсем безразлично. Хайде да вървим! Иначе тоя ще настоява да се връщаш.
И сега продължили търсенето трима: Лилито, яхнало Хрили , и Набръчканият човек зад тях и отново зазвучала песничката:
Има във морето
На детските игри
Бисерче, което
Ни прави по–добри...
Пътували, пътували и наоколо им се виели дългите панделки на водораслите; тук таме сред тях се мяркали едни морски животинчета с дълги муцунки и извити шии , изправени и съвсем неподвижни-само гръбните им перчици бързо-бързо трепкали, пррр, като малки ветрилца. Те говорели:

-Външно сме прилични
много на коне,
но дали коне сме?
Ние мислим-не
Не, не сме прилични
Толкова на тях,
Колкото на фигурки
От подводен шах.
Ах, какво сме ние?...
-Вие сте морски кончета!-извикало Лилито.-Аз съм ви виждала в аквариума!
И животинчетата се зарадвали:
-Ний сме кончета морски.
Благодарности, Лили!
Сега всяко ще може
Свойто име да цвили!
Иииии!

И тримата продължили пътя си.

-Приятно ти е , нали?-запитал Хрили.
-Да-казало Лилито.-Но ние сме тръгнали за бисерчета. Ти знаеш ли наистина къде са!
-Съмняваш ли се?-казал Хрили.-Аз съм ги скрил не едно тайно място, как няма да зная! Още малко търпение!
-Аз не мога повече. Хайде да се изкачваме-обадил се зад тях Набръчканият човек, като погледнал ръчния си часовник /той не пропускал вода/-Имам да водя и друг телефонен разговор. Във връзка с наградата, която очаквам да ми дадат, защото
мечтая да бъда признат, отличен
и с педя по-горе от всички край мен!
-Ние говорим за бездъннни дълбочини, а той-за педи! Х-р-ц-ч!-изскърцал Хрили.-А нещо да си спомняте как на времето си правехте с едно приятелче сбирки за училище и как намерихте едно охлювче, каквото той нямаше, и как, като видяхте, че на него му се доплака, изпуснахте охлювчето си във водата? Май, нарочно го направихте, а?
-Да, май нарочно-спомнил си Набръчканият човек.-Но възможно ли е да съм имал толкова добро сърце? Бих искал да го намеря това охлювче и да го попитам все пак....
-Охлювчетата тук са 7364 милиарда-казал Хрили.-Върнете си се горе и се обадете от някой друг телефон.
-Но бисерчето ви, като го намерим, ще ви направи, какъвто сте бил тогава!-намесило се пак Лилито.-Нали, Хрили?
-Щом ти казваш!-въздъхнал Хрили.
-Тогава да го потърсим още малко!-казал Набръчканият човек.
И тримата се впуснали отново на път.
Ето че се появили няколко рака. Те марширували и смешно пеели:

-Ний сме безстрашните
рицари раци,
с брони и шлемове
и с дълги мустаци!
Никъде няма
Подобен парад!
Строй се по двама!
Ходом назад!
Само щом зърнат ни
Страшните щипки,
Махат ни с перчици
Игривите рибки!
Знаят, че рака
Войник е сърцат!
Смело в атака!
Ходом назад!

-Гледай, отдават ти чест!-казал Хрили.
-На мен ли?-зарадвало се Лилито.
-Да, защото си много храбра!-казал Хрили.
Лилито отговорило на рачешкия поздрав и тримата продължили пътя си.
Пътували, пътували и морското дъно ставало все по-красиво, но те били тръгнали да търсят вълшебните бисерчета а не да се наслаждават на разни красоти.
Тук бисерчета-там бисерчета....
-Нарочно ги скрих така дълбоко от себе си и сега не мога сам да ги намеря!-казал печално Хрили.-Но още малко търпение!
-Нямам вече нито капка! Хайде, малката, да се връщаме-обадил се наново Набръчканият човек.-Третият ми телефонен разговор съвсем не може да се отлага. Трябва да се обадя на.....
-Знаем на кого!-изскърцал Хрили.
Двамата-Хрили и Набръчканият човек-се спогледнали и млъкнали.
-Защо замълчахне?-запитало ги Лилито.
-Господинът си спомня нещо!-казал Хрили.
-Да-признал, Набръчканият човек,-спомням си, че когато бях малък, написах с клечка на морския пясък едно име, но пяната го лизна и отнесе в морето. Сега съм го забравил това име и си мисля дали ще го намеря тук, в дълбокото и чистото.
-Ако обещаете да ни дадете още време.....-започнал Хрили.
-Обещавам!-избързал да каже Набръчканият човек....тогава ще ви съобщя-продължил Хрили,-че едва ли ще го намерите. Морето пази в паметта си тези имена, но след известен срок ги забравя и то. Все нови и нови постъпват, нали разбирате, х-р-ц-ч-х-щ!
-Но бисерчето ще му помогне да си спомни, нали, Хрили?-казало и този път Лилито
-Не ми се вярва-поклатил глава Набръчкания човек-

За чудо такова е навярно потребно
Бисерче много, ама много вълшебно!

Лилито се обърнало към Хрили, но и той само поклатил тъжно глава.
-Тогава ще му дам и моето бисерче! С две може!-казало решително Лилито. Толкова му било станало жал за Набръчканият човек, макар и да не разбирало защо му е дотрябвало някакво си име.
-Ама и ти си една лоша, една лоша, втора като тебе няма!-въздъхнал Хрили.-Още малко и ще почнеш да питаш какво ще стане с мидата и с медузата.
-Да-признало си Лилито-Какво ще стане?
-Ами ще се върнем и ще им окажем първа помощ-казал подигравателно Хрили.-Не ме ядосвай, че ще те зачеркна окончателно от списъка на лошите!-Но все пак се съгласил:-Добре, нека се мъкне след нас! Ще видиш, момичето ми, като пораснеш какви номера ще ти правят такива като него.
И тримата пак поели към бисерчетата.
Бисерчета тук-бисерчета там. Никъде ги нямало.
-Тук наблизо бяха-говорел Хрили.-Много добре си спомням. Още мъничко и ще ти намерим! Бъдете спокойни! Такива вълшебни бисери не са се виждали никъде по света.
Но Набръчканият човек бил загубил надежда и спрял окончателно.
-Хайде, малката!-заявил той.-Срокът изтече! Изкачваме се!
Уж бил по къси панталонки, но започнал да говори както преди, когато стоял пред кабината. А и Лилито било вече почти съгласно да се връща.
-И без това трябва да се разделим-казало то на Хрили.-Така е в приказката. Аз нали й чух края! Утре ще ги потърсим пак!
-Само още мъничко!-настоявал Хрили.-Такива чудесни вълшебни бисерчета! Много добре си ги спомням! Бяха от един арабски кореб, пълен с хиляди и една нощи, който потъна тук наблизо. Имаше цял сандък!....
Но Лилито не го слушало. То гледало смаяно фенерчето пред носа му, което се било запалило много по-ярко от първия път и заливало всичко наоколо с червена светлина.
-Хрили!-казало Лилито.Устничките му треперели.
-Ау!-калзал Ужаса на океана и си захапал плавника от смущение.-Значи съм забравил да го изключа!
-Значи ти през цялото време си ме лъгал!-извикало Лилито. Било готово да заплаче.-Значи наистина няма никакви бисерчета, които правят хората по-добри? И приказките лъжат? Така ли е, казвай, така ли е?
Стришният Хрили навел глава. Всичките му бодливи и наперени плавници клюмнали. Морето наистина било загубило красотата си и дори било станало ужасно сиво.
Лилито тропнало с краче:
-А защо ме лъга? Защо ме лъга ?
Чул се звън.
-Хайде! Остави го, той и мен излъга! - казал Набръчканият човек. Той също бил доста тъжен, но все пак се отправил към кабината.
Ето го, вече бил влязъл в нея и през стъклата й правел знаци на Лилито да тръгва с него. Но Лилито само повтаряло:
-Защо ме излъга? Аз мислех, че сме станали приятели!
И Хрили изведнъж почервенял целият. По-силно от всеки друг път. Фенерчето му отдавна било угаснало, но той самият сякаш се бил запалил отвътре.
-Ами защото станахме приятели, затова ! Защото не е вярно, че си ми съвсем напълно безразлична! Ти си ми даже много съсразлична!-хлипал той-И исках да останеш по-дълго при мене! Да бъдем заедно ! Затова !
Той целият се тресял от плач. Виждал ли е някой как плачат рибите ? Много е тъжно. Лилито го галело, макар че и неговите очи били пълни със сълзи.
-Недей да плачеш, Хрили, моля ти се!-говорело то.-Водата ще стане по-солена!
Мъчело се да го разсмее с неговата шега, но Хрили продължавал да се тресе.
-Аз пак ще дойда-казало му Лилито.-Ще видиш!
Но той не можел да се успокои:
-Обещания! При следващата приказка ще ме забравиш! Х-ц-ч-ш-х!
-Сигурно имаш и други приятели!-утешавало го Лилито.
-Нямам! - казал през хълцане Хрили.-Останали сме толкова малко екзофталмуси! Съвсем сме на изчезване! А знаеш ли тук какво е ? Защо му викат, мислиш “светът на мълчанието” И всички се ядат, нали видя? А в най-дълбокото, където аз живея, е още по-лошо. Там няма дори смешни раци и кончета ! Защо, мислиш , се правя на такъв страшен и на Ужас на океана ! А сега, като си отидеш...Човек не може без приятели, нали ?
-“Човек”! - упрекнало го Лилито.-Чуваш ли се какво говориш! Недей плака! Иначе вместо Хрили, ще ти викам Хлипи!
-Няма кога да ми викаш, ние се разделяме!-изхлипал още по-силно Хрили.-Х-ц-ч-ш-к-ч-щ-х-к!
-Ама няма как! – казало Лилито.-Сам виждаш! Ела, да ме придружиш малко!
-И това не мога!-изхълцал Хрили и отново се разревал.-Нали ти казах, ние сме свикнали на по-високо налягане и в по-горните пластове-е-е .А ти си едно повърхностно момиче! На ти сега римички!

Лили и Хрили
Нейде се скрили.
Но станало тъй, че
ги разделили!

-Аз пак ще дойда! -могло да каже само Лилито.-Сбогом! Сбогом , Хрили, миличък!
-Сбогом - казал Хрили без всякакви удивителни, като си бършел муцуната с плавник.-Не ми обръщай внимание! Ц-х-ш-х-к-х! Ние , рибите, сме от студенокръвните животни.
И Лилито влязло в телефонната кабина при Набръчкания човек и затворило стъклената врата зад себе си.
И кабината потеглила нагоре, оставяйки бодливия Хрили сам в студеното и дълбокото.
Но както се изкачвали /и панталонките на Набръчкания човек се удължавали, и вече се чувал шумът на плажа и крясъкът на чайките/, изведнъж.....
-Този глупчо! Какво прави?!-прошепнал Набръчканият човек, загледан надолу.
-Изпраща ни! - казало през сълзи Лилито.
-Но той е луд.-Екзофталмусите не могат....
И в този миг се чуло пукване. Едно единствено и леко, но все пак съвсем ясно “пук”.
-Какво пукна?-казало Лилито.
-Пукнало ли?-заговорил прекалено весело набръчканият човек.-Кога? Така ти се е счуло, момиченцето ми!
-Не ми се е счуло-казало Лилито.-И преди, като слушах края пак пукна!
-Може би е била някаква автомобилна гума горе на шосето-предположил Набръчканият човек. Говорел бързо и високо.-Аз нищо не чух.Честна дума! Тъпанчетата ти, може би от налягането...
Но това последното не трябвало да казва.
Плачът на Лилито се издигнал и заглушил гласа му:
-Пукнал се е ! Хрили се е пукнал ! Тръгнал е след мене и се е пукнал!
И в този момент нейде отдолу се заизкачвал бисерен наниз от мехурчета. Малки и големи, те блестели и пречупвали във всички цветове на дъгата слънчевата светлина, която идела от повърхността, издигали се заедно с телефонната кабинка, сякаш я придружавали. Колко били красиви!
Набръчканият човек протягал през стъклата ръце към тях.
-Бисерчетата! О, колко ясно виждам света! - викал той - Колко ми се иска да правя добрини! И колко чист се усещам!
Той ръкомахал и пълнел джобовете си с бисерни мехурчета. Но Лилито мълчало и само раменцата му подскачали. То, както всички деца, било всъщност много добро и нямало нужда от вълшебни бисери,за да го обича майка му.
А кабината продължавала да се изкачва безшумно нагоре и ето, достигнала повърхността, заклатила се и застанала на старото си място. Вече не била никаква подводна камера, а обикновена телефонна кабина. Дори с разни грозни драсканици по ламарината....Помните ли картинката ? Най-отзад е морето с чайките, пред него плажът с пъстрите чадъри, а най-отпред кабината с Набръчканият човек и Лилито /то вече било отново с харпунчето си, защото всичко под водата било само магнитофонна приказка, нали, и тя била свършила вече./ Само че сега пред вратата на кабината се била наредила цяла опашка от хора, които чакали да говорят по телефона. Но двамата не им обръщали внимание. Лилито продължавало да плаче, а Набръчканият човек го утешавал:
-Хайде сега, ще ревем!-говорел той. Бил закачил слушалката и му бършел очичките с кърпата си.-Първо, това беше само приказка и второ, сигурно е било от записа. Така пука, нали знаеш, дето е залепена лентата.....Жив и здрав е и те чака долу !
И Лицето на Лилито почнало да просветва. Но то още не било убедено.
-Ето, слушай!-казал тогава Набръчканият човек и за ужас на опашката откачил пак слушалката и пуснал нова стотинка в автомата. Набрал номера, който му казало Лилито , и от слушалката се разнесъл познатият скърцащ глас:
-Х-р-ц-ш-ч-р-х! Говори Екзофталмус Птеригохрилис Хафнери. За всички деца и хора с добри сърца-само Хрили!
Драги слушагелчета и слушатели, чуйте приказката за вълшебното бисерче. “Веднъж едно малко момиченце си играело на пясъка, там, където морето е тънко.
Лилито подскочило от радост: ура ! Хрили, Ужаса на океана , бил жив и здрав ! А набръчканият човек го гледал как подскача и си мислел:

Ах, колко чисто , прозрачно и звънко
Звучи това детско “морето е тънко”!
И е нежно и сладко,
Че макар и за кратко
-и дори
да ни пречи
за това
възрастта, нали?
По –добри
И сърдечни,
Да, едва,
Но сме станали!..
Така си мислел Набръчканият човек. Но не му било съвсем весело. Дори бил станал с една бръчица по-набръчкан отпреди.

Валери Петров

Модератор Записан(а): Oct 03, 2004 Мнения: 1073

ПЕСНИЧКА ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА

На островче малко, което
стърчало далече в морето,
живял едно време един стар
пазач на фар.
Той бил пътувал по всички паралели
и меридиани,
на всички "Катерини", "Нели", "Мери" и "Диани"
и решил, че като стар морски вълк
да изживее сетните си дни
сред зелените морски вълни.
И живял тъй на острова там
сам
със своята важна задача
фаропазача.

И ПОДРЪНКВАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЕЛ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

Но да пееш не може безкрайно,
заскучал той в душата си тайно
и играел на шах и на дама,
ала те се играят от двама,
и небето било бледо и празно,
а морето направо омразно
и нямало нищичко разнообразно
освен кораба рейсов от Ливерпул
за Константинополис - Истанбул...
И тогаз му дошла идея
и той уловил се за нея:

"...Във връзка с разделянето на света на два
лагера и разширяването на задачите по
опазването себестойността на фара,
моля да бъде открито място за щатен
помощник-фаропазач с основна заплата..."

И понеже в този момент
един референт
в Министерството на параходството
имал един братовчед,
незает
в производството,
не било трудност голяма
да станат на острова двама,
всеки със свойта задача:
пазачът на фара
и помощник-фаропазача.

И ТЕ ДРЪНКАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЛИ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

Но помощникът бил млад
и поглеждал все назад,
и не му се играело шах,
а имал ищах
за "ох!" и "ах!",
и не щял двама да играят на дама,
а искал с дама да играят двама
и тогаз му дошла идея
и той се заловил за нея:

"... Пред вид зачестяването на трафика
и увеличаването с 32% на подводните скали,
моля да бъде назначена за машинописка
при фара..."

А въпросната девойка
на изпита имала двойка
и била прочута
с туй, че пишела три букви в минута
и на всяка дума
триела с гума,
но бидейки милолика
и позната на кадровика,
след няколко дена
била назначена
и почнала даже заплата да взима.
Тъй че на острова станали трима,
поемащи смело за фара риска:
пазач на фар,
помпазач,
машинописка.

И ТЕ ДРЪНКАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЛИ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

А след тази машинописка
дошло някому на ум да поиска:

"... метеоролог, който е крайно
необходим за правилното функциониране
на фара, тъй като атмосферните влияния..."

И потръгнал по-весел живота
край морето,
тъй като направили за белота
карето,
но понеже всеки
търсел пътеки
да не поема отговорности преки
и понеже защото
е добре във бюрото,
когато си тръгваш и държат ти палтото,
растяло, растяло, растяло
и набъбвало щатното тяло,
и където преди един играел на дама,
се простряла панорама голяма
от бюра,
номера,
телефони,

от звънци,
и писци,
и тампони
и чудел се всеки, млад и стар,
щом минел край техния фар,
на гората
от писалки,
на планината
от закачалки,
на реката
от карфички
и подшиватели...
А краката
всички
си клатели:

пазач на фар,
помпазач,
машинописка,
метеоролог,
документатор,
архивар-регистратор,
завеждащ сирените,
завеждащ антените,
завеждащ сигналите
(червените
и зелените),
завеждащ възторга,
два профорга,
контрольор,
шофьор,
броител на чайките и албатросите,
специалист по въпросите.

И ТЕ ДРЪНКАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЛИ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

И прииждали все нови и нови,
да обслужват фара готови,
със свойте деца, роднини, съпруги
и се катерили едни върху други,
и с лакти остри
се бодели без жал,
тъй че бедният остров
да изтрай не можал
и с грохот и трясък,
сред пяна и плясък,
разпукан в средата,
в миг се скрил под водата!

И тъй се издавили всичките хора,
от първия пазач до шофьора,
защото скалата,
на която бил фарът дотогава,
по чудо останала над водата
здрава
и от брега, в свойте грижи заети,
видели го хората,
че престанал да свети
чак след сто и една година,
когато му се свършил бензина,
понеже той бил фар отличен,
автоматичен
и, значи,
въобще нямал нужда от пазачи,
и - честно казано - даже първият стар
пазач на фар
също нямал никакъв стар морски дълг
и не бил никакъв стар морски вълк,
а бил завършил ветеринарна медицина,
но поискал да почине някоя и друга година.

КАТО ПЕЕ СЪС КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ТАЗИ ПЕСЕНЧИЦА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА!

Валери Петров
Smile

ХуЛитер Записан(а): Jul 25, 2009 Мнения: 1

Някой все пак има ли линк към Пет приказки на Валери Петров?
След толкова търсене открих доста негови творби, но не и тази Sad

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите