Aндерсен

надявам се че са му доставяли удоволствие и са го правили поне наполовина толкова щастлив колкото ни правят нас
дано поне в световете сътворени от него е намирал утехата ,която човеците са му отказали Sad

ако можеше да ме чуе сега бих му казала само че горещо му благодаря и искрено му се възхищавам за делото му!

че е бил щастлив в своя си свят. Възхищавам му се и го обичам.

ЩАстливо семейство

Най-големият зелен лист по нашите места е несъмнено листът на репея: ако го сложим отпред на тялото си, той ще бъде като престилка, поставим ли го пък на главата си, когато вали дъжд, ето ти същински чадър — толкова голям е той! Репеят никога не расте сам: дето има един, там непременно растат и много други — просто великолепие! И цялото това великолепие служи за храна на охлювите — на големите бели охлюви, от които хората в старо време са готвили фрикасе и са казвали при яденето: — Ах, колко е вкусно!

И наистина те си въобразявали, че туй е ужасно вкусно. И понеже охлювите се хранеха с репей, затова и хората сееха репея.

Имаше един стар рицарски чифлик, където вече не ядяха бели охлюви. Те почти всички бяха измрели, но репеят беше останал. Той продължаваше да си расте и лека-полека покри всички пътечки и лехи.
Да се тури край на неговото размножаване беше невъзможно, така че най-сетне се образува същинска гора от репей. Само тук-там се мяркаха още по някоя ябълка или слива и ако не бяха и те, никой не би помислил, че това е било градина. Всичко наоколо беше покрито с репей и тук именно доживяваха дните си последните два стари бели охлюва.
Те сами не знаеха на колко са години, ала помнеха много добре, че някога бяха много повече, че произхождат от другоземен род и че за тях и за техните роднини беше насадена цялата тая гора. Старите охлюви не бяха излизали нито веднъж из своята гора, но знаеха, че освен нея на света съществува и друго нещо, което се нарича господарски замък. Там варяха охлювите, докато те станат съвсем черни, а след това ги слагаха в сребърно блюдо. Какво ставаше после, те не знаеха. Те също тъй не знаеха и дори не можеха да си представят какво значи да бъдеш сварен и да лежиш в сребърно блюдо. Във всеки случай то трябва да беше нещо много хубаво и главното — много благородно! И нито майският бръмбар, нито жабата, нито дъждовният червей, които охлювите разпитваха за това, можеха да им дадат някакъв отговор: досега никой от техния род не бе сваряван и не бе лежал в сребърно блюдо.
Старите бели охлюви бяха най-знатните същества в света - това те знаеха много добре. Гората съществуваше само заради тях, а и господарският замък бе направен само за да бъдат те варени в него и да лежат в сребърно блюдо.
Живееха си охлювите тихо, спокойно и твърде щастливо и понеже нямаха деца, взеха си едно мъничко, просто охлювче, което възпитаваха като свое дете. Това тяхно хранениче не растеше, защото беше от обикновена, проста порода, ала на старите, особено на старата охлювица, се струваше, че то се уголемява, и затова тя постоянно молеше бащата да попипне черупката на малкото, ако очите му не виждат добре. И бащата пипаше и се съгласяваше с майката.

Веднъж валеше силен дъжд.

— Чуваш ли го как плющи по листата на репея! — каза старият охлюв. — Бум-бум-бум! Тра-та-та!

— Ето започна и да капе! — рече охлювицата. — Ето и по стълбата потече. Ще видиш колко влажно ще стане тук. Как се радвам, че ние и синчето ни си имаме такива хубави къщички. Трябва да си признаем, че за нас са се погрижили повече, отколкото за другите същества; сега се вижда, че ние сме първи в света. Още от самото си раждане ние живеем в собствени къщи, репейната гора е посадена само за нас. Ах, как ми се иска да зная колко далеч се простира тя и какво има зад нея!

— Нищо! — каза старият охлюв. — По-добре оттук никъде не може да бъде. Аз поне не желая нищо по-хубаво.

— Разбира се! — извика охлювицата. — Но на мен все пак ми се иска да попадна в господарския замък, за да бъда сварена и сложена в сребърно блюдо. Тъй е било с всички наши прадеди и в това, повярвай ми, трябва да има нещо особено.

— Може би господарският замък е разрушен отдавна — рече охлювът. — Или пък е обрасъл с репей, та хората не могат да излязат оттам. Пък и защо ли ще бързаме? Но ти вечно бързаш и малкият започна вече да ти подражава. Ето от три дена насам той се катери непрекъснато по стъблото. Просто свят ми се завива, като го погледна.

— Хайде сега, не го навиквай! — каза охлювицата. — Той пълзи внимателно. Той навярно ще ни достави много радости: пък и за какво ли живеем ние, старците, ако не за него? Но ти мислил ли си отде ще му вземем жена? Дали там, по-нататък в гората, няма още някой от нашия род?

— Черни охлюви без къщи има, разбира се — каза бащата. — Но те са ужасно прост народ, макар че имат голямо мнение за себе си. Тая работа впрочем можем да поръчаме на мравките: те постоянно тичат насам-натам, като че имат кой знае каква работа; те навярно знаят къде може да се намери жена за нашия син.

— Знаем, знаем, хем каква хубавица! — рекоха мравките. — Само че тя едва ли ще се съгласи да дойде при вас, защото е царица.

— Толкова по-добре! — отвърнаха старите. — Ами има ли си тя къща?

— Не къща, а цял дворец! — казаха мравките. — Чудесен мравешки дворец със седемстотин входа.

— Благодарим покорно! — рече охлювицата. — Нашият син не е за мравуняк. Ако не знаете някоя по-добра булка, тогава ние ще заръчаме на комарите. Те летят и в дъжд, и в слънце и познават репейната гора надлъж и нашир.

— Ние знаем булка за вашия син! — казаха комарите. — На сто човешки крачки оттук върху един стрък коприва седи малка охлювка с къщичка. Тя е съвсем самичка и е точно на такава възраст, че може да се омъжи. Да, оттук дотам няма повече от сто човешки крачки.

— Тогава нека тя да дойде при него — рекоха старците. — Нашият син има цяла репейна гора, а тя има само едно стръкче.

И комарите отлетяха при охлювката. Минаха осем дена, докато тя направи това пътешествие. Ето какво значеше добра порода!

После отпразнуваха сватбата. Шест светулки светеха с всичка сила. Изобщо сватбата беше много тиха, защото старците не обичаха шума и веселбите. Затова пък старата охлювица каза чудесна реч. Бащата не можеше да говори — той беше твърде развълнуван. И тъй, те дадоха в наследство на младите цялата репейна гора, като казаха онова, което винаги повтаряха, а именно: че от репейната гора няма нищо по-хубаво на света и че ако те, младите, живеят честно и почтено и се размножават, рано или късно ще попаднат ведно с децата си в господарския замък, гдето ще ги варят, докато почернеят, и ще ги сложат в сребърно блюдо.

Като свършиха речта си, старците се прибраха в къщичките си и вече не се показаха навън. Те заспаха.

А младите охлюви започнаха да царуват в гората и оставиха след себе си голямо потомство. И понеже не им се удаде никога случай да бъдат сварени и сложени в сребърно блюдо, те дойдоха до заключение, че господарският замък е рухнал и че всички хора по света са измрели. И тъй като никой не се опита да им противоречи — това значи беше истина. И по листата на репея падаха дъждовни капки, за да веселят охлювите с музика на тъпани, а слънцето светеше, за да раззеленява релейната гора. И охлювите бяха щастливи, и цялото им семейство беше щастливо, много щастливо.

Край

Ханс Кристиан Андерсен

Превод: Светослав Минков

Тази история ме разтърси. Радвам се че все пак я улучих. Благодаря ти. И си права, че залудо се хабят излишни думи и нерви. А има толкова интересни попадения, които могат да бъдат споделени.

Ти си истинско съкровище, Марта. Така ми се иска да има повече хора като теб...
Размисли на глас по повод и без повод, не ми обръщай внимание.
Спомних си една мисъл на Андерсен, която много ме впечатли навремето (когато я осъзнах). Семпла е и елементарна, но... Импровизирам, прощавай за неточността (ох, перманентна деменция): ‘Никой не е длъжен да ме обича, колкото и да ми се иска. Жалко е, но това са фактите.’
Дано не съм омотала генерално конците...

Ваня, струвало си е да пусна тук приказката, значи Smile

Гале, срещала съм тази мисъл. Звучи в общи линии така. Много тъжно и вярно. Свободата е с тъжно лице.

Още една любима моя приказка от по-малко популярните Андерсенови, с реверанс към вас. Smile

ПУМПАЛЪТ И ТОПКАТА

Пумпалът и топката лежаха в едно чекмедже заедно с други играчки. Един ден пумпалът каза на топката:
– Искате ли да се сгодим, след като така и така сме в едно чекмедже.
Но топката, която бе ушита от марокен*, се смяташе за изискана госпожица и не пожела да отговори на такова предложение.
На следващия ден дойде момчето, на което бяха всичките играчки, боядиса пумпала на червени и златни ивици и му заби в средата един месингов пирон. Сега, когато се въртеше, пумпалът изглеждаше великолепно.

– Вижте ме – обърна се той към топката. – Какво ще кажете? Дали да не се сгодим все пак, така добре си подхождаме. Вие подскачате, а аз танцувам. Няма да има по-щастливи от нас на света!

– Така ли смятате? – учуди се топката. – Сигурно не знаете, че майка ми и баща ми са били марокенови пантофи и че аз нося запушалка в себе си.

– Да, но аз съм от махагоново дърво – отвърна пумпалът. – И съм направен от самия кмет. Той има струг и това му достави голямо удоволствие.

– Наистина ли? – учуди се топката.

– Кълна се, никога повече да не се завъртя, ако лъжа – потвърди пумпалът.

– Представяте се в много добра светлина – отвърна топката. – Но не мога, почти съм наполовина сгодена за една лястовичка. Всеки път, когато подскачам нависоко във въздуха, той си подава главичката от гнездото и пита: “Съгласна ли си? Съгласна ли си?” И аз вътрешно си казах “да!”, което е всъщност половин годеж. Но ви обещавам, че никога няма да ви забравя!

–Е, няма що, това е голяма утеха! – промълви пумпалът.

Повече не си размениха нито дума.
На следващия ден взеха топката. Пумпалът видя как тя излиташе високо във въздуха, също като птица. Даже се изгубваше от поглед. Всеки път се връщаше и всеки път подскачаше високо, щом докоснеше земята. Това го правеше или от копнеж по лястовичката, или защото носеше запушалка в себе си. На деветия път топката не се върна. Момченцето я търсеше, търсеше, но напразно.

– Зная къде е – въздъхна пумпалът. – В гнездото на лястовичката. Те са се оженили.

Колкото повече пумпалът мислеше за това, толкова по-силно се влюбваше в топката. Любовта му се увеличаваше, просто защото топката беше недостижима. Странно беше, че предпочете друг. Пумпалът танцуваше и бръмчеше, но мислеше непрекъснато за топката, която в представите му ставаше все по-хубава и по-хубава. Така изминаха много години и за пумпала това стана една стара любов.
И пумпалът не беше вече млад. Но един ден го позлатиха цял целеничък. Никога по-рано той не бе изглеждал толкова красив. Сега беше един златен пумпал и се въртеше и бръмчеше още по-силно. Беше наистина чудесно. Един ден обаче той подскочи толкова високо, че се изгуби.
Дълго го търсиха, търсиха го даже и в мазето, но не го откриха.

– Къде ли е?

Беше паднал във варела под улука сред всевъзможни боклуци и мръсотии, кочани от зеле, остатъци от храна и непотребни вехтории.

– Е, добре се наредих! Скоро златната ми боя ще се измие. А и сред какви досадници попаднах само.

И пумпалът хвърли крив поглед към един прекалено одялкан кочан от зеле и към едно странно кръгло нещо, което приличаше на гнила ябълка. Всъщност това беше една стара топка, която години наред бе прекарала в улука и върху която се бе отцеждала дъждовната вода.

– Слава Богу, че най-накрая дойде някой от нашето общество, с когото човек да може да си поговори – каза топката и заоглежда пумпала. – По принцип мен ме е ушила от марокенова кожа една девойка и нося запушалка в себе си, но не ми личи. Тъкмо щях да се оженя за една лястовичка, когато паднах в улука. Там останах пет години и почти изгних от дъждовната вода. Това е наистина много време за една госпожица.

Но пумпалът не отговори. Той мислеше за старата си любима и колкото повече говореше топката, толкова по-ясно му ставаше, че това бе именно тя.
В този момент дойде прислужницата да изхвърли боклука.

– Я гледай, златният пумпал бил тук! – възкликна тя.

И пумпалът бе отнесен отново в стаята, където много му се радваха, а за топката никой нищо не чу вече. Даже и самият пумпал не говореше повече за старата си любов. Любовта преминава, след като любимата е прекарала пет години в улука и е изгнила. Да, човек не може да я познае, когато я срещне във варела за боклук.

* фино обработена овча или козя кожа, правела се е в Мароко - оттам и името

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

http://www.youtube.com/watch?v=nE8ddzcSAB4
Cool

Ufff написа:

http://www.youtube.com/watch?v=nE8ddzcSAB4
Cool

Благодаря

rainy написа:

...

Спомних си една мисъл на Андерсен, която много ме впечатли навремето (когато я осъзнах). Семпла е и елементарна, но... Импровизирам, прощавай за неточността (ох, перманентна деменция): ‘Никой не е длъжен да ме обича, колкото и да ми се иска. Жалко е, но това са фактите.’
Дано не съм омотала генерално конците...

Всъщност, rainy, Силвия е цитирала с точност въпросната мисъл на предната страница -

batteria написа:

...
В писмо той пише "Няма човешко същество, което да се чувства длъжно да ме обича. Тъжно е, но това е свободата."

Още една мъдра приказка. Smile

Най - невероятното

Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.

И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено… Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.

Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти — като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.

И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени-от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.

— Ето най-невероятното! — рекоха всички съдии.

Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.

Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.

Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.

В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.

Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.

Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.

След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха — тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.

После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.

В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.

В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди — на брой десет.

Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те започнаха да играят и да пеят:

"Бим-бам, бим-бам,

единайсет е часът!"

Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:

"В тихия среднощен час
ние бдим за всички вас!"

И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.

С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството — „най-невероятното“, както казваха околните.

Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея — и за половината царство.

Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.

— Не, най-невероятното ще извърша аз! — извика неочаквано из тълпата един висок юначага. — Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!

И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.

— Тря-яс, тря-яс!

Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.

— Ето какво направих аз! — извика непознатият. — С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.

— Да се унищожи такава творба на изкуството! — рекоха съдиите. — Да, туй наистина е най-невероятното!

На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.

И ето — от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.

Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.

Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.

Мъртвите хора не се връщат при нас — ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.

Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го докосвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.

Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.

— Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти — рече Мойсей. — Ти сам счупи ръцете мий затуй ще останеш в това положение.

След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!“

Но той не чувствуваше ни най-малък срам.

И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.

— Сега лежи тук! — каза пазачът. — Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!

И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се проточиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.

— Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! — рече царкинята. — Той ще бъде мой мъж и господар!

И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди — и туй именно беше най-невероятното.

превод:

Светослав Минков

Чета сега за наградите и тяхното властване (та дори и в приказките – половин царство и так далее) и ассоциирах за какво мисля понякога, Мартичка...
Всички сме велики на тема чувства и следването им, и още, и още, но всъщност огромната (ама наистина огромна част от процента и стоте му части) част на хората следва единствено себе си и това, което представлява живота им като материализъм. Било то урбанизираната терминология ‘кариера’ или най-елементарното – вадене на хляба. Другото е генерално низгвернато. На практика. Според мен. Виж, на теория сме уникум...
Съвършено импулсивно и накратко споделям. Просто изведнъж се сетих.
Да, точно такава е мисълта на Андерсен, благодаря на Силвия и теб. Ей, ама писна ми все хубавите неща да са тъжни. Като свободата, имам предвид. Но какво да се прави...
Smile

И още нещо. Помня едни твои думи, пак ще импровизирам несръчно: ‘Когато чуя нещо подобно, отварям широко очи и затварям устата си.’ Беше във връзка със стихове на разни поети. Така и аз с това, което подаряваш. Благодарност е малка дума, но понеже друга няма адекватна, имаш я!

На днешната дата е роден Ханс Кристиан Андерсен.

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА НОЩНИЯ ПАЗАЧ

— Я, какви са тия галоши тук! — каза нощният пазач. — Навярно те принадлежат на офицера, който живее горе. Оставени са точно пред неговата врата.

Честният момък поиска да позвъни и да предаде галошите, още повече, че в горния прозорец се виждаше светлина, ала не се реши да стори това, за да не събуди другите хора в къщата.

— Хубаво е сигурно да имаш на нозете си такова нещо! — каза той. — Каква мека кожа!

Галошите му дойдоха точно по мярка и той не ги събу.

— Какви чудни неща стават наистина на тоя свят! — продължаваше пазачът. — Ето например тоя офицер… Той би могъл да си лежи съвсем спокойно в топлото легло, вместо да се разхожда от единия до другия край на стаята! Щастливец! Той няма нито жена, нито деца! Ходи всяка вечер на гости… Да бях на негово място, ех, колко щастлив щях да бъда!

Веднага щом изрече желанието си, вълшебните галоши извършиха своята работа: нощният пазач стана офицер — и телом, и духом.

Той стоеше в стаята на горния етаж с няколко листчета розова хартия в ръцете. На листчетата бяха написани стихове, съчинени от самия господин офицер. Защото кой не е изпадал поне веднъж в живота си в поетично настроение? В такива минути стига да изложиш писмено мислите си и ето ти стихове.

На розовата хартия бе написано:

Бих станал офицер, ако да бях богат —
обичах да се хваля пред палавия свят
А как ще се нагиздя с фуражка, сабя, шпори —
та хората за мене със завист да говорят!
Сега съм аз нагизден, но джобът ми е празен.
Каква съдба жестока, какъв живот омразен!
О, помогни ми, боже!

Бях весело момче — седях един път аз
с момиченце игриво през тих вечерен час.
Аз приказки разказвах, то слушаше с наслада,
а после ме прегърна и в чистата си радост
целуна ме горещо. А вечерта бе чудна,
минутите летяха — седяхме ние будни.
Кога бе то, о боже?

„Ако да бях богат“ — въздишам често пак.
Девойката израсна и цъфна като мак.
Как умна е тя днес — и хубава, и мила,
обичам я, обичам таз птичка лекокрила.
Но любовта ми свята тя няма да узнае,
защото мойта бедност ще бъде с мен до края.
Тъй искаш ти, о боже!

Ако да бях богат, щастливец аз бих бил
и стихове плачливи сега не бих редил.
Да би могла тя някак отнейде да ме зърне,
на мойта обич нежна със обич да отвърне
или пък таз поема сърцето й да сгрее!
Но нека тъй да бъде. Да бъде мир над нея!
Закриляй я, о боже!

Да, такива стихове пишат винаги влюбените, но благоразумният човек не ги печата. Офицер, любов, бедност — тия три неща са почти неразделни. Офицерът съзнаваше ясно това — ето защо той облегна глава о рамката на прозореца и въздъхна дълбоко.

„Бедният нощен пазач на улицата е много по-щастлив от мен! — мислеше той. — Той не познава моите мъки. Има си свое гнездо, жена и деца, с които дели и скърби, и радости. Ах, да бях на негово място, колко щастлив щях да бъда!“

В същия миг нощният пазач стана отново пазач. Благодарение на галошите на Щастието той беше станал офицер, но както видяхме, той се почувствува още по-нещастен и поиска пак да бъде такъв, какъвто си беше всъщност. И тъй, нощният пазач стана отново пазач.

— Лош сън ми се присъни, макар и доста забавен! — каза пазачът. — Стори ми се, че аз съм същият офицер, който живее горе, и туй съвсем не беше приятно. Липсваха ми жената и децата, които ще ме уморят с целувки.

И нощният пазач задряма отново, ала току-що сънуваният сън не излизаше из главата му. Галошите продължаваха да стоят на нозете му. В тоя миг по небето се плъзна падаща звезда.

— Изгуби се звездичката! — каза пазачът. — Но там има още много звезди! Как бих искал да видя по-отблизо тия светила, особено месеца — той едва ли ще може да се изплъзне из ръцете ми. Студентът, на когото жена ми пере дрехите, разправя, че след смъртта ние прехвръкваме от една звезда на друга. Туй е измислица, но ако беше вярно, добре щеше да бъде. Ако аз бих могъл да скоча там горе, с удоволствие бих оставил тялото си тук, на стълбата!

На тоя свят има желания, които трябва да се изказват с голяма предпазливост. Ала двойно по-предпазлив трябва да бъде оня, чиито нозе са обути в галошите на Щастието.

Ето, чуйте какво се случи с нощния пазач.

Всеки от нас има представа за скоростта на парата — кой не е пътувал с железница или с параход? Но тая скорост в сравнение със скоростта на светлината наподобява пълзенето на костенурка или охлюв. Светлината бяга 19 милиона пъти по-бързо от най-добрия кон, електричеството — още по-бързо. Смъртта е електрически удар право в сърцето. Такъв електрически удар в сърцето ни умъртвява завинаги, ако ние нямаме на краката си, както нощния пазач, галошите на Щастието.

За няколко секунди пазачът прехвръкна 52 000 мили — разстоянието между земята и месеца, който, както е известно, се състои от вещество, много по-леко, отколкото нашата земя, и меко като току-що паднал сняг. Нощният пазач се намери на една от безбройните пръстенообразни планини, които ние познаваме от голямата лунна карта на доктор Медлер. Нейният вътрешен склон, дълъг половин миля, се спущаше отвесно — също като стената на котел. Долу, в долината, се намираше някакъв град, за чийто външен вид ние можем да имаме представа, като излеем белтък от яйце в чаша вода: неговото вещество беше също тъй меко и представляваше прозрачни, сякаш плаващи в рядък въздух кули, куполи и балкони като платна на кораб. Нашата земя се носеше над главата на пазача като голямо огненочервено кълбо.

Скоро той различи множество живи същества, които на наш език трябваше да се наричат „хора“. Ала техният вид беше съвсем друг — съвсем друг беше и езикът им. И все пак душата на нощния пазач разбра тоя език, макар че туй не трябваше да се иска от нея. Да, нашата душа е надарена с много по-големи способности, отколкото ние си въобразяваме. Нима нашите сънища не свидетелствуват за нейната чудна артистична дарба? Нали всеки наш познайник се явява в тях със същия глас, със същите движения — като жив, когато наяве ние никога не бихме могли да го подражаваме тъй сполучливо. А как умее нашата душа да извиква пред нас образите на хора, за които ние вече в продължение на много години не сме си спомняли! Всъщност тая удивителна памет на душата е твърде опасна. Защото тя може да ни припомни в смъртния час за всеки наш грях, за всяка зла мисъл и тогава ще трябва да си дадем сметка за всяка лоша дума или мисъл.

И тъй, душата на нощния пазач разбираше много добре езика на лунните жители. Те говореха за нашата земя и изказваха съмнение, че на нея едва ли биха могли да живеят хора. Нейният въздух, казваха те, е твърде гъст, за да може да диша в него разумното лунно същество. Според тях, месецът беше едничката обитаема планета, върху която живеят най-древните обитатели на света.

Те приказваха също тъй и за политика… Но по-добре е да се върнем на Източната улица и да видим какво стана с тялото на пазача.

То седеше безчувствено на стълбата. Тоягата беше паднала от ръката му, а очите бяха вгледани в месеца, където странствуваше сега неговата честна душа.

— Колко е часът? — попита някакъв минувач пазача, ала отговор не последва. Тогава минувачът удари леко спящия по носа: тялото изгуби равновесие и се простря по цялата си дължина. Пазачът беше мъртъв. Минувачът се изплаши, но мъртвият си остана мъртъв. Заявиха в полицията и на сутринта тялото бе пренесено в болницата.

Наистина душата щеше приятно да се изненада, ако се върнеше назад и почнеше да търси тялото си на Източната улица, където, разбира се, нямаше да го намери. Тя навярно би изтичала в полицията, сетне — в адресното бюро, за да го търси в отдела за „изгубени неща“ и едва най-накрая би се запътила за болницата. Ала ние можем да бъдем спокойни: душата постъпва винаги разумно, когато действува самостойно — само тялото я заставя да върши глупости.

Както казахме, тялото на пазача бе пренесено в болницата и положено в умивалната стая, където най-напред му снеха галошите. Тогава душата бе принудена да се върне назад. Тя полетя веднага към тялото и след няколко секунди човекът се съживи. Пазачът уверяваше, че прекараната нощ била най-ужасната в живота му и че дори пари да му дават, той не би се съгласил да я преживее още веднъж. Слава богу, че всичко беше минало благополучно.

Същия ден той беше изписан от болницата, но галошите останаха там.

"ГАЛОШИТЕ НА ЩАСТИЕТО"

превод : Светослав Минков 1977 г.

http://www.chitanka.info/lib/text/4811

Открих няколко негови приказки, които могат да се слушат он-лайн.

http://www.avtori.com/authors/15.html

Напътствията на старата вещица

Всички твъдят, че желаят или търсят любовта. Но както бе казал един мъдрец, ако някога я намерят, повечето хора биха избягали с викове. Да, но тогава любовта не се ли различава коренно от представите ни? Всъщност не мечтаем ли за всичко друго, но не и точно за любов? Тя не изглажда бръчките ни, не улеснява живота ни, не идва с комплименти или разкрасен образ. Общо взето, не е особено приятна. И най-лошото е, че не е нещо “особено”, различно от действителността. Така да се каже, тази твърде възхвалявана любов присъства постоянно; дала е безкраен материал за серенади и поп песни, а за развлекателната индустрия, предназначена за класата от милиарди, е сапун или пяна. Любовта не е нещо особено и все пак всичко се върти именно около нея. Чудя се дали пък не се дължи на фрапиращата празнота у милиони хора, които биха избягали с викове.
Може би живеем под водата, там долу в подсъзнателното. Може би изобщо не сме в състояние да проумеем историята на Малката Русалка и да разберем защо е била готова да се откаже от всичко и да се изпари.
“Въпросът не беше в това да си жив, разказва за валидните (подводни) норми една от вечно младите хора в наши дни, щеше да е най-добре, ако изглеждаме мъртви или приличаме на змиорки. Съвсем бледи се лутахме из гората, облечени в черни къси памучни сака. Румените бузи бяха забранени, но нямаше да има никакво значение, дори и човек да не е блед и суров... Всички се горещяха за по-дълбокия смисъл на живота, но максимум за пет минути наведнъж.”
Тези вечно млади хора, за които четох във вестника, са облечени с леки връхни дрехи или пилотски якета на Карл Лагерфелт или Шанел, но всъщност не съществуват. Те живеят подобно на Turtles1, ако не в клоака, то поне в подводния свят, обусловен от накити и великолепие, ранг и статус, престиж и власт. “Да, славата задължава”, както бе казала бабата на Малката Русалка, докато закачала стриди върху опашката на внучка си. Накит, в пълно противоречие с червените цветя, които Малката Русалка отглеждала.
Подземният свят в технологично отношение е достъпен за всички, които се стремят към физическо безсмъртие с помощта на пластични операции, трансплантации на органи и управлявани от компютър крайници. Скоро човек ще може да живее триста години, като морските хора на Ханс Кристиан Андерсен. Подводният свят на рибите със сигурност се намира на по-нисък стадии на развитие от човешкия. Но на съвременния човек му е все едно за нивото, само и само да се отърве от сълзите. Макар и да страда много повече, когато не плаче. И така просто трябва да вземе едно хапче. Подземният свят изисква да бъде удобен и лишен от болка. Това е морето на смъртта, подсъзнателният елемент.
“Всички се горещяха за по-дълбокия смисъл на живота, но максимум за пет минути наведнъж.” От време на време от мехурчетата се чува един наистина жален стон. Нечленоразделна мъка, че това тук не е истинският живот. Гласът на Малката Русалка, онзи, дето загуби, звучи у всички хора, на които им се налага да променят себе си и живота си.
Гласът на Малката Русалка ни подтиква “нагоре”, към една по-висша степен на сложност, насърчава ни да извоюваме нови страни в нас самите, това ще рече да превърнем подсъзнателното в съзнателно. “Все повече малката Русалка обикваше хората и й се искаше да излезе между тях. Струваше й се, че техният свят е много по-голям от нейния. Те можеха да се носят с корабите си по морето, да се изкачват високо в планините над облаците, а по земите им имаше планини и ливади, додето й стигаше погледът.”
Приказката на Ханс Kр. Андерсен е подробно алхимично указание за духовно развитие посредством всички елементи - вода, земя, огън и въздух. Движещата сила е ерос, или огънят, разбиран като желание за признание. “Тя искаше да знае толкова много, но сестрите й не можеха да задоволят любопитството й.” Малката Русалка се различава от нормите на морето с една напълно неприемлива жажда за знания и с плашещо желание за промяна, изгарящо всички мостове.
Да, но тогава как да разберем, че и ние, другите може би също притежаваме сила за преобразяване? Андересен вероятно би отговорил, че копнежът сам по себе си е залог, че онова, за което жадуваме, съществува. Също както червените цветя напомнят за слънцето. Малката Русалка обожава една мраморна статуя на младеж, много преди да срещне принца. Той винаги е бил вътре в нея като възможност. Тя покрива косата и гърдите си с морска пяна, докато лежи скрита зад големи скали във водата и не отделя очи от горкия принц, за да не би да му се случи нещо.
В нея има потенциал, нещо което някога е спасила, и за което се грижи. Любовта като интуиция, грижа и постоянство вече е част от нея. Сега само ще се развива, реализира и практикува.
Ако някога намерим любовта, бихме избягали с викове. Но ако не искаме да свършим във вид на най-фина пяна, нямаме друг изход освен да отидем при вещицата и да чуем нейните напътствия. Правим го неохотно, но изпитваме нужда да копнеем. Ако сме се надявали, че ни очакват светлина, живот и щастие, оставаме дълбоко разочаровани. Вещицата няма никакво намерение да ни осигури принца на бял кон, нито пък нещо, което да ни изглади бръчките или да ни улесни живота. Тя изобщо не възнамерява да задоволява нуждите ни. Не е нито сватовница, нито пък собственица на благонадеждно бюро за организиране на сватбени тържества. Напътствията на вещицата са много повече от въвеждане в мистерията на любовта. А тайна няма: Трябва да се откажем от всичко, което сме си въобразявали, че представлява и означава любовта. “Ако искаш да изпиташ любовта, никога не можеш да й се наситиш.(...) Но ако се откажеш от всички представи за нея, то тогава живееш в любовта. Тя не е нещо за даване или за получаване! Ти СИ любовта!” - както пише в една дебела книга, която някога прочетох, а и написах.
Вещицата не откриваме нито в Луизиана2 и къщата-музей на Ханс Кристиан Андерсен3, нито на някое друго популярно място, където хората обичат да се срещат, за да се насладят на изкуство и култура. Ако искаме да се докоснем до безобразното, сме принудени да се преместим в едно периферно по отношение на обществото и изпълнено с опасности поле, покрито с полипи, слизести влечуги и дебели водни змии. Там долу в несигурните територии научаваме каква е цената на любовта и че трябва да заплатим с прекрасната опашка на русалка. Именно онази опашка, която ни превръща в принцеси, там откъдето произхождаме. Но в замяна на болезненото прозрение, заложено във всяка крачка, която правим по земята, сме длъжни да изоставим точно мястото, където се чувстваме като риби в морето, в свои води. И все пак трябва да признаем, че с отрязването езика вещицата ни лишава от особения идентитет на сирена, с който се отличаваме от останалите, идентитета на гласа, най-прекрасния по цялото морско дъно. Заставени сме да се сбогуваме с бащиния дворец, с цялото си семейство и произход. “Като че сърцето й щеше да се пръсне от мъка.”
Нещо повече, отказваме се от каквато и да е награда или признание, полагащи се на всеки, подложил се така самоотвержено на толкова много изпитания. Пречи ни се някога да посветим принца във всичко, което сме преживели за него, и така да получим благословията му. Още една болка в кървящите крака, знак, че личността е в процес на вечно сътворение: сам да понесе себеотрицанието, без доказателства за героизъм. Без да получи нещо в замяна.
Но без себеотрицание няма и обновление. Без загуба няма място за новото. Трябва да се освободим от кодовете и характеристиките, към които се придържаме в процеса на нашето въображаемо себепознание. Преобразяването изисква освобождаване от огромно количество остаряла информация, за да може новата да навлезе и да стане валидна. Преобразяването по-скоро е форма на самоубийство отколкото минаване от Карл Лагерфелт на Шанел. Старата ни същност трябва да бъде подложена на изпитание или да умре. След като веднъж е трябвало да опитаме черния кървав коктейл на вещицата, може би и камък върху камък няма да остане след нас. Съществува следният риск: всичко да бъде унищожено.
Русалката e длъжна да се откаже от обекта на чувствата си, ако иска напълно и изцяло да се слее с копнежа си за любов. Защото, съотнесен към целта той е само средство, за да се реализира любовта, да се слее в едно с нея - Ханс Кристиан Андерсен нарича това да получиш “безсмъртна душа”, дотолкова доколкото любовта е безсмъртна като истина и процес.
За това става дума в историята.
За да стане безсмъртна любовта на русалката не бива да има обект. Това са мистерията и парадоксът на любовта. Човек трябва да се откаже от нея, за да получи част от нея. Тогава тя просто съществува. Винаги е било така и дори не е нужно да се говори за това. Като въздуха. Или дишането. Мъдрецът е имал право. Повечето хора биха избягали с викове, ако я познаваха.

Сузане Брьогер

Превод от датски: Надежда Ст. Михайлова

източник:

http://euro2001.net/index.shtml?page=photoatelie&file=litart/litart_37.html

ХуЛитер Записан(а): Jun 01, 2006 Мнения: 32

Благодаря ти, Марта, че ме потопи отново в неговия свят. Отново се почувствах по-добра. И по-тъжна - припомни ми факта, че красивите души не са за този свят и затова се оттеглят в свой собствен.
Може би му се е струвало, че никой не го обича, но колко любов е спечелил с това, което е създал!
Независимо, че много, много отдавна не съм дете, Андерсен и Астрид Линдгрен са любимите ми автори.

ХуЛитер Записан(а): Apr 11, 2008 Мнения: 556

Хвърчащият куфар

Живееше някога един търговец, който беше толкова богат, че можеше да постеле със сребърни монети цяла улица, та дори и една уличка като прибавка. Ала той не правеше това, защото умееше да се разпорежда по-добре с парите си. Случваше се да изхарчи една пара, а после да спечели от нея сто пари. Ето как умно живееше търговецът, докато най-сетне умря.

Всички негови пари наследи синът му, който обичаше веселия живот. Всяка вечер той ходеше на карнавал, правеше книжни змейове от банкноти, а така също и кръгове във водата, в която хвърляше златни монети вместо камъчета. По такъв начин парите трябваше скоро да се свършат, както се и случи. В края на краищата останаха му всичко на всичко четири сребърни петака, един стар халат и чифт пантофи. Сега приятелите му дори не го познаваха, защото се срамуваха да се покажат с него на улицата. Само един от тях, който имаше добро сърце, му изпрати един стар куфар и заръча да му кажат: „Прибери си багажа“. Съветът беше добър, ала нямаше нищо за прибиране. Ето защо синът на търговеца влезе сам в куфара.

Но куфарът не беше прост, а особен. Трябваше само да се натисне бравата му и той хвръкваше във въздуха. Тъй направи и синът на търговеца. В същата минута куфарът се издигна с него през отворения прозорец към облаците и полетя надалеч. От време на време дъното пращеше и тогава пътникът потреперваше от страх, защото мислеше, че куфарът ще стане на парчета и той ще полети с главата надолу. Ала всичко това мина благополучно. Най-сетне синът на търговеца пристигна в земята на турците. Той скри куфара в гората под сухите листа и се запъти към града. Облеклото му не го смущаваше, защото всички турци бяха облечени като него — по халат и чехли.

На пътя му се изпречи кърмачка с бебе в ръцете.

— Хей, турска майчице! — извика той. — Какъв е тоя палат пред самия град с такива високи прозорци?

— Там живее султанската дъщеря — отвърна кърмачката. — Предсказали са й, че ще бъде много нещастна в женитбата, та затова никой не може да я види иначе освен в присъствието на султана и султанката.

— Благодаря! — каза синът на търговеца. След това той се върна в гората, седна в хвърчащия куфар, отлетя на покрива на палата и влезе през прозореца при царкинята.

Царкинята лежеше на дивана и спеше. Тя беше толкова хубава, че синът на търговеца не се стърпя и я целуна. Тогава хубавицата отвори очи и като го видя, се изплаши много. Но той й каза, че е турският бог, който е слязъл при нея от небето, и туй много й хареса.

Те седнаха един до друг и момъкът започна да й разправя приказки за очите й: че приличали на прекрасни тъмни езера, в които мислите плували като русалки. Разказа й приказка за нейното чело, което приличало на снежна планина.

Да, чудесни бяха тия приказки. След това той каза на царкинята, че я обича, и тя веднага се съгласи да се омъжи за него.

— В събота ще трябва да ми дойдеш пак на гости — рече тя. — Султанът и султанката ще бъдат при мене на чай. Те ще се зарадват много, като разберат, че аз ще се омъжа за турския бог. Ти само приготви по тоя случай някоя хубава приказка, защото моите родители са големи любители на приказките. Мама харесва поучителните, а пък татко обича веселите, за да се посмее малко.

— Да, аз ще донеса приказка вместо сватбен подарък — каза синът на търговеца и си отиде. Ала преди да си тръгне, царкинята му подари една сабя, направена от златни монети, и тая сабя му дойде тъкмо навреме.

И той изхвръкна навън, купи си нов халат и отиде, та седна в гората да измисли приказката, която трябваше да разкаже в събота. А туй съвсем не беше тъй лесно, както могат да си помислят някои.

И все пак приказката беше готова, и то тъкмо в събота.

При царкинята го чакаха вече за чай султанът, султанката и всички придворни. Приеха го много добре.

— Ще ни разправиш ли сега някоя приказка — рече султанката, — някоя дълбокомислена и поучителна приказка?

— Но същевременно да бъде и такава, че да се посмеем — добави султанът.

— С удоволствие — отвърна синът на търговеца и започна да разказва. Нека го чуем и ние:

— Имаше някога едно снопче кибритени клечки, които се гордееха много със знатния си произход. Техният родоначалник, сиреч големият бор, от който бяха нарязани, беше някога голямо, старо дърво в гората. Кибритените клечки лежаха на полицата между огнивото и чугуненото гърне и приказваха за своята младост.

— Когато ние живеехме още на зеленото клонче — говореха те, — ех, че живот беше! Всяка сутрин и вечер пиехме брилянтов чай, наречен роса. Цял ден слънцето ни светеше, ако денят беше слънчев, и всички малки птички трябваше да ни разказват приказки. Ние знаехме много добре, че сме богати, защото другите дървета бяха облечени само през лятото, а нашето семейство имаше достатъчно средства, за да носи зелена дреха както лете, тъй и зиме. Ала ето че веднъж дойдоха дървари. Започна се голяма сеч и нашето семейство бе насечено на парчета. Родоначалникът ни стана главна мачта на един великолепен кораб, кой то тръгна да обикаля света, другите клончета се пръснаха на разни страни, а ние трябваше да дадем светлина на хората. Ето по какъв начин попаднахме тук в кухнята, макар че произхождаме от знатен род.

— Моята съдба е по-друга — каза чугуненото гърне, което лежеше до кибритените клечки. — Откакто съм се появило на божия свят, мене вечно ме чистят и ме слагат на огъня. Аз се грижа за прехраната и затова съм най-видната личност в тая къща. Едничкото ми удоволствие е да седя следобед на полицата чистичко и измитичко и да водя с приятелите си разумен разговор. С изключение на ведрото, което от време на време излиза в двора, всички ние сме истински домоседи. Новини ни носи кошницата за хранителни продукти, но тя говори твърде свободно за правителството и за народа. Неотдавна тук имаше едно старо гърне. То слушаше постоянно нейните свободни приказки, докато най-сетне го хвана страх, търкулна се от полицата и се разби на парчета. Да, това гърне беше съвсем кротко, уверявам ви!

— Стига си бъбрало! — прекъсна го огнивото, като чукна кремъка и хвърли няколко искри. — Тая вечер трябва да прекараме по-весело.

— Да, да, нека поприказваме кой от всички ни е най-знатен — рекоха кибритените клечки.

— Не, аз не обичам да говоря за себе си — възрази гърнето. — По-добре ще бъде да уредим литературна вечер. Аз ще почна пръв. Ще разкажа из живота си нещо такова, което всеки ще разбере. Туй ще бъде много весело Слушайте сега!… На брега на Балтийско море под сянката на датските букове…

— Чудесно начало! — извикаха всички чинии. — Тоя разказ ще се хареса навярно на всекиго.

— Там прекарах аз младините си у едно тихо семейство — продължаваше гърнето. — Всеки ден в тоя чист дом чистеха покъщнината и миеха дъските, а всеки две седмици слагаха на прозорците чисти пердета.

— Колко мило разказвате — рече метлата. — Личи си, че говори особа, която е живяла дълго сред женско общество. От разказа, знаете, лъха нещо чисто.

— Да, туй се чувствува изведнъж — обади се ведрото и от удоволствие подскочи тъй, че плисна на пода вода.

А гърнето продължи разказа си, чийто край беше също тъй хубав, както и началото. Всички чинии затракаха от удоволствие, а метлата измъкна из сметта едно стръкче магданоз и закичи с него гърнето. Тя знаеше много добре, че тъй ще разсърди другите.

„Днес го кича аз — мислеше си метлата, — а утре то мен ще закичи.“

— Хайде сега да танцуваме — рече машата и започна да подскача. Боже, колко високо можеше да дига тя краката си! — Ами мен няма ли да закичите? — попита машата. И понеже тя каза това, закичиха и нея.

„Какви простаци са всички тук!“ — помислиха си кибритените клечки.

След това самоварът трябваше да пее, но той отказа, като се извини, че е изстинал и че може да пее само когато кипи. Разбира се, така той искаше да си придаде важност. Самоварът не желаеше да пее другаде освен на масата на господарите.

На прозореца лежеше едно старо гъше перо, с което обикновено пишеше готвачката.

В него нямаше нищо забележително освен това че бе изцапано с мастило. Ала тъкмо с туй перото се и гордееше.

— Ако самоварът не иска да пее — каза то, — тогава няма защо да настояваме. Тук до прозореца стои в клетка славей. Да помолим него да ни изпее нещо. Той наистина не е учен, но днес ние не ще бъдем придирчиви.

— Аз смятам, че е крайно неприлично да слушаме една чужда птица — рече медният чайник, който се мислеше за кухненски певец и беше роднина на самовара. — Мигар туй е патриотично? Нека каже кошницата!

— Аз съм възмутена! — каза кошницата. — Вие дори не можете да си представите колко съм възмутена! Прилично ли е да се прекарва тъй вечерта? Не е ли по-разумно да въдворим реда в къщи? Тогава всеки би отишъл на мястото си, а пък аз бих наглеждала всички ви. Ето туй се казва работа!

— Да, да! Да се заловим за работа! — чуха се гласове от всички страни. Ала в тая минута вратата се отвори и вътре влезе готвачката. Всички се умълчаха. Никой не смееше да каже думица. Въпреки туй всяка съдина съзнаваше на що е способна и колко е знатна. „Стига само да исках — мислеше всеки за себе си, — вечерта щеше да излезе много весела.“ Готвачката взе кибритените клечки и запали с тях огъня. Боже, как пламнаха те и колко силно загоряха!

„Нека всеки види сега, че ние сме първи — помислиха си кибритените клечки. — Какъв блясък излиза от нас! Каква светлина!“ — И след туй те изгоряха…

— Чудесна приказка! — извика султанката. — Сякаш аз сама бях в кухнята, при кибритените клечки. Да, ние ще ти дадем нашата дъщеря.

— Разбира се! — рече султанът. — Още в понеделник ти ще се ожениш за нея.

И тъй денят на сватбата бе определен. В навечерието целият град пламна в празнични светлини. На народа хвърляха кравайчета и медени питки. Уличните хлапета се дигаха на пръсти, викаха „ура!“ и свиркаха с уста. С една дума, всичко беше великолепно.

„Трябва и аз да направя нещо за народа!“ — помисли си синът на търговеца.

И той купи ракети, жабешки бомбички и бенгалски огън, сложи всичко туй в куфара и се издигна във въздуха.

Пуф! Паф! Ех, че хубаво засвяткаха ракетите! Разнесе се гръм и трясък.

Всички турци заскачаха от удоволствие и чехлите им захвърчаха над главите. Такива чудеса във въздуха те никога не бяха виждали. Сега се увериха, че за царкинята наистина ще се жени самият турски бог.

Когато синът на търговеца се върна с куфара си в гората, помисли: „Трябва да отида в града и да видя какъв успех е имал моят подвиг“.

Господи, какво ли само не му разказаха за ракетите! Всеки, към когото се обръщаше с въпрос, разказваше по своему. Ала всички бяха съгласни, че зрелището е било великолепно.

— Аз видях с очите си турския бог — говореше един. — Очите му са като сияйни звезди, а брадата му — като пенлива вълна.

— Той летеше в огнен плащ — уверяваше друг, — а из гънките на плаща му надничаха прекрасни мънички ангелчета.

Да, чудни неща чу той за себе си. А на следния ден трябваше да отпразнува сватбата.

Отиде синът на търговеца пак в гората, за да седне в куфара, ала… куфара го нямаше. Той беше изгорял. В него бе паднала искра от ракетите, беше го запалила и превърнала в купчина пепел. Синът на търговеца не можеше вече да лети, не можеше да отиде по въздуха при своята невеста.

Тя стоеше цял ден на покрива и го чакаше. Чака го навярно и до днес. А той скита по белия свят и разправя приказки. Само че вече не тъй весели, както приказката за кибритените клечки.

Край

Превод от датски: Светослав Минков

Ярослав Ивашкевич

превод : Силвия Борисова

„Между Балтика и Северно море има древно лебедово гнездо, наречено Дания; там са се раждали и се раждат лебеди, чиито имена няма никога да изчезнат...”
Така започва една от Андерсеновите приказки. И наистина тази страна, образувана от най-различни по големина острови, зелените поля и буковите гори на които сякаш потъват в морето, е родила множество неумиращи лебеди във всички области. Дали трагикът Йоленшлегср, написал в рождената година на Андерсен важното за скандинавската литература произведение „Аладин”, дали големият Ханс Кристиан - наречен така в отличие от „малкия”, автора на приказки - физикът Оерщед, създател на електромагнетизма, дали пък възкресителят на гръцките митове, фантастът в живота, скулпторът Торвалдсен, близък на полското сърце... Но най-внушителен от тези лебеди е без съмнение нашият Андерсен, сътворил безсмъртните приказки, станал най-популярният датчанин и един от най-популярните писателя в света.
Много страни на земята го наричат така — нашият Андерсен, макар че името му е свързано неразривно с Дания. За много хора неговото творчество е най-скъп спомен за детството, спомен за първата книга и първото литературно вълнение. В някои японски домове той си има малък олтар; някакъв датски пътешественик намерил в Андите, в едно крайпътно дюкянче, сред железарии и мръсни конци старо томче приказки от него, отворено на вълнуващия разказ за майката. Нищо чудно, че и за мене най-старият спомен от далечното украинско детство е книгата негови приказки, скромно варшавско издание, която за пръв път ми разказа за страната на петстотинте острова и ме застави да я обикна.
С каква радост открих няколко десетки години по-късно същия пейзаж и колорит на приказките и с каква радост ме изпълни възможността да се запозная с този удивителен език, на който старият сладкодумец е писал творбите си; с каква радост намерих отново - като детството - дивите лебеди и бърборещите по египетски щъркели в родината на малката русалка. Андерсен беше виновен да обичам Дания, преди да я познавам. За не един човек и писател Андерсен е дълбоко преживяване. Рабиндранат Тагор идва чак от Индия в Дания, за да види страната, родила големия творец.
Ханс Кристиан — Хоси Андерсен, както го наричат датчаните в отличие от безбройните андерсеновци в тази държава, се ражда в малко градче в самия център на Дания, в самия център на остров Фин-Фиона („кръгъл като роза”) - остров чисто земеделски, който и днес изглежда идилично. Улиците на Оденсе са поръбени с ниски къщички, на брега на рекичката Оденсе Аа стоят хамбари като навсякъде на Север. Стари църкви и нови хотели. Много промени има от времето на Андерсен.
Но тази идилия е само външна. Малкото, забравено от бога, градче крие в лоното си мръсотия, отчаяние, мизерия. Рядко някой писател има такова нещастно детство, каквото Ханс Кристиан. Може би затова мислите му кръжат винаги около клетите, слаби и болнави деца. Може би затова първото негово стихотворение, което обръща погледите към личността му, е посветено на умиращо дете. Затова започва да пише приказки за децата - с мечтата да украси всяко детство с дъгата на необузданата си фантазия. Живота си Андерсен описва в прочутата „Автобиография” - „Приказката на моя живот”. В нея са смесени Dichtung und Wahrheit1, както откриват по-късните изследвания. Истината е, че детството и юношеството на Андерсен са още по-горчиви, отколкото той сам ги представя.
Майка - перачка, баща - обущар и войник, петнайсет години по-млад от нея, по-голяма извънбрачна сестра, за която не знаем нищо, рано починали други деца, ето детайли от Андерсеновата мъка. Като прибавим и алкохолизма и лудостта сред най-близките и кошмарните битови условия, в които сандъчето с магданоз е цяла градина за болнавото дете, ще можем да си представим сивотата и застрашителния ужас на това детство.
В тази сивота и в клещите на нищетата грее една важна личност - баба, майката на бащата, „единствената добра”, както по-късно ще каже Андерсен за „Малката кибритопродавачка”. Разказите й са жив контакт с народа (в бележките си към по-късните издания на „Приказки” авторът често изтъква народния произход на замислите си). Неведнъж казва: „Тези съм слушал като малък.” Баба му е разказвала, обагряла с измислени приключения монотонността на детското вегетиране.
Сянката на тези години ще витае над Андерсен чак до смъртта му. Той е дете необикновено, нервно, неспокойно, склонно към сънища наяве. Какво е чувствало то, ще ни каже по-късно възрастният писател във вълнуващата автобиографична приказка „Грозното патенце”. Много е трябвало да изстрада това дете, за да може да произнесе думите в края й, станали в Дания пословични: „Дори не съм мечтал за такова щастие като грозно патенце!” Колко мъки и разочарования го чакат, докато се убеди, че е истински лебед...

цялото есе тук :

http://www.prostori.com/RIndex.jsp?counter_id=33&article_id=165&FormArticles_Page=4

http://www.sky-art.com/andersen/tales/ru/100_1_ru.htm

http://pereskazhi.com/gallery/index.php?cat=19

Smile

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите