Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1589
Място: България
Въведено на:
18 Яну 2023 14:34:09 »
Да. Гениален. Безсмъртен. 128 години станаха от рождението на Гео Милев на 15 януари. Той си е все на 30 години. Минах преди дни край паметника, беше почистен и имаше положен букет бели хризантеми. Някак си ми стана по-добре.
Препрочитам тези дни неговите думи и ми се ще да споделя нещо, което като да е писано днес. Преди сто години - смятах, е писал статията. Великолепно, аргументирано, високо заявено мнение. Мислех си, че е дал пример за именно такова писане като е платил с живота си. Цената да оживее словото! Кръвта на автора.
Българската поезия има нужда от оварваряване. От сурови сокове, в които има първобитен живот – за да и дадат живот. Да влеят живот на "мъртвата поезия". В "Нула" има такъв варваризъм. Макар и имитиран от чужди образци; макар и безформен още.
Но уморени от толкова много господа в изгладени и изчеткани официално черни дрехи, толкова поети с бледи чела, минъорни погледи и устни с печална усмивка, ний желаем да видим днес варвари, хулигани, печенеги – с пламък в очите и с железни зъби. Варвари, нова раса – която да влее нова кръв на българската поезия.
ПОезията на младите
Тоест – поезията, за която никой не се интересува, която никой не чете. Която се пише, само – пише: за лично удоволствие на своите автори.
Автори – вманиачени момчета, които се появяват незнайно откъде, с пълни джобове стихотворения, предлагат ги тук и там, додето най-сетне видят напечатано името си – макар и в някое провинциално "младежко списание" – после идват гордо в столицата, подирват връзки с "писателските среди у нас", обявяват се за "бохеми", образуват "кръжоци" и най-сетне, след дълги превращения, една сутрин, в началото на месеца, блясват надменно върху страниците на "Златорог" или "Хиперион"... И с пълно право: щом изкуството на поезията не е нищо повече от това – да се събират красиви, редки и странни думи и да се нареждат в звучни съчетания...
Една "мъртва поезия", както бе наречена тази "поезия" в една статия в първата книжка на списание "Нов път". Поезия, която е типична проява на една упадъчна епоха – епоха без смисъл и ценности. Една епигонска поезия.
Поезия без поезия. Защото тук всичко се свежда до сръчно манипулиране със стихотворната форма; нека кажем – с поетическата форма, която е готова дадена и на разположение за всеобщо употребление: стих, думи, фрази, образи, епитети, метафори, па и теми... Сръчно манипулиране с готови вече форми, изработени с тежък труд от няколко по-стари генерации – Яворов и няколко поети след него – в продължение на десет паметни литературни години, които дадоха едно поне на българската поезия: усъвършенствани изразни средства – език и стих. Печалба на упорита борба – усъвършенстваният език и стих на българската поезия.
Но днес пътят е утъпкан – пътят на българската поезия – и ходенето из него е лесно. Твърде лесно. Възможно е дори и надпрепускане с велосипед. Защото – малко се иска: да владееш "поетическата форма" и да ти дойде наум някой сантиментален мотив: дъжд, сняг, есен, жълти листа, повехнали рози, нощ, луна, самотна свещ в изоставен дом, забравено любовно писмо, печалните извивки на дима от цигарата ми, насълзени очи, странни акорди, окъсани струни... Думи, рими, образи, епитети, метафори, звънки, звучни, стилизирани, фризирани, сладки, нежни, топли и – бездушни. Можете да прочетете двеста такива стихотворения, затваряте книгата и – нито един стих не е останал в паметта ви. Нито една дума. А тия 200 стихотворения са били изплетени от 20 000 думи – една от друга по-гръмки, по-звънки, по-красиви – формална – поезия. Външна. И затова бездушна.
Понятието формална поезия напомня веднага поезията на Николай Лилиев, дето предварително необходимият емоционален елемент е изстуден до скромния градус на прост мотив – мотив, който се съдържа обикновено в една само странна и необикновена дума, към която се прилепят други, сродни по звук думи, за да се получи желаната плетеница от рими, наречена стихотворение. Стройно, звучно, плавно – и разплавено до безконечността на ефира – дето неумолимо зее ужасът на пустотата. Една метрическа постройка от странни думи и редки рими, без онова вътрешно движение, което прави поезията поезия и изкуството изкуство: ритъма.
Тук рискуваме да нагазим между телените мрежи на големия въпрос за форма и съдържание на изкуството. Но разрешението е в ритъма. Ритъмът изключва самостойното съществувание на форма и съдържание като две отделни качества на художественото произведение. Ритъмът съединява форма и съдържание: съдържанието – идеята – получава израз в ритмически форми. Така възниква при действителното художествено произведение един спонтанен организъм, който живее, съществува като нов, самостоятелен факт, самостойна вещ. Именно – чрез спонтанното свързване на форма и съдържание под знака на ритъма. Иначе се получава – неизкуство: два вида неизкуство: съдържание без форма, т. е. проза, и форма без съдържание, т. е, метрическа плетеница от думи и рими: формална поезия – без движение, без ритъм, без хармония; и затова – неизкуство.
Формалната поезия на Николай Лилиев имаше своето оправдание и смисъл навремето – преди 10–15 години, когато българската поезия се бореше за език и стих. Но днес, когато език и стих са вече достатъчно усъвършенствани, такава формална поезия е безсмислен анахронизъм ("Лунни петна") – само безцелно прахосничество на готово богатство, само жалко стихоблюдие: Стратиев, Стубел, Мирчев, Симидов, Далчев, Пантелеев, Йорданов, Караиванов, Н Дончев и пр, и пр. – още много имена на младежи, па и на гимназисти: но имената не са важни.
Не са важни, защото няма разлика помежду им. Всички пишат еднакво хубави стихове. Всички: не само тия стотина или двеста младежи, които пишат, а още и хиляди други, които не пишат. Защото това е така лесно; всичко е готово дадено – стих език, образи, метафори, теми... Примерът на Николай-Лилиевата поезия, гладка и фина технически – също както и поезията на Людмил Стоянов (в по-голямата си част) – е пример, лесен за подражаване. Защото не се иска нищо; не се иска най-главното: творчество. И ето: днес всеки гимназист може да пише отлични стихове: гладки, фини, класически; но четеш и нищо не запомняш. Е ли това поезия? – “Solche Gedichte, meine Geliebte, konnt ich dir viertansend und einige dichten an einem Nachmittag bloss" – казва Рихард Демел: "Такива стихотворения, мила моя, бих могъл да ти съчиня четири хиляди и повече за един следобед само..."
Толкова много нови неща научих за Гео Милев от твоята литературоведческа статия и съм истински щастлива, че днес ѝ отделих време и я прочетох. Наистина, не е важно колко години си живял, а как си оползотворил тези години, успял ли си да защитиш правото си на живот и какво си дал на останалите. Благодаря ти, че написа тези правдиви и въздействащи редове, в тях свети позицията на човек с истинска ценностна система и дух, готов да направи преоценка на времето и личностите в него, за да им отдаде дължимото!
С респект пред перото ти, Алби!👍
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14163
Онлайн са:
Анонимни: 111
ХуЛитери: 1
Всичко: 112
Онлайн сега:
