Детски работи

Родена съм на тиха уличка в малък областен център. Всички къщи на уличката си имаха собствени физиономии – нашата беше леко нацупена, защото към улицата гледаха едни малки прозорчета, а големите прозорци и тераси бяха към двора , който беше зад къщата. Но имаше и много милички и усмихнати къщи – с басмени пердета, с двор отпред, засаден с рози и лалета. Имаше и свадливи, и начумерени къщи – неизмазани, с неподдържан двор. Най-вероятно асоциирам къщите с техните стопанки – леля Гинка вечно се смееше нещо и дори да ни паднеше топката в нейния двор сред розите или ни я подаваше, или ние влизахме в двора да си я вземем./ знаехме,че няма да ни се кара, а портичките никога не се заключваха/. Виж, ако паднеше в двора на леля Ева – беше лошо. Тя беше винаги начумерена, а нейният мъж ни заплашваше, че следващия път ще ни среже топката. Мъжете на лелите пък се сърдеха, ако топката ни им удареше гаража, а почти всяка къща имаше гараж с метални врати. Но мисля, че го правеха повече за да има за какво да се сърдят – нещо като защита достойнството на къщата – иначе какво толкова е станало, че топката е ударила гаража.

Всяка вечер лелите изнасяха по една малка, ръчно скована пейка – всяка пред нейната си къща и сядаха там да ни гледат като се провикваха през уличката и си говореха – коя какво е готвила, изплела, или пък одумваха случайните минувачи. Защо не се съберяха на една пейка и там да си говорят – незнам – има някои традиции на уличката, които си бяха открай време. Само няколко пъти в годината пейките се събираха – това бяха специални събития, на които ние, децата изнасяхме „представления”. За тези представления децата се готвехме дълго – репетирахме песни, стихове и сценки, а после разнасяхме ръчно изрисувани покани до всяка къща. Събираше се цялата улица –дори лелите, които нямаха деца и всички много ни ръкопляскаха.

Във всяка къща най-важното помещение беше кухнята – то беше и дневна, и гостна, и място за писане на домашни и за всичко. Холовете бяха само за много официални гости, а такива идваха рядко. В центъра на всяка кухня имаше по една голяма печка на дърва и въглища. Тя беше съсредоточието на живота в къщата – когато печката весело забумтеше, а върху нея къкреше тенджера и се разнасяше и мирис на бобец – няма по-голяма идилия.

Дървата и въглищата, които захранваха печките, идваха всяка есен с един голям камион, който ги изсипваше директно на тротоара пред къщите и после всеки се грижеше да ги вкара в двора си – с лопати, с кофи, на ръце – който както свареше, като и ние, децата помагахме.
Та точно един такъв камион изсипа голяма купчина въглища на тротоара пред моята къща и точно тогава станахме сърдити с моята най-добра приятелка Вилма. Тя живееше в отсрещната къща и винаги, когато се покажех на терасата, тя се показваше на нейната и се провиквахме да слизаме за игра на ръбчета.

За какво сме се скарали през този ден – нямам спомен – с Вилма много си играехме на зъболекарки – в тухлите на моята къща правехме дупки с тел, после слагахме листа като подложка и запълвахме с кал като пломби. Цялата ми къща беше пломбирана.

Но него ден Вили ми беше враг - каза, че моят тротоар е много грозен с тези въглища, а аз казах, че ще надраскам с въглища целия й тротоар – пред нейната къща. И започнах въглен след въглен да боядисвам тротоара пред тях. Вилма реши да ми връща, но аз не й разреших да взема от моите въглища.
- Няма да вземаш от моите въглища! Намери си твои!
И тя отиде в мазето да търси техни въглища, за да боядиса моя тротоар.

Много се ядосвах, че тя намери и почна да драска и черни моя тротоар. И това най-добрата ми приятелка почти на 7 години!

Но техният тротоар беше по-тесен и аз успях да почерня повече, отколкото тя. Много бях горда – защитих семейната чест и тротоар!

Не си спомням дали ни набиха след черните тротоари – най-вероятно не –и най-вероятно ни връчиха по един маркуч, да отмием чернилката, която сме сътворили И досега ми е смешно как двете сме наклякали на вражеския тротоар и боядисваме с пълна пара!

Във всеки случай сега с много усмивка и тъга си спомням за онези детски дни – даже съм щастлива – макар че –детски ни работи – няма да се върнат!...

отношението ти към изобразителното изкуство и защо миналата година ти подариха комплект за рисуване...Рисуването с въглен и сериозна школа. подценявала съм те. Laughing

Чуден спомен, Миа, такава сладка смешна гледка...Такава забележително мила война, всички войни да са такива си пожелавам мигом, да свършват на мига, тук и сега, и с един маркуч да можем да възстановим пораженията...Гениално е било това с пломбите на тухлите, как ви е дошло наум? Чий баща беше зъболекар?

Ех, че хубав спомен и произведение! Като с машина на времето ме върна в годините на детските работи, гаражните творчески изяви, когато събирахме баби, съседи и пр. роднини да им пеем и изнасяме представления... сетих се как за едно такова си избрах като дрескод новата чудно хубава нощница на цветя и с хубави дантелки, за ужас на баба ми, която беше в публиката, та ме прибра за ушите пяла- недопяла.. Laughing

Страхотно е, Миа! Успех! Very Happy

хаха, Ваня - не бях направила връзката с въглена - но за статива помня -даже в миналогодишния конкурс имах разказ по темата -"Мъките на художника"! Smile

Не ме подценявай де! Wink

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите