За колеги,които са нетолерантни в общуването

ХуЛитер Записан(а): Jun 01, 2020 Мнения: 193

Във времето на анонимност в едно Царство на безвремието царувала Анонимността. Там времето било спряло. Часовниците бавно се разтапяли, нямало чист въздух и хората ходели с маски. И в този анонимен сайт край анонимните властващи и техните събратя и сестри, нефелни романисти, поети римушковци веселушковци, хайкуисти и хайкуистки, измислени хумористи, некадърни есеисти , беззъби сатиристи, слаби фейлетонисти и други подобия на глисти много, ама много се дразнели от един принц Неаноним Първи Ангелогласни.
Той не бил учил спорни Филологии, стъкмени Истории, диалектическа Философия като тях, тоест, не се оставил да бъде професионално деформиран в граматически, семантически и дори стилистически социалистически контекст. И когато се изказвал и публикувал смело ги вбесявал със свободомислието си, разкрепостените си писания, и fuga idearum на мисълта си, което му идело отръки, естествено.
И анонимните сенки започнали да се ровят в бельото му, надничали през прозорците му, подслушвали телефона му, пишели доноси до кого ли не, въобше всячески гледали да го омърсят и се отърват от него. И били много смели, защото били анонимни, сваляли маските само когато пеели арията на клеветата, скрити в нощтааа на анонимносттааа, която се разраствала като злокачествен тумор пръскащ своите метастази, и все дебнели, дебнели. Те били низки души, те били гниди на въшки, те били нищожества.
Но един слънчев ден си намерили Майстора. Задухал вятърът на промяната, започнало да се диша свободно, хората постепенно захвърляли маските, и се отърсвали от отровната плесен на анонимността.
На връх Нова година бил обнародван Указ, от добрия син на старият Цар, който абдикирал изненадващо поради лоша болест.
Този Указ забранявал анонимността като зловредно и позорно дело, с което и ги осъдил, анонимните, на вечно забвение. И те станали на прах. А когато завалял пролетния дъджд, били вече кални локви, където крякали жаби. Нали си спомняте Оня сайт край, където жабите се надкряквали сами със себе си...
А чашата с отрова, проповядвал свободно и открито Неаноним Първи, дарявала безсмъртие, но те това не го знаели навремето, а и не можели и да разберат смисъла, че не дозата правела отровата, а злобата. Човешката злоба, прикрита зад маската на анонимността, която ги разяждала бавно, но сигурно...

Николай Карамфилов,
от брега...

ХуЛитер Записан(а): Jun 01, 2020 Мнения: 193

Герои на разказите в „Есенни дюни“ са обикновените момичета и момчета от крайморския град. Копнежът им да поразбъркат малко кръвта си ще ги доведе до неочаквани и често – абсурдни ситуации. Стремежът им към свобода всъщност прикрива една дълбоко спотаена болка от отнетия голям свят, за който морето разказва ежедневно чрез далечните светлини на закотвените в него кораби. Само израсналите на морския бряг могат да разберат онази влудяваща сетивата тъга, онзи копнеж най-после да се случи нещо странно, някакво чудо – сега, в този миг или никога вече. Това е светът, който Б. Априлов е наблюдавал от най-ранно детство, и светът, който той описва с много разбиране и любов. Жителите на крайморските градове, внушава ни писателят, не приличат на хората от вътрешността на страната, те са една особена категория, обитаваща една особена територия. Те не принадлежат изцяло нито на държавата, в която живеят, нито на нечия друга земя, защото са избрани за посредници между два свята: на реалното – сушата и иреалното – морето и небето.

Николай Карамфилов,
от брега...

Историята гъмжи от подобни страховити примери за хора без места. Хора, които не са си на мястото. Ненаместили се хора, несъвместими хора, неуместни хора... Не е толкова страшно, ако си без място, други липси са далеч по-страшни. Една от плашещите ме неуместности е човекът, преуспял на някое видно място, за когото, като се замислиш, излиза, че не си е никак на мястото. Помните ли Чеховия разказ “Архиерей”? Направил човекът невероятна кариера, станал висш религиозен пастир, но ето че и майка му се плаши да говори с него, а в своята издигнатост негово преосвещенство вече не може да разбере онуй, което и едно дете вижда; и като го отнася скоротечна болест, никой не си и спомня за него. Мястото голямо, а човекът малък.
Това е страшното.
Когато мястото е малко, а човекът е голям, това е нормалното.

Никита Нанков

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите