Неполитане

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Четири е. Тъмно е, но паля лампата. Не, че е по-добре. Защото тя продължава да крещи. Вика сина си. Само това прави. Болна е. Стара е. Деветдесет и три. Дай боже всекиму! Но не, на мен не. Има още три деца. Тях не ги вика. Не ги разпознава. Не мога да спя от нея. Искам сън, да поспя… Сутрешен тоалет. Раната на бедрото. Позатворила се е бездната. От сребърния нитрат. Памперс. Смрад. Тоалет. Закуска. Спи ми се. Тапите за уши не помагат. Синът ми пак е в клиниката. Зависим е. Пари. Дъщеря ми се разделила с приятелката си. Била омъжена. Малко пари. Другата сменя колата. Парички, мамо. Пулсът… После ще го меря. Знам колко е, лумка като за сто и петдесет. В минута ми. Вика го. Викам и аз, да спре за малко. Готвя. Мусака. И картофена супа. Лъжицата в устата. „Браво!“ Изкрещявам го. И тя крещи. Наставлява нещо сини си. Той не идва. Само в неделя се редуват дъщерите. Не ги познава. Добре, че е прозорецът. Не, няма гледка, вътрешен двор. Малко небе. То е синьо. И Олимпия, черната гарга. Сигурно вижда света когато лети. Кимвам, тя е шумна в отговора си. Памперс. Проветрявам. Един път на ден говорим с Него. Той… не е лош човек. Май сме влюбени. Кара ми се. Че не ходя на лекар. Кога да ходя, памперс, раната, готвене, смрад, джин. Джин само в неделя. Няколко джина. С приятелки, на слънце. Говорим си. За техните лайна. Не ги чувам. Е, опитвам се… „Наздраве, скъпи“ Пиша му от заведението. Пращам му снимка. И Той ми праща. Хубаво е. И… пак. Зловещото колело. Върти се. Гаргата лети. Спри се малко ма, Олимпио. Не е истина! Мария се обади. Да скокнем до Санторини. Точно да я пустосам, щото замириса на лайна и… Шефката и търсела камериерки. Искам ли. Ще помисля. Глупачка. Та там е морето. Той казва да ида. Но как ще се видим. След сезона. Иди! Иди! Осъзнавам. Потвърждавам. Заплата – голяма, осигуровки. На курорт като на курорт. Девет часа работа. От шест до три. Невероятно! Сега са двайсет и четири. Щото спя там… Дръжки спя… А там… на плажа... след работа. Малък джин с тоник. Всеки ден. И чайки, и пясък, и водата е топла. И говориш с хора. И не смърди. Боже. Само за това си пишем с Него. Разказвам му надеждите си. Олимпио, Олимпио, още месец и сбогом. Той ми се усмихва. Иска да съм със синята рокля на бели точки, когато ме посрещне през октомври в Пловдив. Колелото се врътка. Памперси, смрад, тоалет, крясъци. Не ми пука! Ей, Санторини, идвам.

Вятър идвам. Няма Санторини. Няма туристи. Море и чайки няма. Има карантина. Затвориха границата. Няма и джин. Затвориха кръчмите. Добре, че остана онзи прозорец.

Искам да съм гарга…

ХуЛитер Записан(а): Dec 03, 2010 Мнения: 193

Тъжно е. Но има мечта, а това е всичко. И прозорец за мечтата.

Гост

Сякаш удрят тези кратки отсечени изречения. Силно въздействащ разказ.

ХуЛитер Записан(а): Jul 03, 2015 Мнения: 30

Полетът вече е осъществен - чрез докосване! Благодаря за удоволствието да прочета!

Поздравления за автора и успех!
Накрая на творбата силно ми се прииска да нарисувам едната картина за втората награда с гарга.... но ще се въздържа по понятни причини - досега никога не съм рисувала гарги!
Smile

ХуЛитер Записан(а): Mar 05, 2016 Мнения: 229

Успех! Силен, стряскащ разказ.

ХуЛитер Записан(а): Mar 07, 2017 Мнения: 38

Истинско и много тъжно!

ТЪЖНО ТЪЖНО ТЪЖНО

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите