Удари 18.30. Новонавъдилите се облаци се слепнаха и се превърнаха в продължения на светлосивите сгради. Създаваха впечатлението, че вечерта ще бъде бяла. Наблюдавах и кроях плана си. В апартамента на петия етаж бе невъзможно да влезеш през прозореца. А и беше прекалено малък, за да се скриеш в него. Трябваше да изчакам да излезе и да го направя по стандартния начин. Зачаках.
18.33. В едно петно улична светлина три жени точеха лиги по бебе, наподобяващо повече обезперушинено хилаво пиле, отколкото човек. За какво това възхищение? Малките крайници и огромните очи предизвикват невробиологична реакция у хората. Отделя се хормон, за да ги възпре от това да изядат бебетата. Извърнах очи към блока. Продължих да чакам.
18.56. Ето го, най-накрая излезе! Наниза се на мотора си. Отпътува към фитнеса. Реших да изчакам още 10 минути. Ако не се върнеше, значи по изключение не бе забравил нищо и имах на разположение час и половина. Затреперих. Към блока запъпли дядо, превит на буква Г с тенденция към буква П. Малко след него влезе жена в черно с бавна, но уверена походка.
В 19.07 се запромъквах и аз. Щях да изненадам мъжа си! Осем седмици командировка в Грузия. Изкарах шест от тях и не издържах повече. А и той ми беше доста сърдит, задето заминах. Щях да сготвя и да го посрещна по бельо, както подобава. Вземах по две стъпала наведнъж. Пети етаж. Вкарах ключа. Завъртях. Наполовина. Защо вратата е отворена?! Тоя няма да се научи, че трябва винаги да се заключва, макар вратата отвън да е с топка!!! Прииска ми се да избягам. Отново. Ок, стига. Събери се! Бях решила да оправя нещата. Трябваше. Аз бях на ход. След като си поприказвах сама в коридора, влязох в дневната. Стоварих покупките на един дървен стол и се заех да мажа био-пастет от кестени, вонящ на престоял мармалад с прясно мляко, върху филийки ръжен хляб. Човек какво ли не прави за тези, от които изисква да го обичат.
Внезапно вратата на спалнята се отвори. Мозъкът ми автоматично прехвърли възможните сценарии със скоростта на светлината. Реакцията на тялото ми обаче се забави. Сякаш чак пет секунди по-късно се сети да подскочи и да се разтресе. Руса жена с тънки вежди и още по-тънка нощница зачурулика „Какво забрави пак, Захарче?“. Погледите ни се срещнаха и филия с пастет от кестени кльопна на килима. Това моята нощница ли беше??? Да. Тази непозната Захарница носеше моята нощница!!! Ченето и слюнките ми се поддадоха на гравитацията. Замръзнах и започнах да горя бясно. След секунди резюмето беше готово: Колежка. Любовница. От месеци.
Това. Говедо. Ще изскубя миглите и космите в носа му с пинсета. Ще го полея с кола маска. Ще обеля кожата му. Ще изтръгна ноктите и сърцето му и ще го накарам да ги изяде. Момент, той няма сърце. Бъбрека. Ще го накълцам на парчета. После ще го обеся. После ще го разложа във ваната. Момент, нямаме вана. В леген. После ще го застрелям. Накрая ще се изхрача в лицето му. И най-накрая ще се разведа и ще го осъдя да плаща издръжка на бъдещите ми деца и внуци, докато умре. Да. Преди да се усетя, метнах едно мляко по Захарницата. Пръсна се в стената. Последва чаша. Тя се опита да се изниже към коридора, но аз я притиснах в ъгъла и се приготвих да й натъпча филия в устата. Дойдох. Видях. Убих. Внезапно тя зациври. „Спри! Бременна съм, недей!“ Втора филия с пастет от кестени се приземи на килима. 100 грама са 8,99! Значи не иска да има деца от мен, но от нея ДА?!?!? Спрях. Дойдох. Видях. Умрях. Отстъпих и прошепнах „Пет минути. Взимаш всички твои и негови неща и изчезваш. Всички.“ Застанах пред био-пастета и започнах да уча наизуст списъка с емулгаторите. След цял век Захарницата, навлякла безвкусните си черни дрехи и влачеща 100-литров чувал за смет с логото на Синия ангел, напусна.
Кожата ми тежеше. Пръстите ми сякаш безумно свиреха на невидимо пиано. Усещах миризмата на стресирана пот. Мускулите на краката ми се бяха разложили. Но бавно и славно ме транспортираха до градината на един съсед, където бе забита табела „Семейно право – дела за развод“. Спомних си как адвокатът се шегуваше „Преди бях сводник, вече съм разводник.“ Спомних си историите за нелепите му дела. Спомних си и нещо друго. Тогава настъпи един от моментите, в които, след брутално потискане на интуицията, тя се връща с гръм и трясък и ни бие студен шамар.
Побягнах към къщи. Там тялото, имащо претенцията да носи етикета мой „съпруг“, висеше в спалнята и гледаше в една точка. Ставайки все по-несигурна, излях отровата ми върху него. А то, с искрено недоумение в очите и гласа си, бавно прошепна „В моя отдел не работят жени. К-къ-къде-са-д-док-ументите-и-п-п-парите-от-сп-спалнята? С-с-служебният лап-топ???“
Markoni55 ХуЛитер
Записан(а): Dec 13, 2003
Мнения: 2983
Място: Варна
Въведено на:
16 Мар 2020 20:43:31 » Уау
_________________ За съдбата на песен мечтая,
като надежда в нечия душа да се вселя...
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 800
ХуЛитери: 5
Всичко: 805
Онлайн сега:
