Свобода

Ей тъй, спонтанно, реших тази нощ да не се прибирам. Революционната мисъл ме споходи внезапно, докато обувах обувката на левия си крак за редовната си следобедна разходка и жена ми се провикна от кухнята към коридора:
- Купи хляб и шпек!
Прилоша ми. Подпрях се на стената, поех дълбоко въздух и внимателно спуснах крака си на пода. Обувката ме стегна и тихо простенах. Болката се плъзна нагоре по крака ми и проряза цялата ми лява половина. Не можех да дишам. Дали не получавам инфаркт? Господи! Толкова години на „Купи хляб!“, „Купи тоалетна хартия!“, „Вземи детето!“, „Плати водата!“, ме бяха превърнали в кална, обезвъздушена, смачкана футболна топка, която се търкаля край тъч линията. Шибан, безполезен играч с инфаркт. Не бях дори на резервната скамейка. Хлопнах ядно вратата зад гърба си и, докато кокалите ми скърцаха надолу по стълбите, мислено отсякох: „Няма да се прибера! Нека види тя какво е без хляб и шпек! Нека види какво е без мен! Да обикаля стаите като глуха кучка, вперила разтревожен взор през прозореца, да хапе устни и да суче кичури с треперещи, артритни пръсти. Нека види! Да звъни на Жоро, да го пита къде съм и той да се разтревожи и двамата да закършат заедно отчаяно ръце. Нека!“ Тази размирна мисъл изпълни целия ми ум и тяло с непознато досега блаженство. Ухилих се на собствената си дързост и се спуснах надолу с пъргавината на младо яре. Профучах край вратата на Ванчето от втория етаж в шеметен прилив на енергия и дори забравих да подуша въздуха наоколо за познатия ми флорален парфюм. Изхвръкнах от блока като птица, която са държали в клетка с години. Пролетта беше дошла. Господи, пролетта беше дошла, а аз дори не бях забелязал! Огледах се в несвяст и отново ми прилоша. Дървета танцуваха около мен в забавен зелен каданс, слънцето се усмихваше между блоковете, полудели пилци крещяха сред напъпили клони и светът се въртеше в лудешки танц някъде встрани от мен, от хляба и прединфарктното ми състояние и всичко беше красиво и младо и истинско! Прииска ми се да поседна на пейката пред блока, за да нормализирам ритъма на сърцето си, но там вече висяха бабките от махалата и ме гледаха с подозрение. Поех дълбоко дъх, кимнах им и вдървено отминах. „Няма да се прибера! Няма да се прибера!“, прииска ми се да изкрещя в сбръчканите им, опулени лица, но удържах неразумния си порив. Продължих по улицата и влязох в бистрото на Данчето. Сърцето ми продължаваше да бие лудо.
- Една водка.
Данчето ме изгледа продължително.
- Наливай, де! Какво ме гледаш?
Тя бутна пълната чаша към мен и аз отпих голям гълток. Сърцето ми пропусна един отскок и после лека-полека затропа в равномерен войнишки ритъм.
- Няма да се прибера – изрекох гласно.
Тя ме погледна учудено, поклати глава и продължи да бърше чашите зад бара.
Аз допих водката мълчаливо. Еуфорията дънеше в мозъка ми, ръчкаше невроните ми, подскачащи като планински кози по отвесен скалист склон. Прекарах четири часа там, а в остатъка от вечерта се лутах в познати барове сред непознати хора, на които продължавах да повтарям с нескрита гордост: „Няма да се прибера!“, а те ме тупаха по рамото и ми смигваха съзаклятнически.
Отдавна се беше стъмнило. Нощта припълзя, гола и самотна като охлюв, излязъл от черупката си. Барът на Тони работеше и след полунощ. Седях и се наливах с водка, коремът ми скърцаше от глад, но душата ми пееше от радост и едва сдържах импулса си да стана и да разцелувам всички застаряващи жени в бара, които прикриваха бръчките си с пожълтели от цигари усмивки.
Тони ме изгони в пет. Залутах се в глухия град пиян, уморен и гладен, но безумно горд и щастлив, свободен до мозъка на костите си, смел до дъното на празните си черва. Цяла нощ разигравах наум сценката на живота си, в която влизам в шибания си апартамент, при фалшивия си уют, а жена ми се спуска към мен обезумяла, чорлава и нещастна, по лицето й са засъхнали сълзи, нелепият й грим е размазан по отчаяната й физиономия и цялото й жалко същество копнее да го притисна и успокоя в гореща, любовна прегръдка. Обикалях до осем. Премръзнал и изтрезнял, се вмъкнах във входа, при познатия флорален парфюм, очуканите стълби и асансьора с мирис на пот и урина. Извадих ключа и демонстративно отключих вратата. Апартаментът ме посрещна тих и невъзмутим като морга. Събух обувките си, стиснах зъби, а от кухнята се подаде жена ми - пижамата, набръчкана около омачканото от съня й лице, в ръката й димяща чаша с кафе, а в ъгъла на устните й, сутрешна насмешка, и ме погледна въпросително:
- Купи ли хляб?

ХуЛитер Записан(а): Dec 03, 2010 Мнения: 193

Дет' рекъл оня стар кръчмар - Пусни хляба си по водата... Smile

ХуЛитер Записан(а): Jul 03, 2015 Мнения: 30

Така ме разсмя, Елена! С глас! Майстор си! Very Happy

!

купил той...таратанци ...водката изяде хляба Laughing

Това е най-добрият разказ тук! А когато се върнеш от Виена, вместо хляб, може и виенска кифла Very Happy

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 589

Супер е!
И жената, и разказа!
Водките - престанах да ги броя... Smile

))

Успех!

Хубав разказ!

ХуЛитер Записан(а): Jun 17, 2012 Мнения: 228

Зеленееш отдалеко! Много те бива!

Революционно! Smile

Направо ухае на виенски хляб! Smile

Успех!

свобода!!!

Прекрасен разказ. Аплодисменти Exclamation

Елена Зелена - ти си цяла Вселена! Laughing

Добре дошла на борда и кураж за следващия тираж!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите