ТИМУР И ВЕЛИКАНИТЕ

И най-умният си е малко прост, а аз явно доста, понеже пак не съм разбрала, че трябва всяко произведение, с което участваме, да е в отделен пост. Та, по тая причина се саморедактирам и моля да ме извините за суматохата!
Целувки,
Ели

ТИМУР И ВЕЛИКАНИТЕ

Като бях в трети клас, прочетох "Тимур и неговата команда" и сърцето ми падна дан на тоз героичен младеж. От тогава си падам по високи, тъмнокоси малчугани, по възможност склонни към героични и благородни постъпки. А любовта ми към Тимур трая дълго, сал един Оцеола след две-три години успя да го измести от сърцето ми... Но в първите месеци от връзката ни, когато любовта ми бе огромна и прочие, бях като обсебена. Исках да съм благородна и смела като него, да съм достойна и всеотдайна, като него, исках да променям света, като него, ТРЯБВАШЕ да съм дори по-добра! И набързо сформирах собствена команда, състояща се от една моя съученичка и сестра ми, по онова време още лапе в предучилищна.
Обаче се оказа, че няма много добри дела за вършене. Долно Езерово, където имахме огромна къща и където съм изкарала трети клас, сега е квартал на Най-добрия, но по онова време беше още село, първата ЖП гара извън Бургас. И като казвам село, имам предвид точно това - къщи с дворове, лехи със зеленчуци из тях, кучета зад оградите, деца с колелета по улиците и съседи по пейките на тротоара.
Прочела съм книгата по есенно време, защото помня, че обикаляхме из селото да търсим поводи за смели и добри дела, а беше ебати студа - влажно, мъгливо, миришеше на зима, пушек и дърва и имаше кал и слана в изобилие. Съученичката ми си би камшика, а сестра ми се носеше набузена след мен и мърмореше, че и е студено и иска да се прибира, но мен в гърдите ми горяха любов и благороден плам, не се отказвах да търся Нуждаещ се от Помощтта на Тимуровската ни команда. Пък то даже няма кой да питаш, сички се скрили на топло край печките, даже дворните кучета не се чуваха, явно наврени дълбоко в колибките си.
И накрая - чудо! Една бабка се сурне едва-едва из дворчето си.

- Здравей, бабичко! - викам възторжено - Ние сме Тимуровци! Искаш ли нещо да ти помогнем! - бабата мижа насреща ми, вика - що?
- Ми, щото сме пионери! Тимуровци! - обяснявам гордо аз, а сестра ми подсмърча отзад и си бърше сопола в ръкава.
Имаше известно изясняване на концепцията, основно уточнявахме, че за без пари ще и свършим работа, след което бабата се нави и ни накара да събираме зелките от двора. Огромни, кални зелки. Големи колкото проклета планета от слънчевата система. Сгушени в сочни, кални гнезда, до които се стига по жлякащи, кални лехи. Точно работа като за смел тимуровец, затуй с радост се захванах. Сестра ми след два тегела из лехите се разрева, щото калта беше се налепила по ботушите и на огромни буци и на практика не можеше да върви, щот тая кал тежи без майтап поне пет кила. И седна на една зелка, по-голяма от нея, да си доразмазва сопола в ръкава докато аз събирам зелки.
Събрах ги, проклетите. Някои ги търкалях, толкоз бяха грамадански. Но като си тръгвахме, бабата ми подари най-якия, най-великия, уникално-невероятен-суперски подарък. ОГРОМЕН КОКАЛ ОТ ВЕЛИКАН.
Казвам ви, истинска тазобедрена кост, но огромна. Бабката ми каза, че била от едно село в подножието на връх Градище, в Странджа, и тоя кокал го бил намерил нейния дядо, като заравнявал и орял парче земя, да сеел нещо. И ми каза, че едно време в Странджа имало истински великани, хора по три-четири метра високи, ама измрели всички. Някои си взимали жени от ниските хора, затуй в по-късни времена от време на време в странджанско се раждал по някой здрав, грамаден мъж - кръвта на великаните се обаждала.
Помня, че се прибрах с кокала и сестра ми, клети окаляни тимуровци, майка ми само дет не припадна като ни видя, запали дървения бойлер и ни вкара в банята с все дрехите, напари ни едно хубаво, за да размекне спечените буци кал и мръсотия, после ни разтри с ракия и с малкото заспахме кат къпани.
На другия ден баща ми изслуша откритието ми за великаните, каза ако искам да съм тимуровка другия път да викна и него, щот и той искал да помага и освен това ми каза, че е вярно - наистина е имало гиганти в Странджа! Само дето кокалът, който бях курдисала на перваза на прозореца, за украса, бил от обикновена крава.
Въобще не му повярвах, ако искате да знаете. Трябваше да преместя кокала от прозореца, но години наред седя в салмата, на един рафт, после някъде се затри, кой знае накъде. Но и до ден днешен съм убедена, че е бил истински великански кокал!
И съм питала по малкотърновско за гигантите, всички знаят за тях. Даже казват, че при разкопки са им намирали скелетите, ама правителството нарочно държало разкритията в тайна, щот се смятало, че са извънземни.
Представяте ли си!

--
Благодаря за прочита и хиляди усмивки на всички!
Ели

ХуЛитер Записан(а): Jun 17, 2012 Мнения: 228

Великаните са почти винаги великани! Много готино!

mamontovo_dyrvo написа:

Великаните са почти винаги великани! Много готино!

Благодаря

Еле, един ден, великанка като теб ще пише същото за твоите кости Smile

)))

giro написа:

Еле, един ден, великанка като теб ще пише същото за твоите кости Smile

)))

хм. ЕДРИЧКА ли ме нарече!?!? Twisted Evil

ами, това е. Laughing

ellyst написа:

giro написа:

Еле, един ден, великанка като теб ще пише същото за твоите кости Smile

)))

хм. ЕДРИЧКА ли ме нарече!?!? Twisted Evil

мммне, ГОЛЯМА! Rolling Eyes

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите