Всеки ден

Всеки ден е различен, но толкова си приличат. Една година бях безработна и се декорирах с порока пушене. Сега не знам как да избия това перо от бюджета, защото е трудно като си започнал, а битката с дракона „ Никотин” ту се печели, ту губи. Както и да е… Сега работя, но във фирмата всички си пушат по бюрата и аз „барбар Петко с мъжете”, като една истинска жена… В това обаче не е въпросът, той е в това, че като те завърти колелото си в менгеме. Работиш, готвиш, чистиш, простираш и извеждаш деца и куче навън да се разхождат. Нямаш време ни за четене, ни за писане, ни за да се огледаш на колко години си вече …Денонощията минават, и минават, и минават … Интересно беше това, че една вечер, когато си пушех на прозореца в кухнята видях в нашите Люлински ширини, до кофите за боклук кобила и малко конче, които досущ като клошари вечеряха от кофите за боклук и най-спокойно се разхождаха не спънати.
Та тази гледка ме умопомрачи. Те се оглеждаха сякаш се страхуваха или срамуваха някой да не ги види. Ту майката, ту кончето пъхаха муцуна в кофите и винаги единият стоеше на стража. После тръгнаха спокойно по улицата в насрещното платно на движение на автомобилите. Колите и водачите им най-вече заобикаляха конете , като минаваха неправомерно в насрещното платно, но то нищо не беше правилно или законосъобразно, най-малко пък допустимо в 21-ви век насред София, макар и в края и, но не беше нищо чудно за Люлин. Вероятно е тази нищо и никаква история да не направи впечатление на никого от вас, но мен лично ме възмути най-вече това, че кобилата и кончето изглеждаха като клошари, сякаш се превръщаха в бедни просещи същества, без дом, без посока и нищо диво и необуздано в тях, просто две циганета ...
Тази мисъл ме наведе на една асоциация, една вечер синът ми, който е на седем идва при мен и плаче. Аз го питам:
- Какво става, на мама детето, защо плачеш? Кажи какво те мъчи? – Той обаче нали е с характер и първо мълчи, после отговаря едно вяло:
- Нищо … - но продължава да реве инатът му с инат. Аз пак го питам:
- Кажи мамо, притеснявам се за теб? – гушкам го и той си открехва душицата:
- Мамо, аз като не знам азбуката, нали няма да стана клошар и да прося по улиците,от това мамо ме е най-много страх? – гледа ме с разплаканите си очи, а на мен ми става леко смешно и малко тъжно и му отговарям:
- Не, се притеснявай, ти още не си в първи клас, аз там научих азбуката и както виждаш не прося по улиците … - увереността ми го успокои, но продължи с въпросите:
- Ти на колко години беше, когато знаеше азбуката?
- Бях в първи клас, когато започнах да я уча, така, че имаш време моето момче, ще я научиш не се притеснявай…- погалих го по главата и той се успокои съвсем, после си легна и заспа.
Аз се чудих дълго, кой ли му беше внушил такива мисли в главата, той не пожела да сподели …

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите