Как се оцелява без английски

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Настоящото писание, драги ми читатели, е лишено от конкурсни претенции – неговото подчертано хуманно намерение е да ви предаде дълбоко изстрадания ми опит, защото е възможно и сред вас да има задръстеняци, които да не са на „ти” с пустия му английски. И тъй като целта оправдава средствата, вероятно ще надхвърля както обема, така и пределите на учтивото ви търпение.
Прекрасно си съществувах без английски чак до 42-годишна възраст, но това рязко се промени, когато преди 20 години трябваше да пътувам до Норвегия, за да видя новородената си първа внучка. На всичкото отгоре и за първи път се качвах на самолет. От Варна излетях с едно раздрънкано анче, което пропадаше и се издигаше подобно на човек, прокълнат да живее в интересни времена, и на летище София бях окончателно втасала. Там се напъхах в търбуха на огромен ТУ за Амстердам и изобщо не ми беше ясно как ще стискам подлакътниците на седалката, защото вече имах мускулна треска, а и наличните ми молитви бяха на изчерпване. За мой късмет самолетът беше пълен с български моряци, които, уловили есоеса на пребледнялата ми личност, ми дадоха безценен съвет: да ям и най-важното да пия – колкото повече алкохол, толкова по-добре. Полетът мина наистина приятно и в следващия самолет – от Амстердам до Осло, влязох, потънала в завидна нирвана, която рязко бе нарушена от стюардесата – понеже мястото ми беше до един от изходите, тя ми заобяснява как трябвало да отворя вратата, ако кацнем аварийно. Макар и възнесена, успях да си задам трезвия въпрос дали мога да поема такава отговорност при нулевия си летателен опит, и си отговорих с твърдо не. На глас само казах, че нищо не разбирам, и стюардесата ме премести. Само след минути на английски си поисках чаша бяло вино, при което веждите ѝ се изстреляха на горния край на челото ѝ. Както и да е, дали поради неизбежното изтрезняване, или заради нещо друго, но в усещането ми за безгрижие се появи пукнатина, която се превърна в сериозна пропаст преди полета ми от Осло до Олезунд. Трябваше да чакам повече от два часа, никотиновият глад ме връхлетя със страшна сила и започнах да изтезавам двамата млади служители с искането да пуша някъде – рьойке, рьойке, рьойке на чист норвежки според собствените ми представи. Хич и не нададох ухо за обясненията им, изрецитирани на два езика, че това е невъзможно, и в резултат на балканския ми инат те ме натовариха на първия възможен самолет много преди часа на полета ми.
Връщането ми беше драматично – поради някаква грешка, но не по моя вина, излетях с огромно закъснение от Осло, което означаваше, че няма да успея за самолета от Амстердам за София. Друг полет щеше да има чак след три дни и компанията ми предложи да ме настани в хотел в Осло или в Амстердам – по избор. Опищях орталъка, че искам да си отида в България. Още помня как се влачех из амстердамското летище, разкъсвана от безнадеждност и въпроса какво, мамка му, ще правя цели три дена. Когато наближих съответния изход, слухът ми бе щастливо погален от гръмовното „Дайба мама ви педалска, дайба! Нямали бордови инженер!”. Представителят на БГА „Балкан” се беше запенил – самолетът не само че не беше излетял за София, ами изобщо не беше пристигнал оттам. Бога ми, това е един от моментите, в които с върховна сила съм изпитала спасителното величие на родното слово, както и на българската точност.
След три години отново летях за Норвегия, този път до Берген. На отиване всичко беше абсолютно окей, но тъй като в този живот трябва да има баланс, на връщане ми се взе здравето, разказа ми се фамилията и каквото още се сетите. От Берген до Осло пътувах с влак цяла нощ, там си бях направо вкъщи, защото намерих вагона за пушачи и дълго си бъбрихме с една норвежка на смесица от европейски езици. Когато пристигнахме, трябваше да хвана влака за летище Гардемуен. След повече от половин час лутане и обяснения, от които нищо не разбрах, успях да се кача на влака. Направи ми впечатление, че никой не ми провери билета. Слязохме и хората започнаха да пъхат някакви карти в един автомат и бариерата пред тях се вдигаше. Да, ама аз такава карта нямах. Останала абсолютно сама, с три куфара и огромна дамска чанта и навлечена като за Северния полюс – дълго палто от мериносово букле с ватирана подплата, сако от вълна и кашмир, вълнено поло, вълнен панталон и т.н., и вече плувнала в пот, напразно се опитвах да прескоча бариерата или поне да мина под нея. Преди да падна в бездната на отчаянието, ми прищрака да пъхна билета си в автомата – нъц, не ще. Пробвах с другата му страна и ура! Да, ама до полета имах само 15 минути. Летището се оказа огромно и пренаселено повече от пчелен кошер. Питах разни служители по гишетата на кой изход да отида, те просто ме отсвирваха. Когато видях, че имам по-малко от 5 минути, хвърлих куфарите в центъра на залата и изревах: „Хелп миии! Ай ем бългериън! Ай донт спиик норшк, донт спиик инглиш! Ай спиик бългериън енд рашън! Плийз, хелп миии!”. Народът замръзна, времето спря. И тогава импозантна мамаша в униформа на летището гордо и неумолимо разцепи тълпата като ледоразбивача „Ленин”. Каза ми няколко успокоителни думи, погледна билета ми, разпореди се по телефона, грабна почти целия ми багаж с една ръка и ме поведе. Няма митница, няма чекиране – пред самолета ме чакаше стюард, който взе куфарите ми, а след като се качих, видимо изнервените пътници не ме линчуваха, само въздъхнаха облекчено.
Но да оцелееш без английски в неговата Мека – добрата стара Англия, където всички смятат, че цял свят трябва да го знае, е не предизвикателство, а чутовен подвиг. Пропускам милостиво всичките си летищни перипетии и набързо ще ви разкажа как се изгубих за първи път – след него имаше още много пъти, но аз бързо обръгвам. Беше на двайсетия ден от престоя ми. Реших да зарадвам самотната си и многострадална душа с една английска бира, магазинът се намираше на по-малко от 100 метра. Бързо надуших бирата, но никъде не видях яйца, а ми трябваха. Продавачът – вероятно пакистанец, почна да ме насочва с жестове, както си стоеше до касовия апарат. Накрая ми кимна, че съм стигнала до мястото, но аз яйца продължавах да не виждам. Пак го погледнах въпросително, тогава той клекна, клекнах и аз и еврика, открих ги! Много горда от себе си, тръгнах обратно и по едно време се усетих, че въобще не зная къде се намирам. Насам-натам, накрая криво-ляво попитах за моята улица една възрастна англичанка, която си разхождаше песа. Тя много точно оцени пълната ми загубенящина и тръгна да ме води. Казах ѝ, но не от любезност, че кучето ѝ е добро момче – наистина беше такова, обикновено и най-невзрачните палета налитат да ме хапят, а този огромен звяр май дори ме хареса. Докато вървяхме, тя повтаряше: „Ооо, лост, дъра-бъра лост, лооост!”. Какъв лост, каква успоредка бе, жена, виках си, аз просто се изгубих, докато в един миг през главата ми не премина като мълния споменът, че някога, когато още гледах телевизия, вървеше сериалът „Изгубени”, а на английски си беше чист лост. Ето, Ганке, казах си, че и от блеенето в телевизора може да има полза.
С една половин англичанка, половин испанка, на всичкото отгоре и ревностна католичка, изпаднах в леко конфузно положение. Тя ме разпитваше за децата ми и от обясненията ми разбрала, че дъщеря ми има няколко съпрузи едновременно, при което почти получи културен и морален колапс. Надявам се ръцете ми, краката ми и лицевата ми мускулатура да са разсеяли недоразумението – заради душевното ѝ спокойствие, не за друго.
Признавам си, веднъж почти съжалих, че изцяло съм потънала в българския и изобщо не го вдявам тоя английски. Мъжът ми влезе в банката за някаква справка, останах да го чакам пред сградата. Мина наистина много време и си казах, че моят човек сигурно обира банката. И се ядосах не на шега, защото, ако бях шофьор, щях да докарам колата пред входа и да улесня бягството ни към сладкия живот, гарантиран от няколко огромни торби с пари, ама не съм. Докато се псувах, забелязах, че в мен се е втренчила една азиатка, застанала на другата страна на улицата. Тя пресече, закова се пред мен и на сантиметри от лицето ми каза с подчертано поверителен тон няколко изречения на английски. Сериозно подозирам, че ми е дала наготово отговора на вечния въпрос за живота, Вселената и всичко останало, ама пусто невежество от моя страна – ако поне го поназнайвах тоя английски, сега и вие щяхте да научите отговора, но не ви е било писано!

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 791

Много ми допадна стила ти на писане! Smile

Желая ти успех! Very Happy

ХуЛитер Записан(а): Dec 03, 2010 Мнения: 193

ХуЛитер Записан(а): Jun 17, 2012 Мнения: 228

Ей, Анониме! Не че не бях слушал нещо от тия неща, но ме съдра от смех. Дайба и ингилизкия дайба!

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

ХуЛитер Записан(а): Mar 07, 2017 Мнения: 38

Ох, още се смея с глас!Страхотно!

Ахаххахахаха, фаворит по лично изживяно и отлично владеене на ситуациите с корона от ирония ... Корона е от сърце, все си мисля, че чувството за хумор ни е от сърцето - сиреч с божествени гени Very Happy

Разумът е твърде сериозен, бих казала една обьичная зануда е акълът. А смехът е бохема и не влиза в схема Very Happy

сигурна съм, че сума народ се е представял къде, къде по-най по света, ама ръзказвачът в теб....ех. Голям мехлем си! Laughing

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

Хахааах, Анониме, припомни ми едни мои преживявания по Европата преди много години! Смях се от сърце! Very Happy

С удоволствие го четох Smile

)) Сетих се как един приятел преди ...много години определил среща на една чехкиня на морето: " Туморъл ин севън ай здесь " Smile

)
Веднъж в метрото плаках на твой разказ, сега пак в метрото се хилих на този.. Майсторски разказано.Има го и усмихването през цялото време - характерно за интелигентно написаното, и спонтанното прихване- с хвърлените на земята чанти и викът за помощ... Smile

) Ми...не всички го имаме оня чип за перфектния английски. Важното е човек да знае кога да извика за помощ. Smile

Ама не само поради съпричастност ми е фаворит тази творба в конкурса! Smile

С мен не се е случвало, но съм попадала на подобни ситуации в Англия. Smile

Поздравление и успех, Аноним!

ХуЛитер Записан(а): May 27, 2008 Мнения: 130

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите