IN MEMORIAM

Mateyna Nulis
6 часа ·
ДА СИ СПОМНИМ
ЗА ДОСТОЙНИЯТ И ДАРОВИТ
А Т А Н А С Л И П Ч Е В
/06.02.1951 - 06.02.2010/

Милениум

На ъгъла на “Скайлер” и една друга улица, за чието име вече не мога да се сетя, се кипреше контейнер за боклук. До него обикновено клечеше куче с обидени очи. От неизвестна порода и с неустановено родословие. Колчем го зърнех и изпитвах вина, ставаше ми кофти и гузно отбягвах обидените му очи. Друг път ми се струваше, че това са очи на уморен и предал се кон.
Странно усещане – хем кон, хем куче, някак не се връзва, но наистина е така. И нещо друго
имаше в погледа му – преодолян страх и мъничко любопитство, примесено с много тъга и разочарование. Значи, както вече казах, на ъгъла стърчеше контейнера за боклук, а до него лежеше кучето. По-късно се появи Фелини и кръсти животното с не съвсем българското име Амаркорд.
През всичките тези години, докато кучето лежеше с изплезен език до контейнера, на мен все ми се струваше, че то сякаш си мечтае за нещо. Не знам как ми хрумна, но започнах да подозирам, че мечтае за една съвсем обикновена кучешка каишка, от тези, дето ги продават по битаците.
Естествено, каишката трябва да си има и катарама, не да речеш нещо кой знае колко претенциозно и извратено – просто една съвсем стандартна катарама, която могат да си позволят само кучета средна ръка. Трябва да признаем, че Амаркорд не бе от най-честолюбивите улични псета, беше готов да се задоволи съвсем с малко, ама съвсем, съвсем с малко… нещо толкова малко, като, да речем, една най-обикновена кожена каишка, от тия, дето ги продават по битаците.
Виждал съм го как изпраща с поглед щастливо подтичващите кучета пред господарите си, виждал съм горчивината в очите му и смътната, подличка и дори недостойна завист, която се прокрадваше в тях, породена вероятно от усещането, че той самият не е от тяхната порода. Всички те бяха добре гледани, с лъскав косъм, изкъпани, сресани, напарфюмирани, някои от тях дори облечени през зимата в скъпи кожухчета, други с панделки, мънистени гердани, а по-свирепите и авторитетните – с внушителни намордници.
А той… е, той си бе един обикновен уличен пес, нищо особено, малко проскубан, лявото му ухо бе клепнало, а дясното бе изгризано наполовина от конкурент, с едното око почти не виждаше, пак в резултат на ожесточена битка, накуцваше със задния крак, който се бе схванал от мразовитите ревматични нощи, прекарани до контейнера за боклук. Освен това си знаеше, че мирише лошо. С две думи Амаркорд се чувстваше стар и нещастен.
И тогава се появи Фелини. Облечен с колоритна жълта риза на квадрати, овехтели дънки и сламено сомбреро, а върху ризата, макар че бе горещ августовски ден, беше навлякъл дълго черно палто, което стигаше някъде до глезените му. Фелини стовари вързопа с пресовани кашони на тротоара и въздъхна тежко. Сетне избърса потта от челото си с не особено чиста кърпа, отново въздъхна и подгъна колене до контейнера, после с видимо удоволствие опъна изморените си крака.
Чак когато запали фаса и дълбоко всмукна от миризливата магия, при което се закашля, забеляза кучето. Отпъди с ръка лютивия дим и впери сълзлив поглед в полегналото животно, което изнемогваше от жаркото слънце, дишаше тежко-тежко, а измършавелите му хълбоци нервно играеха в маранята. Гледаха се няколко секунди така, сетне Фелини извади краещник сух хляб от джоба на фамозното си палто, потупа с ръка по коляното си и рече: “Ела тук.” Кучето не помръдна, следеше движенията на човека с изплезен език и безизразни гуреливи очи. “Хайде, Амаркорд, ела тук, ще похапнем каквото дал бог.” И уличният пес, който за пръв път през дългия си живот се сподоби по толкова странен начин със собствено име, се надигна, шумно се прозя срещу слънцето, сетне пристъпи няколко крачки и доверчиво сложи глава върху коляното на Фелини.
Често ги виждах зиме и лете; Фелини буташе старата детска количка, натоварена с кашони към близкия пункт за изкупуване на хартия, а до него ситнеше Амаркорд, някак с чувство за достойнство го правеше и току-що осъзнато самоуважение, защото най-после мечтата му се бе сбъднала – имаше си собствена каишка, която не беше нещо кой знае какво, съвсем обикновена кучешка каишка, каквато имат кучетата средна ръка, от тия, дето ги продават по битаците.
Усещаше я на врата си, макар и малко чужда и непривична, хвърляше любопитен поглед към въженцето, чийто край бе вързан за количката, и макар че това въженце ограничаваше свободата му, Амаркорд бодро крачеше, като от време на време дори се заиграваше, обикновено щом зърнеше някоя по-засукана хубавица, изопваше предни крака и гордо вирваше глава, даже клепналото му ухо щръкваше като на млад и самонадеян любовник, а Фелини укорително клатеше глава: “Е де, Амаркорд, дръж се прилично.”
Или пък промърморваше: “Тези пусти жени ще ти изядат главата, приятелю.” Амаркорд едва ли разбираше нещо от приказките на Фелини, пък не му и трябваше – за пръв път през живота си той си имаше и име, и каишка, и господар, все неща, които го правеха равен с издокараните глезльовци, които срещаше по пътя си. Денем теглеше количката заедно с Фелини, а нощем я пазеше, да не я открадне някой добър познат.
В нощта, в която настъпваше двадесет и първия век, двамата посрещнаха Новата година до контейнера, Фелини предвидливо бе застлал тротоара с кашони, дори бе успял да стъкми нещо като заслон от дъските на старо канапе, което да ги пази от вятъра, така че леговището им стана по-уютно. Купи хляб, салам и ракия за себе си, и няколко кокала от съседната касапница за Амаркорд.
Добре си похапнаха, а Фелини пресуши бутилката за няколко часа, сетне дълго време гледаха към осветените прозорци на съседното заведение, където хората се веселяха и посрещаха Новата година. После кучето се сгуши в краката на стопанина си и скоро след това, и двамата се унесоха в сладък сън.
А късно през нощта внезапно застудя.
После заваля и сняг – кротко, тихо, както подобава в такава нощ. В нетрезвото утро мъж и жена се прибираха у дома. Снегът вече бе доста понатрупал, а край контейнера за боклук се чернееше някаква купчина, може би вързоп с дрехи или изхвърлен дюшек. Мъжът пристъпи няколко крачки и разтърка очи. Нямаше никакво съмнение – изпод шпертплатовите парчетии стърчаха човешки крака.
Наведе се и понечи да издърпа лежащия човек. Не го пипай, да се махаме, прошепна жената, после уплашено извика. Видя лицето на човека – абсурдно, гротескно, почерняло от студа. С широко отворени, обидени очи. Боже мили, та това е куче, изохка жената. К,во куче, ма, не виждаш ли краката, изръмжа мъжът, после се сепна, вторачи се в изцъклените очи и промърмори: ”Прилича ми на кон.” Кон в центъра на Варна, подигра го жена му, ама ти наистина се натряска тази вечер, казвам ти, че е куче, хайде да си вървим.
После, подтиквана от женско любопитство, се вгледа в лицето на мъртвия мъж с кучешките очи и дали така й се стори, но сякаш мярна в тях искрица неизтлял живот и може би съвсем мъничко обида.

Благодаря на всички онези, които не забравиха Наско през тия дълги 8 години без него!
Алби

Поклон!

ХуЛитер Записан(а): Aug 09, 2004 Мнения: 839

Уникално е! Съжалявам, че съм го пропуснал!

Много, много добър разказ! Благодаря за публикацията!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите