Между светлината и мрака - трета част от `Заветът на кана`

ГАЛЕРИЯ "АРТ МАРКОНИ"
И
Издателство „Фрувег”
ПРЕДСТАВЯТ

"МЕЖДУ СВЕТЛИНАТА И МРАКА"
Трета книга от историческата тетралогия „Заветът на Кана“
на
ХРИСТО МИЛКОВ

18.30 часа 06.02.2018 г.

Приятно съм изненадана, че обявената като трилогия „Зеветът на Кана“ се превръща в тетралогия. За мен това е знак, че и на Христо Милков не му се разделя с романа, а и най-вече, че има какво да сподели. Историческата тема в художествените романи е по-скоро импулс за напомняне, за връщане към героиката на корените ни. Независимо, че се опира на достоверни факти, тя използва празнотите и липсващата информация, за да запълни и изгради. Случващото се в съвремието ни не може да остави безразлични хората на духа. През изграждането на своите образи авторите изразяват своите идеали и представи за здраво съвременно общество и силна държава. Всеки е длъжен да познава историята си, за да не повтаря грешките на живелите преди него. Ние не сме началото на света, ние сме част от неговото многовековно съществуване. Безмислено е да заплащаме скъпо уроци, които дедите ни са заплатили с живота си. Липсата на силни личности в съвремието ни обяснимо препраща към епохи, в които тяхното съществуване е безспорно.
Две години след премиерата на втората книга, към своите читатели и ценители поема третата част „Между светлината и мрака“.
„Обичам светлината, защото ми
показва пътя. И тъмнината обичам,
защото ми показва звездите.“
Мотото, което избира Христо Милков за третата част от романа си, не е случайно. Българите са разпръснати и отново събират своята гордост, мъдрост и дух за да отвоюват свободата и земята си. Един много жив, интересен, изпълнен с динамика и напрежение разказ, плавно преминаващ в красиви описания на природата или в задълбочени разсъждения за смисъла на живота, за силата на духа и силата, която е над всички нас.
Ще споделя малък откъс, който е в унисон с позицията ми по един от актуалните за деня проблеми.
„Тенгриянството за нашите прадеди е присъщо тяхно възприемане на света. Храмовете за тях са били планините, планинските хребети и върхове, долините и реките в тях, широката степ и бръснещият вятър. Камък, храст, дърво, цялата природа – всичко се е смятало за живо. И човекът е знаел, че природата е по-силна от него. Той е силен, но тя е могъща. А ако се отнасял към нея уважително, то помежду им винаги съществува хармония...“
Христо Милков „Между светлината и мрака“ трета книга от „Заветът на Кана“

Ваня Маркова – галерия „Арт Маркони“

Обичам светлината, защото ми
показва пътя. И тъмнината обичам,
защото ми показва звездите.

„Под лъчите на залязващото слънце кедровият прът аленееше, като излят от мед, и ритмично се забиваше в гърчещата се сиво-кафява вода на блатото. Малка тясна лодка се плъзгаше по мазната каша, която покриваше безкрайната безжизнена равнина. От време на време, на пътя на лодката се изпречваха островчета земя, обрасли с непроходими гъсталаци, които се люлееха и трепереха, подобно на рехави възглавници от преплетени клони. На места се издигаха черните стени на камъшови гори, зад които се ширеха пространства, които можеха да поберат не един голям град, подобен на Балгх. Там живееха само птици, които гнездяха на многохилядни колонии. Всеки човек, който навлезеше макар и на петдесет лакътя в камъшовите дебри, не можеше да се върне оттам без божия помощ. В тях липсваха всякакви ориентири и нямаше нищо друго, освен черно-зелени шумолящи стебла и единични тесни протоци с мазно-проблясваща вода, коридори, които се пресичаха и разклоняваха в чудовищна паяжина, в която загубилият се бързо умираше от изтощение или страх и ставаше храна на безименните блатни мършояди. Това беше тресавището на Гур – огромен утайник на река Вахви-Датия, който с червения си език лижеше белия прибрежен пясък на Ворукаша. В самия център на тресавището се движеше малка плоскодънна лодка – единственият транспорт по тези места – управлявана от мъж във военни дрехи.
Човекът беше висок и слаб. Кожената куртка, с пришити към нея железни пластини, плътно обгръщаше широките му костеливи плещи. На пояса му висеше къс стоманен меч със странни животински инкрустации по канията. Тесните кожени панталони бяха протрити от многобройните нощувки на гола земя. Такива дрехи можеха да принадлежат на вòини-наемници от гарнизоните на Антиохия или Екбатана и откъде ли още не, след невероятните победи на Искандур, който беше оковал света от „стоманени крепости”. Войниците бяха навсякъде и по всички краища бяха еднакви, но лицето на човека в лодката не беше лице на наемник.
Наемниците нямаха такова високо чело, преминаващо в сферически гладката повърхност на абсолютно гол череп. Не притежаваха такова застинало, високомерно изражение на лицето, таящо в себе си силата на превъзходството не на меча, а на разума. Нямаха такива очи...”
Из Предисловие на "Между светлината и мрака", автор Христо Милков, художник Пламен Монев, Книгоиздателство "Фрувег-ПЗП" – Варна, оформление Емил Спасов, 20.12.2017 г.

Tisserand.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите