konkurs
Модератор
![]()
Записан(а): Mar 05, 2006
Мнения: 1152
|
 Въведено на:
06 Фев 2017 16:33:24 » За мрънкането като изкуство |
  |
Вярвам, ще се съгласите, че мрънкането за щяло и нещяло може да бъде много досадно. Но има хора, като моята приятелка Еми, които са развили и възкачили мрънкането до неподозираните висоти на изкуството. Светът е създаден, само за да може Еми да го измрънка и сигурно само нейното мрънкане кара тази Земя да се върти – все още.
Още първият ни телефонен разговор за деня започва с нещо като сводка за нейния сън, или по-точно как тя не е успяла да мигне, защото: /тук има няколко версии/ При първата позата й й е била неудобна, възглавницата я убивала, ръката й изтръпвала, но тя не смеела да помръдне, за да не събуди Пенчо. / това е многострадалния й съпруг/. При втората Пенчо променил мелодиката си на хъркане и тя го събудила, за да го пита дали не умира, той отговорил отрицателно и пак заспал, а тя до сутринта е наблюдавала ритъма му на хъркане. Разбира се, Пенчо е здрав колкото и всеки друг, но понеже синът на Еми отдавна е женен и живее далече, предполагам, че Пенчо по съвместителство играе две роли. Има и модификации, в които Еми е заспала само за 20 минути, но сънувала такива кошмари – бистра вода, представяш ли си, а това е много на лошо, кой знае какъв крив ден ще бъде днес и ето, шефката й кимнала за добро утро, но някак студено. Учудващо е, че ако водата е мътна, пак е на много лошо – сигурно печатна грешка в съновника.
Вторият ни разговор обикновено е на битови теми – само да ти кажа, че онази чанта, спомняш ли си, дето си я купих онзи ден, ми е прекалено голяма( малка) и нищо не мога да си намирам в нея, а знаеш ли колко е ужасно. Незнам – аз имам една чанта от пет години и чудесно се разбираме с нея.
Третият разговор е за колежките, работата, която просто е невъзможно да се свърши, шефката, която вечно се заяжда и т.н. Естествено, ако на този фронт няма нещо подходящо, винаги можем да обсъдим времето – то никога не е правилно – или е извънмерно и апокалиптично горещо, или е такъв кучешки студ, че крайниците ти се вледеняват и е късмет да дойдеш жив на работа. Тук успявам да вметна, че зима е – нормално е да е студено, но това някак не спира потока на мрънкане.
Обаче истинското развихряне на Еми е при вечерния ни разговор – Еми страда от някакви тайнствени болести, почерпени главно от интернет, които нито един лекар в България не е достатъчно квалифициран да й открие. Ето защо монологът започва истерчино – ох, чакай да ти кажа какво ми стана преди малко – изтръпна ми левия крак и дясната ръка, сърцето ми се качи в гърлото, пръстите ми изстинаха, а езика ми се схвана – това опасно ли е, дали не правя инсулт или инфаркт, кажи, че няма да умра, то аз не се страхувам да умра, ама за Пенчо кой ще се грижи. / Тук винаги си спомням онази 90 годишна баба, която казвала на снаха си –„Снао, снао, ти убаво ме гледаш, ама ти като Умреш, кой ще ме гледа?”/ Следващият половин час минава в успокояване и разнищване всеки симптом поотделно – интересно как й се е схванал езика, като не мога да се вредя за реплика...
Но ето вчера какво се случи – обади ми се Еми за сутрешния си здравен бюлетин и се оплака какви тръпки пронизват цялото й тяло и как сигурно е пипнала Ебола.
- Еми, това е начало на грип вероятно – минава леко, аз го изкарах миналата седмица.
- Така ли – учуди се Еми – била си болна и аз нищо не съм разбрала? Ами ти въобще не си мрънкала? Трябвало е да мрънкаш повече!
Та питам се, приятели, дали ще мога да се науча да мрънкам или това си е някакъв ген, който съм пропуснала. Не ми е за друго, ама хубаво е да се знае, че и аз имам проблеми. Няма само другите да имат, ама ха! Е, никога не е късно – докато дишам, надявам се, ама с тази позитивистична нагласа май съм далеч от изкуството на мрънкането. |
|
|
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 349
ХуЛитери: 1
Всичко: 350
Онлайн сега:
Позитивчик е оле! Дрругото е олеле!
