Зимна поезия

И пак Смирненски:

Зима

В полунощ по стъклата девица незрима
е докоснала с шепот уста –
по стъклата дъхът на безцветната зима
помразен е в сребристи цветя.

А след пир, а след звън пак самотен и бледен
приюти ме безмълвна тъма
и под черно крило угнетен и приведен,
препрочитам далечни писма.

И възкръсват пак празнични приказки чудни,
незабравена химна звучи
и преплитат над мене лъчи изумрудни
опечалени морни очи.

Но в света любовта е усмивката сетна
на поронена златна звезда
и проблеснала, гасне над нас мимолетна
с огнелика предсмъртна следа...

И напразно редят се миражите тленни,
призовали назад пролетта –
в полунощ по стъклата блестят помразени
сребросини бездушни цветя.

Христо Смирненски

Какъв богат речник, каква стилистика използва поетът!

ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА

Върху смъртния одър на престъпленията си, покрита презглава с одрипялата многоцветна завивка на национализма и демокрацията, старата буржоазна блудница зъзне й тръпне под мразовития лъх на своята политическа зима. От изток до запад, от полюс до полюс земята е скована от остър финансов и икономически студ и върху ледовете от замръзнала човешка кръв скъпотията и гладът развихрят своя смъртоносен валс. С хиляди камшици на безработицата те гонят пред себе си бездомните и гладни тълпи н шибат, безмилостно шибат посинелите, кървави меса. А над локвите кръв, над топлите още късове човешко месо се втурват безчислените гарвански ята на спекулацията и вечно жадното за кръв златно чудовище протяга пипалата си... Барометърът на валютите предвещава все по-голям студ, все по-страшни страдания.

И ето: над Париж и Лондон виснат тежки оловни облаци, над Рим ехти снежна виелица, из безкрайните лесове на Индия, край бреговете на Нил бродят страшни урагани, буря гърми из Мала Азия, а в Берлин — на север в Берлин — разбунени вихрушки на изгладнелите тълпи се втурват към складовете и магазините. Сковани от репарационен лед, зашеметени от постоянни вихрушки, одрипелите рицари на демократична Германия бледнеят и тракат зъби при вида на всеминутно надигащата се мрачна сянка на глада. И хвърлят те срещу нея снежни топки, за да прикрият своята безпомощност и да постоплят собствените си смъртно изстинали членове. Затова пък срещу гладните тълпи поглеждат черните очи на картечниците, пушките и танковете.

Австрия, Полша, България и много други млади полудевственици прибират и свиват посинелите си крака под маркизетните рокли на своята тъничка валюта. Унгария кърпи с кървави парцалчета старата мантия на Карла — нещастния този Карл, който не взе нито един урок в новото училище на историята и който, въпреки зимните студове,не разхлади разгорещената си глава... Но кралете имат глави само за да слагат върху тях корони и само на гилотината те си спомнят, че главите им са човешки...

Еднички Швейцария и Америка са постоплени от дебелите шуби на своите франкове и долари, но по устните им съвсем не грее усмивката на доволството. Първата се изпотява съвсем не здравословно, а втората щастливка е толкоз сгорещена и задъхана, че става нужда да се разхлади, като хвърли в океанските води хиляди тона с храни, стоки и вълна — престъпно средство за продължавание господството на богатите и жалка надежда, че напластената през войната икономическа мас няма да стане плячка на жълтокожата и хищна съперница.

— — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — —

Зима! Страшна политическа зима, която сковава всички жили на земята, всички жизнени сокове и в снежните виелици на която бродят ята от гарвани и глутници вълци. Зима, която ще накара човечеството по-скоро да поиска огненото слънце на новата пролет.

Христо Смирненски

Януари

Времето – вълче,
оголено.
Ледът – насечен
с топора.
Хрътките душат небето,
спускат се,
скачат отгоре му.

Скимти снегът
на дръвника.
Теслата лющи борина.
И се пързалят викове...
Превалят, чезнат хората.

Огънят – над керемидите.
Върху снагата варосана
шават нагъсто рибите,
удрят се в сенките боси.

Бясната жар в пазвата,
с корава длан очукана,
гори и нацепва хляба.
Дърво и камък се пукат.

Виното
гази до пояс.
Лъсват оголени зъби.
С нокти подпират вратата
вълците – таласъми.

Елена Деянова

Декември

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
настръхналите граждани –
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата – разголени.
Пейзажът – настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.

Мария ДОНЕВА

ХуЛитер Записан(а): Sep 01, 2004 Мнения: 104

Сняг

Какъв пейзаж, каква невероятност!
Като насън - безкрай вали снегът...
Да тръгваме - хвани ме за ръката
и ме води по хлъзгавия път,

помагай ми през преспите да мина,
когато се подхлъзна - ме вдигни,
открий посока в снежната пъртина,
ако пропадна - ти ме измъкни...

Но ти си тръгваш сам през белотата,
аз знам защо (то все ще ме боли) -
гласче по телефона казва:
- Тате,
ела си бързо - виж, снегът вали!

Венета Вълева

СНЯГ

Радостният снежен пух
вън покриваше балкона,
но във този миг дочух-
звън! И вдигнах телефона.

- Ало!- някой изрева-
Ти ли си, гадино мръсна?!
И веднага след това
връзката ни се прекъсна.

Нагрубиха ме така,
А пък не, не се обиждах.
Със слушалката в ръка
пътя си изминат виждах:

Никого не съм убил,
никого не съм подлъгал,
никого не съм следил
с нож в ръка зад някой ъгъл...

Кой ще бъде? Няма кой!
Сбъркал ме е с друг човека!
А снежинките безброй
вън се стелеха полека

и аз чувствах се сред тях
като тях далеч от злото
и от тихия ми смях
стапяше се на стъклото

малко, нежно колело
сред рисунката сребриста.
Дявол, хубаво било
съвестта ти да е чиста!

Валери Петров

Smile

ХуЛитер Записан(а): Nov 02, 2005 Мнения: 38

ЗИМА

1.
Аз съм губещият (най-бързото действие
за приближаване към теб). Инстинктът ми
за поражения е толкова силен, че често
не дочаквам римата. Напускам всички,
които искат да останат с мен, когато си
тръгвам, Напускам временния си нрав,
Напускам теб. Защото колкото повече
загуби оставя след себе си, толкова
повече приближени към теб ще има. Вчера
те търсих край зимните игрища; по тенис-
корта двама играеха ожесточено с жълта
топка на бързи изгреви и залези: беше
мъртво като блян – навред се ширеше. За-
щото мен ме няма в ничия игра, аз съм
губещият. аз съм онзи, който знае, че ти
си всички зими изведнъж.

2.
Нищо по-различно от стените срещу мен
Отразени по прозорците на този Сняг зелен
Който пада и се скланя срещу София така
Както глагол със съществително в потока на речта
Нищо по-напразно от това да бъда тук
Да отхвърлям мисълта, метафизичният й студ
И да слушам как листото, скрито в някой зимен клон
Шумоли: току-що смачкана хартийка от бонбон

Днес е вторник, февруари, няма лоши новини
Същите мъже минават покрай същите жени
Някой среща някого и кима два пъти едва
Нищо по-различно днес не произлиза от това
Някой сяда в нечий бар, Да, борсите отчитат спад
Същите са рибата и ножа, и цветята за обяд
Някой губи своето с един-единствен пейзаж
Слънчицата от урина върху зимния чаршаф
Някой нещо не разбира, някой всичко тук чете
Друг отива някъде, се връща – накъде

Нищо по-значимо, нищо по-различно днес
Любовта у мен се движи като тежка, тъжна смес
Гледам глупаво стените, и – зелените стъкла
После слушам климатика както пролетни поля
Нищо по-различно, нищо по-напразно тук
Сякаш цяла зима пия бирата на някой друг

3.
Цяла зима ходя без палто,
защото студът Си Ти.

Васил Балев

ХуЛитер Записан(а): May 06, 2006 Мнения: 14

За снежната нощ

Бели точки борят се
в радостен рояк.
Пълен е прозореца
с пухкав нощен сняг.

Ту трамвая, ту такси
светва с ярък знак,
но след туй е тутакси
само сняг и сняг!

Само сняг и в него ний двама,
само сняг и други да няма,
само сняг и нежност голяма,
само сняг!

И мълчим ний, влюбени,
в синкав полумрак,
сякаш сме загубени
в бели преспи сняг.

Ах, светът дано не ни
смачка с грозен крак!
Ний сме две подгонени
пухчета от сняг.

Само сняг и в него ний двама,
само сняг и други да няма,
само сняг и нежност голяма,
само сняг!

Валери Петров

(За пиесата "Сняг")

ХуЛитер Записан(а): Nov 03, 2009 Мнения: 74

Сняг вали, сняг вали.
И протягат се цветята
към рояка зад стъклата
в млечноснежните мъгли.

Сняг вали. И смут, брожение.
И се втурват, и летят
стъпалата разкривени,
кривналият кръстопът.

Сняг вали, сняг вали.
Сякаш падат не парцали,
а тъй както в кръпки цял е,
сводът ще се строполи.

Сякаш днес като чудак
там отгоре, от балкона,
в криеница небосклона
слиза на земята чак.

А пък дните си летят.
Коледа кога отмина,
и на Новата година,
гледай — иде й редът.

Сняг вали, от бял — по-бял,
с тоя темп, в мъгла такава,
с тия стъпки, тъй ли вял,
или силно завалял
и животът отминава?

И годините ли в бяг
се застигат — като сняг
и слова в стихотворение?

Сняг вали, вали, навял,
сняг вали и смут, смущение:
в минувача побелял,
удивените растения,
кръстопътя в преспи цял.

Борис Пастернак, превод от руски Кирил Кадийски

Защото струва ми се имаме нужда от могъща вълна кокичета...пък и кокичево време е, навсякъде са! Smile

***

Вдъхновена творба е кокичето.
Как изваяна е белотата му!
Подозирам, че то е зеница,
през която ни гледат отнякъде.

И цвета му – присъда на мъртвите
над света ни приемам безропотно.
Да признаем пред себе си – всъщност
няма нищо по-бяло в живота ни.

Напоследък натрапчиво мисля:
ако някоя вечер целебна
се покрие земята с кокичета
може би ще осъмнем спасени.

Димитрина Баева
”Силуети на лодки” 1990 г.

Възхвала на кокичето

Скочи из свойта зима ти!
Взриви я с тънкото си тяло.
Включи ме в скока си, расти
зелено и до болка бяло!

Расти не утре, а сега!
В снега с атаки поривисти.
Вдигни ме строго над снега
с тризъбеца на свойте листи!

Преди най-първата трева,
в часа на тая зима дива,
учи ме как леда с глава
сияйно нежно се разбива.

Единствено - расти сега!
Сега вдигни се ти веднага!
Ти срещу моята тъга
скочи със блясъка на шпага!

Христо Фотев

***

Не си ти по-могъща от кокичето,
от кратката му сребърна съдба.
В коя треньорска школа се научи то
на воля - и класическа борба.

Ах, във мига, когато ние хората
повярваме завинаги в снега
и в ужаса - повярваме на твоята
арктична диктатура... Във мига,

в нощта на алкохола и цигарите
едно внезапно, атлетично "не"
се вдига и взривява тротоарите
с трогателно-зелени рамене.

И ти си победена... Как научи то
най-крехкото - класическа борба?
Не си ти по-могъща от кокичето -
сестричето ми нежно по съдба.

Христо Фотев

СЛЪНЦЕ В СНЕГА

Някой тихо оттам, от високо душата си сипе.
Бяла радост вали и затрупва земята.
Ще умре този свят на любов и на сняг
ненаситен.
Луда младост над тебе лети и се мята.
И се спира по мигли и устни –
най-красивият брод помежду ни.

Моя бяла усмивка събудена
от целувката топла на зимата.
Ти си просто щастливо измислена
под небето бездънно и щедро.
Слънце мое във пряспа търкулнато!
Топъл сняг, светлина и любов.
Как внезапно със теб се оказах
в този приказен, снежен алков*…

Снегопадът! – този нежен издайник.
Ласка бяла и обич безкрайна.
Снегопадът! – Съдба. И загадка.
А от бялото чудо на зимата
пак изгрява душата ти златна.

Бяла обич и бяла раздяла.
От високото тук долетяла.

Иван Ставрев

* легло, ложе ( alcôve)

КОКИЧЕТА

Попива
зимната градина
в дъжда и свети...
На косъм сякаш се крепи
небето.
И тази крехка белота
все там ме връща ...
Кокичетата никнат в мен,
покриват къщата…
Трептят звънчетата отвън.
В мъглата дива
на късове се разпилях,
но пак съм жива.
И с всеки дъжд,
и с всеки сняг
тук се завръщам
да гребна
шепа сипкав смях
за огън вкъщи.
И само къщата, и аз –
сами във тъмното,
берем кокичета в нощта
с луната пълна.
Където спомените спят,
растат кокичета.
И всеки дъжд,
и всеки сняг
на мен приличат.

Елена Деянова

Хелмут Бергер

Ноември е и с дребни хитрини залъгваме следобеда.
И като стока в магазин - излизаме от мода.
Сред платове, часовници, бельо и мебели неподредени
в екрана на витринното стъкло се чекнат голи манекени.
По парапетите - врабци... Защо не отлетите в странство?
Сега не струва счупен грош безсилното ви постоянство.
Край калните подметки и палта мотае се живота ни.
По улиците тропаме
и шляем се безропотно.
Ноември с мързеливите души отива с нас на кино...
Там Хелмут Бергер ще ни утеши за час и половина.
Ще зяпаме с балкански интерес американеца от Швеция
и той накрая ще умре. До другата прожекция.
Очакват ни софийската мъгла и сводничещи лампи
и ние ще усучеме тела из русолявите им лапи,
нощта ще се измачка, ща заври от пот и от пъхтене,
докато най-накрая съберем пари, за да възкръсне Хелмут...
Ще дрънкат скандинавски студове в междусезонната ни касичка,
а ние ще се гаврим с богове - за няколко петачета.

Георги Рупчев

ДАЛЕЧНА ЗИМА

Салваторе Куазимодо

Копнеж по твойте светли длани
на огъня във полуздрача;
ухаеха на дъб и рози;
и смърт. Далечна зима.

Врабците търсеха просото
и се превръщаха на сняг.
И с думите бе тъй. Проблесне слънце,
изгрее ореол на ангел,
а после пак мъгла, дърветата и ние,
превърнати на въздух в утринта.

превод: Драгомир Петров

БЯЛА ИГРА

Защо ли снегът заваля полегато,
защо ли поляга на люлка от злато,
защо ли сънува най-бялото бебе
и пръстенче сребърно дава на тебе?

Защото е сняг... А снегът е направен
светът да изглежда замаян и равен.

Защо ли снегът е разцъфнала пяна,
с която косите измива си мама?
Защо ли снегът е душата на братче,
защо ли е пара и ледено влакче?

Защото е сняг... А снегът е картина
с врабец, който пръска ориз над комина.

*****

ТЯ ПОСРЕД ЗИМАТА

Загърната в синия шал
прилича на боровинка -
снегът е толкова бял,
че от него прехвърчат снежинки.

Николай Милчев

Елегия за снега

На Александър Петров

Могилите, загърбили снега,
и вятърът в прегракналите жици,
и гарванът – макар да не е птица,
а буца бедна българска тъга –
където да погледна, все съм аз.
Каквото и да чуя – все е мама,
макар да е прегърнала баща ми
отдавна под пресъхналия бряст.
По устните потръпва “Отче наш!”
и се възнася в белотата димна.
Додето поглед стига – все родина,
а я наричах глупаво “пейзаж”.
Сега стърча сред нея примирен,
с надеждата за някой ден отсрочка.
И гарванът подскача – жива точка
на черновите овъглени в мен.
Снегът скрипти като разсъхнат под,
опънат нейде досами небето.
И нито звук, ни знак оттам, където
изчезна вече толкова живот.
Рояците на белите пчели
се вият и ни обинтоват бавно.
Вали спокойно, светло, православно –
от Мухово до Пазарджик вали:
засипва всичко в някакъв захлас
и всичко чезне в месивото зимно.
И вятърът въздиша: “Сине…сине…”
И пак въздишка: “Аз съм, мамо, аз!”

Елегия за снега

…И старееха без изненади
благородните наши сърца…
От красивите звездни ливади
полетяха рояци перца -
някой празник ли в рая се случи,
някой ангел ли просто сгреши
и вратите му днес не заключи?
Цели сонмища гладни души
се снижават насам и
връхлитат
премалели в сирашкия мраз…

“Заприлича на коледна пита,
скъпи мои,
животът от вас!
Как глада ви небесен да храним
от ръката на земния глад,
като тук и за нас не остана?
По-добре си вървете назад!”

…А всесилното бяло пристъпя
и засипва сърдечния праг -
по челата на сенките скъпи
слага кръстове късния сняг

…

И валя, и валя,
и залости
и уста, и сърца, и врати.

И как глас се не чу:
“Бог да прости!”
И мълчахме.
И Бог не прости.

Иван Есенски

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите