LATINKA-ZLATNA
ХуЛитер
Записан(а): Jun 25, 2007
Мнения: 1372
Място: ЛОВЕЧ
|
 Въведено на:
19 Яну 2017 02:32:51 » Новата преводна двуезична книга на Латинка-Златна |
  |
Уважаеми, приятели, излезе от печат преводната ми двуезична книга „Любов, пресъздадена в тишина” на македонски и български език от поета Ристо Ячев, Република Македония.
Превод и редактор – Латинка-Златна;
Корица и графичен дизайн – Валентина Йотова;
http://yotovava.blog.bg/photos/107205/original/cover.jpg
Биографични данни за Ристо Г. Ячев
РИСТО Г. ЯЧЕВ
Ристо Г. Ячев е роден на 15 май 1942 г. в с. Долно родена, Воден, Егейска
Македония. Завършва Филологическия факултет в Скопие. Работил е като редак-
тор-коментатор в МРТВ.
Поетът, писателят, разказвачът, драматургът, филмовият сценарист,
антологистът и любовният лирик Ристо Г. Ячев присъства в македонската
литература повече от петдесетина години. Той е представян в антологии на
руски, немски, турски, шведски, английски, полски, италиански, словашки, чешки,
румънски, испански, унгарски и албански език и е издаван в специални книги на
словенски, сръбски, хърватски и английски език в повече от тридесет страни в
света. Първата му стихосбирка „Кавал и магия” се отпечатва в 1967 година.
След това от перото на Р. Ячев излизат следните книги със стихове: „Смъртта
на ангела” (1968), „Маслинови гори” (избрано; 1968 – първо издание, 1969
– второ издание), „Подземни сенки” (1973), „Димна планина” (1974), „Болна гра-
дина”(1976), „Чисти извори” (1979), „Горница” (1984), „Ангел над Христовия
гроб” (избрано; 1991), „Каменна възглавница”(1992), „Смъртни песни”(1994),
„Заточеник на мрака” (двуезично – на сръбски и македонски език; 1996), „Ве-
лестовски нощи” (1996), „Вакъфска земя” (стихотворения; 1997), „Примка”
(избрано; 1998), „Жадна нощ” (2000), „Белият светец” (2003), „Студен мрак”
(2005), „Думи и сълзи“ (2007), „Под златната гора” (2009), „Подреждане на
времето” (2011) и „Помня” ( 2013).
Съставител е на: „Антология на македонската поезия – единадесет века”
(2005), „Антология на македонската поезия – двадесети век” (2009 – българско
издание; 2011 – хърватско издание) и „Скопие – позлатена от любов” (2013).
Публикува и проза: „Вечерни ветрове” – повест (1972), „Кукла”– роман
(1991), „Яков” – роман (1993), трилогията „Пътят на ангелите” (1996), „Мои-
те мечти” – трилогията пиеси (2000), „Алексей” (2001) и „Синът на свещени-
ка” (2012).
Превежда от сръбски, хърватски, словашки, чешки и полски език. Получил
е следните литературни награди: „Студентска дума”, „Кочо Рацин”, „Стале
Попов”, „Златно перо”, „Нарцис”, „Григор Пърличев”, „Ацо Шопов”, „Братя
Миладинови” и Голямата международна награда за литературния
си принос от „Мелнишките вечери на поезията”.
Стихове от Ристо Ячев
ЛЮБОВ, ПРЕСЪЗДАДЕНА В ТИШИНА
Когато нашата любов се превърне
в тишина,
в нейна чест звездни снежинки
ще се налепят върху лицето на земята.
Тихо една нежна билка ще ни замени,
ще изчезнем в сянката без бъдеще,
като ангела, който се опитва да остане
в полуразрушената църква.
Когато нашата любов се превърне
в тишина,
ще изчезнем като две пеперуди
под жълтия хайвер на Луната.
НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВЯ
Никога няма да те забравя,
въпреки че окото ти е изкован бисер от сълзи,
въпреки че сините ветрове в пясъка те заровиха,
въпреки че над теб минават временни сезони,
под тебе гние цвете; блажена маслинко моя,
никога няма да те забравя.
Някога, когато месечинката за първи път погледнала сърната,
червеният вятър влязъл в твоята есен,
търсейки под стряхата на лозата сянка;
на небето се люлееха звезди, като златен портокал,
ти бавно отваряше гъстите мигли,
а от тях светеше недоволство,
любов, която никога няма да забравя.
И днес, както в този ден, звънят камбани.
Веднъж ще потънат всички разбудени нощи.
С мен ще потънат зелените склонове
във води черни, там
ще слушам твоята неповторима песен,
по лицето ти пак ще капят пролетни роси,
защото ще се закълна, че никога няма да те забравя.
ЩЕ ТЕ ТЪРСЯ
Ако не те срещна
във фалшивата градина на този свят,
в някои кристални води като бадемов цвят
в една непроходима, отхвърлена нощ,
в някой тъмен вилает, в някой оглупял ден,
ще се успокоиш като есенно откъснат лист
на полунощното слънце.
Ужасната птици ще изчезне тихо,
само някой подземен плач
ще говори с гробен аромат, ще заглуши крачките,
в мрак ще просъска намръщена змия,
а аз, вместо напитка, сърцето си ще пия.
И тогава не знам дали ще осъзнаеш, ти скъпа,
ти клета,
че ни минаха годините като старите пари.
Аз пак ще те търся, аз трябва да те намеря
и да загубя себе си. И дума не ми трябва,
когато търся този хребет; тази неизвестна вечер,
като есенна река, която тече подземно
и плахо, пътувайки през празната страна,
в която ти си вълшебен мехлем на моята рана.
Вярвам, че в някой ад между съзвездията от сълзи,
с бяло сребро ще те срещна,
където смъртта е като празник тлеещ
в душата;
с изгорелите години, където гърмят
горчиви семена, където лудува рис
зад дива кухина. Горчива сълзице, там
трябва да намеря своята следа
като лунна светлина,
като лудо море, което постоянно е загледано нагоре,
където търсейки те аз ликувам о, моя
неизлечима тежка тъга!
А ако не те намеря, в името на нощта,
ще затворя деня в мраморен храм
и ще поискам твоята тънка, звездна снага,
лудуваща като сянка, или сърна,
през кристалните езера на подземието.
Ще те търся, скъпа моя, ще те търся!
ДА МОГА
Да мога само един миг, като собствено цвете,
под клепачите си да те запазя
в моя тъжен поглед;
макар в съня си да те видя,
благият ти глас да помилвам,
мисля, че няма да бъда
превит,
изгубен,
уплашен.
Останаха ми само тъгата,
ветровете,
озвученото море
и изречените думи, които нощем пиша,
и знам, че някога ще бъдат преписвани
в спомените на влюбените момичета.
Мила, вечер искам да те любя,
а сутрин те търся между мълнията на летните води,
но тебе те няма, за да ти се отдам смирено,
въпреки да знам, че сега ти си може би тревица,
може би си водорасли,
или фея от Северната гора.
Аз ти се предавам; разумът ме оставя,
напускат ме силата,
мисълта
и съня.
По месечината се влача като пияна сянка.
Вероятно всекиму е ясно,
че съм разголен,
че съм изоставен,
и че нямам нищо, и че нямам нищо.
Да мога под клепачите си да те запазя,
макар в съня си да те виждам,
благият ти глас да помилвам,
мисля, че няма да бъда такъв, какъвто съм.
ЩИПСКА ЕСЕН
1.
Не ги искам спомените, нито есенните дни,
но това беше една есен, една топла есен.
Лозята бяха обрани, преселниците напуснали.
През Сушево, като крайцери, минаваха последните мравки.
Беше есен, а бяхме млади...
Ти срамежливо си прибираше дългата коса,
а аз най-сериозно мислех, че се усмихваш от съня,
а ти разказваш за леля Люба,
за партарстката фурна, за балканската война,
след това те кръщавам и ти ми отвърна с целувки.
Беше есен и движението ухаеше в природата.
А аз се перчех край теб.
Ти показваше на моста, откъдето се люлееше бродерия
от тайни знаци,
показваше с пръст към парка,
където винаги като мъгливо видение стоеше
едно момче, едно красиво момче.
Тогава мълчах и търсих твоите устни,
които ухаеха на зрели ягоди, очите,
гърдите като топлина върху камъка,
а беше есен и лозята бяха обрани,
и птиците напуснали.
Беше есента, когато поисках да те запазя за себе си,
като слънчево колие,
като рядко сънувано пустинно цвете,
като рядка овошка.
Но ти ме посети само
с леки стъпки и като в оазис
запали огън в моите безсънни нощи.
Не знам, може би, защото е есен
и защото се топят бели светкавици,
и меки звуци край паметника в парка,
аз си спомних как дойде много късно
в една студена нощ, в една нощ,
пълна със съсирена мъгла,
над Щип падаха гръмотевици и светкавици неистово,
дойде със зеления, момински, растителен плач,
дойде в моето измъчено царство,
а аз те нарекох царска дъщеря и мечтана фея,
нарекох те мой златен пръстен,
но тогава, ех, тогава разбрах, че е счупен моят
кавал и че е заминал моят последен влак.
2.
Чакам. Беше нощ, преди Нова година,
когато помирисах твоите увехнали цветя,
бяхме ти, аз и мъгливият силует в една нощ,
в нощта преди Нова година,
в един ден, в един час, със синята смърч
около шията в мъртвото време на нежността,
бяхме в една топла есен,
в Щип,
край учителската стая.
3.
А след това настана зима, дълга и суха зима.
Вдовишко чувство имаше зимата
А аз чаках, чаках,
минават есени, минават зими,
а в мене, като спасение, останаха сватбеният път
на звездната и копнееща любов,
гнилите зъби на нашия пиян възпитател,
старата сграда, цветните доби,
меките ти коси, голите лехи,
зрелите бедра, разсърдената роса
лудите дъждове, есенната сивота,
цъфналите мълнии, моята силна любов
и винаги сухото корито на Отиня.
О, не искам спомени и есенни дни,
но това беше една есен,
една гореща есен под мрежи от мълнии,
когато събирах закъснели цветя за твоите дълги коси
по времето на моята голяма любов, без любене.
4.
А понеже не ги обичам спомените и есенните дни,
всеки път, когато мисля за теб,
си казвам защо да не ù го кажа,
въпреки че сме две купи сено на два синора,
сухият вятър и днес ме оплаква през нощта,
че все още над Щип падат мълнии,
а в Сутлакот расте онази детелина без четири листа,
където някаква чума събори колибите;
в дола в някои времена,
в някои сезони, където събирам охлюви,
както някога, където се разлива пясъчният дъжд,
а в Попското лозе все зеленее онази перуника,
като сърпа на месечината,
оглеждайки се в спокойните води.
О, кога ще се разлистят жегите? В Сушево
се надпреварват бръмбарите и шарените пеперуди,
тихо се надпяват славеите, хей гиди славеи,
като в онова време, когато
красивите моми слагат на ушите си по две аленочервени череши,
две снежни сълзи, като две болки,
като твоите две клетви.
Но и колкото да не искам спомените и есенните дни,
в мен се върти някакво безпокойство,
и те търся
в паметта си,
като единствено време,
хей пусто трудно безвремие. |
|
|
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 693
ХуЛитери: 0
Всичко: 693
