Мишел Онфре, Гастрономическият разум и Хедонистичният ангел

Напоследък се улавям, че искам да забавя темпото когато се храня, искам да се откажа от лошите си навици...и правя усилия, макар и не достатъчно. Оправдавам се с времето, в което съм живяла и че по-скоро е било проблем какво въобще да се яде, а подбора е бил невъзможен...Точно това е опростачило вкуса ми за съжаление и сега много трудно наваксвам пропуснатото...Книги като тази, могат да бъдат както стимул, така и голямо разочарование от откритието за себе си... Laughing

[quote="Markoni55"]Напоследък се улавям, че искам да забавя темпото когато се храня, искам да се откажа от лошите си навици...и правя усилия, макар и не достатъчно. Оправдавам се с времето, в което съм живяла и че по-скоро е било проблем какво въобще да се яде, а подбора е бил невъзможен...Точно това е опростачило вкуса ми за съжаление и сега много трудно наваксвам пропуснатото...Книги като тази, могат да бъдат както стимул, така и голямо разочарование от откритието за себе си... Laughing

[/quote]

Так точно, Ваничка... но комент. Smile

Иначе казано, Авторът е нов философ...но има още хляб да яде, както се казва... Razz

Виното иска Истината...а, тя, Истината, иска виното... прегръдка за Жоро! Обичам Ви!

ПЪТИЩА, КОИТО ВОДЯТ КЪМ ГЕНИТАЛИИТЕ
_____________________

В памет на Ной

„... Сред купа разбъркани истории, разказани от Стария завет, между дъжд от жаби и храсти, които горят без да изгарят, особено съм привързан към Ной, този приятел на дивите зверове, колекционер на всякакви двойки...
... Бог бе решил да си отмъсти на хората, нещо, което ще му стане навик. За тази цел се спрял на потопа – превъзходна работа. Дал всичко от себе си, без да преувеличаваме, защото водата се леела от небето четиридесет дни и четиридесет нощи. Което според специалистите по цифри означава не просто два пъти по двадесет дни, а много дълго време. Бог е отмъстителен и злопаметен. Естествено земята била наводнена. Когато някой иска да изкорени злото, действа така мащабно. Всички загиват, с изключение на Ной, семейството му и преносимата зоологическа градина.
Бог умее да ограничава своите ярости и слага край на гнева си. Потопът спира. Но изобилието на вода било толкова голямо, че трябвало да се изчакат сто и петдесет дни, за да се отбележи настъпването на някакъв спад. Ковчегът заседнал на връх Арарат. Нека пропуснем различните перипетии, историите за черни гарвани, които отлитат, за бели гълъби, които се завръщат, за маслинови клонки, които при нужда биха показали липса на злопаметност у едно дърво, способно да се разлисти, след толкова време, прекарано под вода, защото корабът е на твърда земя. Край на водните премеждия, начало на една друга история, този път под земния знак.
Искайки да отпразнува срещата си отново със земята, след като се е преситил на вода, и като че ли за да оповести по-добре справедливата си хидрофобия, Ной измисля виното, нещо за което Бог, в своята безкрайна сериозност и вечната си неспособност да се весели, не се бил сетил. Следователно, нека никога не забравяме – водата е божествено творение, виното е дар от човека. Правим каквото можем. Недалеч от останките на старозаветната яхта, в планината Лубар – това е самата истина – Ной засява своите лози. Какви са били лозовите пръчки? Шасла, каберне, мерло, шардоне? Със сигурност, по семантични причини, не е било вердо (Игра на думи: verdot е омоним на verre d’eau (чаша вода). – Б. пр.)...
... В първия ден от годината, защото трябва да се запази символното значение – всяко ново начало е изключително и обратното – Ной решава да празнува. За тази цел прави жертвоприношение: млад бик, овен, седем едногодишни овце, млад козел за изкупление – трагедийната етимология ще си го спомни. Това е по отношение на трайните активи. За ликвидните – Ной прибягва до собственото си производството и опитва своето вино.
Опитва очевидно не е подходящата дума, ако съдя по състоянието, в което се е докарал след гуляя. Текстовете го описват строполен под тентата, след като е загубил всичките си способности: представям си го как пропълзява по корем и заспива в палатката, с вонящ дъх, гръмко хъркане и вцепенени крайници. Повален от етиловия алкохол, капитанът далечно плаване е до такава степен съсипан, че губи ориентация. Със зарити в чергата крака и оплетени в бурнуса (Бурнус – арабска, горна вълнена дреха-наметало с качулка. – Б. р), или нещо подобно, ръце, той така се е отпуснал в съня си, че неволно е изложил на показ под шатрата царствените си гениталии. Така започват неприятностите, защото всеки показан по този начин фалус е в състояние да срещне случайно някое живо същество, минаващо оттам. В случая Хам, един от синовете на блажения пияница. Фройд все още не е бил роден, но би могъл да предскаже бъдещето на травматизирания потомък. Срещата е с последствия – вижда пениса на баща си! По-лошо от потопа и апокалипсиса, взети заедно.
Как реагира детето? Никакъв ужас, нито впечатление, след като е присъствал на нещо отвратително. Няма остра погнуса, нито внезапно разстройство. Нищо, което да наподобява болестни симптоми, освен смеха и злочестия подтик, който го отвежда при двамата му братя, за да сподели с тях облагите от събитието. Уви, за съжаление Сем не притежава чувство за хумор, а по-скоро чувство за семейство. Същото важи и за Яфет. И двамата влизат заднишком в шатрата – един блуждаещ поглед би отвел твърде опасно до заспалия фалус – и бързо покриват голотата на баща си.
На другия ден Ной научава за лошата шега на най-малкия. Тъй като бащата бил толкова духовит, колкото и останалите двама сина, приема нещата съвсем на сериозно и проклина Хам, стоварвайки на главата му всички възможни неприятности. Скъпо излиза неуважението към бащата, пък бил той и мъртво пиян! Старият моряк, който станал лозар, продължава кариерата си като юрист, издавайки известен брой закони, някои от които забраняващи блудството. Всички тези занимания по интереси са били необходими, за да запълни 950-е години на живота си, защото на тази възраст той предава Богу дух, преди да го погребат в планината Лубар.
Харесвам Ной, защото той несъмнено е бил успешен превозвач, но най-вече е измислил онова, за което Господ дори не си бил помислил: начин да се чувстваш по-лек, да танцуваш, да отстраниш за малко тежестта, която ни измъчва. Единият се занимава със забранения плод, другият – с неговата ферментация и дестилация. Първият разкъсва мрака, образува хаоса, създава светлината и други дребни нещица от този порядък, вторият прибавя етиловия алкохол към картинката, която иначе щеше да си остане непълна. Ной показва, както и други митологии, как именно алкохолът е бил измислен като противодействие срещу прекалено многото вода. Много преди Ной епосът за Гилгамеш също разказва, чрез Уптнапищим, че водата действително представлява безцветна течност, без мирис и вкус, минерална отвара, образец, достоен за емблема на тъгата, на блудкавата същност на нашата лишена от веселост съдба. Трябваше да се появи виното, за да се разкрие многообразието от възможни цветове, мислими аромати и въобразими вкусове. Само си помислете: розов цвят и преварена праскова, ванилия и круша, трюфел и зелени чушки, руска кожа и кремък, заешко коремче и череша... Потопът е тържество на светената, пречистващата вода. Ной поверява възстановяването, което трябва да последва, на земята и веществата, които се хранят от нея. Цялата метафизика на алкохола не може да избяга от това преобразуване на водата във вино, не може да предотврати прехода от потопа към лозата, от разума към гроздето.”
Из глава 3 на "Гастрономическият разум. Философия на вкуса", автор Мишел Онфре, Книгоиздателство "Фрувег-ПЗП", 2011.
Tisserand.

https://www.facebook.com/fruvegpzp/
https://www.facebook.com/fruvegpzp/posts/529550653907050

[quote="Tisserand"]https://www.facebook.com/laraisongourmande/posts/529550653907050[/quote]
Very Happy

УТРОБА, ТРЮФЕЛ И ФИЛОСОФ
_____________________

В памет на Брийа-Саварен

"Утробата на една светска дама веднъж по забавен начин доказала, че храненето, тялото, духът и душевните състояния поддържат близки, интимни и понякога комични взаимоотношения. На същата тема, но не толкова забавен и по-подробен, доктор Кабанис пише основополагащо произведение, към което днес би трябвало да посягаме доста по-често, озаглавено „Взаимоотношения на физическото и духовното в човека” (1802). Понеже е била по-кратка, а и е по-изискано да дадем думата на нежния пол, ще потърсим съдействие от дамата, за да покажем до каква степен Кабанис е бил прав. При всички положения Брийа-Саварен е познавал и двамата: истеричната жена, която ни представя, и лекаря философ. Нека го чуем...
Когато споменава дамата, чиято анонимност запазва по понятни причини, Брийа-Саварен се пита, поради какви причини хората са превърнали трюфела в кулинарен диамант. Целта му е блестяща, богата, подкрепена с доказателства, а разсъжденията му върху божествената храна не спестяват старата и дълговечна слава на грудката като афродизиак. За да ни покаже какви изводи бихме могли да си направим, авторът на „Физиология на вкуса” разказва въпросния анекдот. Споменатата дама е духовита жена, чиято добродетелност се дължи чисто и просто на приемането на наложената от възрастта ù принуда: за нея любовта не е нещо повече, от излязло от употреба душевно вълнение, стар спомен. Следователно няма никаква опасност от някаква нимфомания, която би нарушила експеримента и би обезсилила изводите. Науката не трябва да бъде компрометирана от някакви си банални маточни изстъпления.
Целомъдрената жена вечеряла в компанията на съпруга си и негов млад и привлекателен приятел. Менюто включвало страхотно пилешко с трюфели и шампанско. Мъжът имал добрата идея и проявил добрия вкус да отиде на среща и да остави съпругата си в компанията на буйния младеж. След като уточнява, че била пила само една чаша шампанско, дамата разяснява и разказва фактите: след празни приказки по общи и банални теми, младият мъж – казвал се Версьой – последователно прибягнал до ласкателства, сърдечни излияния, приливи на любов, нежни ласки. Какво да се прави, жените са опасни. Буржоазката се съпротивлявала като феодал в укреплението си... Наложило се да му даде лъжовно обещание за следващия ден, за да предотврати най-лошото в момента. В това изкуство жените са специалистки!
В светлината на това произшествие магистърът по висша гастрономия разглежда какви са сексуалните въздействия на трюфела. Като методологическа предпазна мярка, бихме могли да обърнем внимание на Брийа-Саварен, че либидото на младежа, съчетано с отсъствието на съпруга, допълнено може би с малко повече от необходимото количество шампанско и на всичкото отгоре, възможната красота на дамата, може да е било достатъчно, за да оневиним грудката или поне най-малко да размием съблазнителното ù влияние в объркана последователност от причинно-следствени връзки. Ухажваната и изтрезняла съпруга тълкува фактите с поглъщането на гъбата с подсилващо влияние: опасно го била предразположила, с което би се изяснило всичко. Тя въобще не направила заключението, че била желана или готова за любовна авантюра, но от сега нататък трябвало да бъде по-внимателна и дори предпазлива към въпросния продукт.
Преди да приключи темата, Брийа-Саварен пристъпва към търсене на други наблюдения, които биха могли да му позволят да достигне научна достоверност. Мрачни старчета, вероятно измъчвани от простатата си и с липсващо либидо, предоставили липсващите доказателства по време вечеря, посветена на разискванията. След края на банкета събранието стига до извода, че трюфелът не е „сигурен афродизиак”, но при някои обстоятелства би могъл да преодолее съпротивата на жените и да направи мъжете по-смели. Така осведомен и посъветван, Брийа-Саварен покорно заключава на свой ред, че трюфелът поражда похотливи буйствания и че тези невъздържаности ни поставят в зависимост от безмилостната очевидност, че половият инстинкт определя редица наши постъпки и мимолетни увлечения, с или без помощта на чудодейната грудка...
Каквото и да си мислим за черния диамант, изравян със зурли, за предпочитане е от този анекдот да запомним, че съществува явно и постоянно взаимодействие между храната, тялото и това, което поради липса на по-добра дума, ще нарека духа. При Брийа-Саварен ставаме свидетели на чисто философско начинание, което може да се впише в историята на мисълта. Но институцията не ще му отреди никакво място, защото е избрал за предмет на изследване нещо, което в очите на пуристите не би могло да притежава значимост: вкуса, храната, продуктите, тялото. „Физиология на вкуса” е философска книга, би било прибързано да я свеждаме, както толкова често се получава, до сборник анекдоти за маса, до произволно събрани оттук-оттам забавни гастрономически историйки или до нетипично произведение, от рода на дневник на един гастроном или дори чревоугодник...”
Из глава ІV на "Гастрономическият разум. Философия на вкуса", автор Мишел Онфре, преводач Георги Ангелов, Книгоиздателство "Фрувег-ПЗП", 2011.

В памет на Гримо дьо Ла Рениер

"Баща на гастрономическото писане, автор на едноименната критика, Александър Балтазар Гримо дьо Ла Рениер е нямал ръце. Само жалки чòканчета(1), в края на които някои си представяли орлови или лъвски нокти, плавници или ципести пачи крака – нищо човешко, всичко, което да напомня за смесването на видовете, човек с нещо животинско, кръстоска като при хипогрифите, кентаврите или минотавъра. Което може да доведе до най-главозамайващи измислици, но и до най-зловещи екстравагантности от страна на белязан по такъв начин от природата субект. Никой не е знаел какви мисли е предизвиквала у него тази уродливост, защото Гримо с мрачнo ликуване е прилагал на дело изкуството на маската и това, бароковото, на прикритостта.
Тези, според които природата не би могла да извърши подобна безразсъдност, твърдели, че чòканчетата на детето се дължали на злополука, по време на която прасе щяло да му изпоизяде ръцете. Можем ли, понеже знаем, че в прасето всичко е вкусно, да заключим – за прасето всичко е вкусно? Всеядното, ядящо човешко, става повод за психоанализа и години по-късно виждаме гастрономът да превъзнася ястия със свинско. Готов съм да се обзаложа, че Гримо никога не е бил храна за някой шопар или свиня. Но по своята същност нещастията и несретниците ровят прекалено вътрешностите на тези, които са пощадени от тях, за да не властва около нещастния избраник атмосфера на тайнственост. В дявола има нещо от Господа...
... За сметка на това знаем, че Гримо, този вариант на чифтокопитния архангел, по отношение на майка си изпитва най-дълбока ненавист. Всички поводи били добри, за да я позори, да я мрази или публично да ѝ показва презрението си. Никога няма да отстъпи от театрализирането на отвращението си към нея. Което ни навежда на мисълта, че е обвинявал майка си за липсата на органи, с които човек гали и пише, които също подава на другия, за да му покаже че е без оръжие, че е приятелски настроен, преди да ги стисне, за да заяви своята добронамереност. Без ръце всеки междуличностен контакт е рискован. Трябва ли тук да съзираме предпоставка за някакво заместване, в случая масата на мястото на всякакво друго общуване?

За да смекчи пропуска на природата, бащата накарва да произведат в Швейцария механизъм, така че синът му все пак да може да общува със света чрез щипци, които изглежда били болезнени за приспособяване отначало и за понасяне впоследствие. Докато майка му отказвала да погледне детето, бащата се осланял на прецизната механика, една хитрина, която донякъде да противодейства на природните безумства. Сцената е като отзвук от барока. Deus ex machina…(2)....
Този пристрастен към механизмите, театъра и чудатостите човек, приема живота като обширна територия, годна да позволи експериментирането на нови възможности за съществуване. Изпреварил изключително много времето си, той би могъл да бъде баща на естетическата модерност, ако приемем, че в неговите скандални деяния бихме съзрели онова, което в съвременната естетика ще се появи под кодираната форма на event или happening. Гримо показва концепции за света, експериментира концептуални идеи и позиции. Всички негови номера, както тези на циниците от гръцката Античност, хвърлят допълнителна светлина върху обичайните ни представи. Един мрачен немски идеалист от миналия век (XIX в.) разглеждаше цинизма единствено като сборник безинтересни анекдоти, поредица от повече или по-малко забавни истории, на които им липсва плътност или дълбочина.
Това означава да се пренебрегне тежестта на постъпката, иронията в действието, подривното влияние в практиката и философията в живота. Грешка, груба грешка. Защото в книгите има по-малко смисъл, отколкото в съществуването, като двете са резултатни единствено поддържайки се взаимно със съответното си богатство. Гримо е от философите, предпочели действието, но предложили същевременно светоглед, темперамент, характер...
... Ексцентричен живот – ексцентрична слава, пък била тя и преувеличена. Вкусът, който имал към театъра често го е тласкал към преобразяване на действителността в сцена, така че яденето, продуктите, храненето, банкета са превърнати в нови светове, в непознати континенти, които човек е считал за открити. Гърците имали своите симпозиуми, хората от Ренесанса – своите банкети. С Гримо дьо Ла Рениер модерността се сдобива с нови практики, с нови форми, изкристализирали в нова дисциплина: гастрономията. Тя е неделима от определен начин, по който да се възприема и да се практикува театъра. Масата е сцена, навсякъде и при всички обстоятелства, независимо от епохата и качеството на поднесените ястия: на нея се говори, вкусва, яде. Тялото участва, то е действащо лице. Сценографията е оригинална. Играта също. На лице са вълнения, страсти, чувства. Възпламеняват се вкусове, задоволява се желание, произтича удоволствие.
Театърът присъства, защото се смесват катарзис и игрови практики, множество микроскопични роли и представления. Поднасяне и следящи погледи, представяне на ястия и миризма, която радва, съдържание на блюда, леещо се вино, тракащи прибори и накрая завладяващи и вдъхновяващи вкусове. Времето и пространството са подчинени на императивите на яденето: време за подготовка, за готвене, за поднасяне, за консумиране; пространства за изработване, за представяне, за предлагане, за хранене. От глада, който естествено измъчва и произхожда от инстинктите, до храненето, позволяващо разпалване на културата, приготовлението, ловкостта, изработването, се разполага цялата история на човечеството, разбирана като непрекъснато изскубване от природата. Театрализирането на подобни моменти бележи тържеството на цивилизацията над неосъзнатите стремежи, триумфа на изтънчеността и изработката.
Един облагороден свят е противоотрова срещу света на
примитивните страсти: трапезата се явява микрокосмос на разбираната като политика култура. Идеята за театралната сцена като аналог на света е възможно най-добрия барок. Гримо не ще прекъсне да илюстрира, че масата, подобно на театъра, е лаборатория за бъдещите разумни обрати, за все още непроблесналите зори.

Гастрономията функционира като дисциплина, която позволява съставянето на сбор от особени правила; метод за налагане на нови взаимоотношения между хората, но също така между тялото и душата, между тялото и самото него."

(1) Чòкан – недоразвит орган или остатъци от него
след ампутация.
(2) Deus ex machina (лат.) – Бог от машина – неочаквано разрешаване на проблем, неочаквана помощ. Изразът води началото си от практиката в гръцките трагедии, заплетените ситуации на сцената да се разрешават от спуснат, посредством механизъм бог.

Из глава ІІ на „Гастрономическият разум. Философия на вкуса”, автор Мишел Онфре, преводач Георги Ангелов, Книгоиздателство "Фрувег-ПЗП" – Варна.

КРАТКА МИТОЛОГИЯ
НА ВЪЗБУДИТЕЛНИТЕ РЕЛИГИИ
––––––––––––––––––––––

В памет на Чен Нунг и компания

„Тъй като дължат разцъфтяването си на почвата, в която пускат корени и коренища, понякога растенията умеят да прехвърлят своите подземни извивки в плътта на хората и да предизвикват блянове, причудливи образи или сили. От изпушения тютюн до опитаната отвара, от вдишания опиум до бодлеровото сладко от хашиш, флората ни е предоставяла неизчерпаеми вълшебства, тялото ни е опознало чудновати екзалтации. Странният свят, в който се разпалват опиянения и вторични състояния, е бил изследван от мъдреци и луди, гадатели и простодушни хора, творци и селяни. Дори понякога възбуждащите растения са използвани от цели култури, за да заявят желанието за един друг свят и същевременно тревогата, ако не и болката, от живота си в този. Пейотът(1), виното или канабисът – веществата, които тършуват в плътта, за да изстискат нейните сили, ограничения и богатства, са действали като душевни допълнения, призовани да разкрият нови възможности, когато тялото се е уморило от своята тромавост. От растението до неговото въздействие, земята е непрекъснатата материална среда, свойствата на която непрестанно се изменят: земни молекули, нощни сили и химия на кухините. Корените се просмукват докрай с тайнства, които потичат обратно при смесването на листа, стебла и цветове, активирани от човешкия талант. Венчевидните предверия на Рая проявяват етимологично своята връзка с мястото, където душите очакват спасение, или пък с тъмните области, в които предат и кроят Норните.
Струва ми се, че в Пантеона на цветовете и листата, които радват тялото и го освобождават от съпътстващите ежедневието тежести, чайното, кафееното и какаовото дърво имат важно място, заради отварите, запарките и вълшебствата днес, които първоначално са били обект на особени митологии; и всичките се сближават в една точка около образното изразяване на една нееднократна мобилизация на тялото и нужното напрежение на душата и крепящата я плът. Плахи и внимателни, едва ли не хомеопатични пристъпвания в райските полета или блаженствата, познание, извън бездната, на напълно щастливи състояния – безалкохолните стимулиращи напитки са част от семейството на подкрепителните магически питиета против мъка. Повече отвсякога необходими и предизвикващи радост.
Трите основни продукта – чай, кафе и какао – са краен резултат на случайности и култури, на умения и изтънчености, последица от съчетаване на произволната с ритуалната систематизация на нормите и правилата за тяхното приготвяне. Откъдето и прибягването, при обясняване на произхода им, до митологии, които бъркат дълбоко в душата, там, където срещаме райски градинари и пернати змии, аскетични монаси, отхвърлящи всички удоволствия, дремещи пророци, вòини, поддържащи своята залязваща сексуална мощ, бикоглави богове, факири, които си изрязват клепачите, обезумели кози, девственици с благоуханен дъх или императори, залисани в жертвоприношение на рижави кучета. Дионис не е далеч за изстъпления и мистерии, разюзданости и кръжащи енергии. Но Аполон също, следящ за реда, умереността и правилата. Защото три потира, пълни с трите напитки, позволяват всеки да се бори срещу смъртта и нейните прояви: съня, унесеността, умората, тежестта на плътта, наситена с остатъците от изтощителна консумация. Войнствените напитки(2), срещу действията на смъртта Танатос и неговия брат-близнак – съня Хипнос, са били приготвяни от хора, занимаващи се с прокуждане на отрицателното и предотвратяване на хаотичността. Загрижени за сборниците с формули и рецепти метафизици, са подчинявали демоните в момент на илюзия.
В Китай велик повелител на така нареченото от таоистите питие на безсмъртието(3) е император, чието човешко тяло е овенчано с волска глава – брат на Минотавъра, който броди из елинистичните лабиринти. Казва се Чен Нунг. На него дължим, измежду други прекрасни дарове, откриването на земеделието и медицината – изкуството на земята и на растенията. Той научава смъртните да обработват чернозема, да сеят и да събират родените от земята плодове. Оран, сеитба, жътва. Когато разкрива тайните на буцата пръст, две хиляди и петстотин години преди нашата ера, Европа изгражда своята мегалитна цивилизация, а Небесната империя изживява истински златен век: тогавашните китайци са богове или герои с тотална, абсолютна добродетел. Земята щедро ражда.
Чен Нунг призовава всеки да превари водата си, преди да я пие. Колкото и да са били близо до съвършенството, бидейки повече божествени, отколкото човешки, все пак телата на китайските герои изглежда са страдали от дизентерия и други предизвикани от паразити болести, подобно първия срещнат смъртен. Затова Чен Нунг преварява водата си и тъкмо в тази полудомашна, полуфармацевтична поза го заварва митът. Често значимите открития се дължат повече на случайността, отколкото на целенасочената воля, така че случаят много по-често е в основата на водещи до обрати преобразувания, отколкото мощта на някой рационален замисъл. В дадения случай, именно зефирът върши цялата работа, като откъсва от съседно дърво лист, заплашващ всеки момент да падне – толкова е бил изсушен от слънцето, изпразнен от растителни сокове. Естествено, попада право в чашата на императора. Тъй като нашият човек е мъдър, оставя да види какво ще се получи. Възпитаник на природата, след като вижда отварата, Чен Нунг я опитва. И установява, че е приятна. Откритието, достойният за Спиноза спектакъл на действената природа, работеща в посока на пасивната природа – всичко това възхищава човека с волската глава, който предава знанието си и превръща Китай в изначално място на една успешна алхимия, която ще остане в бъднините.
Редовното бране се осъществява чрез обред, който по-късно ще намери продължение в чаената церемония. Ритуалът бил изключително строг и не можело да става и дума да се подхожда лековато към правилата и символичния код. В този порядък на мисли, беритбата трябвало да се осъществява единствено от красиви девственици, ненавършили четиринадесет години. Преди всеки ден на тежък труд, в просторните площи на омайващите градини, те били длъжни да носят нови рокли и ръкавици, чиято тъкън, както и дъха им, била старателно ароматизирани. Работата се вършела сред пълна тишина, нарушавана единствено от шумоленето на плата и чаените клонки.
Телесна чистота, коприни и лен, дъх на устата, дори да е сладък, опиващ или повърхностен – обзетостта не търпи изключения. Службата изисква предпазни мерки, които се съблюдават навсякъде на свещените места: ежедневното отваряне и затваряне на египетските храмове, светилището на Аполон в Делфи, огънят на римските весталки край Тибър, Светият дух, мирото и хостията на католическия свещеник. Боговете и огънят, началото и неговите лица. Чаената градина е светая светих, чаените листа – подобна на нектара храна, а беритбата – обред, достоен за древните сакрални мистерии.

Чен Нунг ни предлага археология, в която се смесват случайността в откритието и паметта в препредаването. Но една друга история използва легендата, за да навлезе в същността на чая, обяснявайки неговите добродетели и възможности. Това е символичната поема за индийския принц Дхарма, в генеалогично съревнование с императора с волската глава. Индуският благородник посвоему се е явявал първообраз на Свети Августин, защото в младостта си познал лесния и разюздан живот, жените, алкохола и всички възможни удоволствия. Дхарма поискал да приключи с безпътното си съществуване, получил прошка и станал странстващ монах. За да изкупи греховете си, а очевидно трябвало много да се направи, принцът избрал молитвата, като единствено средство, не само от изгрев до залез, а през цялото денонощие, непрестанно, без почивка. Новопокръстените рядко се ограничават с малко или проявяват пестеливост. Никакъв сън, никаква почивка, никаква дрямка. Молитва, медитация и нищо друго. Затова в будизма се твърди за съвършените, че очите им никога не премигват и именно по това могат да се разпознаят. Дхарма издържа дълго на този ритъм по склоновете на Хималаите. През 519-а г., когато в Европа се развиват манастирите, Дхарма учи на дзен-будизъм, пътувайки. Той обхожда различни области, върви, моли се, пророкува. Не се знае дали се е хранил, усмихвал, смял, шегувал, да си е почивал, нито да е правил нещо, което да го отклони от обета му. И така в продължение на години. Но има многобройни магии, плътта е слаба, дори след дълги години успешен аскетизъм. И става това, което е трябвало да стане: Дхарма заспива.
Представям си яростното му събуждане, разгневен, че така е пропилял с един единствен замах целия натрупан мистичен капитал. Победен от Хипнос, прахосал всички предварителни вноски за Рая, неизпълнен обет, с тържествуваща в плътта му вина, Дхарма се осакатява; взема един нож и изрязва клепачите си – инструмент на нещастието – и ги зарява в земята, като предвестник на тленния му труп. Така, принудително, вече никога не би заспал.
Аскетът тръгва отново на път. Години по-късно, стигайки до мястото, където е заровил част от плътта си, открива храст, чиито листа странно напомнят формата на клепачите му: било се родило чаено дръвче, стимулирано от заровените семенни кожички. Дхарма сдъвква няколко разлистени млади клончета от тази camellia sinensis и открива магическата храна, което позволявала очите винаги да се държат отворени. Освен това усетил тялото и душата му да се изпълват с радост, сила, бодрост и енергия. Убеден във възбудителния и стимулиращ ефект на растението, той го използва със сотериологични(4) цели и наставлява последователите си с думите: „Вземете и пийте.” Или нещо подобно, предполагам...
Оттогава будизмът изживява реален подем в Китай заедно с чаят, който се разпространявал със същата скорост, както двама братя-близнаци навлизат в живота, единият повличайки другия. Първоначално, консумацията се осъществява чрез дъвчене, в памет и чест на храната на Дхарма. После започват да варят изсушени и смлени листа, като всичко се бърка енергично, за да се получи пяна. При династията Минг тържествува запарката, а с нея и въвеждането на ред в ритула, който превръща чаената церемония до ден днешен в дълбоко символично духовно упражнение, натоварено да изрази с нюанси, изтънченост и жестове интимната същност на една пропита от таоизъм и будизъм цивилизация. Ритуалното действие е поетическо, в етимологическия смисъл на думата, тоест придава смисъл и форма при своето появяване, при своето възшествие. Целите му са естетически, защото става въпрос да се призове красотата за върховна изява в едно както пространствено, така и времево развитие. Детайлът е носител на целия замисъл, именно той съдържа мощта на намерението на всички свои разцъфтявания.
Тогава чашата чай е огледало на душата, също както и на обуславящата я цивилизация. Съвкупността систематизирани норми и правила, ритуализирани и предавани с изключителна точност изпълнения, поражда теизма – онази религия на красотата и жеста, която изкусно обработва виртуалното, за да призове по-успешно една висша действителност. Чаят е пътят, водещ към дзен-мъдростта, за която важи съвършенството в детайла, защото частицата от секундата представлява микрокосмос, който повтаря цялата вселена. Да пропуснеш някой детайл, означава да се лишиш от цялото. От Чен Нунг до практикуващия теизъм потребител, преминавайки през Дхарма, чаят е силно наситен духовен посредник...”

(1) Пейот – вид малък кактус, съдържащ много алкалоиди, между които и мескалин, вещество с много силно халюциногенно въздействие.
(2) Оноре дьо Балзак, „Патология на социалния живот. Трактат върху съвременните възбудителни средства”; Жан-Клод Болон, op. cit.; Волфганг Шивелбуш, „История на възбудителните средства”, 1991г.
(3) Со Ситсю Сен, „Чаен живот. Чаен дух”, 1982.
(4) Сотериология – учение за спасението, чрез смъртта и възкресението на Исус Христос.

Из глава V на "Гастрономическият разум. Философия на вкуса", автор Мишел Онфре, преводач Георги Ангелов, Книгоиздателство "Фрувег-ПЗП", 2011.

https://www.facebook.com/fruvegpzp/posts/569465496582232

КРАТКА МИТОЛОГИЯ
НА ВЪЗБУДИТЕЛНИТЕ РЕЛИГИИ
(ПРОДЪЛЖЕНИЕ)
––––––––––––––––––––––

В памет на Чен Нунг и компания

„...Съвременници на Еразъм в Европа, китайски, а после и японски проповедници, мистици и монаси изграждат истинска философия на чая, която първоначално се опира на пречистване, в платоническия смисъл на думата, тоест свеждане на съдовете и жестовете до най-необходимото, една максимална пестеливост към осезаемото. Нищо повече от нужното, нищо друго, освен квинтесенцията, като съвременно произведение на минималистичното изкуство. Малко предмети, никакъв говорим език, само знаци, безкрайност от знаци, които могат да бъдат разчетени от посветения, граничещи с безсмислицата, ако ли не с абсурда, за непосветения. След като материалнoто е разредено, остава да съществува единствено формата, представата, изградена от извивки. Помещението, в което се извършва церемонията, е максимално оголено и въздейства повече с празнотата на стените, отколкото с полезния обем: пространството придобива смисъл единствено чрез духовното, като матрица на кухото, форма на Нищото. Дзен-духът възхвалява насочеността към Празното, която в никакъв случай не е западната негативна категория на небитието.
Тиизмът е извлечен и формулиран от Сенно Рикию, който отъждествява духа на чая с четирите основни принципа: хармонията, почитта, чистотата и спокойствието. Хармонията се ражда от срещата с това, което с хегелиански термини бихме нарекли „борба на противоположните самосъзнания”, а именно домакинът и гостът, единият и другият. Двата априори непримирими и противопоставени момента, ако не на противоречия, то поне най-малко на принципи на противоположност, участват в една обусловена от чая диалектика, благоприятстваща медитацията. Естествено разделени и прекъснати, фрагментите са културно обединени и надхърлят своите разлики в хармонично, следователно успешно, междуличностно общуване. По маниера на сублимацията, чаят осъществява и активира идентичности, взаимодействащи си възоснова на преодолени в полза на допълването различия. Диалектиката никога не е била така навременна, въплътена, поднесена в присъща форма. Едното позволява другото и обратно: никога етиката не е била по-добре изявявана.
Между двата структурни компонента на междуличностно общуване се движат кодове, които засягат емоциите вместо сетивното възприятие: поднасяния на храна, подаръци за устата, хранителни дарове за леко хапване, ако сезонът го позволява. В сърцето на церемонията стои потлачът(1) който задължава новоприетия да върне жеста и превръща любезността в качество на връзката. Всичко свързано с насилието, борбата и сблъсъка е отстранено чрез дара за поглъщане. Присъщото варварство е пометено от строгото подчиняване на изтънченостите на ритуала, който по този начин изгражда структурата на стила – гръбнак на всяка култура. Между двамата участници в чаената церемония циркулира сдържаността и любезността. Смирението и изтънчеността отварят пътечки, които водят до спокойствие, до блаженна наслада от връзката с другия. Така диалектиката съвпада с определана естетика.
Спазването на ритуала обосновава реда: подчинявайки се на приобщения към служенето, човек се съгласява с този, който господства във вселената. Нещо повече, несъмнено се съгласява, но също и достига до него. Всичко има смисъл, всичко е натоварено със значение: изборът на предмети, присъствието им, броят и качеството им; обстановката и начинът на обитаването ù, на настаняване и на движение в нея; движенията, жестовете и организацията на телесните динамики. Инструментализацията на естетиката, поставената в служба на етиката диалектика, допринасят за задълбочаване на чистотата и превръщането ù в основна цел. Церемонията се подготвя с изчистване; приключва по същия начин, със същата загриженост. Не че се преследва действителна мръсотия, но за да ù се отнеме всякаква възможност за съществуване, се търси символичната омърсеност, виртуалната нечистота, духовният прах, неделим от нечистотията на света, на вселенската хаотичност, остатък от изгарянето на енергиите на реалността. По този начин, след хармонията между субектите, съблюдаването на ритула и мистичното пречистване, чаената церемония прави възможно спокойствието. Който пие отварата при подобни обстоятелства, постига наслада от съзерцанието, върховен стадий на медитацията.
Всичко около блажения е красиво, изглежда чисто и съвършено. Материята на предметите, с които общува, съдовете и тяхната подредба, декорът, забавеното време и шумоленето на пространството, купата от раку, бамбуковата ваза и цветята в нея, скромната постелка, обрядната ниша, изрисуваните свитъци и украсяващите ги дзен-цитати, градината, която представя овладяната енергия, сочещите пътя, посоката и подстъпите алеи. Волунтаризмът гордо триумфира, нищо не може да се изплъзне от волята, природата се подчинява на човешката ръка, жестовете са решителни, систематизирани от традицията, цивилизацията е на най-изтънченито си ниво. Вътрешното, присъщото качество е инструмент на възвишеността, на свръхсетивността, естетизацията е нейна диалектика.
В началото на ХХ век Окакура Какудзо възхвалява тиизма. Пише, че ритуалът успява да вдъхнови последователите си за „романтичния смисъл на обществения ред” и изкуството да се усмихват на самите себе си. В благородната поетика той вижда въплъщение на философията. По същия начин аз долавям там и религия – защото religare, означава да се свърже онова, което априори се люшка несвързано, да се създаде връзка. Чрез това най-напред символично, а после действително свързване, като очевидно следствие, животът се превръща в изкуство, изтънчеността – в добродетел, културата – във възвишеност, която може да бъде противопоставена на природата и постоянно налаганото от нея варварство. Тиизмът представлява естетизиране на живота, той превръща символичното пространство за пиене, в емблематично място за нравствеността, в привилегирован терен за нови начини на съществуване, при които учтивостта, изкуството за точната дистанция, науката за онова, което на друго място бях назовал евметрия (съразмерност, симетрия, правилност на формите, хубави пропорции), се явяват основна грижа, най-висша добродетел. В чаената церемония безкрайно малкото е поле на действие на същественото, което то разкрива. Етиката се проявява в действието, а то – в почти недоловими жестове, които могат да бъдат разшифровани, разчетени единствено от посветените. Допада ми твърдението, че изтънчеността е резултат на възпитание, на усилие, на налагане на воля и лично, доброволно обричане на аскетичен живот, че човек може и да е неспособен за това, че това не е дадено на всички. И накрая с удоволствие приемам като окончателно мнение, че не съществува морал, без облагородяване на отношенията и на съпреживяващите ги субекти...”

(1) Потлач – празнинство у американските индианци, на което се раздават подаръци.

Из глава V на "Гастрономическият разум. Философия на вкуса", автор Мишел Онфре, преводач Георги Ангелов, Книгоиздателство "Фрувег-ПЗП", 2011

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите