Звукът на „златната“ вяра

Дзън-дзън-дзън... Дзън-дзън-дзън. Това не са звънчетата на дядо Коледа, а кофички. Празни кофички. Празни кофички с вградени кастанети, предназначени за дарения. Носени от монаси, от деца, от обикновени мианмарци... Да, иде реч за Мианмар. Държава, която все още много хора разпознават като Бирма (Burma – англ.). Едно географско петно – всъщност, бая петнище - намиращо се на майна си Райна „над“ Тайланд, за което съвсем доскоро хал хабер си нямам, че ще хукна да обикалям. И всичко тръгва от една снимка...

Снимката прераства в разорителни покупки в мой стил, първата от които се реализира няколко месеца по-късно: петък вечер, директно след работа – сакън да не пропилея един ден отпуск – крача ентусиазирано към A380 на Thai Airways. И Тайланд...

Тайланд, по точно Банкок ще ви го оставя за вечеря. Закуската ще я поднеса в Yangon (бивша, но реално настояща столица)

предиобедното кафе – в Баган

обядът – в околностите на Монива и Мандалай

следобедният чай – в Инле...

Преди да започна с кулинарната вакханалия, чистосърдечно си признавам, че преди пътуването нищо, ама нищичко не знам за Мианмар. Една приятелка ме пита – как я избра тази дестинация? Сигурно е тъпо, ама на – по снимка, както споделих вече. Та информационната ми невинност – разбирай пълното невежество – относно Мианмар, води до огромно ококорване, когато след приземяване и стъпване на мианмарска земя съзирам движението. Няма друго такова в света... Гледам не тъпо, а яко тъпо.

Мианмар е Британска колония до 1948. Колите имат десен волан и се движат в лявата лента. През 1970 целият трафик е преместен за движение в дясно – за една нощ, просто така. Щрак. Проучванията ми защо аджеба е тази ексцентричност, водят до две основни теории, чиято сърцевина е ексцентичността на генерал Ne Win (водач на военната хунта). Едната теория – астрологът на жената на Ne Win определя бъдещето на страната като по-добро, ако се кара от дясната страна. Втората – мечтата на генерала е да смени посоките на движение. Вероятно мечтата му е била да остане в историята с най-еклектичното (разбирай тъпо) разпореждане и със сигурност я е постигнал. Защото независимо от смяната на посоката на движение преди 35 години, и сега буквално всяка кола е с десен волан. Просто вносът на коли е от съседните страни: Тайланд, Индия или евтини втора/трета/Н-та ръка японски возила. Мианмарци, обаче, не се трогват от това малоумие и философски се справят с една недомислица, която би стресирала всеки средно-статистически европеец – и моя милост в това число. Хеле пък като трябва да се качиш в автобус с врата откъм движението... Всъщност, те от малко неща реално се трогват (Буда не влиза в сметката).

Тъй. Това да се приеме за кафето преди закуската. Да сервирам закуската... Дофтасвам в резервираната къща за гости и местните закуски, приготвяни от стопанката. Любим начин за опознаване на чужда страна.

Една магеланка (член на форум Магеланци – бел.авт.) съвсем справедливо отбелязва, че да илюзираме представи как опознаваме дадена страна само щото се смесваме с местните, е илюзорна илюзия (завъртяната дефиниция е моя - бел.авт.). Никой не те допуска до бита си за ден-два. Ние сме за тях ходещи портмонета... И е съвършено права! И това определение не е обидно, просто е истината за туризма, валидна навсякъде в света. Колцина са тези, които могат да си позволят с месеци да обикалят и да се сливат с местния бит? Аз съм благодарна и на малкото, което мога да имам и обожавам да опитвам вкуса на местните хора по този начин като част от скитанията ми. И искрено не харесвам хотелите – такова удобно безличие (изключение – луксозните хотели в Индия, но там е друга опера). Да се върнем на Янгон...

Шест сутринта, ярко утро. Въздухът ухае на топла влага, и на мокри плочки от измития двор, и на кудкудякащи пилци и гарги, и на изумително рядко кафе, и на изумително вкусна гореща супа, и на безкрайно усмихващи се мианмарки, компенсиращи бедния си език с богато отношение... Тази сутрин ми спомни първата в Индонезия, Бандунг. Обожавам местните къщи за гости. Бухвам се в техния същински бит.

...И ме пита таксиметровият шофьор - хващам го от улицата с точно определена цел (след разговор с десетопръстната система) с кърваво червена усмивка от сдъвкания бетел - Мефистофел ряпа да яде, и след като сме си говорили за какво ли не (споменах десетопръстната система, обагрена за разкош с някоя полуанглийска дума): „Ти на колко си години?“ Е, беше зор докато се разберем, ма се разбрахме. Изписвам във въздуха 50, а той: „Въъъй, въй, въй, въй, ами ти не си грохнала бабичка (изобразява я визуално), а си бойна мадама“. И я изобразява визуално. като се пъчи напред с гърдите. Дали имаше предвид точно бойна мадама или хубави цици, не мога да се подпиша под твърдението. Разбирам, обаче, що е местен бит, когато се набутвам на пристанището. Моята цел.

Пъстрият бит на мианмарското ежедневие, ухаещо на плодове, лютиви нудъли и пърженки, и гледащо ме под вежди – какво, аджеба, диря на място, което определено не ми е място. Наистина не ми е – апострофирам репликата „едно е да си турист, друго емигрант“, ама на – да си навра гагата за малко. Пъхвам се на ферибота между Янгон и съседни селца, който сам по себе си е умалено копие на Мианмар.

На кораба има специална зона за чужденци – отделена с въженце и бели пластмасови столове. Пфъ... Подминавам и се набутвам на пейките за „простолюдието“. След малко съм притисната от въпросното „простолюдие“ – намазано със специална бяла смес, пазеща кожата от изгаряне и използвана за разкрасяване (!) – което „простолюдие“ ме гледа прелюбопитно, ама не по-любопитно, отколкото аз него. И освен любопитството – и да ме пипнат що за животно съм – много, много сърдечност...

Не гледам забележителности. Наслаждавам се на живота. Искрено се радвам на хората около мен. И съм благодарна, че съм родена на друго място и имам по-лек живот (макар това да е спорен момент...). Хората, обаче, хич не изглеждат нещастни, така че няма какво да се надувам. Изсулвам се от ферибота, пръхтя от жегата, ама шляпам с огромен кеф в прахоляка да хвана най-известния им пазар – не покрития и най-големия, а този, на улицата, събрал най-прелестната шарения и ухания...

Каквото и да кажа за това място, е малко. Трябва да се види, усети, подуши, разбере. Основен дерт – да не настъпя нечия стока. В екстаз наблюдавам разходката на един рибок, изскочил от кошницата на очарователна бирманка, предусетил съдбата си. Въпросната бирманка – докато сладко си каканиже с нейна дружка – прерязва надеждите на беглеца, пресяга се и го цопва обратно при събратята му. Измиването му от разходката са излишни лиготии – и така си е вкусен...

Като става реч за вкусотии, като отявлен хедонист-гастроном пътьом забърсвам един местен обяд в най-препоръчваното от Lonely Planet заведение. Заведение – силно казано, но е съвършено автентично. Впечатлена съм – славата му от най-известния пътеводител не го е променила. Три на три метра, четири-пет масички на кръст – на една от тях светлокос брадат пътевшественик с раница се бори с гореща супа, уханията - неповторими. Вкусовете – също.

Бира няма – заведението е закусвалня, явно няма парички за лицензи. Нищо, довечера. Бира няма, но има ярко лютива кухня – с която винаги се тъпча с кеф в далечния Изток, и която лютива кухня ме кара да търся с поглед специализирано помещение. Нъцки. Хъката-мъката, викам собственика – който е и касиер, и сервитьор, и момче за всичко. Казвам си дерта. Собственика изчезва. След 2 минути се появява и ме вика съзаклятнически. Стискам кълки и го следвам. Води ме в тоалетната на персонала. Две момичета трескаво я почистват. Трогната съм и се чувствам безкрайно неудобно. Благодаря сърдечно...

Като стана реч за кулинария, да спомена вечерната доза мианмарски вкусотии, когато си пия бирата – много, много хубава - и се просвещавам кулинарно: ''Това прочуто блюдо се приготвя от чайни листчета, мариновани пържени фъстъци, чесън и скакалци...'' Аз, таковата, два пъти ям такава чаена салата. Изумително вкусна. И верно много хрупа. Ама кьорав скакалец се не вижда, грозни инсинуации...кххххх!

Да завърша янгонската кулинарна тема със забежката ми в уникалния хотел Strand на бири и други изкушения, когато взимам давам от жегата и кифленското у мен надделява. Играя си на Принцът и Просякът.

Всъщност, това е едно от най-елегантните места в света, които съм виждала. С традиции. И изключително скъпо. Цената е същата, която бих платила на булевард Strand в Лондон. В бара има надпис: „Съжаляваме за Вашето неудобство, но традицията на този бар повелява свободното пушене на пури.“ Английска му работа... Както стана вече реч, Мианмар е Британска колония до 1948. През 1989 г. официално сменя наименованието си от английското Бирма на бирманското Мианмар (заедно с това и английските наименования на много градове и местности, вкл. това на тогавашната си столица – от Рангун на Янгон).

"Бирма като една от най-големите държави в Югоизточна Азия доминира в региона до началото на 19 век. След последвалите 3 колониални войни – първата през периода 1824 – 1826 г., втората през 1852 – 1853 г. и третата война през 1885 г. В резултат на последната война Великобритания завладява Бирма и я включва в състава на Британска Индия. Процесът, довеждащ до независимостта на Бирма през 1948 г., е съпроводен от освободително въстание от 1930 до 1932 г. (когато Великобритания отделя Бирма от Индия) и окупацията ѝ от японските войски в периода 1941 – 1945 г.

Като република с демократично управление, Бирма просъществува едва 14 години – до 1962 г., когато генерал У Не Вин извършва военен преврат. Не Вин управлява страната в продължение на 26 години, налага реформи, създава Партията на бирманската социалистическа програма, революционен съвет, който обнародва политическата декларация „Бирмански път към социализма“. Този режим представлява смесица от марксизъм-ленинизъм, будизъм и нумерология."

Стига сухи факти. Обичам живия диалог. Обичам и да си говоря с местните. Питам ги – какво мислите за англичаните? Отговорът: „Мразехме ги, когато бяха тук. Сега съжаляваме за времето, когато бяха тук.“ Замълчавам. Не ми е работа да коментирам чуждата история, хеле пък да ставам поддръжник на империалистически режими. Поне файда някое островче да имах, а то... Опирам се на фактите, за да разбера получените отговори: "По време на английската окупация Бирма (Burma) се превръща в най-мощната икономика в региона. Под британско управление страната е най-големият производител на ориз в света и сред най-богатите на петрол британски колонии."

Моментна снимка към днешна дата: „Макар и изключително богата на природни ресурси, Мианмар се нарежда сред най-слабо развитите страни в света и е най-бавно развиващата се в Югоизточна Азия.“ Само занемарената колониална архитектура подсказва за богатото минало и настояща мизерия...

Всъщност, за два дни в бившата мианмарска столица правя буламач ала Индиана Джоунс с кифленски привкус. Следва янгонският М25 (орбитална магистрала около Лондон – бел. авт.) на релси, демек околовръстната жп линия, обикаляща Янгон и неговите покрайнини. Ново смесване с местните...

В интерес на истината в последния вагон се сбираме интересна и съвсем неместна компания от Западна Европа. Усмихваме се един на друг и снимаме като невидели. А то определено има – вътре, вън...

По подобие на ферибота влакът е умалено копие на цялата мианмарска палитра. И яденето на крак и навсякъде – основно занятие.

Чудя се, толкова ли са примрели местните да ядат баш като пътуват – до момента, в който в нашия вагон не се появява очарователна бирманка с леген на главата и с подозрително вкусно съдържание. На прибежки цялото западно войнство загражда продавачката и нюха какво има в легена – включително и моя милост. Аз обожавам улична храна в Азия – няма по-голяма вкусотия! Имам само един принцип – да е гореща. Този път нарушавам принципите си – това са студени десерти, които продавачката реже с ножица... Не мога да ги опиша, но мога да кажа – уникална вкусотия! Да излезеш извън зоната си на комфорт (стига да не стига самоубийствени стойности) и да пипнеш света извън безопасната си черупка е най-хубавото нещо, което можем да сторим за личността си...

И не, не забравям най-характерната особеност на това наистина различно място. Будизмът – алфата и омегата, кокошката и яйцето, ин-ът и ян-ът, дъното и апотеозът на Мианмар. Храмове, храмове, храмове... Колкото по-големи, толкова по-важни. Колкото по-лъскави, толкова по-уважавани. Тук, в Янгон, е най-известният в Мианмар – и в будисткия свят – храм. Shwedagon.

Стефан Русев (магеланец – бел.авт.) е синтезирал всичко най-важно за този храм: „Shwegugyi Pagoda е построен от крал Alaung Sithu през 1141 на върха на 13 метра висока платформа, което създава впечатление на голяма гъба. Надписите вътре казват, че царят е построил тази пагода, защото искал да постигне Нирвана и след благородните добродетели които притежава би желал да се превърне в самият Буда. Той се молил за хуманно отношение не само към себе си но и към другите, както и да върне дългът на благодарност който дължи, да спаси съзнателните същества от страданията на цикъла на прераждане (Samsara) и като бъдещ Буда да се превърне в обожаван от хора и животни...“

Мианмарци живеят с будизма...

...и ЗА будизма.

По повод будизма – идиличните ми представи за тази миролюбива религия са сериозно посечени, след като разбирам за ярката агресия на будисти спрямо малцинствени групи в Мианмар. Няма да цитирам пресата, не харесвам „кръвнишките“ текстове. Просто истината за света не е розова, по-точно не е само черно-бяла.

За да съм исторически точна, насилствената кръв не е новина за Мианмар. Въстание 8888 - станало на 8 август 1988: няколкодневните протести на студенти, учители и лекари са потушени със стрелба от страна на армията. Загиват над 10 000 души в цялата страна, повечето от които жени и деца. Вярно, стрелящите не са будисти, но са били възпитавани в традициите на будизма...

Последният детайл, след който детайл будизмът губи окончателно моята предишна възхита – достъпът на жени до определени храмове е категорично забранен. Тегли се чертата – до тук си. Можеш да гледаш от разстояние като гладно коте паничка мляко – догма.

Всъщност, нито будизмът, нито мианмарци ще се трогнат от моите словесни вопли. Абсолютно всяка религия си има своите догми (само Атон и Мека да спомена, е достатъчно) и тази не прави изключение. Кръвта е поизцапала сериозно одеждите на нашите черно- и бело-дрешковци, така че няма какво да плюя чуждите религии. По-скоро се чувствам разочарована за поизцапаните си очаквания...

И още един детайл – от него не толкова разочарована, колкото силно изненадана – златните (някои истинско златно покритие) и лъщящите – са издигнати в истински култ.

Докато онези, истински патинираните с история, мистика, чар, безгранична красота, са заметени под килима и само шантави скитници като мен получават истински оргазъм при вида им.

Питам наивно – защо толкова злато, а истински безценното – което не се купува с пари, защото съдържа най-скъпия ресурс – време!, е зарязано от местната администрация? Отговорът прозаичен: "Че златото е най-скъпото на света!" Замълчавам. Желязна логика. Всъщност, те са прави за себе си...

И колкото по-огромен е Буда, толкова по-безценен...

И дарения, дарения, дарения. И най-бедният дарява пари. Много пари. По-точно колкото може да си позволи, но без се щади. Дълго време ровя фантазията си за най-точната дефиниция на окичените с банкноти будистки божества. Намирам я: Естетическа аранжировка по всички правила на „висшата банкнотна икебана“ (автор Димитър Тодоров – Домосед – бел.авт.).

Стига будизъм – макар че той едва започва, защото идва Баган. Но – не мога да ви пусна от Янгон без един от най-уникалните залези, които успявам да хвана с жалките си фотографски умения...

И така, време за едно от непризнатите (ще стане реч защо) чудесата на света – Баган. Летя до там. Бръмча от нетърпение какъв ще е полета. В такива части на света той обикновено е особен и очакванията не ме лъжат. Апропо, самолетчето беше прелест, обслужването – съвсем. Казвам го без ирония, само с особена усмивка...

Прелест номер 1: Стандартен ръчен багаж – за презокеански полет – не се събира в контейнерчетата. Младежът на гишето с огромно неудобство ме замолва да го дам на чекиран багаж. Питам (леко нервирано): „Какъв е проблема?“ Младежът (хептен неудобно): „Малки са ни самолетчетата, не се събират вашите ръчни куфари." Много ясно, ама да се направя на важна. Дропла непоръбена. Продължавам от своя страна с неудобство: „Благодаря, дължа ли нещо?“ Младежът – с още по-голямо неудобство: „Ама моля ви се! Извиняваме се за неудобството..." За несведущите (не всички от читателите ми са пътешественици) да поясня правилата/етикетът на ръчния самолетен багаж: Отговорност на пътника е собственият му багаж да отговаря на изискванията на авиокомпанията – и ако не отговаря, собственикът му си доплаща като поп, а не пита (дропла непоръбена!) – ама как така...

Прелест номер 2: Непоръбената дропла изключва, че ръчният куфар играе роля на сейф и портмоне – буквално. Цялата мианмарска и тайландска валута в сравнително дребни банкноти е изсипана вътре (много - и то големи пачки), плюс скъпия фотографски апарат, плюс всички видове зарядни – остават някъде по трасето. В мен има някакви банкови карти, от които полза нихт мамата. Понякога не съм грозно тъпа, а брутално-грозно тъпа. Дроплата започва да се разпоръбва, преди да се е поръбила... Вероятността ценностите да бъдат взети е малка – намирам, че хората са почтени. Стига ми само куфарчето да замине в някое друго самолетче за Мандалай или Хехо, вместо да се стовари на Баган – и ще стане кафяво мазало. Притърчането с нищо не помага. И се почва със стоичковизмите... Да изпреваря събитията – на летището в Баган пак един младеж ми носи куфарчето, гушнато в ръце – да не се изцапа. Щях него да го гушна, но реших да не скандализирам будисткото възпитание...

Прелест номер 3: Самолетчето минатюрно та миниатюрно. Контейнерчетата за ръчен багаж събират чантичка за лаптоп наистина. Копчета – мопчета за помощ от екипаж и прочие салати – забрави. Гевезии... Малко по-късно се присещам, че и още една гевезия няма: падащи кислородни маски. И се присещам поради интригуващия факт, че за пръв път откак скитосвам насам натам по света, няма визуално-вокални инструкции за евакуация на пътниците от стюардесите. Литна си самальотчика като стой та гледай. Какво да си губят времето с излишности, ама ха!

Стига салати наистина. Баган...

„Първоначално на територията на днешен Мианмар са съществували няколко държави, като най-известна е Паган или Баган (съществувала през 11 век)“. Само няколко месеца по-рано не подозирах неговото съществуване. Едно от чудесата на света, ФАКТ. Непризнат от Юнеско поради една-единствена причина – безстопанствеността на държавата и липсата на каквато и да е целенасочена грижа и политика по отношение на безценните храмове. Единствената грижа на държавата е да събира такси. Сериозни такси. Замърсяването е сериозно. Безхаберието на местните е очевадно, като „хаберието“ е насочено към ходещите потрмонета... И независимо от липсата на официално признание, и независимо от всичко гореизказано, впечатлението е сразяващо сетивата. Въртя се като ветропоказател на дървена пръчка...

Няма друго такова място. Няма. Десетки хиляди храмове – от 10,000 вероятната бройка в момента е към 2,000 – камбановидни ступи, пагоди от червена тухла - потънали в прашасалата равнина. Толкова дива красота и орнаментика сътворена от човека и скупчена на едно място - и без последваща (особена) грижа.

Историята разказва, че Баганското царство е било в разцвета си между 1000-ната и 1400-ната година, когато Кхмерската империя властва в Камбоджа и издига дворците и храмовете на Анкор. Историята намеква, че вероятно двете съпернически държави доказват могъществото си чрез изграждането на нови и нови храмове, с които да покажат превъзходството си. Местните, обаче, казват друго. Питам ги: „Защо толкова много храмове?“ Отговарят: „Колкото повече храмове, толокова повече Нирвана...“ Но докато в Анкор залагат на камъка, в Баган копаят червената пръст на равнината и пекат тухли, с които градят изключителните си храмове. Наистина изключителни...

...голяма част от които оставят на природната ерозия и човешката природа да се „погрижат“ за тях. Рушенето е факт, а таксите, които държавата взима от туристите, са сериозни. Вероятно е държавна тайна колко от тях реално отиват за тяхното възстановяване. От кумова срама със сигурност отбиват номера с подобие на действия – точно преди моето скитане забраняват свободното катерене по пагодите, но в една корупционна схема смело мога да предположа за ефективността на мерките. Допускам същото установява и UNESCO – както и установява кроткото съжителство на животни, хора, обработване на земята – и продължава да не дава статут на световно наследство на Баган...

Аз мога да цитирам пагодите, които успях да прешляпам - Shwezigon Pagoda, Htilominlo Pagoda, U Pali Thein, Ananda Temple, Shwegugyi Pagoda, Thatbyaenyu Temple, Gadawpalin Pagoda, Manuhar Temple, Nan Paya, Myaceti & Gubyaukkyi Pagoda, Sulamani Temple, Dammayangyi Pagoda, Shwesandaw Pagoda... Тях ще ви ги цитира всеки свестен туристически гид. Аз за друго се присещам, което ми се иска да разкажа, за храмовете има достатъчно литература.

На всички най-известни пагоди са заседнали представители на местните занаяти, които заливат и без това ошашавения западен турист (източните нации не се трогват особено) с ръчно приготвени стоки. Везани или рисувани текстилни платна, дървени фигурки, миниатюрни пагоди и ступи...

Пред един от особено известните храмове красиво мианмарско девойче – бих казала дете – си ме харесва и се лепи като туткал. По-добродушна или по-платежоспособна й се виждам, идея нямам. Аз никак не долюбвам да ме тормозят – както и вероятно голямата част от туристите – но се държа възпитано и учтиво я напъждам. Нъцки. Туткал. Започвам невъзпитано да повишавам тон, а девойчето: Моля, не се сърдете. И не се маха... А какъв перфектен английски говори, събира ми зениците в точка. Питам я: „Откъде го знаеш?“ „Самоучители“, отговаря. Упорито хлапе. Обикалям каквото обикалям...

...на изхода при чехлите пак девойчето. Ходи след мен като кудук – само и само да й видя стоката. В един момент ми става смешно. По-точно се възхищавам. Защо се ядосвам на такива хора? Щото ми нарушават почивката и нямат мяра, да. А те просто си гледат фантастично работата. И печелят насъщния си. Ако девойчето е брокер в Ню Йорк, ще бъде милионер. Като захапе, не пуска. А нима нашите търговци тук в Европа са по-хрисими? Айде холан... В крайна сметка девойката си свършива работата. Купувам дребни подаръци. И добавя една дума, финализираща сделката: „Извинявайте!“. Едно мило като ми става... Дръпвам я и й шушна разни съвети, с които да стане наистина успешна. И ме гледа ококорено, и попива като сюнгер...

По повод девойчето се присещам и за явлението туризъм в Мианмар – доскоро организиран единствено от държавни агенции. Отскоро и т.нар. частници си проправят път. Тези, които са по-дърти като мен, помните ли Указ 56? Както казва Домосед (обичам да чета Димитър Тодоров!)., „Мианмарци имат богат избор за професия - войник или монах.

А ако не искаш нито едно от двете - прав ти път - оставаш цивилен, с най-голяма статистическа вероятност - селски труженик.“

Позволявам си да го поправя. Категорично добавям още една опция: туристически гид. Там, обаче, много още ориз трябва да изядат, за да стигнат нивото на родните си монаси или селяци. Моят опит с гидовете е любопитен. Защото аз съм рядко гевезе. Сакън, не кифленско гевезе. Просто перфекционист. Ако мога да скитам с месеци, ще се вея като народна песен по градове и паланки сама, дива и щастлива, без кьорав водач и шофьор. Да, ама... (отивам да пусна фиш за евромилионите).

В Баган ме чака първият гид с кола. Чест му прави на чиляка, че ми ходи по гайдата – както казах, аз съм едно претенциозно лайно, excuse my French, както и усилието му да говори английски. Самоук... И да ме влачи по места, извън тълпите – адмирации. Мисля, че и той остава доволен от мен.

Следващият – със сериозно самочувствие, добър език, точен. И достатъчно скъп, ама като искам специална програма. Всичко прекрасно, докато не му правя остра забележка за липсваща необходимост - работеща тоалетна на барджата (голяма лодка) под наем (за няколко часа). Лодката под наем само за мен. Ако не ми беше и леко развален стомаха от сутрешното къри, сигурно нямаше да го направя на проблем – но го правя. Ако е обществено фери, стискаш зъби. Сефте. Ако си плащаш за специална услуга, получаваш специално отношение. Простички бизнес правила. И клиентът винаги има право. Световна догма. Не и в Мианмар. Пък като се нацупи след забележката ми (единствената) тоя ми ти мианмарец, като млъкна – бетер децата. Всъщност, мианмарците са точно като децата, както правилно ги дефинира моята приятелка пътешественичка Емилия. Аз прибавям – изумително непосредствени, силно вярващи, много сърдечни, но и обидчиви. Липсва им разбиране за различните култури.

Всъщност, на нас по-често сякаш ни липсва разбиране. Толкова е интересен светът – скиташ и установяваш, че той не се върти около теб...

Да се върна на Баган. Няма да досаждам с всички селца и паланки в Баганска околия, които сколасвам да омотам,

но не мога да пропусна Снимката с голямо С – причината да се чучна в Мианмар.

Mount Popa е култов храм за Мианмар. И отблизо изобщо не си заслужава славата – славата на туристически обект, не на храм. И го знам. И не следвам съветите. И грам не съжалявам за допира ми до него – и всичките му 770 стълби! Човек трябва да уважава своите мотиватори, за да има следващи мотивации. Например, за полет с балон...

Когато попадам на възможността за полет с балон и установявам цената, потрисам се и отсичам: Не, това е изродщина. Не мога... Само споменатата по-горе приятелка пътешественичка (магеланка Mililia) отсича категорично: „Ти си го решила вътрешно.“ Кххх... Толкова ли съм прозрачна! Защото така и се оказва. И за ...емнайсти път се убеждавам, че емоциите струват всяко похарчено пени. И че емоциите са важни, а не пенито - като цел (не, че още не го изплащам въпросното пени).

Мисля, че Баган е най-скъпото място за балон в света. Пилотът на балона – австралийка – ме успокоява: „Не е. Има и по-скъп балонинг - в Серенгети.“ Наивница. Преглъщам на сухо – Кутията на Пандора за Серенгети е отворена. Защото някои Кутии на Пандора дават онова сетивно познание, което осмисля самите сетива.

Прословутите осмислени сетива ме карат да направя следващото много специално скитане в посока Monywa – пещерните храмове Hpo Win Hill Shwe Ba Hill. Дори не знам какво да очаквам. Знам само, че са на майна си Райна, достатъчно отдалечени от всякакви маршрути и недостижими с градски транспорт. И безкрайно специални... Повече от специални се оказват.

В превод от бирмански, местността означава Планината на изолираната и самотна медитация (Mountain of Isolated Solitary Meditation – англ.). Признавам, аз по-уникално място не съм виждала, а съм виждала немалко уникалности. Имаш усещането, че Господ – по-точно Буда – те бучва на края на света, в една палеща и суха пустиня, и ти дава цялата красота на света - сътворена от човек - стига да успееш да я смелиш.

Става реч за смилане и се присещам за смилането на погледите на местните, докато се храня в местна бойна кръчма.

Гидът поръчва храна като за осми пешеходен полк, а аз искам само бира. Жега, жега, жега... И пия директно от шишето. До момента, в който съзирам двама младежи и яко се загуцвам под съсредоточния им поглед.

Чувствам се като буболечка, напъхана под микроскоп и тихо сритвам – вербално – водача ми: „Абе тия какво аджеба са ме зяпнали?“ Мианмарецът се хили. „Що се хилиш бе, чоджум?“ „Бирата.“ „Какво бирата?“ „Ами те никога не са виждали жена да пие бира от бутилка!“ Пак се загуцвам... Обяснявам: „Чашите ще стоплят бирата (навън е 40 градуса), а и не са най-чистото нещо на света.“ Аааааа... Бирманецът започва да ме гледа с респект и аз се надувам.

Моят водач – оня, с цупенето – вече е разбрал по какво си падам и след един много лъскав – но и много впечатляващ храм, признавам - Moe Nyin Than Buddhay,

претупва златото за сметка на древни – някои много запуснати,

но потресаващо красиви

и впечатляващи

камъняци.

Мога да продължавам с камъните до Второто пришествие. Спрете ме.
За да покажа още един потресаващ залез – мостът U Bein.

За да „покажа“ напевите и уханията на закуската ми с клечки в бойният ми хостел в Мандалай (що сложих толкова чили, баси...).

За да покажа уникалната вечеря, която ми спрятат едни мианмарски девойки – успявам да си навра носа в кръчма, в която сам си готвиш. Кхххххххххх... Персоналът вижда кьопавата си гостенка и я дундурка като за световно – наред с останалите си задължения – без дума да успеем да разменим – ей ръчички, ей ги две... Включително й купува бира, нищо че в заведението не се предлага (което ми напомня за мюсулманския ми шофьор в Индонезия, който също специално купува бира, когато ме кани на гости – да ме уважи, защото беше опознал навиците ми). Такова удоволствие е да срещаш хора, които ти уважават личностните предпочитания...

Такова удоволствие е и след железопътния и въздушния, да опознаеш местния шосеен транспорт. Нощен автобус Мандалай – Инле.

Няма такъв купон. Таксито ме изръсва на бойната автогара. Отивам да се чекирам – имам референтен номер, като билетът е резервиран от Лондон чрез чат с автобусната компания във Фейсбук. Няма хънда-мънда, модерни технологии... Гледам подозрително, но всъщност искрено се забавлявам. Причината за този автобус не е друга, а лакомията ми. Не за пари, моля (макар че не им се мръщя). За време... Самолетните компании имат интересни маршрути – първо правят врътка Янгон – Баган, после Баган – Мандалай, чак после Мандалай – Хехо и завършват с Хехо-Мандалай. Което автоматически означава, че за последните две дестинации ме стоварват на летището по никое време сутрин и плановете ми за деня са провалени. Тцъ. Последните две отсечки - нощни автобуси. С риск грам да не мигна – то аз в самолет не спя... Макар че този автобус като самолет, а аз имам място в пилотската кабина – демек предна фронтална седалка. Автобусът тръгва. Стюардесата ме облепя със специална лепенка – както на аерогарата в Янгон (гледам тъпо) и ме пита какво искам – пиле или риба (пак гледам тъпо). След около час – измъкваме се от Мандалай – автобусът спира на специална отбивка тип Ихтиманска отбивка по магистралата София – Пловдив. Всички слизат – и аз, какво да правя. Строяват ни – тоалетна. Отивам да пишкам, че после кой знае кога. След което под строй – в ресторанта. Там ни чака заръчаното и предварително избрано ядене. Онемявам...

Автобусната одисея е интересна. Тъмно като в биволско око, но от специалната си позиция наблюдавам пътя: красиво криволичещо планинско пътченце, с остри завои и остра денивелация, които шофьорът взима с апломб на Фитипалди. За пръв път в живота си се окопчавам с колан, докато пътувам с автобус – и не за друго, ами ще се разпилея по пътеката... Сещам се, че имам нелоша застраховка – няма да натежа на детенце да взима заеми и да ми събира останките от на майна си Райна, и заспивам като пордот. Да ми се ненадяваш. А в А380 (луксозен самолет – бел.авт.) се кокоря...

Събужда ме напевна аларма: Нянгшве, Нянгшве, Нянгшве (Nyaungshwe – бел.авт). Идва стюардесата и ме ръчка - Нянгшве. Питам ошашавено: „Инле“? Познатото ми име за езерото, докато кажа Nyaungshwe и ще си изкьлча езика. „Инле, Инле“, кима окуражаващо стюардесата. Дзверя се през прозореца – виждам едно тъмно нищо. Освен мен слизат още един-двама бирманци. Часът е 5 сутринта. Стоя изръсена с багажа си насред улица с пет постройки на кръст и окончателно изтъпявам.

За да се обагри картинката в още по-обагрени краски, една камара мианмарци – шофьори на тук-тук – ме заобикалят, подканяйки ме: Такси, такси... Бе махнете ми се от главата да си взема сулука, бе. Нанайци се махат. Напират. Хубаво, като казвате, помагайте. Всъщност, моят гид трябва да ме чака, но вероятно все още сладко спинка. Вадя разпечатка с мейлите и телефон. Мианмарци вадят масово телефони, един успява да набара гида ми, крякат си дълго, накрая затварят и спасителите през глава обясняват (ей ръчички, ей ги две...) – 10 минути и идват да те вземат. След което всеки си взима тук-тук-а и ме оставят да клеча на прашната улица. Зарязвам си куфарите и почвам да си навирам носа наоколо, докато изневиделица не започва да ухае на печен хляб...

Очарователна еклектика... Кимаме си с хлебарите, но те нямат много време да зяпат – имат си работа. И аз имам – да чакам. И дочаквам. Гидът ми. Дохвърча с една мотопедка. Дава заповед – чакай. Чакам. То и друго какво да правя... След малко пак дохвърча, следван от тук-тук. Дава му разпоредби, дава и на мен разпоредби. Качва ме на тук-тук-а, а той запрашва да си доспи. Така се прави бизнес!

Разпоредбите се спазват, обаче. След като съм стоварена в къщата за гости, изпила рядкото кафе и изяла лютивата супа, бойният мианмарец идва и ме забира с колата си. Програмата е ясна – аз съм като булдог що се отнася до планове. Чилякът ме е усетил и предпазливо пита искам ли да присъствам на специална церемония. Обяснява – с тази церемония се отбелязва навлизането на младежите в лоното на мъжете, след което те отдават кратка служба като монаси. Ако им хареса, ако тях харесат, може и до живот... И това е велика чест за семейството.

За тези церемонии се кани едва ли не цялото селище – няколко хиляди души. Поднася се специална писмена покана, показва се респект тоест. Гостите оставят скромна сума – и аз оставям, и всеки получава дар за спомен – и аз получавам. И гощавка. Няма време за гощавка, скитане ме чака. Тази церемония е сериозно изпитание за финансите на семейството. Което остане като храна – раздава се на монасите. Спомня ми традицията в Йордания, за която разказва местния ми гид: при сватба се канят всички познати, приятели, роднини, комшии. И всеки води свои роднини. Семейството трябва да има огромни количества проготвена традиционна храна – специален ориз със специално овнешко. Остатъкът от храната се раздава на бедните...

На път за Kakku – едно много-много-много специално местенце, за което се тръшкам от Англия – попадаме отново на церемония. Явно е следващата фаза, на път към кръчмата за почерпка. Внушителна процесия...

Гледам като омагьосана – толкова пъстро и щастливо усещане. Заковавам погледа си в специалните тюрбани на жените. Оригинални носии на племето Па Оо.

Искам, искам, искам такава шапка! В главата ми гвоздеят на желанието дълбае кратер... И който гвоздей не мирясва, докато не поставя болт в дупката, че и гайка завива. Как ли ще ви се хареса тъмнокожа дама, например, по улиците на Трявна в местна носия?

Вероятно по същия начин, по който за тукашните – ако видят бяла жена в облекло на племето. Като мен. И си признавам - много ме харесаха. Пу-пу, умря циганката... Обаче девойката - местен гид специално за Kakku -превежда какво си говорят околните (Ууууу, колко хубава!), които ококорено ме зяпат, а аз искрено се забавлявам да крепя тази корона върху главата си (и се пукам от кеф).

А Kakku е се оказва точно такова чудо, каквото очаквам.

Изключителен комплекс от храмове...

Споменатата девойка – местен гид, назначаван задължително от кметството на града – и член на племето Па Оо, ме води на най-най-прелестния източен пазар. Особена атмосфера има това място...

Набарвам бучка прясно сирене, което започвам да ръфам на момента – баш като нашето прясно сирене с капеща суроватка, а бабето се радва, радва на паричките... Опасността да си тръгна със щайга живи пухкави топчета патета и пилета е сериозна – мра за тях, така че здравословно ръчвам гида и се измъкваме по посока пещерата Pindaya. То самото измъкване цяла идилия. Пътченце, по което се прескачаме с камиони, натоварени с накипрени младежи и девойки в национални носии, тръгнали да уважат специалната церемония на младите монаси... Няма такъв чар!

Сетивата ми определено преяждат – а аз не спирам да ги тъпча: пещерата Пиндая с над 8000 фигури на Буда от алабастър, тиково дърво, мрамор, тухла, лак и цимент, пръснати в лабиринт десетките зали на пещерата.

Уморена съм от блясък и подбирам моя водач да си ме води. Защото знам какво ще ми поднесе като блюдо следващият ден: езерото Инле...

...на което езеро установявам, че сякаш - предвид немалкият ме опит на рибен дегустатор по целия свят - най-вкусната риба съм опитвала на две места: западното крайбрежие на остров Ява в забито на кънда Дивия място, и тук, на езерото Инле. Моя приятелка – с не по-малко скитнически и рибен опит - ме поправя: и в едно капанче във Варна при бай Непомнякой. Не споря, сигурно е права...

Уникално е Инле. Хората живеят във водата, приспособили са битието си – никак не леко – за едно прилично оцеляване, отглеждат зеленчуци, ловят риба, тъкат скъпи шалове от лотус, молят се на Буда...

Мисля да спра да досаждам с храмовете. Мисля да спра да досаждам и с пътеписанието, но още един-два акцента да изтърпите...

Хващам си нощният автобус от Инле до Янгон. Уговорила съм си от къщата за гости да ме чакат и да ме закарат да видя още едно от чудесата на света: Kyaiktiyo Pagoda или Златната скала. Току що открит след реконструкция. Тя точно тази реконструкция ми омота плановете в Янгон, но както ги омота, така и ги направи още по-живиписни... В автобуса не се трогвам хич вече от нищо и спя бетер бебе. Има още няколко парчета белокожи. Събужда ме – познайте какво! „Янгон, Янгон, Янгон“. Гледам – поле. Ама съвсем поле, а уговорката ми е за автогата. Питам стюардесата: „Къде е автогарата бе, девойко?“ „Другата спирка“. Мигам подозрително. Всички белокожи се изсипват на полето, оставам аз. И мърморя – що пак на теб, бе! После се оказва, че оттам имало по-пряк път за центъра на Янгон. Което не ме кара да се чувствам по-спокойна. Автобусът все пак се занася на автогарата. Изсипвам се там – и о, небеса. Хиляди чиляци щъкат, половината ме заграждат да си предлагат услугите. Хубаво, че бях подготвена от аверка Емилия. Само се прекръствам вътрешно и отписвам възможността шофьорът да ме намери. Трябва да е гениален. Гениален се оказва... Иде ми да го разцелувам, но да се държим прилично. Палим гумите в посока Златната скала. Наистина е златна. Буквално...

Пагодата изградена върху Златната Скала е със височина 7 метра и 30 сантиметра. Едно от най-важните места за поклонение на будистите в Мианмар. Смята се, че е достатъчно само да погледнеш скалата, за да се обърнеш към будизма...

Легенда разказва, че мистичният златен камък се крепи на кичур коса на Буда, който той дал на отшелник по време на свое пътуване. Преди смъртта си отшелникът завещал косата на Буда на Краля на страната. Кралят не искал вятърът да издуха кичура, затова наредил да извадят един огромен камък от дъното на морето, под който да остави косата на Буда. Будистите вярват, че именно кичурът крепи камъка в необикновеното положение.

Истинската моя причина не е поклонническа, а чисто емоционална – за да се достигне до скалата високо в планината, се возиш – принудително – на раздрънкани камиони, за чиято поддръжка не смея и да питам...

...но не мога да не се цопна там, просто не мога!

Емоцията е брутална... Само здрави нерви да имате...

И само за това си струва да се избъхти пътя до там, макар да признавам – скалата е наистина специална. До самата скала аз – като презряна жена – нямам право да се допра. Нека все пак не съм недоволна на това, което имам, че грехота...

[img]http://galya-radeva.co.uk/ P3290505.JPG[/img]

Забирам си идилично чакащия ме шофьор – всъщност ако трябва да нарисувам Мианмар, това ще бъде именно тази идилия.

Следва обещаната вечеря – Тайланд. Няма да ви натоварвам стомасите с тежка храна, че ще ви натърти. Няма да говоря за мохито с басейн и масаж, че ще ме намразите (в Мианмар също имах едно-две залитания в тази посока, като специално за Баган силно препоръчвам къща за гости с басейн – след скитане като алтав в праха чувството на релакс е неописуемо...).

В Тайланд имам една основна цел – пътуване на север до Чианг Май и Белия храм. На мен картинките трябва много внимателно да се показват.

Съвършен елеганс. Някои не го харесват. Кич. Няма история... Аз категорично не мога да кажа това. Грабват ме изключителните детайли...

...и най-красивата тоалетна на света.

Както и няма такъв кеф да гушкаш слонове... Изключителна емоция! Изобщо не ми стигна... Толкова умни същества.

Пиенето на кокос по време на бамбуков рафтинг го причислявам в категория Кифленски забежки...

"Златният триъгълник" - ивица река между Тайланд, Мианмар и Лаос, стъргало Khaosan road в Банкок, здравият рок, прясната и уникална морска храна, чудната бира – ги преглщам като обяснение. Но се облизвам като попско дете на Задушница само като се присетя.

Чудя се как да затворя това пътеписание. Пуста писателска суета... Всъщност, става ми навик да се плюнча дълбокоумно (всъщност, със съвсем семпли думички) след всяко мое пътеписание, както и за втори път пиша за онази дългокосата, но явно си има причини...

Скоро изгубих далечна приятелка. Изяде я ракът. Тя не беше пътешественик, а домашна помощница в Испания. Но така ми се радваше отдалече, като хукнех нанякъде. И все си казвахме – ще пием ракийка в градината ти в Плевен. Така, както с Миро Нанков щяхме да ходим заедно в Папуа Нова Гвинея, а го отнесе онази с косата.

Затова си мисля – чиста съвест имам пред себе си. За това какво искам и какво правя – последните години. И се надявам така и да бъде. И когато и мен ме отнесе тази пущина – дано да е след много десетилетия – надживелите ме просто да изпият едно питие за мен, с усмивка. Защото поне втората половина от живота си съм я изживяла в любимото ци скитане - и с усмивка.

Галя Радева – Рейни
London – Bangkok – Yangon – Bagan – Monywa – Mandalay – Heho – Kyaiktiyo – Yangon – Bangkok – Chiang Mai – Bangkok – London

Всички албуми:

https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10207381426151230.1073741854.1153895655&type=3&__nodl

https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10207389587915269.1073741855.1153895655&type=3&__nodl

https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10207399302678132.1073741856.1153895655&type=3&__nodl

https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10207431162754614.1073741857.1153895655&type=3&__nodl

https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10207479905933163.1073741858.1153895655&type=3&__nodl

https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10207527150074237.1073741859.1153895655&type=3&__nodl

Като те знам каква си работлива ламя, кога успя и това да спретнеш - не зная. Че на човек веднага му се приисква да отиде по тези места е повече от ясно...ама след тези подробни, емоционални и с лек хумор пътеписи, а да не говорим за снимковия материал се чудя какво повече ще видя. Едва ли? Лично аз съм привърженик да видя малко неща, но да имам време да ги усетя, тук мога да кажа, че бая си заалчняла...но като си помисли човек, как се завърта живота, едва ли ще се върнеш пак там за да си "догледаш" напълно те разбирам. И ми е тъжно за хилядите невероятни места, които останаха само в каталозите. Преживели хилядолетия, войни, катаклизми, бяха разрушени от цивилизацията, по скоро от нейните представители...Беше ми приятно да споделя твоите скиталчества и очаквам новите ти набези! Прегръдки!

Markoni55 написа:

Като те знам каква си работлива ламя, кога успя и това да спретнеш - не зная. Че на човек веднага му се приисква да отиде по тези места е повече от ясно...ама след тези подробни, емоционални и с лек хумор пътеписи, а да не говорим за снимковия материал се чудя какво повече ще видя. Едва ли? Лично аз съм привърженик да видя малко неща, но да имам време да ги усетя, тук мога да кажа, че бая си заалчняла...но като си помисли човек, как се завърта живота, едва ли ще се върнеш пак там за да си "догледаш" напълно те разбирам. И ми е тъжно за хилядите невероятни места, които останаха само в каталозите. Преживели хилядолетия, войни, катаклизми, бяха разрушени от цивилизацията, по скоро от нейните представители...Беше ми приятно да споделя твоите скиталчества и очаквам новите ти набези! Прегръдки!

Благодаря ти за отделеното време да оставиш няколко думи, Маркони. Трудът за споделянето на скитанията ми винаги се чувства нахранен от реплики на читателите им.

П.С. Лакома съм си аз - много да видя и пипна. Природа максималистична Smile

Не ми тежи...

За много болки, разочарования, битки...и мигове на кантар, когато си била на ръба да зарежеш всичко...Както и да ги закотавчваш нещата - всеки миг удоволствие си е изстрадан предварително и следователно абсолютно заслужен... Ти си пример за борбеност, търпение и правилно изиграване на ходовете....Математика, всичко е математика! Ние с гайдите...ще си пърхаме безметежно в кунста и тва е! Не, че е лошо...има си много добри страни, повече от лошите. Май и на мен ми е награда, че те срещнах, защото къде щях да си отворя сетивата за нещо по-далече от Варна и Кранево..Пък сега - глей кво става. Скоро ми се пъчи един богат клиент, който си организира специално хойкане по тези и в близост там места...е, не можа да ме шашне. Щот вече бях подготвена. И нали се сещаш от къде...Благодарско дет се вика, ще почерпя! Laughing

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите