Дедал

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Сънувам този сън отново и отново. Отначало е дори приятно, стоя на високия хълм над Мирабелос и вятърът роши косата ми. Сигурен съм, че е утро, светлината изглежда ярка и силна, макар в самите граници на съня светът да се е размил до непрогледен сив мрак. Напред е море – дълбоко и бурно, отдясно остава градът – недостъпен и бял. Понякога мога да видя хора, смешни малки човечета, вечно забързани, всяко по свой път. Но по-често няма никой. Просто град с изоставени улици и пусти домове.
Поглеждам към Икар. Разноцветните мидички проблясват в ръцете му, запалени от лъчите на припичащото слънце. Аз съм направил мидичките – играчки. Дребна цена да платя откраднатото детство.
- Икар! – подвиквам тихо, той знае какво трябва да прави. Послушно се изправя и прибира мидичките в джоба си.
Крилете му са малки и по-леки от моите, научил съм го да ги закрепва сам. Сърцето ми се свива, но се заставям да го пусна да тръгне пръв. Правил съм това неведнъж. С всеки следващ път става по-лесно. С всяка нощ – по-леко. Може би дори ще успея да не гледам към него, към изправения гръб и по детски нехайната походка, към мига, когато босите му крака се отлепят от ръба, а телцето му застива в нищото. Между острите скали от едната страна и безкрайното море – от другата. После крилете се разтварят и той се гмурва като рибка в отдалечаващата се синева.
Мой ред е. Крилете ми тежат, но аз съм свикнал с тежестта им. Тръгвам. И сам увисвам над бездната. Вероятно децата не изпитват такъв страх, страхът да паднеш, а вятърът да те подхвърля като прашинка над полудялата водна шир.
А аз се страхувам.
Страхувам се до смърт. Кръвта блъска в слепоочията ми, а ръцете ми изтръпват за секунди. Само, че трябва да стигна отвъд. Трябва да стигна преди ръцете ми да са се уморили толкова, че да сляза твърде близо до разгневеното море, преди жаркото слънце да е разтопило крилете ми. Преди восъкът да изтече в река от жълта лепкава кръв. Преди да съм изгубил Икар...
Виждам го, изпънат като струна, играе си с белите облаци, преследва птиците. И е щастлив. Толкова е лесно да повярвам, този път ще бъде различно, този сън ще свърши различно. ‘Икар...’, шепна след него. ‘Икар!’, крещя и размахвам криле.
Лети прекалено високо, непредпазливо, забравил е какво съм му казвал, прекалено близо до слънцето. Опитвам да се обърна и ме облъхва студ. Далече е, няма да стигна навреме. Дясната ми ръка олеква, крилото е изтъняло до крехка вледенена коричка. Но не ме е страх, вече - не. Лесно е, когато знаеш какво ще се случи. А аз знам. След два размаха дясното ми крило ще се откачи. След още пет размаха ще се разпадне и лявото, а аз разперил ръце - като неопитен въжеиграч - ще полетя към морската пропаст. Просто този сън винаги свършва еднакво.
После нищо. Няма болка. Няма страх. Няма смърт.
Лежа в леглото разтреперан и изтощен. Само малко. Само колкото да усетя твърдостта на земята под себе си. Ще стана, когато и най-слабият удар на сърцето ми зазвучи равномерно и силно като диханието на ковашкия мях, с който извайвам инструментите си. Ще събудя Икар и ще слезем долу, на плажа. Той ще събира мидички и ще ми показва всяка една, сякаш е безценно малко съкровище, а аз ще рисувам. Или може би ще довърша скулптурата за Хекала. Или просто ще подремя, заслушан в прибоя. А когато нощта настъпи, двамата с него ще съберем белите птичи пера и всички водорасли, които успеем да намерим.
Трябва да довършим крилата, които ще ни отведат оттук.
И може би тогава и сънят ще спре.
Или може би не.

Много свойски се чувствам в този текст, много естествен и логичен ми е,на моя език е...
Ами...успех! Smile

Дълбок текст....
Успех на автора! Smile

ХуЛитер Записан(а): Mar 05, 2016 Мнения: 229

Кара те да проникнеш отвъд илюзията. Видях импресионистична реалност. Хареса ми. Успех!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите