Състояние на полет

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Полет – пожелан, далечен, мечтан, вечен.
Летях. Летяла съм няколко пъти, но често при пътешестващите целта не е крайната точка, а начинът, по който се стига там.
Полетът е за онези, които обичат да се лутат с цел свобода и внезапно намиране на нещо, което не търсят. Винаги съм завиждала на птиците, а обичам да ги наблюдавам в перушинената им красота. Разпъването и свиването на крилите им – раздиране на въздуха, разкъсване на времето. Защото всичко долу, при нас, хората, е пресовано именно от този зловещ господар – Времето, който далеч не е временен. И, който, от друга страна, ни поднесе XXI век, окован в техника, която ни позволява да надзърнем над покривите, която ни позволява да положим ръка на малко прозорече в онова любопитно желание да докоснем близкото облаче. Уви, човекът си остава човек дори, когато гледа от птичи поглед.
Пиша това в леглото и цапат се белите чаршафи с мастило – сякаш небе, което е забравило да покрие с облаче и малката синя ивица преди да се изсипе дъждът. После? После ще си легна, главата ще потъне във възглавницата, полубудното състояние ще напомни на гмуркане, ръцете ще се превърнат в намокрени криле, но ще излетя от дъното на морето към забравеното слънце, защото вече ще спя. А по-нататък? По-нататък ще се събудя, защото ще е сутрин. Алармата ще ме приземи, а кафето ще ми нареди да си отлепя клепачите, защото съм си вкъщи и вместо да си дам паспорта на гранична полиция, ще трябва да се докажа в някакво университетско упражнение.
Нямам криле. Ако имах, нямаше да мога да държа химикала. Затова пиша. Пиша за това, че има два полета. И, ако физическият ни е невъзможно възможен, то онзи, другият, чието име не смея да нозова, защото не съм толкова смела, би трябвало да ни се отдава отръки. Защото XXI век е толкова консумиращ и консумиран, че се задушавам и често прибягвам до наркотика, наречен изкуство. Отзовавам се в театралната зала със затаен дъх и чакам единствено полилеят да загасне. Когато бях малка, си представях, че светнат ли прожекторите, театърът се превръща в космически кораб и излитаме щом чуем първата реплика. Сега съм на 20. Не се считам за „голяма”, но все пак ми повтарят, че трябва да порастна, а няма как, защото все летя, погледът – замечтан, слухът улавя само ека на вятъра, а думите не достигат до потъналото сред облаци съзнание. И актьорите продължават да бъдат пилоти.
Летенето не е кичозен лукс, а дръзко решение и отлитам щом разтворя страниците на някоя книга или когато музика слушам. Потъвам нагоре и все по-нагоре с ръце, вкопчени в скрибуцането на химикала по белия лист. Летя докато ходя, нищо, че главата ми е забита в строшените улични плочки – мислите ми се реят.
Често са ми викали: „Помисли!”, но аз не мога да по- и най-мисля, мога да из-мисля, където „из” е човката и „мисля” – телцето.
А сега ли? Сега отново косата ми ще падне над учебника, а периферията на погледа ще улови лястовичките през прозореца. Слънцето залязва, но, ето, че отново звукът на механичен гигант в небето се смесва с писукането на истински летящите.
Полет – пожелан, далечен, (за)мечтан, вечен...

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите