Великденските камбани на " Александър Невски", Гео

Гост

Вчера за първи път беше публикувано есе на големия наш писател Георги Марков.

Струва си да се прочете - и изрично заявявам, че това не е политизация, а литература от един от най-значителните ни писатели.

Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.

Обичам този празник, обичам дълбоките му корени в българската история, обичам името му, обичам собствените си спомени в този ден от слънце, зеленина и камбанен звън.

Малко неща на този свят са ме вълнували повече от великденските камбани на "Александър Невски". През цялото време, докато можех да ги виждам и чувам от непосредствена близост, си мислех, че с тях съм се родил и с тях ще умра. За мен те не бяха обикновени църковни камбани, които биеха по определено разписание, а живи гласове на висши сили, които придружаваха нашия живот от висотата на златната камбанария. И техният звън не беше поредица от камбанени удари, а истинска музика, която слизаше от небето на земята, за да навлезе дълбоко в нас и озвучи света по свой собствен, неподражаем начин. Колко пъти съм чакал всред шумната атмосфера на града пристигането на тази музика, която властно прогонваше мизерната шумотевица на делничния живот, за да наложи своята могъща и завладяваща празнична хармония.

В детските ми години това беше тържествен поток от прииждаща безспир радост, от звучно буйство, като че камбаните се смееха, обзети от някакво свое, камбанено щастие, което звучеше като предвестник на нашето собствено щастие. Когато вдигах очи към камбанарията, струваше ми се, че виждам там група смеещи се лица. Много пъти в детската ми глава се появяваше предположението, че камбаните сами звънят. Беше ми невъзможно да свържа техните звуци с усилията на някой простосмъртен. Това беше времето, когато "Александър Невски" стърчеше високо над всички сгради в града, когато ръстът на някогашна София не се подиграваше с човешкия ръст, когато дремещата тишина на улиците поглъщаше без остатък шума на рядко преминаващите автомобили и камбанките на трамваите звъняха в унисон с храмовите камбани.

Хората изпълваха площада и църквата, недоведени и неорганизирани от никого. Идваха така, както техните бащи и майки бяха идвали, както българите от векове се бяха стичали към църквите на този ден. Вярващи, полувярващи и невярващи в религиозните чудеса идваха през тази събота вечер заради това, че пасхалният обичай беше част от вековния живот на българите и може би, за да чуят тези невероятни великденски камбани. Хората пристъпваха кротко, със сдържани движения, с притихнали гласове и вродено чувство за достойнство. Никой не бързаше, никой не се блъскаше, никой не викаше и омекотените лица изглеждаха по-замислени от друг път. Наблюдавах чувството, с което слушаха камбаните и ми се струваше, че всеки имаше свое собствено отношение към тяхната музика, че за всеки те бяха нещо негово си.

И когато започнеше шествието около църквата и гласовете на великолепния църковен хор се съединяха могъщо с камбанения звън, тогава вдигах глава към небето, защото си мислех, че тъмният свод ще се разтвори и сам възкръсналият Бог ще се покаже. Но дори когато Той не се показваше, бях сигурен, че цялата красива и звучна симфония имаше божествен смисъл. Внезапно долавях, че всички ние – хора, камбани, небе, природа бяхме единно и хармонично цяло, че всичко имаше свое определено и единствено място и че аз се ползвах с най-великата привилегия – да живея.

Веднъж чух възрастен човек да казва, че Бог не е на небето, а по лицата на хората, в самия звук на музиката, в пролетта

Колкото и да гледах, не успях да видя Бога върху лицата на хората, но усещах, че Той трябваше да е някъде много наблизо, иначе лицата не биха били нито толкова радостни, нито толкова красиви.

После, с течение на годините, забелязах, че звукът на великденските камбани се измени. Дори веднъж попитах дали не са ги сменили. Казаха ми, че са същите, че нищо не се е променило. А на мен все ми се струваше, че или не бяха същите, или нещо беше станало вътре, със самите тях. Звукът им стана по-тежък, изчезна прииждащата безспир радост и сякаш камбаните престанаха да се смеят. Това беше друга камбанена музика, но не по-малко красива, не по-малко разтърсваща. Звуците бяха по-кротки, по-спокойни и плуваха в по-гъст въздух, който ги приглушаваше. Имаше някакво странно разстояние между мен и тях. Те бяха пропити с размисъл и изглеждаха някак затворени в себе си, отчуждени. Вече не мислех, че камбаните сами бият и бях твърде наясно с човека, който стоеше зад тяхното движение.

На Великден хората пак се стичаха, но крачките им бяха по-бавни и лицата по-замислени. Върху устните им имаше повече мълчание, а върху лицата им повече мрак. Шествието и хорът отново бяха внушителни, но тъмнината зад свещите беше по-гъста и може би не идваше само от нощта. Тогава за първи път в камбанените звуци и в цялата великденска служба долових безпокойството. Нещо неизбежно приближаваше към нас. Но това не беше възкръсналият Бог

Беше войната, бяха бомбите и един мъртъв, беззвучен Великден в един мъртъв, беззвучен град. Каква странна картина представляваха църквата и площадът в тази призрачна 1944 г. Беше ослепително слънчев ден, между паветата беше избуяла трева и изглеждаше, че площадът внезапно се бе превърнал в странна ливада. Потъналите в тревата павета приличаха на мънички надгробни камъни

И когато след нови години камбаните звъннаха, отново бях поразен от звуците им. Те не тичаха повече по площада, а падаха тежко от камбанарията като мокри есенни листа. Дотогава знаех, че само погребалните камбани са тъжни и не можех да повярвам откъде дойде тази тъга и във великденските камбани. Нали Възкресението беше надеждата? А нали в надеждата има бодрост, има упование, има енергия. Не може да има тъжни надежди. В момента, когато надеждите станат тъжни, те не са повече надежди, те умират и са вече униние и отчаяние.

Тъгата просто висеше върху всеки камбанен звук. Беше увиснала като олово върху него. А внезапно ревнали мотори по околните улици сякаш преграждаха простора на музиката. Бях убеден, че ако камбаните зазвучеха както преди години, те щяха да надвият шумотевицата, щяха да я изтласкат далеч назад. Но, уви, камбаните не желаеха да се борят, а се затвориха в своята камбанария, сякаш искаха да се изолират от онова, което ставаше извън църквата.

Хората, които пристигаха за Великденска служба, се движеха бързо, като че преминаването на площада ги плашеше. Те се озъртаха често и бяха ужасно мълчаливи.

На Разпети петък камбаните звучаха странно, сякаш да подчертаят, че това беше денят на Голготата. От камбанарията слизаше жестока истина и ние тръпнехме обзети от черни предчувствия.

"Тези нещастни камбани", каза някой и аз си помислих, че човекът искаше да каже "тези нещастни хора". Никога дотогава музиката на великденските камбани не беше изразявала така силно разпъването на човек от човека. И блясъкът на съботното шествие, което трябваше да оповести Възкресението на разпънатите надежди, беше потъмнял, хората бяха малко и всичко беше някак смачкано.

За първи път бях разочарован и потиснат от великденския камбанен звън. Не исках да слушам камбаните и избягах. Те ми бяха дали толкова много. Защо искаха да ми го отнемат? Помислих си, че съм обичал тези камбани заради оптимизма им, заради техния магически талант да ме накарат да гледам към небето и да чакам то да се отвори. Уви, небето не се отваряше, и като всички грешници престанах да гледам към него и сведох поглед все по-надолу, към обувките си, към паветата.

"Камбанена илюзия", казах си, и за да бъда по-ясен добавих: "Камбанена лъжа".

И се опитах да ги забравя. Струваше ми се, че те бяха виновни с нещо пред мене. Не ми идваше наум, че може би аз бях виновен пред тях. Не ми идваше наум, че може би техният звън си беше останал все така чист и звучен, а моите уши, моята чувствителност беше загрубяла и приемаше музиката в деформиран вид.

На един от последните Великдени не исках изобщо да приближа площада. Казаха ми, че вече маса хора отивали, че някак се върнала предишната атмосфера, че шествието било още по-тържествено и кордоните милиция не могли да удържат хората. Нещо беше станало с тях, внезапно те се бяха втурнали към площада, както преди. Това не можех да разбера.
И на този последен за мен ден на Страстната седмица аз стоях на балкона у дома, в Драгалевци, и по някаква случайност се питах защо ние хората трябва да разпъваме нашите богове, за да ги възкресим след това. Защо беше нужно да преминаваме през престъплението, за да стигнем до избавлението? Тръгнах да си легна. И тогава чух камбаните, които започнаха да бият точно така, както бяха били във великденските дни на моето детство. Отново те се бяха отдали на звучно буйство, отново те се смееха, отново прииждаше така познатата ми камбанена радост.

Спуснах се бързо с колата към града. Не можах да отида по-далеч от началото на улица "Цар Шишман". Опитах се да мина през градинката на Университета. Не успях. Тогава изтичах от северната страна. Невъзможно. Цялото огромно пространство беше изпълнено с народ. Никога преди на друг Великден не бях виждал повече народ. И милицията отчаяно се опитваше да възпре тълпите в техния поход към църквата. Имах чувството, че цял народ вървеше по посока на църквата, че всички тези вярващи, полувярващи и невярващи отново вършеха онова, което бяха вършили бащите и дедите ни. Върху лицата им отново се беше появила същата стара светлина, но гласовете им бяха по-силни, движенията им бяха по-буйни и всички се движеха натам, откъдето идваше камбаненият звън.
Застанал недалеч от гроба на Вазов си казах:

"Ето на какво са способни нашите великденски камбани! Ето на какво сме способни ние!"
И си спомних, че веднъж бай Косьо Кисимов, който живееше срещу църквата, ми каза:
"Когато бият камбаните, Георги, говори нашата майка България!".

Сантиментално, сълзливо и лъжливо.
Лъжливостта му е в това, че при социализма хората само от страх не са ходели на църква.
От страх не са ходели само страхливите и онези, у които вярата в бога е била слаба - по-слаба от страха от някакви смъртни.
Но забрани и заплахи е нямало. Във всеки случай смъртни заплахи никога и никъде е нямало. Можело е да се отрази някак на кариерата, но по друга причина - защото щом е суеверен, човекът няма научен мироглед.
Хората не ходеха на църква, но защото нямаха нужда от нея.
Те не вярваха в Бога, защото вярваха в друго - вярваха в доброто и в човека, в труда си и в светлото бъдеще.
Едва след като им я отнеха, едва след като загубиха светлата си вяра, едва след като изгубиха всяка друга надежда, някои хора се обърнаха отново към вярата в Христа.
Други - имам предвид политиците ни - от кариеризъм, подмазвачество и популизъм, а може би и от страх (но не от страх от Бога), плюха на принципите си и влязоха в църквите и започнаха да целуват иконите и ръцете на поповете. Имам предвид някои от бившето Политбюро, екс президентите Желев, Първанов, Стоянов и други, които няма как да са били религиозни.
Само президентът Плевнелиев може би не е лицемер - неговото ниво е на искрено суеверен.

Гост

Ангаре, много ми се ще да ти отговоря подробно, но понеже темата не е политическа, ще ти кажа само едно -
няма нищо общо между суеверието като белег за примитивно съзнание, присъщо за недоразвитите интелекти, и осмислящата живота на човек вяра в Бог, отличаваща човека от другите живи твари.

А конкретно по темата - естествено, че вярвам безкрайно повече на Георги Марков за действителността у нас през ония години, отколкото на теб. Rolling Eyes

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Грешка, Хамстер - би трябвало да вярваш на Ангар. Той не е емигрирал, не му се е налагало да приема чужда култура, да се приспособява и да се държи така, че да се превърне в един от гражданите на чуждата страна. Това е проблемът на много българи в чужбина - искат да са по католици от папата.

По Великден имах малък спор с млада жена, която ме убеждаваше, че баща и(военен) за да отиде на църква си е слагал перука. Моят отговор беше, че баща и е бил или натегач, или нещо не добре с главата, защото аз всяка година съм ходил да обикалям църквата по Великден и никой не ми е правил дори забележка. Лично аз монтирах през 1972 г. аудио уредба "Регент 60" в църквата Св. Параскева в Плевен с микрофони в полюлеите над Амвона и за поддържането и бях на заплата - 1.50 лв на месец(не се смейте), за които ходех само да се разписвам и не ги вземах. И така до 1980 г. Усилено се говореше за гонения, но лично аз не съм видял и не познавам такъв, който да е бил гонен по такива причини. Виж за хулигански прояви по време на шествията имаше дори и такива които по две седмици тапоицираха барата.
Слушал съм Г. Марков по Свободна Европа, по ББС и Гласът на Америка. Казваше много истини, но и много неща бяха режисирани с цел оплюване на света в който живеехме и не бяха точно така.
Истината е някъде там, в онова време и никой няма право да разсъждава за него през призмата на днешния ден, още повече хора, който не са били свидетели на това.

Гост

Не си спомням нищо от великдените през комунизма и в случая не ме интересуват те, а художественото пресъздаване на Великден от един голям наш писател, чието есе толкова години след убийството му не е било познато на нашия читател, защото освен физическата му смърт убийците му искаха и духовната му смърт .

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите