Да си спомним за Петя Дубарова

ХуЛитер Записан(а): Aug 09, 2004 Мнения: 839

Наистина това, което прочетох говори за един чутовен талант, съжалявам, че не познавам творчеството ѝ...

Благодаря ви за темата

Marta написа:

...

"Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини - не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен - на съседната маса. И как съм го пожелавала само!"

---

“Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание - него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи - или да се влюбят, или да постигнат нещо! Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила...

---

“Не искам да живея в заслепение. Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници. Григор Ленков беше такъв, бог да го прости. Защо не оцеля? Дарвин е доказал, че във вечния ход на еволюцията на организмите оцеляват само най-силните, най-добре приспособените към конкретните условия. Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави.

---

"Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и бавно и мълчаливо се заресах. Беше страшно. Дъхът на този хладен коридор, извитите стълби, дори и това голо огледало, в което се оглеждах преди - плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае защо не ми тежеше, всичко бълваше него - категорично, безпрекословно, невъобразимо - решех се аз и си мислех: защо го няма сега да ми се порадва - колко съм пораснала и как хубаво се усмихвам..."

7.09.1979 г.

Петя Дубарова

Да си спомним...Честит рожден ден на Петя!

Понеделник

Възседнала вълшебния си жълт велосипед,
отиде си бургаската неделя:
Раздаде и последната си чаша сладолед,
патроните от пушките изстреля

във пъстрите, невинни стрелбища на Бургас,
Красив и съразмерен като схема,
събужда се в прозореца ми Понеделник. Аз,
сънлива и разрошена, поемам

все още тъй неделна. Но в ръката ми тежи
чанта, толкова учебници побрала.
А на устните ми пак припряно почва да жужи
всяка дума от урока. С обич бяла

в свойта светла класна стая като в пита златен мед
ще намеря свойта медена килия —
понеделнична и свежа, като пролетна пчела,
бързам мед по-нов и светъл да открия.

10.5.1977

Гост

Най- истинската ни поетеса на всички времена.
Светла й памет!

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 791

Да потъгуваме... за нея... в страстната седмица. Да усетим липсата отново и да догоним екота в себе си на онези незабравими детски стихове, пред които дори светилата в българската поезия бледнеят...
А довечера излезте на балконите си и погледнете нейните дървета,
"дърветата в зелените си нощници", за да усетите колко жива е Петя!

Пролет

Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече...

Гост

Нека да чуем това прелестно стихотворение и като песен

http://vbox7.com/play:59e6e15b&p=collection&id=1070025&order=

ПОсвещение

В студените нощи, когато пиян

сънят се търкаля на моя таван,

когато луната тъмнее от грях,

когато увисва над мен моя страх,

обесен на острия ръб на нощта,

подавам ти своята бледа ръка -

на теб - непознатия - смугло красив,

потаен и питомен, жаден и див,

едва деветнайсет години живял,

а всичко опитал и всичко видял,

подвластен на никого, ничий, сам свой,

но тръгнал към мене и истински мой

и падал по пътя си, плакал, грешил,

но нежност момчешка за мен съхранил.

Ръката ми - властната - жадно поел,

единствено с мен ще си толкова смел!

Ела! Ще измием луната от грях!

Ще хвърлим трупа на умрелия страх,

ще пеем с тътнежния корабен глас

на морската нощ във добрия Бургас.

А после, когато тя тръгне назад

и слънцето бликне над нас благодат,

мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,

ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

https://www.mila.bg/article/7184705
[/b][/i]

ХуЛитер Записан(а): Jun 01, 2020 Мнения: 193

От Днерника и...
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание.
Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …“; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…“;

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.“ Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голямата къща

ТАЙНА

(предсмъртно)
Споделила съдбата на редица български известни поети – Пейо Яворов,Николай Лилиев, Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев и Христо Банковски...

ХуЛитер Записан(а): Nov 14, 2021 Мнения: 1

Благодаря ви за темата

https://www.youtube.com/watch?v=Cks6CnTq6ik

Ако ме питат какво е поезия, бих казала същото, каквото е отговорил Рей Чарлз, относно джаза - щом питате какво е, няма смисъл да ви отговарям. Все едно няма да разберете. Друг живот е поезията. Все по-малко ме притеснява, че просветените не са тълпа. Дори легион не са.
Гледах филма за Петя. Всъщност се каня от месец, обаче малко се страхувах да отида. Опасявах се да не се разочаровам и да се засегна. Аз съм станала тънкообидна на тема поезия и истина, една такава тънкокожа на тези слаби места. Безоснователно съм се тревожила. Филмът ме изненада приятно. И ми се намести в картината някак като част от реставрацията на добрия познат стар свят. Стори ми се като едно високо произнесено извинение на цялото наше поколение към Петя и нейния вълшебен син мир. Въздъхнах си облекчено. Много се надявам такива филми и прояви да са повече. Иска ми се лъжата да си подвие хиенската опашка и да се пръждоса от многострадалната ни планета...Знам, че много искам, но дано пък! Някой хубав светъл утрешен ден с искрящо синьо небе всичко и всички са по местата си.

Не правя сметки, че тази година Петя би навършила 60 години, ако беше останала жива. Това щеше да е друга Петя, не тази, която живее в стиховете си и вълнува толкова много души десетилетия след земното си пребиваване. Кратко? В някакъв човешки план, а всъщност - вечно. Докато се сещаме! Докато ни вълнува, докато ни сепва...Честит рожден ден на Петя!

ТАМ НЯКЪДЕ...

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли, запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце
и мойто момичешко пъстро сърце
вибрира във мен като щастлива пчела.

Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящия рой
то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко, във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.

https://e-zdravey.com/bg/petya-dubarova-e-rodena-na-25-april-1962-g-v-burgas/

https://www.youtube.com/watch?v=uzCuVvqB4Mg&list=OLAK5uy_ktbiCBGvjma8B-CU2lxojhMVDl7l2YypY

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите