Оризова Коледа в жабешки саронг

И като си помисля, че всичко започва от един телевизионен репортаж преди три години. За новогодишни фойерверки. От Marina Bay в Сингапур, Копакабана в Рио де Жанейро, операта в Сидни... Ярки, изумителни, примамливи. Недостижими. Детска радост, бенгалски огън. И то след като съм гледала същите от брега на Темза (което вероятно е мечта за някои хора). То в чуждата чиния хамсията е сьомга...

Всичко идва от безпомощността. Имам само няколко паунда в джоба, останалите са похарчени - парите стигат или за подаръци за семейство и приятели, или за самолетен билет до България. Избирам първото. За останалото си давам дума какво искам. Независимост. Финансова. И скитане на всяка Нова Година някъде по света. Там, където не мога сега. Но утре ще мога. Тази година идва време за първата дадена дума. Сингапур.

Смешно е, щото нямам някакви специални страсти за този град. Градовете не са ми и страст. Знам само че е скъп, далечен и недостижим. Като пеперудите и огъня. Може би звучи смешно, но имам навик да съм искрена (пред себе си). Обаче имам страст и към различности, а не като папагалите - към лъскаво само Smile

Сингапур - вари го, печи го - няколко дни. Останалите - стисвам очи и поставям пръстче в околния атлас. Е, не беше точно така Wink

Но почти... Един авер ми навира мухата за Индонезия - той все такива ще ги свърши - ихх, к’во било хубаво да хвърлиш вината на друг Wink

- след това попадам на маршрут по остров Ява, който звучи очарователно. Идея нямам нито как ще го случа, нито колко е трудно, нито какви пари струва. Думата „искам“ е голяма идиотия. Останалото е история, както пишат по книгите...

Признавам пропуск номер едно - дори не проверих времето в района. Оказва се дъждовен сезон. Знам за какво иде реч, преживявала съм го в Тайланд. Установявам го много, много късно. Преглъщам. Не е болка за умиране. Дъждовен, дъждовен, каквото това. Макар че в Западна Ява бая газене пада и човек като нищо артисва там.

Но пък дъждовният сезон си има друго очарование - да не те убие изгарящото слънце, да спиш на изливащ се тропически порой или да си пиеш бирата на верандата на края на света, а около теб да се изсипва Индийския океан, но отгоре. Безценно.

Признавам и друго. Казват, че Индонезия е евтина дестинация. Проверката на статистиката показва, че Индонезия е сред страните-основателки на АСЕАН и е една от 20-те най-големи икономики в света (Г-20). По номинален Брутен Вътрешен Продукт се нарежда на 18-то място в света, а по паритет на покупвателната способност — на 15-то. Интересни данни... Така е, евтино е. Ако имаш много, ама много време и ползваш обществен транспорт. И си скромен в желанията си какво да опиташ. Аз обикновено имам много малко броени дни. И обичам да опитвам всичко. И обожавам качеството. А то струва пари навсякъде по света. И безопасността. Тя струва още повече пари. Демек, вадя от десет кладенеца вода да се автосугестирам и да си простя разоряването - в Сингапур си обрах всичките дребни монети от всички видове карти Wink

Стига салати, както казваше любимият ми Емил Боев...

Qatar Airways от летище Хийтроу - Доха - Джакарта. Общо 15 часа полети. С трансферите и обичайното чакане времето за пътуване приближава едно денонощие. Чакане с часове за виза. Опашките са огромни. Млади хора. И не само. 99,9% бели. Всички стоварили се от полетите през Доха или Дубай. 99,9% продължават за Денпасар (Бали). Моя милост остава. Друг артисал бял няма. Моля се багажът да ме чака някъде до лентата. Чака ме (плюя в пазвата). Също и господин Марди ме чака, макар че се налага после да подмести с ръце спрялата кола на паркинга. Добре дошли в Индонезия Smile

За скитането ми по Ява ангажирам кола с шофьор - иначе посмъртно не мога да видя това, което искам (или трябва да остана тройно повече време), както и ще се чувствам леко напрегната сама по пътищата. Истината обаче е, че Индонезия е изключително сигурна държава. Не съм си правила експерименти да проверявам границите на тази сигурност, но имам инстинкти на койот. В Индия се чувствах ужасно. Усещах как погледите на всички (мъже) пълзят по мен и меко казано беше неприятно (не знам дали ще се върна там, но ако го сторя, няма да е сама). В Йордания - също, а тя е най-либералната арабска държава. Няма значение колко прилично си облечена - а аз съм винаги изключително прилично облечена! В Индонезия, обаче, се чувствам спокойна. Инстинктите ми не ме ръчкат в слънчевия сплит. Разбира се, че съм им интересна и ме гледат, но не по оня гаден и пълзящ начин (жените ще ме разберат). Разбира се, направиха си стотици снимки с мен (нищо няма да ми стане да ги зарадвам). Хеле пък деца - ми то пискане, то крякане, то тропане от кеф с крачета... Толкова са естествени!

Но извън вниманието като към рядка птица - особено по някои места - това е една наистина изключително приветлива за скитане държава. И с изключително завъртяни ястия, особено ако не вдяваш езика, а държиш да се набуташ в местна кръчма, дето никой не вдява и твоя език... Вдявам поне, че трябва да си измия ръцете с чайника на масата - не го пия Smile

Храната - има картинка. Поръчвам няколко картинки.

Напитките - здрава греда. Бира няма. Едни спомени за Индия и Йордания ме заливат... Мразя ограниченията. Поръчвам някаква бяла течност - която също има картинка и мяза на айрян. Само мисълта за освежаващата бяла напитка ритам от кеф. Моля без други асоциации! Wink

Предположението ми за айрян не е откачено, в Индия имаше точно такава напитка и беше великолепна. Това, което пристига, поръсва във слана всичките ми надежди - горчи от сладост. Агрххххх... В този момент опитвам едно от ястията и подбелвам очи - от лютивост. Спешно се нуждая от вода. Жестомимичния превод би трябвало да демонстрира яркото парене в устната ми кухина. Младежът зацепва и носи бутилка вода. И се подсмихва. Наоколо също. Преглъщам стоичковизмите и мило се усмихвам. Пак хубаво не изпих водата от чайника за миене...

В контекста на кулинарията, на следващия ден каня Марди на обяд (ежедневно мое действие, но поканата всеки път е задължителен акт на уважение) и Марди ме води в местна индонезийска кръчма. Храната е определено е повече от прилична. Поне мога да я определя на нещо, за разлика от първата кръчма Wink

С напитките обаче - хлъц. Нова греда. Питам Марди - к’во да пия, бе човеко? Бира няма, дай нещо само да не е сладко, че байгънясах. Аз сериозна, той се смее. Посочва ми едно на картинката. Гледам на пожар - не е сладко, нали? Неееееее... Индонезиецът меко казано уверен. Викам си - дюшешшшшш. Таратанци. Както отпих, така и я изплюх. Явно бях надценила английския на Марди. Няма такава сладка гадост...

С тоалетните, обаче, още по-голяма греда. Признавам, станала съм голяма лигла в това отношение. Дори в Испания се мръщех на липсата им през 100 метра. Тук знам че няма да е точно английска обстановката, но мозъкът не отразява разликата. Навици. Първи сблъсък - решавам аз по спешност да рипна до обществена тоалетна и - вече изпухяла облекчено и в определена поза - се смръзвам. До мен само едно корито с вода и канче. Чантата с някакви останки от хартия е далеееееече навън... Нямах особено голям избор. Можех да нямам и никакъв, та да съм благодарна. Когато излязох, видът ми не би бил по-различен, ако се бях къпала изцяло. Да преоткриеш свежестта на движението с мокри кълки. Агрххххх... Снимки няма.
Very Happy

Стига натурализми. За друго съм в Ява. Първото - кратерът на вулкана Tangkuban Perahu. Зяпвам... Мистиката просто се пропива в кожата ти. Независимо от хората. Това е изключително известно място в Индонезия и за хората е страхотно изживяване. Тълпите са внушителни (пристигнали сме много рано и не са чак толкова много, но знам какво ще стане по-късно - Индонезия е 238 милиона, а само Ява е близо 190 милиона ), но се абстрахирам генерално.

Бълбукащият кратер дълбоко в дъното изглежда далечен и мъничък, но дяволски респектиращ. И дяволски красив...

Този вулкан носи изключително добро за околността Parahyangan (страната на Господ) Highlands - лавата прави почвата една от най-богатите в страната, както и формира най-известните минерални извори Hot Spring Ciater. Цопвам се да ги видя. Е, не се цопнах буквално, макар че имах отлична възможност - бях очарована от начина, по който се експлоатират. Общината е направила многобройни острови от черги около топлата вода - срещу скромен вход семействата си правят целодневен пикник, цамбуркат - барабар с дрехите, искрено се забавляват. Очарователно, много...

Но очарованието, което изпитах в Saung Udjo - куртурен център под закрилата на ЮНЕСКО, беше наистина много различно. Бях го избрала без идея да знам какво ме очаква. Заляха ме местни танци и музика от бамбукови инструменти - изпълнители деца

и създаване на дирижирата музика от цялата аудитория - и моя милост - лично аз имах имах нота Си Very Happy

Много, ама много обобено чувство. Особено като ме накачулиха дечурлигата да се снимаме. Ама ми се рааааадват! Да ги питаш защо. Изключително зареждащо...

Признавам, подобно очарование изпитвам и в къщата за гости, където съм отседнала в Bandung. Вътрешен двор с дървена настилка - от дъжда излежда полиран - чардак като нашенските, дървени капаци на вратата-прозорец, теракота на пода за хладина, атмосфера... Чудо!

Не по-малко очарователна беше закуската. И преди-закуската Wink

Няма друга такава отпуска, в която да ставам с караконджулите. Но на екватора се получава някак естествено. 5,30. Птиците ще ми проглушат ушите. Огромен град, а звуци от джунгла. Дочувам дрънкане на съдове, домашно тупуркане на чехли... Изсулвам се навън, във вътрешния двор - една дребна индонезийка шета в отворената кухня, подготвя закуската. Моля се с усмивка за чаша кафе. Разбира ме се без проблеми. Турско кафе, ухае та се не трае... Поднасям шоколад на жената (бях се въоръжила с подаръци за деца и хора, просто така). Клатя си босите крака и витая в небесата. Утро като никое друго... Дофтасва закуската. Очи паалачиинки. Дзверих се половин час какво беше увито в това зебло.

Така и не установих, но установих че има ориз. И че е вкусно Smile

Време е за дългият път през „пустинята“ - посока Pangandaran, западното крайбрежие на Ява. Пътят хич не е пустинен, да не кажа точно обратното. За ужас на Марди напълно игнорирам климатика, отварям прозореца, зяпам с ококорени зеници и вдишвам Индонезия. Искрено и неприкрито се забавлявам с различния свят, който ме заобикаля. Този свят, който го няма по туристическите дестинации.

Природата на Индонезия е поразяваща, а оризищата просто взимат акъла. Не се наситих да ги гледам.

И хората, които ги работят...

Убийствен труд. Все асоциирам арпаджика от моето детство. Къртовски усилия... Мога да наблюдавам такива хора с часове. Яванците са обикновени хора. Точно толкова обикновени, колкото всеки от нас, всъщност. За която еднаквост често не си даваме сметка. Те не са туристическа забележителност. Сигурно е смешно, но лично на мен много ми дават. Заземявам се. Люскам си шамар с отчеливо произнесени думи право в лицето: пикло, не се забравяй понякога...

Философията не ми пречи на храносмилателния тракт, обаче. Гладна съм. Местна кръчма. Тоалетна на бегом. Започвам да ставам все по-добра в битката с канчето. Мокри кълки. Усещам аз как ще ми липсват в Англия...
Wink

Достигаме Candi Cangkuang. Малък маленичък хиндуистки храм от 8 век. В сравнение с титаните всеки би го игнорирал. Стига да игнорира абсолютно очарователната природа, бамбуковите лодки - единствен транспорт, водещи до острова на храма

и факта, че е почти еднинствения, оцелял във чуждорелигиозна заобиколеност. Чувствам се накрая на света.

Защото все още не съм попаднала там. На края на света, имам предвид. И това ще се случи - вечерта... Преди края на света, обаче, се случва Kampung Naga. Признавам, това селце беше една от причините да завъртя няколко хиляди километра и да похарча една камара пари. Влюбих се в него - по картинка.

Една от най-скъпите картинки, които съм купувала Wink

Но си угодих на каприза и няма да си опявам вътрешно години. Капризът, всъщност, е туристически, но и не съвсем. Мога да го сравня с Етъра, но не съвсем. Защото това селище умишлено поддържа старовремската и традиционна битийност на Индонезия, но жителите му не се прибират вечерта в нормални къщи, а си живеят там. А там е трудно... На картинка е изключително. Оризовите тераси къртят не мивки, а цялата баня.

На практика - един много тежък живот. И всичко - ама всичко - на ръка. Основните приходи - точно както в Петра (макар и сравнението да е неадекватно от гледна точка на човекопоток) - местните жители са (неписано задължителни - за разлика от Петра) гидове на туристи, с което припечелват дребни пари. С голямо удоволствие раздавам всичките си чуждестранни шоколади на децата. Всъщност, това е много скъпо удоволствие в Индонезия. Научих го случайно. Нямах време да обикалям безмитните магазини на летището в Доха, реших че в Джакарта ще купя. Така и стана, по принуда. Извън летището. На летището магазините не се бутаха. Цената се оказа поразяващо висока (сравнена с английската). Тези хора никога, ама никога няма да купят Тоблерон или шоколадово яйце за децата си. Защото приоритетите са други. Ориз, например. Ама пък приоритет понякога е и радостта. Не мога да я дам на всички. Опитвам колкото мога просто...

Късен следобяд. Дъждът се излива не като из ведро, а из казан. Тропически дъжд. Денят започва рано, но и завършва рано. 18.30 и се стъмва. Екватор. В дъждовния период обиккновено сутрин слънце, а следобяд се отваря адът. Има и изключения, но изключения в полза на ада Wink

След Kampung Naga той е точно такъв. Търсим поредния екзотичен хотел, който съм си харесала. Мразя липса на атмосфера и проявявам отвратителната си изобретателност в търсене на уникалности, когато имам някой паунд в джоба. Пикла. И горкият Марди...

Отварям скоба. Имам един особено ярък спомен с моя специална приятелка от поетичните кръгове. Михаело, слънце, ако четеш това, няма начин да не се усмихнеш. Вечер, мъгла, студ, разтопен сняг и киша, някъде пак на майна си Райна - в търсене на хижа около Първомай по Нова Година. Не в цивилизацията, а в кърищата. Карам колата и треперя. А съм изпуснала едната гума извън коловоза, а сме затънали. Мея си свирка - не е шофьор и няма и идея как се движим по корда. Пита ме - абе ти що си на нокти. Аз зейнах - ми Михаело, ако затънем, тук ще си изгнием. Тя пак си свирка - а, ще ви издърпат с трактор. Да се смееш ли, да плачеш ли. Същата работа и сега. А сме кривнали... С тази разлика, че аз разбирам и ми настръхва мозъка. Марди, обаче, желязно се справя с джунглата.

Страшен професионалист. Рядко съм виждала такива. А индонезийците не били от наааай-работливите - освен ако не са принудени явно. Щото ориз не се отглежда с мързел. Марди не е принуден да е съвестен. Платила съм на агенцията предварително, Божа работа дали някога ще го ползвам отново, може и да кара през просото. Не го прави. Затова и с огромно удоволствие му давам накрая сериозен паричен подарък. Човек трябва да е благодарен за най-голямото благо - спокойствието. Но да се върнем на моите изцепки - хотел в джунглата. Агрххххххх...

Всъщност, причината да се озова на въпросната майна си Райна - буквално! - освен Kampung Naga - е и Зеленият каньон. За съжаление огромните валежи правят невъзможно проникването в него. Само надниквам в началото. Успявам, обаче, и да поцапуркам в реката - имам усещането, че е като Амазония - и не се оказва много различно. Моят домакин в хотела - франзуцин, женен за индонезийка - от онези шантави типове, за които целият свят е дом - ми е гид. И потвърждава - същото е. Кога ли ще проверя лично...

Както преглъщам липсата на Каньона, така и преглъщам разни очарователни кътчета,

невписани в туристически наръчници, както и преглъщам най-вкусната риба на скара, която съм яла в живота си.

уловена в същата лагуна, която поразява със сюрреалистичния си вид.

Рюрреалистичен изглежда и саламандъра, който намирам в луксозното си бунгало - луксозно разположил се в ъгъла и нямащ никакво намерение и да мръдне.

Аз пък нямам и намерение да го гоня. В Лондон живях известно време с мишка - бетер Джери, нищо не я ловеше Smile

, та един саламандър няма да преживея. Преживявам и липсата на всякакви комуникационни средства. Телефонът е на категоричен забранителен wi-fi режим. След Индия - и платена телефонна сметка от 300 паунда - за удоволствието да съм в матрицата, имам вътрешна заповед дори да не си и помислям да го включвам на такъв режим. Компенсирам с бира и Домоседовите лакърдии (Домосед - Димитър Тодоров, „От Карабах до Калахари“ - бел. авт.) . Смея се на глас, като децата. Зяпам нашествието на бубулечки по стената. Отивам на разходка до лагуната. Момчето (за всичко) сколасва да прибере съдовете с недоизядената храна. Не свикнаха в тази чужбина с бавното ми хранене и отпийване, аман! Wink

Нападам го като партизанин мандра. Връщам си трофеите. Облизвам чиниите. Шумът на джунглата ще ми пукне тъпанчетата. На края на света. Там, преди сто лета...

След сюрреализма на Лагуната и пълзящите гущери определено смятах, че трудно нещо може да ме изненада. Повече нямало да има еклектика. Баш така стана... Кххххххх! Аз съм една голяма, с изправени гънки, бяла птица. Щото все уникални места си избирам за престой. От трите как беше...

Първата еклектика - наводнени пътища. Марди шофира с каменно лице - и току щрака съобщения на телефона. Явно получава сводки. Викам - до тук сме. Да, ама не. Успява да намери брод навсякъде. Индонезиец...

Не стига това, а прекарва джипа през изключителни пътченца и панорами - съдрах се да ахкам и охкам.

Накрая ме стоварва суйна буйна в Wobosobо ранния следобяд, след здраво и адреналиново каране. Wobosobo. Типично провинциално градче в подножието на платото Dieng (Дом на Боговете), „където можете да релаксирате“. Тия от Lonely Planet с чиста съвест мога да ги съдя заради думата „релакс“, но после за това. Не че бях ги прочела, преди да си направя изборите преди ...емнайсет месеца.

Следобяд... Да казвам ли, че пере тропически дъжд? Което прави невъзможно обикалянето. Все пак издрапваме до горе - драпане хич не шега работа, Диенг се намира на 2000 м н.в. Преди 500 години хиндуисткото население точно от тук се преселва за Бали и Ломбок, оставяйки само масивните храмове зад себе си, които все още се крепят въпреки нашествието на исляма. Lonely Planet за едно са прави, обаче - не храмовете или историята правят Dieng уникално място, а природата и обработваемите земи.

Местното население отглежда картофи - не ги консумират, а ги продават, и люти чушлета, която технология на производство е придала на земята изключително красив терасовиден облик. Зашеметяващо красив...

Марди изтегля къса клечка - на следващата сутрин в 6,30 ще се наложи да ме вземе от хотела, за да опоскам местността. Надявам се да я опоскам - в момента драскам тези записки предишната вечер - поради липса на интернет, кръчма, генерална вселенска отдалеченост от всичко живо, плюс едно изумително озвучение... Значи, спускаме се ние днес следобяд от Диенг и Марди търси моя хотел. Хотел - силно казано. Къща за гости, ама специална. Сакън, няма да си избера някое непретенциозно хостелче или традиционно хотелче, а все ще е в изгъзица. Този път бамбукова...

Пътят до там е меко казано стряскащ. Не стига, че Wonosobo е отново на кънда в Дивия, ами и аз съм си избрала хотел във вилната му зона. Демек, вместо в Асеновград, съм решила да отседна в Яворово... Агрхххх... За честта на истината трябва да призная, че къщата има много голям чар, дори и под дъжд.

Който чар изведнъж олекна като стана ясно, че не предлагат храна и трябва да си я заръчвам от Асеновград. Чудно. Нямаше проблем реален, всъщност. След малко пристига поръчаната - с любезното съдействие на хотелиерката - храна, с двете специално заръчани бири! Радостта изтрая доста мършаво количество време. Храната да ми се закачи на малкия зъб - ама айде холан, да кажем че съм лакома, но по-важното ужасно безвкусна. А бирата - zero. Zero алкохол имам предвид. Ако имам власт, ще забраня на мюсулманите да правят безалкохолна бира. Няма по-голяма гадост. Няма. Първи опит - Йордания. Втори опит - Индонезия. Достатъчен за изводи. Силно допускам, че доставчикът е от непиещите и ги е доставил безалкохолни по погрешка, освен ако реалната местна бира не му се е сторила престъпно скъпа, или пък е решил да вкарва една неверница в правия път...
Smile

Овесила нос, прибирам се на топло в бамбуковата си стая. Храна и бира няма, има бамбук. Яааа, телевизор. Пускам програмите - от чисто изследователско любопитство. Намереното ме втрещява - основно индийски филми и напеви. Грехота, при положение че индонезийците имат великолепна музика - слушам я по цял ден в колата. Не че и ние нямаме хубава музика, а слушаме чалга, но това е друга опера... Оставям го временно за фон - претръпнала съм генерално, и се настанявам под одеалото - за да преглътна културния шок - когато дочувам някакъв вой. Някой отвън припява от надута до дупка уредба. Решавам че който и да се забавлява, все ще спре. Чакай да спре. Шумът се усилва. Подавам нос, правя набег в росящия дъжд.

В този момент ме осенява прозрението че патърдията идва от от високоговорителите, оборудвали десетки къщи, очевидно играещи ролята на молитвени домове - при отсъствие на минарета. Да не забравяме, че се намирам в най-голямата мюсулманска държава в света, а явно в този отдалечен планински район хората са особено религиозни.

Подвих мокра опашка и обратно в „хотела“. Викам, все ще спре... Мхм, баш. Стана 18 часа и изведнъж ревнаха няколко уредби. От различни посоки, в различна тоналност. Не съм казала в хармония... И женски вой се появи на хоризонта. Дори Калахари с увлекателните дивотии на Домосед не помага. Измъквам се с мърморене от топлата завивка - да си намеря флашката. „Да те жадувам“ на Сигнал дава моментно облекчение. Тцъ, не ги заглушава. Абе... Я Gotthard! Here comes the heat… Намалявам малко децибелите и надавам ушо за външните смущения. Воят се е усилил, още няколко уредби пригласят. Увеличавам моя Heat порядъчно. Хийт, мийт - няма се спи тази вечер.

Всъщност е Бъдни вечер. Пък и никой се не сеща да пусне даже кратко съобщение по телефона. Тююююю... (поправка - сутринта намерих чудесно послание от сина ми, да ми е жив и здрав!). Предишната вечер ми пише скъпата душевна половинка - на мейл! - (щото все едно не казах на колко диво място отивам и че в Ява интернетът все едно се пука по шевовете): „Хубаво си решила да си починеш от електронни пощи и всичко, ама драсни по някой ред все пак...“ Бе Дони, бе скъпа, по какво да драсна бе?! По морзовата азбука... Арггхххх...

Всъщност, не се чувствам зле. Категорично. Било е в пъти по-зле, заобиколена от хора... Като изключим гюрултията и прекаления културен шок, които дори на мен ми идват в повече, съвсем в кожата си се чувствам дори в това изкривено отвсякъде място.

Просто няма по-еклектична Бъдни вечер. Наистина няма... Няма и по-еклектична Коледа, когато на следващия ден попадам във вероятно най-еклектичната обстановка, която мога да си представя - врящото гърне на кратера Sikidang с бълбукаща вода, кал и сяра.

Ако инстинктивно трябва да си представя ада, то вероятно смътно би бил това. Искрено се втрещих, признавам. Дотолкова се втрещих, че цветното езеро Talaga Warna с променящ се цвят в зависимост от съдържанието на сяра - го приех като нещо изключително нормално.

Приех за нормален и шантавия път - пардон, пътченце - по който ме прекарва Марди. Няма такава живописност просто...

Посоката - вече към цивилизацията. И едно от чудесата на света. Borobudur. Един от най-големите религиозни паметници в света и главна забележителност в Индонезия....

Всъщност, хората които посещават остров Ява, отиват обикновено само в Yogyakarta, където са Borobudur и Prambanan. С основание. Изключителни са. Самият град Yogyakarta носи очарователен дух. Съвсем друга опера е, обаче, че трудно се усеща една държава и нейните хора от такива туристически светила, но и не всеки е длъжен да се интересува от местното население. Лично на мен с годините ми става безкрайно интересно да си навра носа и там, където не ходи нормалния турист, но има места като Borobudur, които с основание са на върха на пирамидата.

Малко сухи факти. Borobodur Будистки храм от 9-ти век. Паметникът се състои от шест квадратни платформи гарнирани с три кръгли платформи и е украсена с 2672 релефни панели и 504 статуи на Буда. Основен купол, разположен в центъра на горната платформа, е заобиколен от 72 статуи на Буда, всяка от които е седнал вътре перфорирана ступа. Това е най-големият будистки храм в света, както и един от най-великите будистки паметници в света изобщо.

Построен през 9 век по време на управлението на династията Sailendra, храмът е бил проектиран в явански будистка архитектура, която съчетава индонезийски местен култ и будистката концепция за постигане на Nirvana. Паметникът е едновременно светилище на Господ Буда и място за будистки поклонения. Пътуването за поклонници започва в основата на паметника и следва пътека около паметника и се изкачва до върха през три нива символично на будистката космология: Kāmadhātu (света на желанието), Rupadhatu (света на формите) и Arupadhatu (света на безформеността). Имаше сериозно количество кандидат-поклонници...

Паметникът води поклонниците през една обширна система на стълбища и коридори с 1460 разказ релефни пана по стените и Парапетите. Боробудур е най-големият и най-пълният ансамбъл на будистките релефи в света. Данните сочат, че Боробудур е изоставен след спада през 14-ти век на хиндуистките царства в Ява и яванското помохамеданчване. Легендата разказва, че преди много години от небето се появил ангел, който построил най-красивия и най-голям будистки храм. Според някои вярващи, погледнат под определен ъгъл, Боробудур напомня очертанията на човек.

Изобщо, исторически връх... Ако говорим за върха на пирамидата в личен аспект, това беше и едно местно бутиково хотелче (в червата си мразя големите и бездушни вериги хотели), в което буквално се размазах.

Ето това харесвам на Далечния изток. Не че можеш да се размажеш - без да се разориш, а че наистина, ама наистина се размазваш. Чувстваш се поне за малко истински глезен. В Европа ще се разориш - ако поискаш същото ниво на гледотии, и винаги ще остане чувство на лека неудовлетвореност... Тук си Бог. За малко.

Млъквам, да не ме намразите и преиминавам към храма Prambanan.

"Candi Prambanan", или още "Candi Rara Jonggrang", е хинду храм от 9 век (някои източници посочват 10 век като време на създаване на комплекса), построен в централната част на Ява, посветен на троицата богове, тримурти, или: аспектът на бога като създател, Брахма; богът- пазител и поддръжник и Вишну; разрушителят, Шива.

Местните наричат Прамбанан „Roro Jonggrang" - името произхожда от легендата за „нежната девойка". Според нея, младият и силен войн Bandung Bondowoso пожелал да се ожени за най-красивата принцеса - Roro Jonggrang. Баща й се съгласил, като я омъжил за него против нейната воля. Тя не могла да се противопостави на волята на владетеля, затова решила да измисли начин да се спаси от нежелания съюз. Поставила условие - че ще стане негова спътница, само и единствено ако той успее да построи 1000 храма за една нощ, преди да се е зазорило и преди петлите да са пропели.

С помощта на магически сили, Bondowoso успял да построи 999 храма. Като видяла невероятният напредък в строежа на храмовете, принцесата се уплашила и накарала прислугата да събуди петлите. Когато разбрал какво е направила бъдещата му съпруга, той се разгневил и я превърнал в камък. Статуята на красивата принцеса и до днес краси главния храм на Прамбанан, а малка група от храмове носи име името „Хилядата храма"…

Наминах и през Султанския дворец. Дето вика Домосед, някакви навеси Smile

Не е далече от истината...

Най-интересни за наблюдения ми бяха самите индонезийците, които направо припадат по султаната. Ама то навсякъде султан да си. Имах, обаче, шанс да наблюдавам индонезийците и в домашна обстановка - Марди ме кани на обяд. Yogyakarta е неговият град. Приемам с огромно удоволствие. И мра от любопитство. Отиваме в съвсем обикновена къщичка - точно каквато очаквах.

Марди се изтрепва да се извинява за бедния си и малък дом. Изкушавам се да му кажа, че моят личен жилищен стандарт като площ е направо мизерен в сравнение с много индонезийци, а самият Марди сто процента има в пъти по-добър стандарт от българите в Лондон (понякога по 8-9 човека в къща с една тоалетна). Премълчавам, няма да ми повярва...

Майка му слага масата - всичко на земята. Ям малко. И не съм гладна - от емоция, и знам че това ще остане за вечеря, аз мога да си купя храна... Жена му вади сватбените албуми. Върха на удоволствието - Марди ми носи бира. А техният дом е мюсулмански, те не пият. Но той знае, че аз обожавам. Как да не се разтече от удоволствие човек...

Такива мигове определено ми причиняват сърцетуп, затова спирам. Признавам, че точих лиги и за Merapi (2914 м.) - най-активният вулкан на Ява, намиращ се току до Yogyakarta - последно изригване 2010 година с много загинали хора и огромни поражения на цялата околност - и всеки момент пак може да изригне. Само че за да надникна горе, се иска тренинг и по-стегнато тяло, а не надебеляло като моето „английски“ дупе, така че оставих това за някой светъл момент (не съм се отказала от катеренето...). Но сега е време за Бали...

Признавам, с много резерви отивам в Бали. Не знам какво да очаквам. За този остров се изписва какво ли не - думите витаят от Осанна до Разпни го. Сравнения със Слънчев бряг (ако има място, което да е моята противоположност, това е точно Слънчев бряг). Местната кръчма на озитата (австралийците - бел. авт.). Било комерсиално Бали. И това го изразявало. Комерс, комерс, комерс...

Комерсиално е, разбира се. Всеки искал да печели от туристите. Разбира се. Само че едва ли повече отколкото софийската копърка, чакаща балъци на летището/жп гарата, или лъскавите механи в Банско, или капанчетата по Главната на Барселона, или собствениците на лондонските кръчми, още, и още... Интересни сме хората. Искаме непокътнати от глобализацията места по света, но едновременно с това нямаме против да ползваме благата на същата тази глобализация - по възможност максимално евтино. Малко като английското правителство - много щастливи да ползват обединения Европейски пазар и начумерени, когато трябва да си отворят границите... Ама за Бали си говорехме.

Очарователен остров. Много, много различен. Аз не че съм обиколила много места, ама пак - имам някаква база да ръся умнотии. Бали е... Бали. Като започнеш от улиците - помня как сързях първата, украсена за определен празник. Спирам таксито и хуквам наоколо.

Човекът се пули... После се оказа, че такива улици са безкрайно много

И храмовете им - от тях ми увисва ченето. За Бали има повече храмове отколкото къщи. И всяка къща има храм. Колкото по-богата къщата, толкова по-впечаляващ е храма. Това са светилища, които на местния език се наричат „Pura”. Пура означава „място, заобиколено от стени”. Правя изродска по натоварване програма, която ме води още от летището в Garuda Wisnu Kencana

И тук си имам шофьор. Избран с огромна прецизност. Щото моите скитания се очертават по 13-15 часа на ден. Цената е съответно двойна. Не мрънкам. Пари или изпълненост - въпрос на избор. Кадек е голям професионалист, владеещ чудесно езика. Съответно си има самочувствие. И е доста резервиран. Сигурно ме преценява като поредната опаричена европейска патка, дошла да остави малко пера на острова му. Началото е оптимистично: сигурно си художничка или музикантка? Попарвам му артистичните предположения - инженер съм. Настроението спада с няколко октави. Какво да правиш един сухар инженер в артистичното Бали. Хубаво че поне имат пари Smile

Никакво доверие в началото - дават ми се строги заръки за връзване шала ми под формата на Саронг -когато влизам в храмовете, и да уважавам традициите. Той няма на идея колко такива инструкции са излишни... „Много говориш“ - това в отговор на моите ентусиазирани подскачания къде и как да ходим. Прав е, какво да му се сърдя. Да се смееш ли, да плачеш ли. Правя първото. Особено при вида на хотела си.

Това е стар хотел - който се опитва да настигне останалите - съответно не е драстично скъп за страхотните удобвства, които получавам, и е на самия плаж. Източния. Санур.

Западният бряг се води баровски. Нямам напъни към него. Там са залезите, обаче. Уникалните залези на Бали... Слънце сега няма, следователно и залези няма Smile

Следващият път. Защото ще се върна. Бацилът Бали се е просмукал в кръвта ми и вадене няма. Вадя, обаче, едно особено послание, връчено от шантавата ми аверка Индиана. В неин приказен стил тази уникална личност ми връчва две бутилки с послания, които да хвърля на две места, които съм планирала (и тя вярва, че ще ги случа) - Индонезия и делтата на Окаванго (Ботсвана). Време е за първата бутилка. Нямам идея какво пише. Само знам, че падна яко оливане с восък, докато ги запечатам в Англия Very Happy

Сигурно е смешно, че заради тези бутилки - и още две три, пълни с разни елексири Wink

- взех чекиран куфар при последното ми прелитане през България. Знам, че би се приело за глупост. Грам не ме вълнува. Това е моят свят. На измишльотините, които дават крила. Пожелах леко и щастливо плаване към Френска Полинезия, а оттам защо не нос Хорн, нос Добра Надежда. Но няма да се бъркам в работата на Нептун - той си знае най-добре как да изпълни заръките на Индиана...

А аз ще изпълня моите: оризища, приказности...

и култовият Tanah Lot.

Според балийските традиции храмовете са специално мястото за срещата между хората и боговете. По време на многото фестивали на острова всяка пура се украсява богато, за да се омилостивят боговете. Съществуват селски храмове, семейни храмове, храмове на оризовите полета, животински храмове и др. 9 пури от Храмовете на Бали са по посоките на света. Този е един от тях.

Построен е през XV в. върху скала в океана (която с течение на годините е била оформяна от удара на вълните в скалите), в южната част на острова само на 20 км от столицата Денпасар. В превод името Pura Tanah Lot означава „Земя от морето”...

По правило всяко селище в Бали разполага с 3 основни храма, които са: Pura Puseh (храма на основателите на селото), Pura Desa (храм на селището) и Pura Dalem (храма на мъртвите). В Храмовете на Бали се извършват ежедневните молитви, погребения, празненства, церемонии на селището и т.н. Достъпът на туристи в някои храмове е позволен стига да са облечени със облечете с традиционните одежди и с колан и да спазвате всички правила на поведение в храма. В този - и околните храмове - не е позволен...

Но пък ми позволяват да си навра носа в подготовката на даровете. Усещането е за хармония и общност. Думата е именно общност. Въздействието - поне върху мен - е много силно. И традиции...

Първите заселници на остров Бали са преселници от Азия, което обяснява и силното повлияване на местната култура от индуизма. То се засилва особено през XI в., когато се възцарява кралство Маджапахит от остров Ява, което превръща Бали в своя колония (връзката между двете общности е скрепена чрез брака между краля на острова Удаяна и принцеса Махендрадата от източна Ява). Кадек ме води до Royal temple- която някак ми се е изплъзнал от планирането, а ни е на път.

Чудя се докъде може да продължи ескалацията на красота. И ограниченията...

Чудя се поради що този свят е толкова сексистки. Поне не проверяват дали някои забрани се спазват Smile

Покривите на някои от къщите и самите храмове са изумителни. Не съм експерт по технологията, но сламените покриви се напластяват постоянно с нови листа. Такива съм виждала единствено в провинциална Англия и красотата им винаги ме е втрещявала. Тук също ме вади от релси. Вади ме от релси и Pura Luhur Uluwatu...

Pura Luhur Uluwatu е храм посветен на Бога на морето. Намира се на около 100 метрова скала с трепеща гледка към Индийския океан. Тясна стъпаловидна пътечка заобикаля към храма от всички страни, клоните на заобикалящите я дървета и храсти гъмжат от стотици маймуни. Очарователните създания крадат каквото им падне и дори препоръчваният подход за бартер банан срещу откраднато не хваща дикиш. Разминавам се с жертви и след 12 часовия ден се стоварвам в амфитеатъра до самия храм за танца Kecak.

Този традиционен танц се изпълнява се от мъжки хор и танцьори. Хорът използва за озвучаване на танца само устите си. Ефектът е нописуем... Танцьорите са малко на брой, но движенията им са невероятно грандиозни. Историите обикновено са взаимствани от епосите Ramayana.

Омагьосвам се. Накрая пръсват сума ти купчини от сено и им драсват клечката. Танц върху огъня. Зяпам ококорено. Не знаех, че нестинарството и тук е разпространено... Мъжкият хор въоръжен с метлички. Бие огъня, за да не отиде в публиката. Огънят не е от най-послушните. Пламва яко. Лека паника. Хвърчащи пламъци. Драматично. И адски красиво. До опърлени саронги не се стигна...

Иди спи след това. Време за басейни и нощни разходки. Миризма на тропик и звуци на джунглата гримират усещанията с неподражаем привкус...

6.00. Закуска. Да казвам ли, че е ориз и нудълс... Има и стандартна храна, която игнорирам с презрение. Което ми напомня за презрението, с което италианците наблюдават американците, поливащи божествената италианска пица с майонеза и кетчуп. Еретици! Smile

Време за дългия път на Север. Pura Goa Lawah. Време и за зяпналите уста... Не за друго. С красотата започвам да привиквам, но гледката на хиляди прилепи ме вцепенява.

Не знам колко време стоях като изтукана и ги наблюдавах. Има поверие, че в пещерата живее и легендарната змия гигант - Naga Basuki. Това древно влечуго се смята за пазител на равновесието на Земята, поверие, което произтича от пре-хиндуиския анимизъм...

Продължаваме на Север. Кадек ме изненадва с още едно очарователно местенце - не по план. Tirta Gangga. Подскачам по камъчетата и ритам от кеф. И рибоци, ама рибоци да видиш. От тези специалните, дето били на пари... Не мога да си взема за късмет, само снимам, пък дано е прилепчиво Very Happy

Повече от прилепчиви за сетивата са гледките, до които ме води Кадек. Катерим планината и точката ни е сякаш на върха на света.

Другата - до която достигаме, обаче, наистина е на върха на света... Нагоре, и нагоре, и нагоре. За да е пълна емоцията тропикът си отваря небето. Порой да ти види окото, а пътят -да се смръзнеш от ужас. И Pura Lempuyang Karangasem. Място, което наистина усещам като друго измерение.

Пътят надолу отново ме смразява. Ледено-горещите душове на душата започват да стават постоянно състояние. Независимо от мъглата гледката на вулкана Agung в процепа на разсечените врати на храма може да ти превърне слънчевия сплит на майонеза...

Смятам че сетивата ми са преяли. Блажени са вярващите. Pura Besakih. Mother Temple. Припадам... Най-старият и голям храм. Кръстен на Бога-дракон, за който се смята, че населява тази планина. Този храм е мястото, където на Бога могат да се помолят Индуси от всички касти. Намира се на ръба на вулкана Агунг. Най – важният, най – святият хиндуистки храм - комплекс от 23 храма, върховен символ на религиозното единство на Бали. Да се поклонят там за балийците се явява същото като за нас – поклонението на Божи гроб.

Всички храмове се подчиняват на една ос, която завършва с главния храм на върха. Основните са три – на бог Шива, боядисан в бяло, Брахма – в червено и Вишну – в черно. Така че, обикаляйки ги един по един, накрая се изкачваш на върха. Това е и основната идея – да вървиш нагоре и нагоре… Стигам и до върха. Тук за пръв път медитирам. Монахът води церемонията. Чудно. А когато Mount Batur се прочиства в моя чест, чудото става завършено.

Поглеждам часа и се вцепенявам - късен следобен, а не съм го докарала до никъде с маршрута. Време е Kintamani Vulcano с езерото Batur, останалият Север ще бъде следващия път. Време е и за бира с уникална печена риба от езерото, която щедро споделям с едно куче Smile

Кадек пък споделя с мен поставените под защита на Юнеско оризови тераси...

но не повече от обикновените, незащитените. Тогава разбирам колко всичко тук е необикновено. Стремя се да се обирам, да не подскачам като пубертет при първа целувка, но съм искрено омагьосана. Кадек не особено - трябва да шофира през драматичния вечерен трафик. Не обръщам внимание на мърморенето му. Ще му мине, като си вземе хонорара. Отпуснала съм се с видиотена усмивка и съм много близо до онази генерална отнесеност, на която може би казват Нирвана. С отваряне на бира пред бунгалото си направо я постигам...

Последен ден. Губя диря на плановете. Кадек е като куче, обаче - следва ми стриктно плана. Ако остави на мен, има реалната опасност да ме изпусне в басейна на хотела... Ще почивам в Англия. Поредно светилище. Много известно. Ubud Goa Gajah

Kuil Gunung Kawi. Изпадам в ступор. Издълбани олтари в камъка. Няма такава красота. Просто няма.

Имам нужда от почивка. Емоционална. Съгласявам се разлагане в местна ферма за чай и кафе Luwak. Сериозно се противях на идеята за кафето, но накрая се предадох... В тези индонезийски острови живее двуутробен бозайник от семейство Виверови – Paradoxirus – палмова цибетка - прилича на на малка лисичка или котка. Всъщност, е вид мангуста - нощни животни, които ядат всичко, и са същинска напаст за хората - катерят се по кафеените дръвчета и ядат само най-зрелите и най-червени плодове кафе. На някой му хрумва идеята да събере непокътнатите и все още обвити със слоеве плодов клей зърна кафе, отделени от организма на цибетката. Бавната обработка с бактерии и ензими в червата прилича на метода на ферментация на кафето при преработката му чрез “мокър процес”, при наличието на млечнокисели бактерии.

Демонстрират ми бизнес класа дегустация на кафе и чай, както се изразява Кадек (каня го на кафе и той приема - ледовете са разтопени).

Опитвам предпазливо. Много странно. Много богато. И много хубаво... Копи Лувак е символ на ексклузивност в света на кафетата („Kopi” е индонезийски дума за кафе, а „luwak” е местно наименование на азиатската палмова цибетка). Води се най-скъпото кафе в света. Не че в Дубай няма да му цопнат злато и по-скъпо да го направят, но все пак Копи Лувак е най-скъпото кафе в света. Чета, че цената му варира от 700 евро до 1500 евро за килограм, като пазарът на това кафе е развит основно в Япония и Съединените щати. В Англия например се поръчват едва 450 кг. годишно... Чета, че у нас една чашка такова кафе се продава за 70 лева. Решавам и купувам пакетче. Шантав, но чуден подарък. При следващото ми дофтасване в България ще направя възможно най-странния купон с приятелите си - на кафе Luwak Smile

Кадек си гони програмата, която съм му задала - Gunung Kawi Sebatu Temple. Тези извори са свещени за балийците. Пречистване...

Кадек ми казва преди храма - ако искаш, можеш да се пречистиш, нямам против. Гледам тъпо... Когато виждам за какво пречистване иде реч, усмихвам се с разбиране. Наистина си е нужно разрешение - преди да му направя колата на езеро с мокрите дрехи Smile

Въздържах се от цялостно топване но определено уважих извора... Нова медитация. Чужденците снимат. Говоря като балийка... Кога станах калайджия, кога ми почерня задника... агрхххх Smile

Остана сърцето на Бали - артистичния Ubud. Аз, дето не обичам тарапаната и блъсканицата, с удоволствие се потопих в тази атмосфера.

Чар е. Голям чар. Просто Бали. Където ще се върна. Не знам кога, но знам че ще...

Преди връщането - нагоре по спирала - е време за дадената дума. За да отворя място за следващите думи. Сингапур. Емоциите ми вият от умора, но гледката от самолета на чакащите за пристанището кораби - най-голямото в Язия, определено ги събужда по впечатляващ начин...

Сингапур не е впечатляващ. Той просто е потресаващо РАЗЛИЧЕН. Думата, която винаги ще употребявам за него, е тюрлю гювеч. Буквално, преносно... В Сингапур живеят близо 5 милиона души. Основно китайци, които са прочути със своето послушание. Ли Куан Ю - управник на Сингапур от 1959 до 1990 год, притежава там практически неограничена власт, което му позволява да създаде държава - компютър в стил Оруел. За мен тази държава има едно основно измерение и то не е световния икономически връх, на който се намира

нито технологичните красоти, нито уникалния правов ред и сигурността, нито нито колониалните останки

нито безкрайно омешаната мултинационална диаспора, събрала се в China town, Little India, арабския квартал...

а култът към ХРАНАТА. Символът на този град-държава - Marina Bay Sands - си заслужава славата, но аз бих сложила в култ печените скариди в корпоративния център Raffle's place - цялата улица вечер се затваря и се превръща в кулинарен рай.

Говорим си с моите събеседници - за ПРЪВ път откакто скитам по света, не отивам на хотел, а на гости - приятели на приятели, брутално интелигентни млади българи, граждани на света. Ние, в този рай България, не знаем какво е глад. НЕ ЗНАЕМ. Лично аз съм преживявала купоните и огромната липса на всичко, но никога не съм била гладна. Пръчка да бучнеш в Родината, реколта ще извади. Тук, в Азия, култът към храната не е случаен. Причината е една - ГЛАД. Глад, тръгнал от милионните градове, където бедността е съсипвака и няма нищо за ядене. Освен хлебарки, бръмбари, насекоми... За китайците храната е свещена. А в Сингапур тя е водещата диаспора. По-влиятелна и от бялата раса. Тя е на второ място. Следват малайците. На социалната опашка са индийците. Когато се обаждаш за картира, те питат за националността. Домакините питат с любопитство - как е в Кралството, има ли дискриминация? Спомням си моето търсене на квартира в най-богатото графство Surrey. Разбира се, че няма дискриминация и никой не пита за националността. Просто не те приемат, когато чуят екзотично име и акцент... В Сингапур има има дискриминация и тя не се крие. Нищо не се крие - правилата са ясни, точни, безкомпромисни, глобите - драматични. Както не се крие прането по прътовете или храната, която си готвиш на улицата.

Какво ли не се е изписало за Оруелския Сингапур. Чета: Пресата е цензурирана. Забранено е да се пише за секс и политика. Дори не искам да започвам с глобите - стотици долари за най-дребно провинение... Но обратнат страна на монетата - чета че кражбата, насилието, наркотиците, рушветите се наказват със смърт чрез обесване. За по-леките провинения се предвижда наказание с камшик. Проявите на национална вражда и омраза се наказват, дори когато това се прави по Интернет. Тези закони се отнасят и за туристите. През периода 1991 - 2004 година са приведени в изпълнение 400 смъртни присъди и това е един от най-високите показатели в света. Конфуцианските ценности, строгите закони и контрол, ниската корупция и прозрачността в икономиката -> нивото на престъпността в Сингапур е едно от най-ниските в света.

В Сингапур има един основен признак на богатство. Не са недвижимите имоти. Нещо съвсем обикновено е. Да имаш кола... За да се регистрира автомобил в Сингапур, независимо нов или стар, трябва да се заплатят най-различни такси, най-скъпата от които е сертификат, наречен COE. Цената му зависи от вида на колата, но сумата за автомобил с двигател до 1.6 литра е около 63 000 американски долара. Следващото ниво е 90 000. Таксата не е доживотна, подновява се на всеки 10 години. Към тази сума се добавя и цената на самата кола, както и от 40% до 80% мито. И накрая, трябва да се плати такса за завеждане на отчет - 140% от стойността на автомобила. Subaru струва най-малко 130 000 долара, толкова струва и Honda Accord. Луксозните европейски коли - които всъщност са един от най-срещаните по улиците на островната държава, струват в пъти повече. BMW 6-Series, например, може да бъде закупено за не по-малко от 330 000 долара.

Домакините ми споделиха, че растежът на икономиката тук се измерва в броя коли Макларън. Миналата били 200, тази 400. Значи Сингапур се развива остро нагоре... Всичко това хармонично преплетено с фън шуй и милион суеверия. Нямаш право да стъпваш на прага на храм - трябва да го прескочиш. Умишлено са направени много високи... Казват, че в императорския дворец всяко настъпване на праг се наказва с отрязване на глава.

Жабите са свещени - символ на богатство. На огромна почит. Рибите също... Винаги съм се чудила с какъв акъл съм мразила парите, но това сигурно защото съм ги нямала. Най-романтичната - и глупава - поетична илюзия, ама като ни отърва нещо... Фойерверките на Нова Година продължават точно 8 минути, нито секунда повече. 8 е свещено число. Безкрайност...

За Фойерверките - приятелите подскачат, очакват и аз да подскачам. Не го правя. Атмосферата е леко стерилна. На първа линия съм в тарапаната на Марина Бей - където исках. Щом съм искала, нямам право да мрънкам - но бях предупредена. Сингапурци са въздържани хора. Като знам какво се случва в Сохо след полунощ...

Факт е, че вълнението ми изобщо не идва от фойерверките, а от факта че това, което е съм си навила на пръста, е факт. Пластмасова бутилка с уиски - този път не пропускам безмитната зона в Денпасар - бутилка вода, и това е. Забравила съм и храна, и всичко, вторачена във фикс идеята си. След полунощ - умряла от глад - ям най-тъпия полустуден сандвич с кревирш. Омазана с горчица, скитам в нощен Сингапур - през организираните кордони за огромното множество от хора - и си представям трапезите в България. И колко биха ми се смели някои хора. И искрено се усмихвам на еклектиката и момента...
Smile

Еклектика са и банковите ми сметки - последният ден дават червено всичките, но успявам да изцедя малко долари за чудна вечеря и билетче за влака.

Ще му мисля утре - йезуитски прилагам принципа на Скарлет винаги, когато ми отърва. Какво пък, нали езотериката учи да правя място за нови приходи, така че плътно спазвам препоръките
Smile

Спазвам препоръките на сърцето си винаги да взимам самолетен билет до прозореца. Една гледка да ти извади мозъка, заслужава си. Небето се прочиства и отдолу грейва езерото Ван - всичко бяло и заледено. Мисля си за Меги, която е някъде долу в Турция - и нейните извезани души. Уникална книга. Каквато е душата ни. И преди да се впусна в излишни логореи, грейва Арарат. За да ми затвори устата, освен за едно.

Време е за нови дадени думи - за следващите НОВИ Години. Нова Зеландия най-нахално се е запътила да пререди всички, но няма лошо. Тасманийският залив не звучи лошо като идея - дори да няма фойерверки, обаче Румяна Симова е бетер световен фойерверк Smile

Тях ще ги имам в Бразилия на Копакабана, Чили - Валпарайсо, в Сидни и кой знае къде още, но ще го случа... Дадена дума.

Галя Радева - Рейни
London - Doha - Jakarta - Bandung - Pangandaran - Dieng - Yogyakarta - Bali - Singapore - London

всички албуми:

Jawa: https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10204275915835413.1073741838.1153895655&type=1&pnref=story

Bali: https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10204300966181656.1073741839.1153895655&type=3

Singapore: https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10204313457813939.1073741840.1153895655&type=3

И за много години, Галя, пътуващо момиче! БЛАГОДАРЯ1

Аааааахххх...
....................
...ама това вече е прекалено много, за да го преглътне човек... отведнъж!!!

Боже, къде те е завлякла скитницата ти-душа!
А всъщност, това е единственото нещо, което никой не може да ти отнеме и ще си остане лично твое... оттук и до края на света! Smile

Завиждам ти е най-малкото, което може да се каже, макар някои неща да съм имал удоволствието да видя... но само някои... Sad

...

Е, другите - ще препрочитам и ще гледам картинките, дето си ги налепила... Smile

Още много такива скиторения ти пожелавам! От все сърце!!! Smile

; -)))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))

Благодаря, че пътешествах с теб! Шапка ти свалям за ентусиазма, пожелавам ти още много пътешествия!

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

Толкова ти се радвам, Галка! Smile

Сутринта с кафето прочетох една малка част и си оставих повечето за сега, да му се наслаждавам на спокойствие!

Утре ще го прочета още веднъж, за кеф! И вдругиден и всеки път, когато искам не само да чуя нещо искрено и чудесно написано, но и да гледам красоти! Smile

Благодаря ти за удоволствието и вече чакам следващия ти пътепис!

Кеф!

Четох, разглеждах снимки и ппрепрочитам и разглеждам с огромно удоволствие! Ходи, снимай и записвай, че...книга пътеписна те чака, трябва да събираш още материал! Smile

Благодаря, че споделяш по своя неподражаем начин пътешествията си, благодаря, че ми удисваш на щурия акълец и ...кога бутилки восъкираш и пускаш, кога недвижимо имущество ми носиш от Гуджарат Cool

, изобщо...Благодаря, че те има!Здрава и благословена да си , цялата Земя да пребродиш и познаеш! Kiss

За много нови години на пътешествия, цветни емоции и красиви изживявания, Гале! Благодаря, че беше така любопитна и смела да предприемеш това пътешествие, че нас да заведеш, да разведеш, да покажеш, да разкажеш...Много ми беше интересно. Жива и здрава, пътешественичке! Късмет и добри срещи в твоите странствания!

Толкова ги чаках тези твои пътешествия и най-вече неоспоримо образният ти стил да ги коментираш...Това ти е голяма дарба БОжия. И нека Бог отново ти даде шанс да поскиториш някъде за да попътуваме с теб. И да е скоро, че да не ти се "разсъхнат кълките".. Laughing

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 791

Ти си едно скитащо момиче с нестихващ хъс към пътуванията и аз ти се възхищавам! Very Happy

Бъди!!!

Ама много благодаря значи Smile

Осмисяте написаното...

Доки, за много – и все хубави да да!

Роки Smile

, ти винаги успяваш да ме усмихнея. Сполай ти! А като се сетя само за гостуването ти в Пловдив... Shocked

Катенце, дай Боже! Благодарско!

Zebi, аз за хора като теб и останалата компания ги пиша тези идиотии... Щото после най-егоистично си пълня обратно душата. Благодарско! Cool

Индиано, на глас се хилих с твоите недвижими имоти, ама баш така си беше Mr. Green

да ни дава Бог шансове да продълваваме все така...

Марто бе – ми то с такива аплодисменти и баба знае да получава импулси. Shocked

Сполай и дано!

Маркони ма... хахахаха... Чул те Господ! Оф, а как ми се идва на купон с вас във Варна...

Pastir-че, пък ако знаеш банките как ми се възхищават... Mr. Green

Прегръдки, девойко!

Ама то интересно покрай теб! Красоти! Пиене! Манджи!...
Ми късаш сърцето, че не съм там...
Но се кефя с твоя кеф!!! Радвам се, че ме правиш съпричастен!!!
Си те обичам!!!

thebigplucky написа:

Ама то интересно покрай теб! Красоти! Пиене! Манджи!...
Ми късаш сърцето, че не съм там...
Но се кефя с твоя кеф!!! Радвам се, че ме правиш съпричастен!!!
Си те обичам!!!

Плъкииииииииии... Шемет безподобен! Зарадва ме, че се весна.
Леле, какви спомени ме заляха.
Лелле, как наостриха уши хората Mr. Green

Да не ти се къса сърцето, че ако беше там, щях да ти пратя една красива банкова сметка, дето не мога още я прегътна Mr. Green

Но да, кефя се. На шанса да правя глупости безподобни. И хора като теб да им се радват.
Обичам те бе, маймуууууун! Леле, размазах се от спомени. Оф, стига спомени - дано ги освежим. Прегръдки за теб и цялата фамилия!

Силно ме впечатли надписът, че жени в цикъл не се допускат в храма.
Обаче не намирам логиката.
Question

Да не би да е някаква грешка в превода?!?
По-логично ми звучи: Разгонени жени не се допускат...
Wink

... Там, където не мога сега. Но утре ще мога. Тази година идва време за първата дадена дума...
Very Happy

Ако знаеш само как ти завиждам - за свободата...

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите