competition
Модератор
![]()
Записан(а): Apr 26, 2010
Мнения: 658
|
 Въведено на:
20 Май 2014 11:47:59 » Криле |
  |
Момичето гледа встрани, в някаква невидима за мен точка високо над главата ми, и мълчи. Не настоявам да ми отговори, вече знам, че може да мълчи с часове. Но тя все пак отговаря – гласът й е пресипнал от мълчанието:
- Вие не разбирате... – слабото й лице се свива и потъмнява от усилието да запази предишния си равнодушен вид. – Не можете да разберете, Вие не сте летели!
- Не съм. – съгласявам се, макар да знам, че тя също не е летяла. Не и по начина, който описва.
Тя е моя пациентка от 6 години, 3 месеца и 11 дни. Тъжното е, че знам точното време на нейното лечение, а се налага да минаваме през всичко отново. Стисвам зъби и като се старая гласът ми да не издаде раздразнение, казвам:
- Разкажи ми.
Тя въздиша, разказвала е историята прекалено много пъти.
- Мога да летя! – изкрещява предизвикателно. Мой ред е да замълча, чувал съм тази история твърде много пъти. – Летя през нощта, на безлюдни мяста, изоставени, за да не видят... Избирам си някой хълм и... нали разбирате, крилете ми още са слаби – тя свива рамене почти извинително. – ... и политам. Боли ме. Толкова много боли... А после земята ме пуска и аз летя! Още съм долу, в ниското и всичко под мен е страшно и тъмно – като пропаст, дърпа ме и трябва да се съпротивлявам, но знам, че съм успяла. Сега мога да се издигна високо, там, където въздушните течения ще облекчат тежестта ми, там ще съм в безопасност. Рея се, над мен са само нощното небе и звездите. Красиво е тук и аз мога да остана дълго, колкото поискам, никой не познава това място, така добре като мен. Но после чувам тишината. Безмерната тишина на самотно небе. Тук тя е оглушителна, смазва ме и искам да запуша ушите си с ръце. Но я чувам, чувам я и през стиснатите си пръсти и вече не искам да съм сама. Бързам, надолу, към ниското. Там е градът, хората, има звуци и светлина, а и аз ще почина съвсем малко – докато се успокоя. Или може да остана, да видя изгрева, почти е време. Изгрева! – очите й стават стъклени. – Вие няма да видите изгрева, който съм виждала аз.
Не е въпрос, вече й и е безралично какво ще видя аз. Тя плаче. На това място от разказа тя винаги плаче, свила глава към коленете си, с дълги беззвучни хлипове. Посягам да я погаля по сведената глава и тя знае, че съм зад нея, но няма да се помръдне. И аз отдръпвам ръката си, без да съм я докоснал - нито твърде бързо, нито твърде бавно – отдавна вече гледката не ме отвращава. Наблюдавам хипнотизиран дълбокия ръб на широката тениска и искам... Ако само поискам, ако помоля тя ще свали тениската и аз ще ги видя. Крилата й, те са истински. Като в сънищата ми. Дълги и лъскави, целите черни като нощта, която тя толкова обича. Крилата, които вече съм виждал. В непоносимите тревожни кошмари, в стотиците пъти, когато разкъсвам плата на гърба й, а тя пищи. Пищи дълго, дори когато се будя разтреперан и плувнал в пот. Затварям очи и броя, чувал съм тази история толкова много пъти. Добре тренираното съзнание ще заличи спомена, разумът ще изтрие видяното. Нищо не се е променило. След няколко минути всичко ще си бъде както преди, познато и безопасно.
- Това е за днес, можеш да си вървиш. – не чувам как тихо затваря вратата. И не се обръщам, тя е моя пациентка от 6 години, 3 месеца и 11 дни. |
|
|
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 751
ХуЛитери: 0
Всичко: 751
