„Слонът - моя приятел“, но не съвсем...

Пър-пър-пър-пър-пъррррр... Самолетчето с перки - което чакаше да натовари една камара народ и да се напълни до ушите и да прелети почти пустинна зона, докато се докопа до Мумбай - грам не ми вдъхваше доверие.

Рядко глупава вътрешна реакция. Хората си летят ежедневно и навсякъде с тях, има безкрайно много изумителни места в света, където други самолети не достигат, и накъдето и аз съм се запътила, ама патка... Разлигавила съм се яко и съм забравила как хвърчах на пърпоретки София - Горна Оряховица като дете. И все пак Индия е друга опера. Ама много друга...

Пътувам служебно. Огромният Airbus на Virgin Atlantic комфортно ме стоварва от Лондон до Мумбай за скромните 9 часа и после става интересно. Трябва да се добера до безмитната зона на Kandla Port - като за целта се използва военното летище в Bhuj - и оттам с кола до Kandla, където предстои изключително тежка инспекция пред клиента на моята компания от Япония и проекта, който управлявам, за доказване на съответствие с Австралийското техническо законодателство - към този момент най-тежкото в света, и правото ни да продължим с производството и да запечатаме огромните съдове под налягане за течен азот. Последният да затвори вратата...
Shocked

Използвам пътуването за много цели - включително да направя пълен одит на индийския ни доставчик и да навра носа си навсякъде, но и да си заровя носа си колкото може по-дълбоко в Индия... Уханието на повечето места не е на парфюма в чантата ми Coco Mademoiselle.

Стресиращо бедно е. Мислех, че бях подготвена. Не бях. Знаех, че не отивам на Ривиерата, но... Бях подготвена с един милион ваксинации, носех пакети за първа помощ - всичко това следвайки корпоративните ни инструкции. В чантата си имах листовката с международен телефон за пърза помощ за служители, изпаднали в беда някъде по света. Всеки ден получавах сводки какво и къде се случва по пътя на командировката ми. Може би бях по-рано и по-добре информирана отколкото нашите медии за взривовете на двете индийски жп гари точно преди моето пътуване. Имах усещането, че отивам на военна мисия.

Всъщност, почти така се и чувствах. Мерките за сигурност за шокиращи. Няма хотел, който да няма специална охрана, сканираща линия за всеки багаж, проверки на тялото за оръжие. Тероризмът тук е достатъчно често явление, особено в хотелите. Когато изгониш чужденците и инвеститорите, анархията става лесно постижима цел. 2008 година няколкостотин местни и гости загиват в Мумбай от терористични про-пакистански атаки, ударили най-луксозните хотели и най-популярните места като Chhatrapati Shivaji Terminus, историческата железопътна гара на Мумбай, част от световното историческо наследство на Юнеско.

Имах удоволствието да се потопя в това наследство, когато излязох на два пъти от зоната си на комфорт и поскитах насам-натам сама. Сама - силно невярно казано. Ангажирах още от Лондон кола с шофьор чрез хотела и заявих конкретни маршрути. Няколко пъти по-скъпо, отколкото произволно улично такси, но експериментът от Банкок и Тайланд ми държи влага. Когато си сама жена по света, рисковете са наистина неизброими. Много малко хора могат да го осъзнаят. Мъжете просто не могат, защото демострират респекта си на мъже, а жените в огромната си част не биха направили такава простотия. Но да излезеш от зоната си комфорт винаги носи незаличими спомени, поне на мен. Дай Боже да са позитивни винаги... В Индия една бяла жена се чувства - или поне аз така де чувствах - или като бубулечка, поставена под микроскоп, така я зяпат НЕПРЕКЪСНАТО, или като звезда от Боливуд. Чувствах и с капилярите на гърба си как ме оглеждат околните...
Confused

Бях направила стриктен план по часове едва ли не. Претенцията за неглижиран артистизмът в хората - особено тези на изкуството - ги кара презрително да сумтят, когато чуят план. Но (не)скромният ми опит е доказал правопропорционалната връзка между планирана подготовка и удоволствие, затова ритам артистизма на писателя в мен по задника и се осланям на здравословния инженерен подход. Който подход ми позволява в няколкото свободни часа в Мумбай преди втория полет във вътрешностт на Индия да цопна с колата в първата предварително набелязана цел храмът Haji Ali Shrine.

Когато се стоварих в ранната утрин там, изпаднах в лек ступор. Пътят към ада знам с какво е послан, но пътят към това свято за индийците място беше стресиращо стресиращ. Аз не съм от лесно шашкащите се хора, но красивото ухание на ровещите в блатото деца ми даде ясна демонстрация що значи съсипваща бедност.

Не знам какво съм си представяла. Вероятно подобие на Тайландските уникални храмове, където местните хора - и ти - си поемат(е) дъх от съсипващата бедност на ежедневието им. Тук няма такъв филм. Пардон, има. Но стилът на Боливуд е за малко хора, и със сигурност не за милиард и няколко стотин милиона отвън на улицата. Лично аз си признавам, че такова ниво на обслужване, каквото получих в ITC Maratha Hotel не бях получавала никъде по света.

Твоето присъствие на гост е превърнато в култ. Признавам, това не е евтин хотел, но за същата цена от 80 - 100 паунда в една Англия или Швейцария ще получиш една стандартна стая в стандартен хотел и точка. Тук си махараджа. Това да чакаш на рецепция да се регистираш? Ерес. От колата, която те е взела на летището, персонална асистентка директно те води в покоите ти, регистрацията се извършва в твоята стая, докато ти донесат куфарите.
Shocked

Всъщност, върхът на сладоледа беше при второто посещение на връщане от Gujarat, когато ме третират като постоянен клиент и ме настаняват в хипер луксозна стая от крило със специална охрана от частен бодигард (жена) и частен сервитьор (жена). Shocked

Агрххххххх... Yes, me’m. Thank you, me’m. И ме’м вече потъва в земята от ужас при такова внимание. Ме’м не е сахиб по рождение, а плебей. Ме’м не приема за естествено да има обслужващ персонал на такова ниво, но ме’м пази мислите си за нея. Единствено се опитва да дава бакшиши със естествена усмивка - едно много неприсъщо и неестествено за ме’м действие. Това е Мумбай - онази негова част, извън въпиющата бедност...

Признавам, бях безкрайно любопитна какво ме очаква в Gujarat. Знаех, че самолетът ще кацне на военно летище, което дава по един коридор на гражданската авиация, за да има този район връзка със света. Не посмях да направя снимки от това летище сред нищото и прелитащи военни самолети в посока на Пакистан - снимането беше стриктно забранено, макар че бях силно изкушена, обаче не ми се посещаваше индийски затвор... Имах достатъчно възможности след това, когато трябваше да пропътуваме последната част от маршрута с кола от Bhuj до Kandla. Ежедневието на Gujarat...

Мястото, където е роден Ганди. Една от най-изолираната област, граничи с Пакистан, и вероятно от най-бедните. Област с абсолютно забранен алкохол. Домакините ни обясниха, че алкохолът се счита за проводник на агресия, а това е срещу учението и политиката на Ганди. Ако мен питат, понякога едно питие е нужно точно за предпазване от агресия Twisted Evil

, ама да не си показвам словесните магарии. В огромната си част вегетарианци... Последното не се отнася за чужденци. Храната е съобразена с гостите, има огромен избор и от месна храна. Изумително вкусна. Няма такава храна просто. След скучната британска кухня тук бях в рая... Е, някоя и друга бира или вино щяха да завършат щрихите на кулинарния рай Twisted Evil

, ама да не сме нахални. Реално като чужденка имах право да кандидатствам за правото да си купя алкохол, след което ми се слагаше печат в паспорта, с който можех да си купя 20 бири от специален магазин и да си ги пия в стаята. Мерси. Ще страдам няколко дни. Макар че страданието беше достатъчно смекчено от поредния оазис, в който попаднах - Radisson. Оазис в средата на Нищото...

Поредният шокиращ контраст в сравнение с действителността. Но без тези острови на прохладата и лукса за гости областта е обречена (без чуждестранни инвестиции). В Kandla Port е създадена специална икономическа зона, без данъци и такси, поддържаща производство - само за износ. Това дава огромно рамо на местните. Много добри работници, всъщност. Които ме гледаха с изумление, докато марширувах навсякъде в завода им.

Колегата ми шеф на проект призна, че в завода не работи нито една жена. Имаха дамска тоалетна, обаче. Не посмях да попитам кога ли са я ползвали последно в такъв случай. Изобщо, там бях като една съвършено странна птица. Признавам с ръка на сърце, че мисията ми беше абсолютно успешна и с огромен кеф изпратих краткия доклад до Лондон. Което пък ми позволи с вътрешно облекчение да се бухна в следващите ми планове за скитане. Летях следващия ден за Мумбай и имах ‘цял’ половин ден да си навра носа където бях планирала. Половин ден е нищо, всъщност, защото пътищата са ‘интересни’ - средна скорост вероятно 30 км в час, с интересни обитатели...

Когато лудият шофьор натиснеше газта и започваше поредното си лудо изпреварване, определено скоростта се покачваше, но и сърдечният ми пулс полудяваше, съответно... Апропо, тук всички са луди и бибиткат като луди. Одиторът, който беше австралиец по месторождение, директно заяви че ще бъдат убити в първия австрайски град, ако така се разпипкат. Тук бипкането не беше чак толкова много, но пътят ставаше за вадене на бъбречни камъни. Обаче изумителният Bhadreshwar Jain Temple, който си бях заплюла от Лондон си заслужаваше лашкането.

Елеганса на белия храм наистина впечатлява. Наложи се да си омотая краката в шарф, любезно предложен от пазителите. Роклята ми беше по-къса очевидно от допустимите норми... Но пък се помотах на воля навсякъде. Бях очарована. Не по-малко очарована и от Vijaya Vilas Palace, също в програмата на това скитане.

Това е летния замък на Jadeja Rajas, разположен до океана, често използван и като арена за продукции на Боливуд. Мястото беше пълно с местни, дошли на специална екскурзия. Бели нямаше... Като се появихме с колегата ми (индиец, от местния офис на компанията), настъпи лек и не толкова лек смут. Побутваха се като ученички... Накрая ме нападнаха. Все пак ме изчакаха да се помотая. И после - на абордаж... Не помня колко пъти ме помолиха да се снимат с мен. Не ми беше удобно да отказвам, независимо не че си падам по тази дейност, ама хич. Но нищо не ми струва да ги зарадвам. Както споменах, по тези области чужденци много, ама много рядко идват, а бяла жена - хептен.

Тук посетих и най-интересната тоалетна - нямах избор, защото и белите жени могат да се напишкат, но няма да показвам снимки...

Всъщност, най-очарована в Gujarat останах от един храм, намиращ се буквално сред нищото - както много такива там, и на който попаднах (не)случайно, след като се измъкнах по терлици от луксозния ми хотел и запраших през полето. То не беше бибиткане от колите и моторите, докато ма’ах рокля и шапка, то не бе чудо... Но сърце не трае. Бяха два храма. Индийците вътре не говореха дума английски, но се разбрахме чудесно. Специално ме поканиха във втория, като видяха интереса ми. И започнаха да изпълняват ритуали. Заснех го на магия, за да зарадвам приятели. После ме пуснаха и в самото светилище. Обясниха - защото си чужденка. Не питайте как се разбрахме, ама се разбрахме. Всяко измъкване извън зоната на комфорт носи уникален спомен. Убедена съм отдавна, че получаваме това, което искаме. Така че наистина внимавайте какво си пожелавате...
Smile

Време е отново за Мумбай. Пърпоретката, която ни чака, ме кара да преглъщам на сухо. Не че има разлика между огромния лайнер на Virgin Atlantic и местната индийска авиолиния, ако тупнеш от няколко хиляди метра височина. Спомням си думите на един хитър старчок - съдържател на заведение в Малта, където обядвах преди месец време, и което заведение не успя да ми приеме нито една от кредитните и дебитни карти (Румито Симова директно ръсна, че чилякът ментосва, за да не плаща данъци и й вярвам). Силно притеснена, започнах да събирам кеш в каквато валута имах - паунди, евро, не беше много - а дядото се усмихваше беззъбо и каканижеше: „Ама какво се тревожиш, девойче? Като съм в морето или хвърча във въздуха, страх ме е. Нищо не мога да направя, ако нещата потръгнат на зле. Тук, на твърдя земя, с всичко ще се справя. И ти така.“ Прав е чиляка...

Мумбай ме посреща още по-ярък, и още по-горещ.

Ако не са климатиците, пукясал си. Аз изобщо не ги обичам. Като дългогодишна пловдивчанка си вирея на жега без грижи. Или поне виреех. Но тук е по-различна история... Влагата те съсипва, а заедно с 40 градуса направо пукяснаш. Първите дни тялото ми ме намрази. От дванадесет градусовия Лондон на индийския пек, а след това под ледените климатици - носът ми потече като река Ганг. Бях направо изцедена. Искрено ме впечатли реакцията на колегите ми индийци. Заедно с кафето ми донесоха и набрани от съседно дърво пресни листа от босилек, да ги дъвча и изям, съответно. Mr. Green

Помагало за възпаления нос, казаха. Повече щеше да помогне, ако температурата в стаята не беше 15 градуса, но нямаше как да го поискам. Всъщност, наистина помогна. Но докато помогне...

Та Мумбай... Хвърлям багажа зад строгата бодигардка - но първо една бирааааааааааааааааа, и хуквам към охладеното такси, наето за разходка по моя маршрут. Направила съм точен разчет до нощния си полет. И за вино оставям време...кххххх... Mr. Green

Отново минаваме покрай Dharavi.

Гетото става особено известно след филма „Беднякът милионер“, носител на осем Оскар-а. Признавам, че ако аз живея тук, сигурно ще преплувам Индийския океан, за да променя статуквото си... Не случайно образованието е доведено до култ. Това е ЕДИНСТВЕНИЯТ начин, за да се измъкнеш от блатото - освен ако не си роден със сребърна лъжица в уста. Само че докато станеш лекар или софтуерен инженер в една Англия, и ако си оттук, трябват ти силите на Кришна и река Ганг заедно, за да издрапаш. Никой не знае какво коства това, когато си бил под морското равнище. Освен тези, които сме го преживяли... Тогава изграждаш собствен Gateway на вътрешното завоевание.

Не пропуснах възможността да се развея в океана с една от многобройните лодки. Не че разбирах къде отивам. Платих и се оставих да ме повлече тълпата. Исках да видя Мумбай откъм океана...

Наслаждавах се на атмосферата, която ме заобикаляше. Да се слееш с местните винаги носи особено усещане. Усещане за заземеност, която една камара хора в този свят нещо пропускат. Стъпването на твърда земя беше интересно, в много местен стил... Когато идваш от страна, в която Safety е превърнато в култ поведение, искрено се забавляваш. Поне аз не съм изгубила това чувство.

Спомни ми подобната ситуация в Тайланд, на връщане от един остров.

Ох, уникално място е Тайланд, искам отново и ще се върна там... Но да не правя пак буламач, каквито навици имам...

Шофьорът на таксито - облечен в изключително елегантна бяла униформа, ясно дефинираща служебните му ангажименти, ме чака търпеливо. Изключително любезен човек. Разбира се, прави го и заради бакшиша, който се предполага, че ще му оставя, но и вероятно желанието да направи щастлива гостенката е част от културата им. За щастие не знам при подобна бедност кое е чувството, което надделява... Шофьорът е разбрал за страстта ми към специални местенца, извън общия поток и ме води в храм, където ще ми позволят да снимам.

Очарователен оазис, в който хората вътре забравят за това отвън... Дали искам да живея в това ‘отвън’? Не. Излизането извън зоната на комфорт трябва да носи предизвикателство за характера и удоволствие от полученото непознато усещане, което не трябва да е страдание. Дали бих отишла отново в това ‘отвън’? Да. Не служебно, а скитане извън зоната ми на комфорт по свещената Ганг и нейните ритуали... Но преди да си тръгна от това ‘отвън’, ровя като като кокошка за червеи в пръстта. Дала съм обещание на лудата ми по Индия приятелка да й занеса почва оттук. Индиано, ако ме бяха арестували за подозрително действие и заравяне на бомба, ти щеше да ме спасяваш... Mr. Green

Surrey ме посреща хладно - и прохладно - с типичната му аристократичост и подредено благополучие.

Само където си товаря самичка куфарите, самичка си шофирам колата, сама ще се наложи и да си приготвя скучната британска храна. Минало е полунощ и сахибката се настанява в тиквата си, а от утре отново трябва да се вади хляба сама. Обикновено вкарвам огромна доза хумор и самоирония в писанията си, но слава Богу, тук не ми се наложи да използвам изобретателността си от трудни ситуации, както и бедността е толкова шокираща, че и хуморът ми се затъкна в кривото гърло. Докато пътувам съвсем бавно в красиво графство, наслаждавайки се на градивната „скука“ на сигурността и спокойствието, в паметта ми изплува едно изречение. Мой колега от предишната ми компания, софтуерен инженер, индиец, беше я залепил на бюрото си. „Нямаш вина, ако си се родил беден. Виновен си, ако останеш такъв.“

Галя Радева - Рейни
London - Mumbai - Bhuj - Kandla - Mumbai - London
май, 2014 г.

Целият албум: https://www.facebook.com/galya.radeva/media_set?set=a.10202643332221843.1073741834.1153895655&type=1

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Чудесен пътепис!

ХуЛитер Записан(а): Nov 06, 2007 Мнения: 263

Галка, и друг път съм ти го казвала, телепортиращи са ми твоите думи. Освен на точния ти, образен и жив език се радвам и на духа, и на смелостта ти.

И ако някой ден се появи Елин-Пелиновият отец Игнатий / "Пролетна измама"/, и взрян в далечината попита :" Да е жена – жена е! Да е сама-а – сама е! Коя ли ще да е?", без да се замислям, ще му кажа коя е тази чаровна лудетина. Wink

()

Перфектно написано. Все едно, че бях там.
Благодаря, Галя!
Алби

Още повече, че те не са просто туристически справочници, а живи, образни и нетрадиционни. А и твоето неповторимо чувство за самоирония много ме кефи! Шеметна си ти, шеметна! Laughing

anonimapokrifoff написа:

Чудесен пътепис!

Сполай ти!

Omaia написа:

Галка, и друг път съм ти го казвала, телепортиращи са ми твоите думи. Освен на точния ти, образен и жив език се радвам и на духа, и на смелостта ти.

И ако някой ден се появи Елин-Пелиновият отец Игнатий / "Пролетна измама"/, и взрян в далечината попита :" Да е жена – жена е! Да е сама-а – сама е! Коя ли ще да е?", без да се замислям, ще му кажа коя е тази чаровна лудетина. Wink

()

Ще ме умориш Smile

Но преди всичко ме радваш. Тези телепортиращи връзки с приятели като теб са ми давали неедноократно сили, когато сили е нямало. Смелост и дух иначе - дал Бог. Маята иска още две съставки, за да втаса. Вода и кислород. Благодаря за тях. Прегръщам те!

Albatros написа:

Перфектно написано. Все едно, че бях там.
Благодаря, Галя!
Алби

Прекрасен комплимент. Благодаря, Валери!

Markoni55 написа:

Обожавам твоите пътеписи. Още повече, че те не са просто туристически справочници, а живи, образни и нетрадиционни. А и твоето неповторимо чувство за самоирония много ме кефи! Шеметна си ти, шеметна! Laughing

За хора като теб ги пиша, Маркончик. Както Пламен Лакеров беше казал преди години (къде ли се затри тоя уникат) - това (ме) осмисля. Осмисля писането ми... И осмисля резервацията на самолетен билет къмто твоите територии. Не за премиери, а за кротко и напоително - акцентът е върху последната дума - обсъждане на екзестенциални творчески планове. Mr. Green

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

ти си един чудесен разказвач, чиито думи минават не само през сърцето, но и през превъзходния ти инженерен ум!
Радвам се, че те познавам, макар и виртуално и имам удоволствието да чета твоите пътеписи! Никога няма да ми омръзнат! Very Happy

Както винаги, страхотен пътепис! Голям подарък е това за всички! Така ти се радвам на духа и моженето, и на всичко! Страхотия си! Smile

Значи да разбирам, че " бира" не е хубава думичка там и ще ми скачат на нея? Rolling Eyes

Представи си тогава как ще ми е шареничък като сари паспорта от печати! Cool

И си ми взела пръст.... Very Happy

Обичам те! Very Happy

Ще си я нося винаги в мен... Smile

Благодаря ти!!! Kiss

https://www.youtube.com/watch?v=ZZNEk0TzHi8

ХуЛитер Записан(а): Oct 07, 2006 Мнения: 397

Ще го кажа пак: типично по Водолейски - на космически разстояния от стандартното и провокиращо всички рецептори.
Рейнич, благодаря ти, че правиш тези типично твои си пътеписи за нас! Чакаме още и още. Smile

zebaitel написа:

ти си един чудесен разказвач, чиито думи минават не само през сърцето, но и през превъзходния ти инженерен ум!
Радвам се, че те познавам, макар и виртуално и имам удоволствието да чета твоите пътеписи! Никога няма да ми омръзнат! Very Happy

Думи като тези могат само да ме накарат да се изчеря от удоволствие. Сърдечно ти благодаря!

pc_indi написа:

Както винаги, страхотен пътепис! Голям подарък е това за всички! Така ти се радвам на духа и моженето, и на всичко! Страхотия си! Smile

Значи да разбирам, че " бира" не е хубава думичка там и ще ми скачат на нея? Rolling Eyes

Представи си тогава как ще ми е шареничък като сари паспорта от печати! Cool

И си ми взела пръст.... Very Happy

Обичам те! Very Happy

Ще си я нося винаги в мен... Smile

Благодаря ти!!! Kiss

https://www.youtube.com/watch?v=ZZNEk0TzHi8

Индиано, ще ме умориш. Щяла да носи пръстта в себе си... Ако помъкнеш и другия подарък, дето съм ти го взела, много сериозно ще се притеснят за психичното ти здраве Mr. Green

Много се радвам, че те радвам. Това е смисъла на живота, оня простичкия.

templier написа:

Ще го кажа пак: типично по Водолейски - на космически разстояния от стандартното и провокиращо всички рецептори.
Рейнич, благодаря ти, че правиш тези типично твои си пътеписи за нас! Чакаме още и още. Smile

Аз ти благодаря, че има рецептори, за които да ги пиша...

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

Лудааааа! Затова си те обичам. Едно по едно желанията ти се сбъдват, ура!

ХуЛитер Записан(а): Jul 05, 2014 Мнения: 5

Художественото изкуство на една ръка разстояние в магазин за продажба на картини на Dachevski.com в София. Посещение на адрес или избор на картина онлайн, през виртуалния каталог. Избор на поръчка и плащане по най-удобния за клиента начин. Разнообразни произведения на добри цени. Изкусни реплики на велики картини, както и възможности за избор на картина по поръчка.

ХуЛитер Записан(а): Feb 03, 2019 Мнения: 5

извозване на отпадъци, почистване на мазета и др. Професионални услуги в областта.

ХуЛитер Записан(а): Feb 28, 2019 Мнения: 5

Бях чувал за гаражни врати, които са автоматизирани и са с повишена ефективност. Казват, че предлагали и по-голяма сигурност. Закупих си от тях и сега всичко е наред с моя гараж.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите