И аз тъй му рекох снощи на Травчо - кара ме да се обадя.
Е, обаждам се, ама какво от това?
Извадила си стар памперс на Травчо, освен да се успокоявам, че и твоят литературен вкус е бил в памперси през 2007 г.
И както той измина дълъг път оттогава, и при теб да е станало същото.
Пък и при други.
Което, надявам се, все пак е влизало в първоначалния замисъл на този сайт.
RonnieSlowhand ХуЛитер
Записан(а): Jun 17, 2009
Мнения: 31
Въведено на:
05 Дек 2013 14:01:53 »
Страшно хубава тема - благодаря ти, Аноним.
Най-голямото ми пристрастие в тоя сайт - едно стихотворение, което е сред най-добрите, които са ми попадали изобщо, на който и да е език:
Аз виждам
автор: akragant
И всеки път,
отваряйки очи,
Аз виждам
виждам,
виждам,
виждам...
Аз виждам,
тишината как мълчи,
но и мълчание,
което казва всичко.
Аз виждам
ледения океан,
Студът...
И тялото човешко...
в изнемога.
Но виждам как
в безкрайно бялото
Човекът
разговаря с Бога.
Аз виждам
и дъждовната гора...
Но също влагата
и корена как гние.
Аз виждам
и пустинния пейзаж...
Но виждам цвете
във средата на пустинята.
Аз виждам
седмата страна...
на уж тристранната монета
И след живота
и смъртта
сега съзирам
нещо трето.
Във пасторалните поля,
Аз виждам кравата,
как суче от телето.
Аз виждам
във мъдреца глупостта
И мъдростта
в очите на детето.
Аз виждам
сухата река
Но виждам
и водата как приижда.
И долната
безсмислена лъжа.
Аз виждам Истината.
Но и тя ме вижда.
Разбира се
че спя.
Но в моя сън
огромният прекрасен свят
се движи
И нощем, със затворени очи
Аз виждам
виждам
виждам
виждам...
Благодаря! Начетох се на хубави стихове...
Нека това е традиция, при цялата субективност на личните предпочитания - личен кръжец, кой с кого си пие кафето, от кого е зависим и кой зависи от него, и пр. неизбежности земни...
Въпреки това, Поезията е победител - тя е духовност.
Благодаря!
rainy ХуЛитер
Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон
Въведено на:
06 Дек 2013 00:27:56 »
Една много малка част от моите пристрастия...
Красива душа по китайски
раздел: Избрано поезия автор: 0805
Усмихнато, тихо ми каза "Обичам те!"
и взе да пристяга душата ми властно,
като стъпало на китайско момиче -
да е нежна, красива и непораснала.
Той беше любезен и доста внимателен -
"Боли ли, любима? Ще мине..." - повтаряше
и всеки ден Божи, много старателно,
сменяйки бинтовете ги напояваше:
с концентрат от вековна традиция,
силен извлек от майчина обич,
билков чай от любов и усмихнатост,
отвара от навици и отговорност...
А душата се гърчеше, страшно болеше!
Като стъпало на китайско момиче...
По всички природни закони растеше,
с утеха мълвейки "нали ме обича..."
Разкъсах оковите. С яд и жестокост.
Да прави горката каквото си иска!
А нощем, когато завие от болка,
за спомен, в юмрука си
кървав бинт стискам...
Публикувано от aurora на 28.04.2006 @ 12:48:04
Вагон
раздел: Поезия автор: regulus
Усмихва им се слънце - и макове горят.
Щурците се препират
чие ли е небето,
а охлюви лениви в задушни къщи спят.
Траверси протестират -
поглъща ги полето.
В купчина пръст приклекнал подпира се вагон.
Отдръпва се боята
от летвите изгнили.
Ребрата му прозират - препънат, тъжен кон.
Надничат колелата
под сенчести бодили.
След скитничества дълги животът му тежи.
През скъсани маркучи
маслото е изтекло...
И аз на релси глухи, замислен за преди,
от спомен съм улучен
в средата на полето.
Публикувано от BlackCat на 09.10.2006 @ 23:49:05
Предумишлено
раздел: Избрано поезия автор: alfa_c
Подай ми скалпел
и ще я прережа!
С един замах
и право във целта.
Мъчително е
да убиваш с нежност
и тайно да лекуваш след това.
Приспи я милостиво
с два шамара -
упойка,
та по-малко да боли.
Прекрасно знаем -
няма да изкара
до утре-то с отворени очи.
По съмнало
ще заличим следите,
ще ги удавим
в първокласен спирт.
Една на теб,
една на мен - вините,
ръце ще стиснем
и ще си вървим.
Подай ми скалпел, дявол да го вземе!
Не се размеквай,
хайде, не сега...
Да помълчим минута...
на колене.
Една любов в краката ни бере душа.
Публикувано от BlackCat на 13.01.2006 @ 15:33:30
Хляб по водите
раздел: Избрано поезия автор: Nika
и дойдох в Йерусалим
при Стената на Плача
и писмо тук Му писах
с кръв и сълзи
и преди да го прочете
дотичаха чорлавите
с оскотелите души
и се скупчиха
на ръба на светлото
и само глад видях
в опустелите им очи
и пуснаха бесните кучета
на дивите си желания
и им давах сочни парчета небе
и резени слънце им давах
и не се наситиха
и нямаше къде да се скрия
и разкъсаха сърцето ми
и носеха на чорлавите
осквернени късчета
и виждах кръвта си
струяща по жълтите зъби
и него Го нямаше
и остана ми само душа
и подпалих я плачейки
и замесих бялата пепел
и отидох на брега на Йордан
и пуснах хляб по водите
Като конски копита по залез изчаткаха
дните ти. Вече се взирам в звезди.
Ти беше ли виждал жена да коси, татко?
Ти беше ли виждал жена да коси?
Беше дворът орасъл. Пътека-загадка
по спомен напипвах. Жужаха оси.
Беше къща. Не беше дом без теб, татко.
Какъв дом е щом няма кой да коси?
Косата открих. С чер рог – ръкохватка.
Разбрах, че щом удряш и теб те боли.
Наклепах я. После с бруст галих я, татко.
Тъй кротко, без болка косата коси.
И удрях, и галих. Бе горчиво и сладко.
Тъй се ставало мъж. А пък аз съм жена.
Ти беше ли виждал жена да коси, татко?
Мълчеше тревата. Мълчеше светът.
Откос след откос, с бурени в схватка,
повалях живот. И живот възвести
дворът спретнат. Усмихна се дворът ни, татко,
а и той не бе виждал жена да коси.
Приседнах по залез. Направих салата
и сипнах ракия – за Бог да прости.
Ти беше ли виждал жена да мълчи, татко?
Ти беше ли виждал жена да мълчи?
Публикувано от viatarna на 21.08.2009 @ 21:30:48
2 юни
раздел: Избрано поезия автор: alisa
Как си, Христо? Събра ли се вече с Венета?
Тук животът е глупав. Ежедневно си крета.
Вече зная и аз за какво се умира.
Свободата ли? Струва, две кебапчета с бира.
Дали гледаш отгоре с небесната чета?
На Околчица - дъжд. И разгонени псета.
На Околчица – срам. Имаш много поклонници.
Генерали и лумпени, политически конници…
Живи трупове жалят за мъртвите, Христо.
Всенародната кал днес се кланя начисто.
Цветове… Гласове…Знамена… Шарения.
Обещания светли и …помия до шия.
Как се люби и мрази? Там пишеш ли нещо
или вече не искаш дори да се сещаш.
Много здраве от мен на небесната чета.
Във дванайсет завийте и вие, момчета.
И станете на крак, и за вас помълчете…
Втори юни си струваше всичко, поете!
Баща ми е мъртъв, а баба не плаче –
раздира гърдите й вой на вълчица.
От вчера съм малкото свито сираче,
но вкъщи ще нося все само шестици.
Снегът съвършен е, небето е сляпо –
към гроба пристъпвам аз с нови ботушки.
Прегърбват се свещите, скръбно се стапят.
И двамата с брат ми сме, мамо, послушни.
Защо ми изхвърлихте стария Пижо?
В ковчега при татко ми щях да го сложа.
Разплакани хора край мене се нижат,
търкалят се думи с ожулена кожа.
А баба ми Господа свой не упреква,
удавя се стонът й в градската врява.
Прекръствам се винаги, видя ли черква,
но помня мига, в който спрях да Му вярвам.
Публикувано от Administrator на 17.05.2012 @ 23:34:05
Ти нищо не разбираш
раздел: Избрано любовна лирика автор: 4i40
Как искам да не бях ги срещал
очите ти,
когато се тревожат.
Бих искал да не съм усещал,
да не познавах
гладката ти кожа.
Две малки длани -
да не бях ги виждал,
нозете боси -
да не бях докосвал,
подплашени коси да не прииждат
с купчина незададени въпроси...
Бих искал да не съществуваш -
различна,
неправдоподобна,
дива.
Как искам, да не бях сънувал
внезапно
гола
как заспиваш...
Да можеше -
объркано и сложно
да те оставя в стари чекмеджета.
Бих искал,
но не е възможно.
Не се побираш
в рамки и портрети.
Не се побираш
в мислите ми даже.
И в този стих не се побираш.
Не бих могъл да те разкажа.
Не подозираш.
Нищо не разбираш.
Публикувано от hixxtam на 16.05.2004 @ 02:13:32
Богомилско стихотворение
раздел: Избрано поезия автор: kamik (не е истина колко я обичам тази поетеса...)
(по молба на Rainy)
Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошият от всички -
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерня погледа и празника.
Да ти присядат глътката и залъка.
А в нощите, в които му е празно -
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича - ала само тялото.
да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
да му подхвърлиш ключа на победата.
И кротко да го милваш през решетките
(когато е дошъл да те разгледа...)
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек. И не заплаче.
Веднъж сълза отронил - е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.
Публикувано от BlackCat на 22.03.2006 @ 17:00:
Знаеш ли, че
раздел: Избрано любовна лирикаавтор: nafaka
13 дни, 16 часа, 42 минути
е дължината на брадата ми.
Чувал съм, че някъде
това е знакът за тъга
по мъртвите.
Не съм се бръснал не защото
тъгувам по душата си
(когато те видях се разболя,
умря след твойто тръгване)
а защото всеки паднал косъм
ще е ритната подпора,
вик, заседнал между зъбите,
щипеща сълза на голо,
защото след една минута
заровете ще са хвърлени
и сборът на числата им
ще е различен от 42
и отговорът няма да е същият
след голобрадото ми съмване
без теб.
Публикувано от BlackCat на 09.01.2007 @ 16:15:11
картина с облак и чаша
раздел: Избрано поезияавтор: ufff
зазидаха очите ми в картина
вътре
заковаха и ръцете ми -
да подпират света
плитката ми придържа
портрета за гвоздея
рамка е кожата ми
нямам нос, кръст, колена
устните ми са в ниското
сърцето
нависоко виси
на стара каишка
за да не бъде портрет
добавиха чаша -
заприлича малко на натюрморт
за да не бъде натюрморт
добавиха облак -
но и на пейзаж не прилича
сложиха надпис "не се продава" -
така се прави
с непродаваемите картини
Публикувано от Amphibia на 08.03.2008 @ 21:06:21
Зън, зън, зън
раздел: Поезия автор: phifo
Моля те, не се раждай в кошара, ...
Бина Калс
Звънят звънчета:
зън, зън, зън!
Но святата ни нощ
е в лека криза,
щом утрото
наточи нож отвън
и скрие го
в кенарената риза.
Прасето на съседа
вече спи
последен сън.
Снегът обезкървен е.
И чудото живот
сега тупти,
но утре ще шурти
от тези вени.
Ще чуем утре
чудна новина,
ще трепне въздухът
край божата звънарна.
И богохулно,
ала без вина,
сънувам как Исус се ражда
до свинарник.
Публикувано от BlackCat на 23.12.2007 @ 01:49:43
xxx (на ее къмингс)
раздел: Избрано поезия автор: flagumdei
... потече твоята химия в кръвта ми ослепях за света оглушах
а получих само сенките на думите ти
и илюзията че ги разбирам
получих само себе си до поискване но вече не мога
да се позная и се страхувам
ти не знаеш докъде във мен са стигнали назъбените
твои междуредия и как паузите ти разкъсват тишината
като партита на Бах за соло цигулка игра с Бог
или вопъл на жена в която прониквам вик на мое дете
когато се нуждае от помощта ми
тези редове с различен ритъм и абсурдна граматика
не значат абсолютно нищо гордо и естествено са
елемент на висшата антилогика на сътворението
полета на водно конче или увяхване
нa някое от любимите ти цветя
нестройната музика
на всеобщата обреченост тъжно обичане
ще спрат ли да треперят ръцете ми или никога от теб
Публикувано от BlackCat на 09.11.2007 @ 10:51:52
Ако искаш, моя любов
раздел: Любовна лирика автор: meiia
Ако искаш, моя любов, да избягаш
ако искаш от мене, любов, да си идеш,
усмихни ми се като за среща на прага
усмихни се, любов, преди да отминеш.
Не заплитай, моя любов, не заплитай
в косите ми, моя любов, тръни и лаври.
От устните, моя любов, наслада опитай
в любовта ми, моя любов, да повярваш.
Няма да плача, любов, няма да плача,
защото зная, любов, и без мене е утре.
Погали ме, любов, толкова много ще значи
като ласка в най-красивите ни утрини.
Погледни ме, моя любов, погледни ме,
за да видиш, любов, в очите да видиш
как изписах с лъчите, любов, твоето име.
Погален с очи, моя любов, да ме отминеш.
Чак тогава тръгвай, любов, чак тогава.
Назад за мене, любов, и не поглеждай.
Без тебе, моя любов, нищо не ми остава.
Но ти се усмихвам, моя любов. За надежда.
Публикувано от BlackCat на 08.07.2004 @ 23:34:42
A la guerre comme a la guerre
раздел: Избрано поезияавтор: regina
(for my bro)
Аз твърде късно тръгнах на война,
и пацифистите не ме преглътнаха.
Освен разжалвания старшина,
и знаменосците дори се връщаха.
Мундирът ми - широк във раменете,
тъй очевадно бе за мен голям,
че сабята се влачеше, а пешът
от локвите оплеска се със кал.
Войната вече беше предрешена.
Във щаба пишеха всемирен пакт,
и никой не ме пита за анекса,
касаещ чуждата коза и крак.
И беше много късно да се бия.
Свързочникът - отдавна дезертьор.
Във бункер офицерите укрити,
поливаха войната със Smirnoff.
Убитите не можех да заровя,
ранените не можех да спася,
врагът голям - не мога да се боря,
и дъжд вали, и много закъснях...
Аз твърде късно тръгнах на война.
И кой-какво - един бе дал, а друг бе взел.
На бойното поле съм - Пиета -
аз - малкият войник, с големия шинел.
на rainy най-вече, защото ме подтикна, тя си знае как
и на В., ако някога разбере какво как
Изгубвам се, приятелко, изгубвам се,
преди дори за миг да се намеря
в мълчания - премазващо познати,
в тъгите след надежда непомерна
А зная, колко прости правилата са,
за да си пич - да махнеш със досада,
щом засмъди изгарящо сълзата,
че сам предал си се …и все пак си предаден,
щом всяко ново вдишване е болка,
да спреш да вдишваш и да се оттласнеш,
защото хрилно дишат дълго рибите,
а топлокръвните, недишайки - угасват…
При давене нерядко оцелява се
И аз - пореден път, ще оцелея...
Но гложди ме убийствено съмнение
сред тях - поне веднъж ще оживея ли…
Публикувано от railleuse на 10.08.2006 @ 21:06:45
и още толкова, толкова много.
Дълбок поклон, защото без вас...
_________________ Рейни
mariq-desislava ХуЛитер
Записан(а): Apr 11, 2008
Мнения: 556
Въведено на:
06 Дек 2013 15:26:47 »
Понеже съм обикновен читател, в паметта ми са се запечатали необикновени текстове, които са цяла каруца, но успях да изкопая само тези:
Рокът е мъртъв
автор: ra
Пламнаха камбаните
и прогориха небесата,
и птиците изпопадаха овъглени...
Защото дарихме кръвта си на олтарите.
И заплакаха китарите.
И църквите затанцуваха
във див лунен транс.
И онемяха площадите изплашени.
Защото дарихме кръвта си на олтарите.
И тълпите заприиждаха като буйна река...
Пропукаха се амвоните на мълчанието
и сред аромата на страха
нощта понесе нежен женски глас:
"Запалете кладите. Изгорете сърцата им.
Защото събудиха скрижалите
на срама
от вековното им безмълвие.
Защото дариха кръвта си на олтарите"
А светците ни се присмиваха от иконите,
отрекли цялото безсмислие на вдъхновението.
Понеже дарихме кръвта си на олтарите
и шепотите си на безумното очакване,
на хилядите нецелунати момичета,
на хилядите недокоснати девици,
на устните им прогорени
от хиляди несбъднати целувки...
И забиха, задумтяха барабаните:
"Изгорете ги! Изгорете ги на кладите!
Защото оскверниха тишината."
И простенаха, заплакаха китарите...
Дойде денят и прогори сълзите ни.
Прокуди пеперудите.
и те се залутаха в душите ни
сред немите ни очаквания
и търсиха път нагоре...
Крилцата им пропити от скръбта ни
рисуваха бледи следи
сред кървавите ни шепоти.
Дойдоха девствениците
и се изкъпаха в сълзите ни.
И после ни проклеха,
защото сме езичници
и дарихме кръвта си на олтарите.
И запламтяха кладите. Прогориха ни.
Като дива река се люшна тълпата.
И задумтяха отново барабаните...
И затанцуваха църквите сред огньовете
в дива нестинарска стъпка...
Кръвта ни се стичаше от очите им
и полепваше по шепите на срама
а смъртта я миеше с погнуса...
И девиците танцуваха разголени
натопили плахи пръсти
в кръвта ни
и рисуваха бели ангели...
Пропукаха се жадни небесата
и дойдоха светците
да ги отведат
в светите си ложета.
А в нас горяха кладите...
Чу се предсмъртния стон на китара:
"Защото умря и последния поет.
Остана само кръвта им
разлята по олтарите."
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 26.07.2004 @ 22:52:43
Как беше сътворена болката
автор: 6ureia
"Там няма живот,
а на земята има повече,отколкото трябва..."
Чарлз Буковски
...дъждът когато завали,
от очите на детето,
което плахо секне своя нос
в плаща черен на вселената...
...и когато в ирисът му плазмен,
се промъкнат отражения
на разгулни супернови-
ядни и самотни мълнии...
...и когато от устата му,
думите подреждат хаоса,
в изумителни галактики,
непонятни за микробите...
...и когато със ръцете си,
пусне вечният двигател,
на незримата ентропия
за да съживи макетите...
...и когато вдиша вакуума,
и от хиперсамотата си,
стори пухкави мехурчета-
черни антиматериални дупки...
...точно в този миг ще сети,
че със своето могъщество
трябва да измисли болката,
за да има смисъл ВСИЧКОТО...
...И ДОКОСНА С ПРЪСТ МАЙМУНАТА...
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 11.12.2004 @ 10:56:59
Тигърът на Лора
автор: Mrs_Robinson
Тигърът на Лора има оранжев смях
зелена памет, бели мисли
и фойерверков устрем
рисуващ над тревите
възторга на кръвта
неволно жесток
небрежно красив
почти съвършен…
Тигърът на Лора има раиран глас
лунен поглед от остро кадифе
и лениво бързо тяло
с филигранни мускули
във вените му още проблясват
суеверията
на газелите
но гръбнакът му е
мълчалива струна
призоваваща покоя…
Тигърът на Лора
се смрачава на хълма -
изящна статуя с изстиваща кръв
красив инструмент за живеене
заслушан в ехото
от стъпките
неидващи
на Лора
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 15.06.2005 @ 15:18:54
УмоПоМръкнало
автор: InsideOut
Пак съм там в онази стая
само по стени. Под - стена,
таван - стена; и стЕна
седнала до себе си
надувам си главата -
с хелий; и се лепя -
по пода. Безразлична
издишвам безтегловност
в дробовете на ъглите.
Свисти душата на зиг-заг
и се свлича на тавана.
Привидно кротко Аз седя,
невидимо изтръпнала.
Нагоре гледам изотдолу,
изпружила краката на ръцете си
и гледам се с ушите си
да се позная.
После ставам и на мястото,
останало след мятането
чисто, бяло, неотъркано
рисувам си врата.
________________________________________
Публикувано от mmm на 06.08.2004 @ 17:09:37
Плацебо в шоколад
автор: _helena
Нишките на полетите ми са винаги пред скъсване
Докато усетя точно колко изтъняла
е поредната дефиниция
за криле
и съм там където
моите вътрешни дракони
могат да стъпват само на пръсти
После бавно се увивам около себе си
в струйки нагоре
внимавам да не се разлея
защото местата на които
формата превъзхожда съдържанието
винаги са повече
отколкото
тези ципи между пръстите ми
Когато стигна до най-спираловидната част
се отдавам на съзерцание
което е абсолютно безсмислено
защото няма кой да докаже противното
с въздишка
изграждам всички теории
хипотези и методи
така че да отговарят на собствената
ми потребност от хаос
така или иначе
едва ли някой би експериментирал
ако се чувства твърде удобно там
където е
после се настанявам в центъра
на пълната липса на доказателства
за каквото и да било
с тънкото усещане
за няколко липсващи прешлена
и безгръбначната ми пригодимост
/към и без/
Следва неизбежното олекване
от безумието на всички изводи
и накъсването на границата между
смеха без повод
и кротката лудост
Тогава се усмихвам с разбиране
пускам всички часовници да тиктакат
в супата на времето
и си казвам:
"Мммммм,
и ако това не е Доказателство..."
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 07.11.2006 @ 20:18:58
Generation Skyline
автор: dalla
поколение на клаустрофобици
поколение на чипса
и на шарените химикали
колко много сме разбрали
го доказват само
веригите по панталоните
размазаният молив
и изсъхнал hamburger
в предния ти джоб
на олющената Пума
някъде до ДЖИ-ес-ем-а
до анг. издание на Адамс
и петно от кетчуп
върху кеца
леко baby леко
стигам до всякакви изводи
стигам до теб
по пътя обратно
стигам до оргазъм
и не си ми нужна baby
щото давам газ напразно
а за тва не трябва помощ
горд от
мръсното по пуловера
горд от
собственото си презрение
горд от спора с господ
кога започна да умира поколението ми
и защо си мисля, че съм оцелял
аз не съм оцелял,
аз не съм оцелял...
аз не съм живял
макар че тялото ми
е навафлено от стискане
и грима е само бар код
да, сканират ме
и всички са на кредит
и остава за мене
и остава във мен
усещане
за празна дискотека в село...
и вкусът на
избухнало
малиново желе
във бутилка водка
точно в мен
ме кара да поразбера света
и да дигна тост
защото най-накрая
знам, че не го понасям
не го понасям
но го обичам до смърт
и с удоволствие ще се разложа
в устата му
ако можех така да го спася!
моля да извините недовършеността и прибързаното публикуване на тва никакво произведениe...ма такова ми беше настронието ))))
________________________________________
Публикувано от hixxtam на 17.03.2004 @ 07:44:24
Дървото пред прозореца на Ноември
автор: infinity
... сънува зелена любов.
По-зелена от собственото ми време. Толкова несподелена,
колкото да обикнеш себе си в нечии най- смели представи.
Има дълги, изящни пръсти.
Почти като на Ед, който прерязва лунни вени
над изситиналия си роял. Нощите с любим цвят
целува с по- хладни устни.
Всяка пролет подарявам на думите му кутийка с пастели.
Всяка зима ми липсва синьо. Никога не рисуват. Само дишат,
а листата им, по- просторни от длани на тайнствен любовник,
отлитат.
С корени пратени до върховете на непозната галактика, свети.
После ги изтласква обратно неонови. Бог на виверите.
С глас на гангски приток сплита сокове - златен санскрит
върху лоното на неродени още
митове.
Може да плаче като влюбен до смърт хлапак
и да се усмихва като мъж, поделян с луни, реки, сезони,
жени.
Дървото пред прозореца на Ноември е израстнало по- живо от полъх,
разхубавяващ до неузнаваемост перата на напускащите го.
Когато заспива е по- тъжно от гвоздей,
забит във верандата на останалия да чака. И си отива невидимо
като вятър.
Единадесетият час, облегнат на рамото ми, кърпи сърце с разстояния.
Има абоносов скелет и части небе по лицето си.
От високото чело до скритите синьозелени морета
покълват звездите му.
Светло-разчетена бездна, в която се срещам отсечена.
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 06.11.2006 @ 15:27:22
самодостатъчност
автор: pafka
аз съм си морето
аз съм камъкът
във него хвърлен
аз съм
воаьорът на брега
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 09.05.2005 @ 22:34:01
Мога да нося на болка
автор: Marta
Вече нелепо съм следствие,
Тя, любовта, е причина,
в сбърканото несъответствие-
срещнато да се разминем.
Вече не ти постилам,
не ти меся погачи,
само в бъдеще в миналото
за теб тихо плача.
Вече не питам до колко
и дали за мен си готов.
Мога да нося на болка,
колкото на любов.
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 14.07.2005 @ 10:30:32
Представата за нежност, докато парфюмът ти още е по кожата ми, както и след това
автор: copie
Да чувам
титаничния тропот
на сърцето ти
докато притискаш главата ми
към гърдите си
преди да я
преместиш надолу
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 02.09.2005
Харматан*
автор: ufff
Разтопяваш нозете ми...
Аз пълзя към водата...
Сукуленти разцепени
се вкопават в земята.
Изсушаваш лицето ми,
изпаряваш сълзите,
пренавиваш умората
и залепваш очите.
Черен пясък в косите
от пустинните урни...
Шляпа тежко дъхът ти
по лицата на дюни.
Безпощадно зариваш
всички мои пътеки.
В разтопената жега
ваеш хълми непреки.
А всъщност
сме спътници.
Към залива.
*harmattan - сух, зноен, понякога доста ураганен вятър, които носи пясък от пустинята Сахара към заливите на Гвинейския бряг.
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 05.06.2004
Когато съм пила ксента абсента
автор: midnight_witch
няма да ти кажа
че си
най прекрасното нещо
в живота ми.
как осмисляш
дните ми,
когато си
наоколо.
че преглъщам сухо
всички думи на
нежност.
премълчавам ги.
как ме задавяш
в гърлото.
и не искам
да кажа.
как ме стяга.
стяга ме шапката.
обувките също.
дрехите.
някъде около
левия лоб
точно
до гръдната кост.
стяга ме
кожата
сетивата
когато те видя
се измъквам
от тялото.
изхлузвам го
като старо палто.
влизам
влизам направо.
не чукам
по вратата.
не през очите ти.
направо
в душата.
и затихвам
в твоите
обятия…
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 12.05.2005 @ 12:18:56
Хората са растения
автор: butterfly
Тя е една
полумъртва от преполиване
самотна драцена
с кафяви листа,
която мечтае
да се събуди на сутринта
като гардения,
напъпила в кремаво.
С нея разговаряме
когато заспят щурците
и скърцащият матрак
на съседите по стена.
Тогава
светлините изчезват бавно
отвъд терасите,
вятърът слага
своя празничен фрак
и завърта във вихрен валс
клоните на липата,
а аз й разказвам,
че хората са растения.
Предпочитат вечер целувка
вместо клюмнала плюнка
по бузата
и също умират понякога
от много вода
(така ги кръщават).
Публикувано от Angela на 08.09.2006 @ 00:22:52
Когато горският се влюби
автор: nironi
Всеки ден с теб
е едно засадено дърво
пожълтявам като елха
без хлорофила на гласа ти
и не мога да дишам без
въглеродния двуокис
на целувката ти
не те мога
от мощите на слънцето ти нося
да изповядаш нощите ми
хубава си като прошка
млада е гората ми
няма пътеки в нея
но е готова
за коледни елхи
Публикувано от BlackCat на 01.10.2007 @ 07:25:50
притихване
автор: flagumdei
... груби ботуши и иманярски лопати и пики
на комплексирани алпинисти и
пронизващи
остриета на токчета бяха разкъсали
до кръв земята на моята пролетна долина
и тревата потъна в кал а слънцата на цветята угаснаха
задушливите огньове на подранилите стърнища
издавиха щурците по употребената
земя на моята пролетна долина...
Помниш ли - измислях ти приказки?
Прегръщах те на рамото си и разказвах,
а ти притихваше - затоплена и сигурна,
заспиваше с усмивка преди края.
... и не че не знаех как никоя долина няма
смисъл за себе си а само слята с друга подарила се и
устремена към бащата-океан
но нямах избор
и подивял от болка и излъгани надежди я смалих
до летен парк и я заключих и цялата покрих с огледала
за всеки поглед отстрани и избрах самотата на силата
и тя отново плахо се завърна и зачаках на кого да я
дам светло и до дъно вярващ на чудото любов
а не че не знаех как тя няма смисъл за себе си...
Помниш ли - пътувахме къде ли не?
Не тръгвах без любимия ти сок от манго,
Ти сядаше понякога с лице към мен,
А аз ти пеех заедно със радиото.
…но захладня и дните намаляха а сенките
пораснаха и арестуваната
нежност заболя
не знам дали обикнах точно теб до лудост или не издържах
неверието самотата и безсмислието но отключих
магиите на есенната долина – за теб единствена – и ти се
дадох без разум и остатък за да бъдем ин и ян и в сливането
мъж-жена да се намерим и целият ми свят получи твойто име но
не знам дали обикнах точно теб или потребността си да обичам...
Помниш ли – купувах ти много цветя?
И свойта музика ти подарих и ти превеждах
Какво разказват нотите на Паганини или Бах
А ти заплакваше на тъжните арпежи.
… преди да паднат първите слани и окончателно да свърши
затрупана в бяла безжизненост моята зимна долина
аз те пуснах и ти я дадох цялата
и се молех да не си на гости в нея а да видиш че тя е
животът ми и щастливо да бъда за тебе повече от случка
а ти тичаше със смях по поляните береше цветя и забиваше
белите си зъби в узрелите плодове и се къпеше гола в реките
пречистени и топли или гледаше смаяна неподозирано
красивите й залези високо над познатите ти пътища каквато
и да беше ти я дадох цялата....
Помниш ли – имахме наши места?
Планини и море, градове, манастири, поляни.
Подарих ти момчешката си река
Щурците, мечтите, звездите, летата.
... не се ли сети поне веднъж да вдигнеш уморена
лястовица от тревата на моята вече несъществуваща долина
или да погалиш кората на изсъхващо дърво да донесеш две
шепи вода за някое клюмнало цвете да благодариш за някой
красив пейзаж или за слънцето и дъждовете в плодовете не се
ли сети да направиш поне мъничко не не не не съм разчитал
на това и нищичко не съм разменял и бях щастлив да има на
кого да я подаря тя беше твоя аз бях ти но все пак
не можеше тя да ти се случва между другото и
не ти ли се прииска да направиш нещо за моята
вече несъществуваща долина...
Помниш ли очите и ръцете ми?
Докосването-пропаст, устните, гласа
Във спомена е моето възмездие
И във надвисналата вече тишина.
МП
________________________________________
Публикувано от aurora на 16.04.2008 @ 17:47:20
Not for sale
автор: drowzee
Лимитирана серия е съзнанието ти
Ако дръзваш да поставяш бар-кодове на чувствата си,
Стикери за годност на усещанията,
които сега те изпълват с неимоверно щастие.
И не,
не е с международна гаранция любовта ми!
Нито топлите ми думи имат рецепта – 5 минути на бавен огън,
Ще кипя и на минус 20 в ръцете ти
без да задавам хиляда въпроса
Искам просто любовта ти,
но цялата!
Не ме интересува колко струва,
С Visa Gold няма да пащам за чувства.
Нито ще си договарям отстъпката
Стъпвам смело и напред и назад
Този живот ми е Special Edition.
Нямам разпродажба.
Публикувано от aurora на 25.06.2008 @ 12:09:50
GINKO_PRIM ХуЛитер
Записан(а): Jun 28, 2009
Мнения: 234
Въведено на:
08 Дек 2013 08:40:01 » Аха да си затрая, ама не би :))
Заради пусти админи. Щото такова… оправданието си е оправдание (и аз имам баят), ама… Първопричина да се разшляпам тъдява си беше ей тази хубостница:
Ф нидуумение
автор: kalina
Нищу нямаши ми фчера,
ставам сутранта,
ф углидалуту са зверя:
Бря, чи красута!
Викам сигур са чалдисах,
туй ни мой съм аз.
Смятай кат са начирвисам
и са нагласа!
Тъй пу нощник и терлици,
с чорлава куса
мязам кат на убавица
ф профил и анфас.
Дрямах начи и въртях са,
цъках със език,
плюх са дан са уручасам -
тъй са възхитих.
Дъл на пустуту глидалу
са яви дифект!?
Тъй да съм разхубавяла...
А, сига де! Дерт!
Са умислих утведнъшки -
как навън ш' въря?
МОмцити ку са натръшкат
кату ма съзрат?
С модна фуста, чи забрадка,
с китка у ръка;
с тос акъл зер за три патки,
кату заблеста...
И къдету койт' ма срещни -
пламна, изгуря
ф разни помисли пугрешни...
Пък ни съм таквас!
Туй наверну сън е билу,
сигур йощи спа
и ми са е присънила
буйна красута.
Скуркузъбел съм, мий ясну -
ич дан ма съзреш,
щот ут толкува прикраснус,
мой са пубулейш.
Толкус убус да са исипи
тъй връз мен кат дъж...
Някуй тряа да ма ущипи!
(пу възможнус мъж! )
))
________________________________________
Публикувано от mmm на 23.02.2006 @ 22:00:00
И хич (ама хич!) не ми пука, че се явявала и админ!
Да не говорим за другата такава, дето хабер си е нямала во времена они да навлича админски атрибути, приспособления и прочия разни помощни орудия, касаещи съответното титулуване:
И аз съм тук....
автор: nikoi
И аз съм тук... Не само вечерта
в прозорците ти ледени наднича...
Стани и виж - очаква те света.
Побързай да го хванеш - тичай, тичай...
Ела със мен - не искам да си сам
сред четири стени от гордост глупава.
Ела, ела... Дори не ме е срам
със камъче в стъклото да почукам...
Излез от тази стая! Тя не те
обича, както ти обичаш нея...
Не се ли радваш? Под едно небе
от днес със тебе искам да живеем...
Не ти е нужен този лабиринт
и ти не си последен Минотавър.
Стани и виж - в прозореца ти син
криле на птици ще се отразяват...
Защо не забеляза утринта
как майчински целува върховете?
И аз съм тук - не само вечерта
с витрините на улицата свети...
Дойдох да ти прошепна имена
на хора, песни, стихове, дървета...
Дано от тях си вземеш светлина -
дано чрез теб и аз да я усетя...
Не ме гони от себе си - не смей!
Сега за теб съм само Ариадна,
която с нишка вместо на Тезей,
на Минотавър свобода открадна...
И аз съм тук - не само празнота
в зениците ти вече се оглежда.
Стани и виж - очаква те света!
И аз - със свойта нишка от надежда...
________________________________________
Публикувано от hixxtam на 29.11.2004 @ 18:52:03
Хайде да не ги нареждам всите! Всеки може да си намери по някоя драскулка за ляво подребрие из профилите им.
Пристрастна съм към писанките на куп Хулитери, защото думите може понякога да са нищо, а понякога - всичко.
Ето и други любими (за мене) парченца от пъзела ХуЛите:
Зад щорите
автор: Elishka
Не гледаме отдавна
през стъклата си.
Не викаме. Не плачем.
Не говорим.
На ивици сме скрити
в самотата си.
Прозоречно маскирани
със щори.
И моите, и твоите
са спуснати.
Подобно паравани
пред душите ни.
Прощално мълчаливи
са ни устните,
със някогашни
думи пренаситени.
Ръцете ни висят
като въжета,
събирали прахта
от недокосване.
Зад щорите живеем
на парчета.
Строшени. Непознати
И износени.
________________________________________
Публикувано от aurora на 05.06.2008 @ 16:23:17
Накрая си отидоха прегърбени,
автор: Razbojnik
а досега се тупаха в гърдите.
Лесно е да бъдеш силен в кръчмата -
подвизите се броят в ракии.
Всичките жени са им в краката -
"Ти си нищо. Да ме видиш мене!"
И набиват яростно салатата,
сякаш тъкмо тя е потвърждението.
Тъпкано е с бодрите им викове:
"Тяхната из-мама футболистка,
за резил станАхме, а к'ви бехме...
Ма такава ни е цял'та политика!"
И аз викам. А тавана ще ме смачка.
Малко пия, щом ми пука още.
В кръчма ли превърнах пак живота си?
Прегърбен тръгвам. И дойдох прегърбен.
________________________________________
Публикувано от aurora на 18.11.2005 @ 12:29:42
Имам навик да гледам обувките
автор: unforgettable
Все по-често навеждам
и очи, и глава,
упорито се вглеждам
в чуждите ходила.
Разни прашни обувки,
бързат в разни страни,
тъпчат груби преструвки
и прикрити вини.
Наблюдавам удобно
този грозен парад
и съвсем не е сложно
да надзърна отзад-
изтъняла подметка
и изтрити пети -
все ментета на сметка,
но отпред не личи.
Има доста прошити
и с лепени пролуки,
ситнят плахи и свити
и се молят за слука.
А понякога идват
обосели нозе.
Тях ги ритат най-много
безразборно къде.
Засега оцеляват
и се лутат във кръг,
видно ги наболява
(тук таме имат кръв).
Аз почти им съчувствам,
даже соча посоки,
край обувките с лустро-
модни, нови, високи.
Стискам палци да минат
плавно, без да се спъват...
Продължават да крачат.
И отново съм зрител.
Непосилна задача
за лаик и любител.
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 05.12.2006 @ 08:41:03
Няма думи за всичко
автор: daik
Няма думи за всичко
Ето има асфалт, такси и бетон
Без кавички.
Просто за фон.
И прозорец който във здрача
слага свойта завивка
и заспива до плюшен палячо
с ей такава усмивка.
Всичко остава така,
както във вечната притча...
Думи са това.
Няма думи за всичко...
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 10.07.2009 @ 10:20:37
Обувки и очи
автор: alef
Докато
изучаваш закопчаването
на миникатарамата
над глезена
и разстоянието
от върха на токчето
до ивицата дантела, намигваща ти игриво
под ръба на "little black dress"-а ми,
закачваш погледа си
върху лявото скрито копче,
едва ли предполагаш
конфигурацията от грайфери
на дракстерите ми,
с които вчера изстрелях
душата си
до окото на птицата,
описваща
безсмислието на мислите
когато съм...
Затова
спри да говориш
за излъчването ми,
съдейки по формата на маникюра
и грима ми
с цвят на конфитюр
от боровинки -
имай ме
каквато не ме виждаш...
Затвори си очите!
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 24.10.2009 @ 14:45:37
...Те нямаха пари
автор: akragant
...Те нямаха пари
да си платят билетите
за островите на забравата.
Безумието
мълчаливо ги покри,
с протрития саван на славата.
Навярно
бедността не е порок.
Та тя е кучето
след траурното шествие на Гения.
Най-бедният
от всички беше Бог.
И сътвори
Вселената.
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 08.01.2010 @ 12:27:07
Лунно момиче
автор: vesan
От скъсания джоб на портиера
премитащ нощем звездните пътеки
изпадна кръгла сребърна парица.
Търкулна се. Морето я намери,
с една вълна притегли я полека
и нежно залюля я, като птица
в солените си длани. От скалите
към него гледах дълго, завистливо -
като скъперник към купчина злато -
как страстно я целува. На отвито,
заспало тихо, приказно красиво
момиче ми приличаше луната.
________________________________________
Публикувано от viatarna на 15.03.2010 @ 23:35:02
Една по-лека жена
автор: Ponedelnik
Тя идваше на бара точно в шест,
облечена във грях. И безразличие.
Не пиеше от нужда. А на екс,
и вместо лед си слагаше обичане.
Познаваше мъжете - като чашата,
в която всяка вечер се препъваше.
Не криеше краката си. А жаждата,
в прозрачният триъгълник на чувствата.
По морската и кожа. Като котви,
се впиваха очите на отсрещните.
Събличаха я с поглед. (Не със пръсти),
защото Тя не вярваше в докосване.
Не вярваше и в Дявола и в Бог,
и скапаната нужда да обича.
Единствената църква беше тук,
във този бар. Невидима за всички.
И тръгвайки от бара точно в три,
Тя правеше любов със всеки срещнат.
Не чувстваше света да я вини,
заспиваше. И ставаше. По-лека.
________________________________________
Публикувано от Administrator на 12.04.2010 @ 20:23:48
Спирам, че току виж съм задръстила системата!
Баш любимите знаят, че са ми бръкнали в дълбокото и…
Обичам това място!
Бъдете! (Райчо да не се цупи, че му гепя репликата! )
pc_indi ХуЛитер
Записан(а): Dec 06, 2005
Мнения: 1081
Място: София
Въведено на:
10 Дек 2013 03:37:56 »
Хубава, но и трудна тема..Особено като се включиш доста след като другите са споделили. Трудна работа..Веднъж- да не дублираш поради логичност някое от гореспоменатите и после-да селектираш от неизброимо много ллюбими.И за това, ще взема да прекаля ,или пропусна нещо, зависи от гледната точка..)
По Време На Потоп
автор: osi4kata
(редактирано)
И пак вали неспирно. Трети ден.
Остават още тридесет и седем.
В Ковчега пренаселен и студен
е тъмно. Старецът приведен
до мене претендира, че е Ной,
но подозирам - той халюцинира.
Побъркахме се всичките, а той -
не иска всъщност да умира.
И аз не искам също да умра,
макар смъртта да е начало.
Не ми харесват тези началА.
А краят ми е неприятен като цяло.
Наблъскани сме в дървения трюм -
животни,
птици,
дребни насекоми
и хора. Молим се наум.
Да оцелеем. Да не сме бездомни.
Да спре дъждът. Небето да е синьо.
Спокойно да подремва океанът.
И утрешният ден да има име.
Зората да разцъфне рано,
Ковчегът да се спре на топъл бряг,
да слезе и да ни погали Бога.
И някъде към късен следобяд
да мога да обичам пак. Да мога...
________________________________________
Публикувано от viatarna на 04.12.2012 @ 22:42:11
Гълъбите на терасата
автор: nellnokia
Закусвам сутрин на терасата
стар хляб и нови измерения.
Преглъщам тихи несъгласия
с тревожните си настроения.
И стискам зъби в постоянството,
което надживява всичко –
живота, времето, пространството
и моята невзрачна личност.
Но иска ми се от душата –
спаружен залък хляб –
да мога
трохи от вяра да изроня
за тебе, себе си и Бога…
За миналите ми тегòби
и настоящите несрети,
за дните – посивели роби
на господаря – битието.
Трошици само. Малка шепа.
С която да нахраня тези
красиви гълъби край мене.
И висините на небето.
И пролетната си умора.
Изпосталялото си време…
И моите слова, за Бога,
да се захванат за зелено.
.....
В една безмълвна хладна сутрин
с тераса, птици, малка къща…
Ятата им сама разпръсквам,
но вятърът при мен ги връща –
рояци леки перушинки,
отскубнали се от крилата
на гълъбите, дето сутрин
кълват от хляба на душата.
Какво пък, нека да ги има!
Дори най,малките трошици,
след тежката и дълга зима
ще са храна за силни птици.
И в опита си за летене,
и в пътя си към небесата
ще се завръщат уморени
при мен,
по пътя към гнездата.
________________________________________
Публикувано от Administrator на 06.07.2013 @ 19:57:09
про_теза
автор: midnight_witch
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.
"Теза" – Добромир Тонев
разтварям се от думи.
от очи.
разтварям се от длани.
за прегръдка.
оголвам се до струна
щом болиш
без мисъл за капани
и за хрътки.
не давам пет пари
за раните
раздавам се без мисълта
за ресто
ако не си се дал поне веднъж
нахалост
ще просиш цял живот
човечност.
отварям се като врата
сама.
сервирам се красиво
и с желание.
без мисъл за нечистите
крака
които през душата ми
ще газят.
обичам, има ли защо,
напук
на всички сложни
обстоятелства.
докато истината ме халоса
като чук:
удобна съм за всякакви предателства
Който се бои от мечки, да не ходи в гората
раздел: Поезияавтор: ufff
Разтварям ги. Ръцете за прегръдка.
Все някой трябва да ме предаде.
Длъжен е. Как ще позная глътката
страдание,
щом съм в добри ръце.
Трябва да свиквам. С мрачните прогнози
на дискомфорта в трънени венци.
С истините. С гнилоча на розите,
с фалша в сладкопойните певци.
Обичам те, предателю любезни,
защото ти ме учиш на живот.
Саксиеното кротичко отглеждане
ще ме лиши от вкус
на вряла пот.
Когато съм сред кал, в (от)лична криза
самозаблуди или суета,
предател хвърля ми последната си риза,
изтегля ме с въже от пропастта,
от мен спасява ме (така излиза)
и ме обесва горе, на върха.
Публикувано от Administrator на 29.07.2011 @ 13:02:53
след мача
раздел: Поезияавтор: ufff
сега
преди малко
като гледах как Бербатов
вкарва пет гола
и си спомних
една история с любов
неистово истинска
която помислих за нелюбов
защото възлюбеният не ме заведе на кино
нито в парка
нито в кафенето
нито край морето
камо ли на моста на въздишките
покани ме на мач
и крещеше
и се разправяше с хората
а аз не знаех коя сцена
да гледам по-напред
пък вятърът направи на странна купчина
новата ми къдрава прическа
последен писък тогава
стил „анджела дейвис”
а феновете от горните редове
я наръсиха със слънчогледови шлюпки
почувствах се едно нелепо момиче
което не знае какво прави там
но
точно тогава с мен стана нещо
нещо като `все едно ми е` и гледах само играта
само
започнах
да крещя до него
и да се разправям със запалянковците
до него
а
когато мачът свърши
той изчисти внимателно
всички семки от косата ми
и каза
„ще остана с теб”
„не те искам” – отвърнах му
(достраша ме от искането
но моето искане)
„свиквай” – рече той -
това беше проба
ден след ден ще те водя
на кино
в парка
на плажа
в кафенето
и по разни мостове за въздишане
защото
автор: regulus
Кутия.
В детската градина
Прибират скъпите играчки.
След огледа за драскотини
Заключват ги.
Разшит и смачкан,
Забравен в ъгъла прашасвам,
Самотен в стихналата стая.
Парцалената кукла аз съм,
С която всеки си играе,
Когато,
Бидейки наказан,
До този шкаф стои самичък
И никой с него не приказва...
А мене никой не обича!
Най-често служа им за топка,
За круша,
Бита в гневен порив!
Или пък ме разкъсват кротко
И мажат с текнали сополи.
След ласките на мръсни пръсти
Сплъстен и мазен съм до шия.
Разшитата глава се къса
И няма кой да я зашие!
Очите ми са вече слепи.
Памукът бял под тях наднича -
Отвътре чист съм!
Като всеки
Аз също мога да обичам!
Дълбоко в мен отдавна искам
Едно дете да ме докосне,
Но не с принуда!
С пръсти чисти.
Лежейки в ъгъла си нощем
За него мисля не от вчера,
Със страх събитието чакам -
Разкъсан,
Мазен и очернен,
Боя се да не го изцапам!
Добрите никой не наказва!
Детето винаги добро е
/Това учителите казват/!
Зад шкафа то не си играе...
Но аз все още се надявам,
Стоейки в ъгъла си здрачен,
Че може пък да му потрябвам?!
Изпран,
При другите играчки
В кутия скрит, а не на пода.
В ръцете му да коленича!
И с ласката на два-три бода
Зашит да бъда!
И обичан!..
Дисекция
автор: pord
Това, че хората са еднакви,
не значи, че си приличат,
както това, че са всякакви,
не значи, че са различни.
Не винаги става ясно
кой крив, кой прав, кой сив.
Щом някой не търси щастие,
не значи, че е щастлив.
Знам, относителността
е по-конкретна от външност.
Ето: люлякът прецъфтя,
а тарикатите все не свършват.
Да търся прилики днес не смея,
че разликата е явна:
гениите не успяха да остареят,
ние да не живеем успяваме.
Всичко се свежда до едно правило:
да гледаме живота в анфас.
Проблемът не е, че той минава,
а че минава без нас.
Това, че избираме по-малкото зло,
не значи, че не грешим.
Върти се Голямото колело.
И чупи аршин след аршин.
________________________________________
Подарък – Henry Normal
автор: Black_dog
Точно в 7 тази сутрин
ти нося планина.
Почуквам леко на прозореца
и ти се будиш.
„Какво е това?” – питаш ме сънено.
„Това е планина” - отвръщам гордо.
„Носих я цяла нощ,
не съм мигнал,
за да ти я поднеса.”
„И за какво ми е планина в градината в 7 сутринта?”
питаш ти, очевидно несвикнала
да те будят в 7 сутринта
с планина в градината.
Опитвам се да звуча бодро,
макар да съм доста притеснен:
„Тя е моят подарък за теб.”
Но ти казваш, че не искаш планина
и си лягаш отново.
Така че няма никакъв смисъл да ти обяснявам,
че не планината е важна,
а фактът, че успях да я донеса.
Вдигам я пак, чудейки се какво да я правя.
И естествено, изглеждам като кръгъл глупак,
вървейки към вкъщи с планина на гърба.
________________________________________
Публикувано от aurora на 21.12.2009 @ 13:03:09
Памет
автор: Marta
Не помня да съм плакала.
Морето винаги
отнема от парливото страдание,
бризът облизва и лекува раните,
утеха има в крясъка на чайките
и жаждата на пясъка доказва ми,
че аз така и не познавам жаждата.
Не помня да съм чакала.
Брегът единствено
умее да е целият очакване
и всеки път лъжливото докосване
на парцаливите ръце на пяната,
които никога не се завръщат същите,
го прави болен и превръща го в желание.
Не помня!
Минало и бъдеще
преплитат небесата си на мястото
където със отгледано търпение
морето ми помага да съм себе си,
да се завръщам към брега си, жадния,
във всяка песъчинка да се имам
и да лепя лицето си със слънцето.
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 09.07.2009 @ 20:31:20
Пухче безтегловност
автор: alfa_c
Не ме измервай в думи, месеци и километри,
не съм устойчива на делници и разстояния.
С карфица боднато на картата, сърцето ми
е буца рохка пръст сред плевели и камъни.
А близостта е пухче непонятна безтегловност,
погалило те през оловните тиктакащи окови.
Поставиш ли ми граници, причини и условия,
ще ръждавея като евтин панаирен спомен.
Накъсвай ме на срички, ноти, междуметия
и ярко ме запалвай на площада на сърцето си!
Ще знам...
Ако очите ми са пълни сутрин с пепел,
нощта при теб била е до жестокост светла.
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 28.12.2012 @ 20:13:23
Неделя
автор: nikoi
Човече, крехък като щастие,
прахосващ своите недели,
жадуваш равенство и братство,
зазидан в своя свят панелен.
Човече, колко си спечелил?
Човече, колко притежаваш?
Усети ли, че е неделя
в зъбатата борба за хляба?
Ще тръгнеш ли, за да намериш
четирилистна детелина
между детето ти и себе си,
когато думите отминат?
Ще извървиш ли този поглед,
по-свят от седми ден, по-топъл?
Ще излетиш ли този полет
към светлината пъстроока?
А рамото ти ще подпре ли
на облия си свят приятел?
Човече, днеска е неделя
за ваене на добротата.
Бори се с камъни и пръти,
но дай последната си риза!
Сърцето нека спре ума ти,
преди да си отхвърлил близък.
Човекът не е в цветовете,
не е в наличност и в предмети.
Ще посадиш ли бяло цвете
в пръстта под своята заетост?
Усмихвай се и в тая болка,
родена от строшена правда.
Човече, колко имаш, колко?
Какво отвъд това те радва?
Богатство, образ. Празни къщи.
Робуване на кухи вещи.
Неделя е. А тя е църква,
в която всяка мисъл свещ е.
Излез. Но тежката камбана
от мене повече не казва.
Смети гнева си разпилян,
змията прогони от пазвата.
Човече, като космос дребен,
обичай всеки миг (не)земен.
Каквото имаш, то е в тебе.
И няма да ти се отнеме..
________________________________________
Публикувано от alfa_c на 28.07.2013 @ 21:39:24
Пожарево
автор: rosy88
В онова босо село, дето всяка надежда е двор,
а петлите по тъмно пронизват със вик тишината.
Там, отдясно на къщата, точно до стръмния бор
всяка вечер към осем застава на Найден жената.
Как е бяла и кръшна! Уж е само на двайсет и три,
а в очите й, тъмните, тлеят вековни пожари.
Куче лавне, сред храстите шумне...Не трепва дори.
Като статуя бяла стои и душите ни пали.
Баба казва: Не гледай, не гледай проклетия бор!
Тази там не човек е, а сянка. Отдавна нежива.
Беше слънчево цвете, вода ненапита, но мор
във гърдите й диша подобно магия горчива.
Вече много години от както светът й умря.
Ала още стои и с очите си селото пали.
Тази толкова бяла и толкова млада жена
вече няма кого да намери. След Найден...Едва ли.
И прибираме двете от просторите сухо бельо.
После портите баба притваря и глухо въздъхва.
Тя ги помни щастливи, тя помни какво е било...
И в гърдите и свещ се запалва, тъй както във църква.
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 23.08.2007 @ 20:02:56
Рождество
автор: kamik
Сняг заваля в Онази нощ,но късно.
Светът не можеше да стане бял.
Човечеството вече беше мръсно.
То вече бе направено от кал.
Затътри Йосиф калните галоши
към кръчмата - да черпи по едно.
По три изпиха. Гледаха го лошо:
баща на син с небесно потекло?!
И той се срина. Злото се прокрадна
във иначе добрата му душа.
И се прибра вместо с букет - със брадва.
Замахна,но се свлече във калта.
Мария с гняв измоли небесата,
на две превита в калния си шал:
дано синът ми ходи по водата!
Дано и той не гази в тази кал!
________________________________________
Публикувано от aurora на 31.05.2006 @ 10:25:54
Една друга Мария
автор: alisa_wonderland
Мария, Мария...
не ти ли омръзна
от толкова песни и притчи?
Не се ли износи,
не ти ли измръзна забрадката
все да обичаш
и все да те сричат,
и все да те пишат,
и все да те плачат, Мария?
Не ти ли се вика?
Не ти ли се диша?
не ти ли се ще да откриеш,
че вместо Жената
си просто жена
от жили и скръб, и пръсти?
И вместо икони
да раждаш деца,
дето не носят кръстове?
Мария, Мария...
не ти ли е мъчно
за някое утринно село?
За някоя мъничка пръстена къща?
За някой добряк дърводелец?
Отварям ти стих за врата -
да те скрие.
Химните да отминат.
Свали ореола и влизай,
Мария.
Като жена без име.
________________________________________
Публикувано от aurora на 15.08.2008 @ 18:32:11
Щом
автор: ufff
Щом ми сринат опорите, щом достигна стена,
щом прогизна до кости, щом ми сложат вина,
падам дълго и правилно
в угоено трасе,
пригодено сред бездната точно да ме снесе,
да си счупя антените в нечий болен въпрос,
да не вдишвам виталност, да ме среже откос,
да не плача по моему,
а по аранжимент,
да ми плиснат плейбек на всеки личен момент:
има време, в което нишка лудост крепи ми
малко крайче от слънце посред хремави зими.
То ми стига да дръпна
вместо спусък, цигара
от лечебни треви с филтър "мама му стара!",
да изтърся от себе си всички лепкави думи,
да полирам мечтите си чак до ласкаво румено
и, настъпила покрива,
да поправя антените,
по които да каца денят след промените.
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 15.02.2007 @ 06:21:05
Нов жребий
автор: meiia
Усещаш ли, че ти разчупи жребия
като възтънка яйчена черупка?!
Ръцете ти-един неистов гребен,
сресват крехкостта ми, става хрупкава.
Защото ти си мое ново отстояние
и най-накрая аз съм равновесна.
Това е тъй непоетично състояние,
но е животът ми и е чудесно!
Не помня вече старите си стихове,
а новите не искам да ги пиша.
В случайния ни допир тихо е,
дочувам как мълчанието диша.
Защо ми са избягали метафори,
издайно да те правят мой и видим,
щом обичта ти ми е нафора
и честност, със която да си идем.
Когато в мене си се сбъднал точно,
защо ми е докрай да те отричам
и да отричам цялата порочност?
И в нея чисто мога да обичам!
Ще си призная, че те има в мене
и този път съдбата ми е вярна.
И този път страхът е до колене.
И аз съм твоя, колкото те вярвам.
________________________________________
И днес на аванта!
автор: rajsun
Дали защото все още участвам
в борбата на животинските видове,
или от стремежа на индивида към власт,
но нещо не ми харесват вашите стихове.
И то е, че не съм ги написал аз.
Да извадех и от моите стиховцé,
и от моята стока,
но те са скупчени по тефтерите
като запладанили овце
и не щат да излизат на показ!
Последно време или номера ми погаждат музите,
или на тръгване все ги забравям в другата чанта.
Затуй и днеска ще карам с чуждите,
като пушач на аванта!
Крайна мярка
автор: rajsun
Чудо ли, не е ли -
случи ми се просто.
Нито бе неделя,
нито бяха пости.
Влизам си във църква
(нередовно ходя).
Нещо да не сбъркам,
кафето – на входа.
Да изстине, викам,
докато съм в храма.
Връщам се и – никой.
Чашката я няма.
И във коша празно.
Никъде. Знамение!
Много точно казано:
дявол да я вземе.
Дяволът е! Тук е,
със и без копита.
Ама нека пукне,
мене ако питат.
Кръст в носа му време
и с тамян го пъдим,
но последно време
много се навъди.
Мисълта е тая:
утре като дойда,
там ще му оставя
една книжка, мойта.
Стихчета предлагам,
като крайна мярка.
Час, два, предполагам,
няма да се мярка.
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 16.05.2008 @ 15:35:0
Мълчаливо за думите
автор: _helena
Тя каза- когато стилът ми съвсем се износи
ще опитам с нова болка...
ако и това не помогне
и стиховете ми се преглъщат леко
като хляб
ще си прегриза китките
без пръсти не мога да пиша
но нека мастилото ми тече
по празните листове
аз мога да съществувам само в думите
или в тяхната липса
а ти съществуваш чрез мен
в примирение...
И премълча останалото
защото
мълчанието е висша форма на комуникация
Той каза- има думи за прошка
има и думи за отмъщение
но ако между нас останат само думите
ще се удавим в тях
всички велики писатели предричат смъртта си
затова не се подписвам под нищо
което съм казал
познавайки фалшивия блясък на славата
така че научи се да съществуваш извън
да се отдалечаваш тихо
и да преглъщаш ненужното
И премълча най-важното
защото не може да бъде облечено във
Онова което и той и тя не казаха
се сви на кравай
прояде лицата им
почука с нокът по очите им
издраска гърлата които го затвориха
и много тихо се закани
"Ще ме напишеш някой ден"
________________________________________
Публикувано от BlackCat на 14.11.2006 @ 20:12:51
mamasha ХуЛитер
Записан(а): Oct 29, 2008
Мнения: 465
Място: Бургас
Въведено на:
13 Дек 2013 13:24:07 »
Анониме, поздравления за чудесното хрумване. Нека и аз да добавя от любимите си неща. Само две, макар че са много.
Реквием за една орлица
автор: kristi
Орлице моя,
моя бяла орлице,
сви се на точка небето –
затвори те то във клетка
и се изплака, изплака се, клетото.
Орлице моя,
моя силна орлице,
разтвори за последно крилата!
Твоят полет те чака.
Твоят полет, орлице
не към гнездото,
а към слънчовите палати.
Ще те прегърне, орлице
насред висинето
един облак опасен,
един облак задъхан, дъждовен.
Дай му се,
моя тъжна, орлице –
той ти е облак последен
преди над дъжда да се стрелнеш,
преди да изгубиш
всичките си пера бели,
преди да те клъвнат, орлице
вселенските му недели.
Ех,
орлице ти моя,
мое прошепнато, свидно ми,
не опазих те,
не опазих те.
Но ти
не сбогувай се!
И аз няма
да те боля, да те викам,
когато разлее се здрачът
в очакването на чашите
вместо вино,
презимувало вино в душата ми,
капка по капка събирано…
Не плача, орлице,
не плача!
Живот във пестника си скрила съм –
с него да мога да галя,
когато в гнездото
малките ти за тебе изпискат.
А ти
ни погледай отгоре, погледай,
как прегърнали вятъра
в твоята майчина сянка се търсим
и
как тежко хоро играем
и
как стъпка по стъпка възкръсваме.
Лятото
автор: nikikomedvenska
Ето го лятото! Страшен дивак!
Как си размаха солената ризка,
сурна по голите синори крак
и си замина... А още го искам.
И се изнизват под моя клепач
топлите стъпки на август и юли,
кръшният смях на червения здрач,
хукнал звезди от небето да брули...
Искам си оня, внезапния дъжд,
лудия вятър, посока изгубил,
мокрия пясък в ръцете на мъж -
толкова летен и толкова влюбен...
Ама е лято! Страхотен бързак!
Мина с на босо обути цървули
девет земи и в десета е чак...
Пак да се върнеш, халоснико, чу ли!
GalinaBlanka Гост
Въведено на:
14 Дек 2013 11:43:25 »
Ха и аз да се разпиша, макар че почна ли... ще задръстя темата
Екзекуция
раздел: Поезияавтор: Boryana
По "Любовна гравюра от ХІХ век" на Albatros
От гръмотевици нощта блестеше като юлско пладне.
В такова пладне сред ръжта ти ме целуна и погали.
Трептеше ризата ти- сняг. И аз трептях в ръцете силни.
За този наш наречен грях сега бесилото ни вдигат.
Страхувам се… Не от това, че миг - и няма да ме има,
А от това, че вечността чертите ти от мен ще скрие.
Баща ми вчера ме прокле. Заплю ме майка ми в лицето.
Мъжът, от който ти ме взе, сина ми дръпна от ръцете ми.
И имам вече само теб, едно въже и бяла рокля.
Едно окъпано небе целува буклите ми в локвите.
Тълпата, праведната, с пръст ме сочи, с див, безумен крясък.
А аз вървя към теб, към Кръст на радост, ужас, срам и блясък.
В оцъклените им очи наднича смърт. И ги повлича.
Хвани ръката ми. Светът ще помни, че сме се обичали.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 856
ХуЛитери: 3
Всичко: 859
Онлайн сега:
И аз тъй му рекох снощи на Травчо - кара ме да се обадя.
