Басейнът

ХуЛитер Записан(а): Aug 09, 2004 Мнения: 838

Басейнът

Людмил Станев

Моите приятели доста обичат да преувеличават, докато разказват. Такъв недостатък имам и аз. В тази история, като в къща без мазилка, мазачите са трима. Третата ръка ще я направя аз, за да стане историята подходяща за обитаване. Самата история се е случила с Деко – приятел от Пловдив, поет и автор на абсурдни пиеси.

Дали е сънувал, или е истина, няма никакво значение. Той я разказал спонтанно и вдъхновено, майна, на известния от други мои текстове художник Кольо К. Когато дойде на морето, художникът през сълзи от смях ми я разказа и отпраши към Пловдив.

И ето сега чрез тези страници историята стига до вас.

Деко, авторът на абсурдни текстове, в началото на 90-те се сдобил с вила в едно пловдивско село. Вила приятна и охолна, където той смятал като един Гьоте във Ваймар да твори шедьоври. Дотук – добре. Вилата била в края на селото – на върха. Птички пеят, тихо капят есенни листа и поезията сама се пише.

Само че и той, като всички автори на средна възраст, искал да осъществи детската си мечта. А тя била да има басейн. Личен басейн, около който да събира свои приятели. Да беседват, хапват и пийват на зелената морава, а когато им стане горещо – да плуват в лазурната вода на мечтания басейн. И въобще – густо майна!

Като поет Деко не разбирал нищо от басейни. И затова му било лесно да каже на жена си:
– Утре съм уговорил багерист – дал й пари и добавил: – Аз съм на делова среща в София. Като дойде Киро (така се казвал багеристът), му даваш указания. Ето го и листчето. Ще се прибера вечерта.

На другия ден грохот разбудил селцето. Киро, още махмурлия, с фас, залепнал в ъгълчето на устата, пълзял нагоре към вилата на Деко и псувал ранния час. Посрещнала го жената на Деко, пили по едно кафе и естествено се оказало, че листчето с указанията някъде се е затрило. Кафетата се сдобили с коняче и Киро великодушно казал:
– Нямаш грижа, госпожа, знаеш ли колко басейни съм изкопал тая година! Ти си гледай кефа – аз си знам работата.

И тогава мечтата на Деко започнала да се превръща в кошмар. Киро започнал да копае под ореха, до вилата, за да му е по-хладно. А госпожата се зачела в някакъв журнал.

Дърпал Киро ръчките със зверска сила и копаел като иманяр – бързо и хищно. Притихнало, селото се чудело какво става горе във вилата, но дуварите били високи и любопитни очи нямало. Ровът за басейна растял бързо.

През това време домакинята решила да се попече, съблякла се по бански и легнала на моравата. Това била втората й фатална грешка след изгубването на инструкциите. Киро не преставал да я зяпа, докато милвал нежно ръчките на багера. За изкопа изобщо не мислел.

В 6 часа басейнът бил изкопан – 10 на 4 на 5 метра. В този момент пред вилата паркирал и Деко. Когато влязал в двора, се хванал за сърцето. Положението било страшно. До основите на вилата имало изкоп, огромен изкоп – като трюм на шлеп. От моравата не било останало почти нищо.

Всичко наоколо било чимове и пръст – петнайсет Големи Косматки (тук разказвачът уточнява, че пръстта, извадена от земята, увеличава обема си три пъти). Как е приключила тази вечер – не знам, затова пък на другия ден Деко зарязал всичките си делови срещи. Седнал на едно столче на дъното на гробницата, мрачно пиел мастика, пушел и мълчал.

На следващия ден селото отново се събудило от грохот – този на бетонобъркачките. На шестия ден басейнът бил готов и пълен с вода. Деко и жена му си простили, пили по едно шампанско и скочили в басейна.

Тук вече продължавам разказа в първо лице, за да придобиете по-добра представа за ужаса на нашите корабокрушенци.

– И като скочихме, майна, се вдигнаха едни вълни, не ти е работа. От едната бетонна стена вълна се блъска и се устремява отново срещу нас. Преобръща ни и отново се блъска в отсрещната страна. После с грохот се връща срещу нас и кънти неописуемо. Ад, майна, водата ледена, защото под ореха слънце няма.

Вълните огромни, абе Титаник, майна, неописуемо, майна, и кънти. Жена ми започна да вика за помощ, не ме питай как съм излязъл. Пуснах й една стълба, едвам я извадих, майна. Край! Дръпнах тапата! И като тръгна една вода – добре че съм пуснал тръбата под оградата.

А в това време селото се разбудило от необичайния шум на бучаща вода. Някои се събудили по-рано от неистови, идващи от горния край на селото кънтящи гласове. Изтръпналото население излязло по долни дрехи от къщите и всички ужасени видели как от горе се задава с тътен мътен порой, който помита всичко по пътя си.

Две-три паянтови огради рухнали под напора на водата, по прашния селски друм панически се защурали патки, пуйки и кокошки и вдигали шум до бога. Кучетата завили на умряло. Попът се кръстел, едва докосвайки бялата си раирана пижама, и крещял в религиозен екстаз:

– Анатема, анатема! Содом и Гомор, потоп, потоп!

Децата пищели, майките проклинали, а старците молили Бога горещо.
След това водата спряла така внезапно, както се появила. Настъпила пустинна тишина. Всички застинали, огрявани от невъзмутимата месечина, и очаквали нещо още по-страшно. Секундите били като часове.

И тогава над притихналото и ужасено от греха си село закънтял, някъде от високото, един нечовешки глас. Посланието било кратко:
– Мама ти и, басейн, да еба!

Гост

Поздравления

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите