Примабалерина

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Да се науча да шофирам на тази възраст, бе все едно на 35 да запиша балет. Силно вярвах, че ще имам личен шофьор и никога няма да ми се налага да се занимавам с нещо толкова екзотично. Разбира се, не след дълго, личният ми шофьор се роди. Денонощно ме използваше ту за магистрала, ту за окаян стопаджия и ме запознаваше с марката и възможностите на всяка от 127-те си коли. Знаех за Маккуин Светкавицата повече от колкото за мен самата. Заспивах с приказки за ралита и купи, събуждах се ръмжене на най – мощната кола, вървяла върху челото ми...
Не се издържаше!
Заведоха ме при най-опитния, търпелив и спокоен инструктор в града. През първия месец ми крещя два пъти, през втория – вече слизаше от колата, за да диша дълбоко.
Взимането на книжка отбелязах като Деня на благодарността – прегръщах всички хора по улицата и им благодарях, че са останали живи. Въпреки мен.
Понесох се по улиците като една сочна балерина на 35. Бавно и чувствено се носех по нежните трели, а всички около мен ме аплодираха с клаксони. Това ли било то лебедова песен?!
На, задъхващия се от възторг съпруг, обясних, че спирам по средата на платното, за да дам великодушно път на останалите и да се поразсее тази задръстеност на сцената, че да мога да си дотанцувам пиесата. Кога е гледал той балет, че да ме разбере...
На третия месец рязко смених и жанра, и стъпките. Като един истински Майкъл Флетли правих невиждано шоу по тръпнещите булеварди. Вече не само ме аплодираха, но и се спираха да ме погледат. Дори на паркинга до градината на сина ми, не ми взимаха пари. Събираха се няколко почитатели и с истинска възхита ръкопляскаха на всяка моя маневра.
А той - синът ми, незнайно защо замени арсенала от коли с герои, придвижващи се на собствен ход от типа на супер – и спайдър – мени разни.
Един ден, към края на първата година шофиране, бързах за интервю с бъдещия си работодател. Вече бях цял майсторски клас от стилове, стъпки и ритмика на пътя. Даже оперети разигравах, ако се съди по богатия ми речник в патови ситуации. Въпрос на живот и смърт беше да отида във въпросния ден навреме, защото човекът се славеше с безупречна точност, отличен етикет и възпитание. Докато нанасях последни щрихи на грима си, усетих как се спъвам и падам на сцената... Ударът не беше силен, но прожекторът ми драматично се беше впил във фара на един Мерцедес от публиката. „Този като е със скъпа кола какво си мисли?” – беше една от първите реплики, които научих в сценичното си изкуство, затова преминах директно в атака. Шофьорът на премененото във вечерен тоалет возило понечи да каже нещо, но аз извадих целия репертоар от забранени думи, които в присъствието на децата, заменях с термини от флората и фауната: „кокошка”, „метла”, „татул” „надут петел”, „суяк” и т.н. Образованието е на първо място, все пак! Кога, иначе ще се сблъскат с такова изобилие от представители на живата природа в този бетонен град?!
Не спирах – обвиних го в престъпления против личността, собствеността, Републиката и целия световен мир. В липса на възпитание, култура, музикалност, във вандализъм и присвояване на платното като свое. Той успя някак да вметне, че аз съм била виновна, но го заглуших с поредната доза термини от учебника по биология. Накрая махна с ръка, качи се в намигналия ми съзаклятнически черен Мерцедес и отпраши.
Поообееедааа! Ликуваше цялото ми същество. Как беше – аз съм блестяща, успешна, удивителна! Не се дадох на някакъв си баровец! Не провалих и днешното си изпълнение, не разочаровах моята вдъхновяваща публика! И дори няма да закъснея!
Изпълнена с гордост и опиянение от себе си, влетях точно на секундата в кабинета на бъдещия ми шеф – усмихната, успешна, удивителна! Зад бюрото стоеше шофьорът на Мерцедеса, с чаша аспирин в ръка...