"Гласът на острието" от Джо Абъркромби

ХуЛитер Записан(а): Apr 07, 2009 Мнения: 72

"Гласът на острието" от Джо Абъркромби

Дебютният роман на Джо Абъркромби "Гласът на острието" – начална книга от трилогията "Първият закон", е нова стъпка в историята на жанра фентъзи. Епичната сага се разгръща с лекота, направлявана от смелото въображение на талантливия писател, и разказва за белязани от свирепи битки варвари, за осакатени в душата и тялото благородници с кърваво минало и агонизиращо настояще, за завърнали се древни магуси, за враждуващи съюзници и амбициозни, но коварни воини. С богатството и пълнокръвието на света, който изгражда, с ярките герои, смел език и майсторски развит сюжет Абъркромби е автор, който ще стои достойно в домашната библиотека до Дж. Р. Р. Мартин, Стивън Ериксън, Брандън Сандерсън.

Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз – това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията "Първият закон" – едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.

Преди 6 години се залових да пиша класическата си фентъзи трилогия – исках да се получи нещо откровено и реалистично, което да представя живи и убедителни герои; да е вълнуващо, без да е неправдоподобно; да е забавно, без да е палячовщина; нещо непредвидимо. Исках да изградя свят, в който магията е опасна, а насилието – още повече, в който (също както в нашия свят) доброто и злото са навсякъде. Преди всичко обаче се залових да създам една чудесна фентъзи история, която да кара страниците да се обръщат сами и да забавлява читателя. Много се вълнувам, че "Гласът на острието" и продълженията й скоро ще станат достъпни за пръв път и на българските читатели. Надявам се да ви хареса. Мисля, че ще ви хареса...

"Джо Абъркромби сграбчва традициите на класическата фентъзи история и ги захвърля в канавката – по най-добрия възможен начин."
cп. "Тайм"

Откъси от романа:

"Логън се закашля, изпусна кълбо кафеникав дим и се вторачи в танцуващите пламъци на огъня. Мислите му се върнаха към други времена, други лагерни огньове. Видя Кучето, който се усмихваше, острите му зъби проблясваха на светлината на пламъците. Отсреща седеше Тъл Дуру, огромен като планина, смееше се гръмогласно. И Форли Слабака беше там, винаги на нокти, очите му шареха нервно. Също Руд Три дървета и Хардинг Мрачния, мълчалив както обикновено. Той никога не говореше. Оттам и прякора му.
Всички бяха там, само дето всъщност не бяха. Всички те бяха мъртви, обратно в пръстта. Логън изтупа пепелта от лулата в огъня и я остави настрана. Сега пушенето не му се услаждаше. Баща му беше прав. Сам не се пуши.
Той отвинти капачката на очуканата манерка, отпи и изплю течността във въздуха под формата на голям облак ситни капчици. Огромно огнено кълбо се надигна над огъня и угасна в студения въздух.
Логън избърса устни, вкуси парливия горчив вкус. После се облегна на възлестия дънер на бора зад гърба си и зачака.
Измина време, преди да дойдат. Бяха трима. Излязоха бавно от танцуващите сенки между дърветата и тръгнаха към огъня. С приближаването си до светлината придобиха форма.
– Деветопръсти – каза първият.
– Деветопръсти – поздрави вторият.
– Деветопръсти – додаде третият. Гласовете им прозвучаха като хилядите шумове на гората.
– Добре сте дошли при огъня ми – приветства ги Логън. Духовете се снишиха край огъня и безмълвно се вторачиха в него. – Само трима?
– С всяка изминала година все по-малко от нас се пробуждат след зимата – отвърна този отдясно. – Още няколко зими, и ние също ще заспим завинаги. Няма да остане кой да се отзовава на повика ти.
Логън кимна натъжен.
– Някакви новини от света?
– Дочухме, че някой е паднал в скалистата клисура, но после бил изхвърлен жив от водата на брега, после прекосил Височините в ранна пролет, увит в прогнило одеяло. Но не вярваме на подобни слухове.
– Много мъдро от ваша страна.
– Бетод върви по пътя на войната – намеси се духът в средата.
– Бетод винаги следва пътя на войната – смръщи вежди Логън. – Това е неговият път.
– Да. С твоя помощ той спечели толкова много битки. Сега е голям пълководец.
– Проклет да е. – Логън се изплю в огъня. – Какво друго?
– Шанка вилнеят на север от планините и палят навред.
– Те обичат огъня – каза духът в средата.
– Обичат го – поде този отляво – повече от твоя вид, Деветопръсти. Обичат го и същевременно се боят от него. – Духът се наведе напред. – Дочухме, че един човек те търси из високите плата на юг.
– Могъщ човек – уточни онзи в средата.
– Магус от Старите времена – каза този отляво.
Логън смръщи чело. Той беше чувал за тези магуси. Веднъж дори срещна един чародей, но той не се бе оказал никак труден за убиване.
Не притежаваше никакви свръхестествени сили, доколкото Логън успя да прецени. Но магус беше друго нещо.
– Чували сме, че магусите са мъдри и силни – каза духът в средата. – С тяхна помощ човек може да стигне далеч и да научи много. Но са лукави, имат своите си цели.
– И какво иска?
– Питай него.
Духовете не се интересуваха много от човешките дела и подробностите винаги им убягваха. И все пак това беше по-добре от обичайните им брътвежи за дървета.
– Какво ще правиш сега, Деветопръсти?
Логън се замисли.
– Ще тръгна на юг, ще открия този магус и ще го попитам какво иска от мен.
Духовете кимнаха. Нито с одобрение, нито с неодобрение – тях просто не ги беше грижа.
– Сбогом, Деветопръсти – каза духът отдясно. – Може би се виждаме за последен път.
– Ще продължа битката без вас тогава.
Остроумието на Логън увисна неоценено от духовете. Те се надигнаха и се отдалечиха от огъня. После постепенно се стопиха в тъмнината. Тръгнаха си, но Логън трябваше да признае, че му помогнаха повече, отколкото бе разчитал. Дадоха му цел. На сутринта той щеше да тръгне на юг, за да открие този магус. Кой знае? Може да си струва да поговори с него. Най-малкото, ще е по-добре, отколкото да го надупчат със стрели за едното нищо. Логън се вгледа в пламъците.
Спомни си други времена и други лагерни огньове, край които не беше седял сам."

*

"Тюфел присви очи и се вгледа в инквизитора си през масата.
– Аз те познавам! Глокта, нали? Ти си онзи, плененият в Гуркул, онзи, когото са изтезавали там. Санд дан Глокта, нали така? Е, този път сериозно си загазил, уверявам те! Много лошо си загазил! Когато върховен правозащитник Маровия научи за това…
Глокта скочи на крака. Столът му със скърцане полетя назад. Левият му крак избухна в заслепяваща болка, но той я пренебрегна.
– Погледни това! – изсъска той и отвори широко уста, за да може ужасеният затворник да огледа добре зъбите му. Или по-скоро това,което е останало от тях. – Виждаш ли? Хубаво ги виж! Където извадиха зъба отгоре, оставиха този отдолу, където липсва зъб отдолу, онзи отгоре е оставен. И така, чак до края. Виждаш ли?
Глокта издърпа назад бузите с пръст, за да може Тюфел да огледа добре състоянието на устата му.
– Работиха с мъничко длето. Малко по малко, ден след ден. Отне им месеци.
Глокта вдървено седна на стола и се усмихна широко.
– Чудесна работа, а? И каква ирония! Да ти оставят половината зъби в устата и пак да нямаш никаква полза от тях! Повечето дни ям супа. – Тюфел преглътна мъчително. По врата му се стече капка пот. – И това със зъбите е само началото. Сега пикая седнал, като жена. На тридесет и пет години съм, а не мога да стана от леглото без чужда помощ.
Глокта се облегна назад и присви от болка очи, докато изпъваше напред крака си.
– Всеки ден е един малък ад за мен. Всеки ден. Та така, наистина ли мислиш, че можеш да ми кажеш нещо, което да ме уплаши?
Без да бърза, Глокта огледа затворника си. Вече не е и наполовина така самоуверен.
– Признай – каза му той. – След това ще те качим на кораб за Англанд и после всички ще можем да поспим малко тази нощ.
Лицето на Тюфел пребледня почти колкото това на практик Фрост, но въпреки това остана безмълвен. Архилектор Сълт ще дойде всеки момент. Най-вероятно вече е на път за насам. Ако до пристигането му нямам подписано самопризнание… всички ще се качим на кораба за Англанд. В най-добрия случай. Глокта взе бастуна си в ръка и се изправи.
– Аз смятам себе си за творец в своята област, само че артистизмът отнема време, а вече изгубихме половината нощ, обикаляйки да те търсим из всички бордеи в града. За щастие практик Фрост има страхотен нюх и чувство за ориентация. Той може да надуши плъх и в кочина.
– Плъх в кочина – повтори като папагал Северард и оранжевите отблясъци от жарта се отразиха зловещо в очите му.
– Малко сме притиснати от времето, така че нека бъда откровен с теб – каза Глокта. – Ще подпишеш самопризнанието си до десет минути.
Никога. – Тюфел изсумтя презрително и скръсти ръце на гърдите си.
– Дръжте го.
Фрост хвана затворника откъм гърба и го стисна като в менгеме.
Прикова дясната му ръка към тялото, докато през това време Северард сграбчи лявата му китка и разпъна пръстите му върху плота на масата. Глокта хвана в юмрук гладката дръжка на сатъра и бавно провлачи острието му по масата. Той се вгледа в ръката на Тюфел. Какви красиви нокти има само. Така дълги и лъскави. С такива нокти не можеш да работиш в мините. Глокта вдигна високо сатъра.
– Почакай! – изпищя затворникът.
Бам! Острието на сатъра се заби дълбоко в дървената маса и отсече връхчето на нокътя на средния пръст на Тюфел, който сега дишаше тежко и по челото му бе избила пот. Сега ще видим що за мъж си наистина.
– Мисля, че разбираш накъде отиват нещата – каза Глокта. – Знаеш ли, същото се случи с един ефрейтор, когото плениха заедно с мен. По един замах със сатъра всеки ден. Той беше корав мъж, много корав. Преди да умре, бяха стигнали до над лакътя.
Глокта вдигна отново сатъра.
– Признай.
– Не можеш да…
Бам! Острието отнесе връхчето на средния пръст на Тюфел. Кръвта бликна по плота на масата. Очите на Северард се усмихваха под ярката светлина на лампата. Челюстта на Тюфел провисна. Болката ще се забави малко.
– Признай! – изкрещя Глокта.
Бам! Сатърът отряза връхчето на безименния пръст, а едно колелце от средния се търкулна по масата и падна на пода. Лицето на Фрост остана с каменно изражение.
– Признай!
Бам! Върхът на безименния пръст на Тюфел подскочи във въздуха. Средният му пръст бе скъсен до първата фаланга. Глокта спря за момент и избърса потта от челото си с опакото на ръката. Кракът му изтръпна от усилието. Кръвта капеше от масата по плочите на пода. Кап, кап, кап. Тюфел не откъсваше ококорените си очи от скъсените си пръсти.
– Отлична работа, инквизиторе. – Северард поклати глава и изстреля с пръст едно от парчетата от плътта на затворника от масата. – Каква прецизност… Смаян съм.
Началникът на Монетния двор изкрещя. Ето я и болката. Глокта вдигна отново сатъра.
– Ще призная! – изпищя Тюфел. – Ще призная!
– Отлично – каза Глокта.
– Отлично – каза Северард.
– Офлитно – каза практик Фрост."

*

"Малакус Кай обичаше да говори. Докато напредваха през полетата на юг, когато слънцето се изкачи високо в сивото небе и когато в края на деня стигнаха до гората, той все още не бе млъкнал. Болестта не успя да попречи на бърборенето му, но Логън нямаше нищо против. От толкова дълго време никой не бе разговарял с него, а и така по-лесно откъсваше мислите от краката си. Беше ужасно гладен и изтощен, но краката бяха най-големият му проблем. Ботушите му представляваха две скъсани парчета стара кожа, пръстите на краката му бяха подбити и изранени, а прасецът все още го болеше от ухапването на шанка. Всяка стъпка бе истинско мъчение. Някога хората го наричаха „Най-страховития мъж от Севера“, а сега той се страхуваше от най-малката съчка или камък по пътя. Имаше известна ирония в това. Логън присви очи от болка, когато кракът му ритна поредния камък.
– …и аз прекарах седем години обучение при господаря Закаръс. Той е велик магус, петият от дванайсетте чираци на Ювенс, велик човек. – Всичко, свързано с магус, беше велико в очите на Кай. – Той реши, че вече съм готов да отида във Великата северна библиотека и да се обучавам при маестро Баяз, да си заслужа жезъла. Само че не ми е лесно. Маестро Баяз е много взискателен и…
Конят спря и изпръхтя с ноздри. Подплаши се и пристъпи назад. Логън подуши въздуха и се намръщи. Наблизо имаше хора, при това не много чисти. Трябваше да ги открие по-рано, но нали вниманието му бе насочено към краката. Кай го погледна от гърба на коня.
– Какво става? – попита той.
В отговор на въпроса му иззад едно дърво на десетина крачки от тях се появи мъж. Малко по-нататък иззад друго дърво изникна втори. И двамата бяха мърляви и брадясали, облечени в изпокъсани кожи – с две думи, измет. В общи линии, изглеждаха досущ като Логън. Кльощавият отляво носеше копие с назъбен връх. Едрият отдясно държеше тежък меч, чието острие бе оплюто от малки точици ръжда, а на главата си носеше огънат шлем с остър връх отгоре. Двамата се ухилиха широко и тръгнаха напред. Логън дочу шум зад себе си и със свито сърце погледна през рамо. Трети мъж с огромен цирей на лицето се приближаваше бавно към тях. В ръцете си носеше тежка дърварска брадва.
– Тези разбойници ли са? – Кай се надвеси от седлото с облещени от страх очи.
– Ти си скапаният оракул, ти кажи – изсъска му Логън.
Парцаливите мъже спряха на крачка-две пред тях. Този с островърхия шлем изглежда командваше парада.
– Хубав кон – изръмжа той. – Ще ни го заемете ли?
Онзи с копието се ухили и хвана оглавника на животното.
Нещата отиваха на много зле. Само преди миг това изглеждаше почти невъзможно, но ето как съдбата му изигра поредния си номер. Логън се усъмни, че Кай ще е от някаква полза при битка. Това го оставяше сам срещу трима – ако не повече, – при това въоръжен само с нож. Ако не предприемеше нищо, двамата с Малакус щяха да свършат ограбени, а по-вероятно и мъртви. Няма какво да се заблуждава.
Логън отново огледа тримата разбойника. Те не очакваха съпротива – не и от двама невъоръжени. Копието сега сочеше встрани, а мечът – надолу към земята. За брадвата не знаеше, така че трябваше да разчита на късмет с нея. Тъжно е, като се замисли човек, че онзи, който атакува първи, обикновено удря последен. Логън се обърна към онзи с шлема и изплю духа на огъня в лицето му.
Пламъците се разпалиха от въздуха и лакомо обгърнаха разбойника. Главата му зацвърча и мечът издрънча върху камъните на пътя. Мъжът отчаяно започна да дере с нокти лицето си и ръцете му също се запалиха. С остър писък той затича наоколо.
Изплашен от пламъците, конят на Кай изпръхтя силно и се дръпна назад. Кльощавият разбойник залитна, зяпнал от изненада. Логън го връхлетя, сграбчи с две ръце дръжката на копието и го удари с глава в лицето. Усети как носът на кльощавия изхрущя при сблъсъка с челото му, преди собственикът му да политне назад с окървавено лице. Логън дръпна рязко копието към себе си и пресрещна връхлитащия след него разбойник с широка дъга на изпънатата си дясна ръка. Ударът намери гърлото на нещастника и той с хъхрене се свлече на земята. Логън изтръгна копието от ръцете му.
Усетил движение зад себе си, Логън се хвърли на земята и се превъртя вляво. Брадвата изсвистя над главата му и остави дълбока кървава резка по тялото на коня, като при това отвори катарамата на ремъка, придържащ седлото. Понесен от инерцията на брадвата си, Циреят залитна встрани. Логън скочи към него, но стъпи накриво, изкрещя от болка и залитна като пиян. В този момент една стрела профуча на сантиметри от лицето му и изчезна в храсталака от другата страна на пътя. Стрелата дойде откъм дърветата зад него. Конят започна да пръхти и да блъска с копита, след което се понесе напред в бесен галоп. Седлото се свлече настрани и Малакус Кай с крясък излетя в храстите.
Логън нямаше време да се тревожи за него сега. С яростен рев и насочено напред копие, той се хвърли към разбойника с брадвата. Циреят успя в последния момент да вдигне острието и да избие върха на връхлитащото го копие встрани, но не достатъчно. Назъбеният връх го прониза през рамото и го завъртя. Чу се остро изпукване и дръжката на копието се счупи на две. От засилката Логън изгуби равновесие и полетя напред, като при това повлече със себе си и разбойника. При приземяването върху него, стърчащото от плешката на Цирея острие сряза дълбока бразда в скалпа на Логън, който, без да обръща внимание, възседна онзи с брадвата, сграбчи с две ръце сплъстената му коса, издърпа силно назад главата му и с рязко движение блъсна лицето му в един камък. След това скочи на крака и избърса кръвта от очите си. Направи го съвсем овреме, за да види как втора стрела излита измежду дърветата и се забива в намиращия се само на около метър от него дънер. Логън затича към стрелеца. Сега го видя – беше момче на не повече от четиринайсет, тъкмо се пресягаше за нова стрела. Логън извади ножа си. Малкият успя да постави стрелата на тетивата въпреки паниката, която струеше от
облещените му очи, но после изпусна лъка и стрелата се изхлузи покрай ръката му. Момчето я изгледа силно изненадано. Логън бе съвсем близо. Хлапето замахна с лъка си към него, но той се сниши, скочи напред и като стисна здраво ножа с две ръце, замахна право нагоре. Острието се заби под брадичката на стрелеца и от силата на замаха го вдигна във въздуха. След миг се чу изпукване на врат. Малкият се строполи върху Логън, който усети как при падането назъбеното острие на собствения му нож го поряза по ръката. Кръвта плисна навсякъде – кръв от раната на главата на Логън, кръв от раната на ръката му, кръв от зеещата рана във врата на момчето. Логън се изправи със залитане и се подпря на ствола на едно дърво. Дишаше тежко, сърцето му биеше лудешки, а ушите му бучаха от нахлулата в главата кръв. Стомахът му се преобърна.
– Все още съм жив – прошепна той. – Още съм жив.
Усети болката от раните на главата и ръката си. Още два белега. Можеше да е много по-зле. Логън изтри кръвта от очите си и закуца обратно към пътя.
Завари Малакус Кай да стои пребледнял над трите трупа. Логън го хвана за раменете и го огледа от горе до долу.
– Ранен ли си? – попита.
– Мъртви ли са? – попита Кай в отговор, без да откъсва очи от труповете на земята.
Тялото на бабанката с шлема все още пушеше и изпускаше отвратителна, но някак обостряща апетита миризма. Логън забеляза, че онзи носи здрави ботуши, доста по-запазени от неговите. Вратът на мъжа с цирея изглеждаше прекалено усукан за жив човек, без да се брои стърчащото от плешката му копие. Логън преобърна с крак тялото на кльощавия. По окървавеното му лице все още се четеше изненада. Лежеше по гръб с широко отворена уста и ококорени очи.
– Сигурно съм му смазал гръкляна – промърмори Логън и хвана с едната си окървавена ръка другата, за да спре треперенето им.
– А този в гората? – попита Кай.
Логън кимна утвърдително.
– Какво стана с коня?
– Изчезна – промърмори отчаяно Кай. – Какво ще правим сега?
– Да видим дали нямат някаква храна. Но първо ми помогни да свалим тези. – Логън посочи към ботушите на едрия разбойник."

Оригинални и същевременно убедителни герои, политически интриги, реалистични битки и динамично действие, подплатено със солидни дози черен хумор... Ако харесвате епичното фентъзи и искате да прочетете книга, която не робува на традициите и клишетата в жанра, не пропускайте забележителния дебют на Джо Абъркромби.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите