Висш пилотаж

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Интервюиращият положи една тетрадка с избелели ръбове пред себе си и с премерена досада изрече:
- Сънувате ли, че ле-ти-те?
- О, да! Прекосявам поля и долини, после се издигам и целият се превръщам в светлина, която пропада надолу като водопад...
- Без „като”. Следващият!
Следващият провря пръст в илика над дюкяна на панталона си, преглътна и:
- Никога. Докато не гледах за първи път „Аватар” на компютъра си.
- Отпадате!
Влезе жена с бухнала във форма на скафандър коса. Загледа втренчено пръстите на интервюиращия, потропващи на смени върху тетрадката все едно търсят кода на отварянето й.
- От дете...
- Само не оттогава!
- Но това е хроничен сън, който ми се явява през годините, в зависимост от това, дали му обръщам внимание или не! Ние сме три духчета и летим между хората, много по-дребни сме. Изпитвам върховно удоволствие да им пикирам покрай ушите и леко да накъдрям косите им. Останалите двама само се задяват, но хората се плашат. Ето, единият от нашите направи лупинг по плешивото теме на възрастен висок мъж и се задруса на оскъдния му бретон. Аз поисках да покажа как трябва да постъпваме и пикирах върху носа на високо момиче с лунички на бузите. То изпръхтя, аз се ударих в едната му вежда, а моите другари запреплитаха криле от смях. Засрамих се и за тях, и за себе си. Май предпочитам да съм човек, вместо...
- Минавате, но с нисък коефициент.
Никой не влизаше. Водещият пусна тетрадката и подвикна нетърпеливо. Невисок мъж, с приветливо изражение на лицето и потни очила, влезе много бавно.
- Слушам ви.
- Летях в един коридор...
- Никога не сънувам коридори!
- Преди това друг човек летеше. После застана прав на земята, усмихна се и ме подкани. Издигнах се, беше прекрасно! Таванът на коридора стоеше близо до мен като дружелюбна земя, а подът отдолу летеше пред очите ми и се извиваше досущ буйна придошла река. При единия завой на коридора се ударих в една от стените и паднах. Човекът, който ме учеше да летя, се запревива от смях.до Изпитах срамното чувство, че да падаш и да ти се смеят е задължително.
- Минавате. И аз съм летял насън, а ето тук си записвам сънищата.
Интервюиращият потупа тетрадката с любов - сякаш е старо домашно добиче, което го е носило на гърба си цял живот:
– Веднъж ми се препречи една фигура. Спря ме, а после се разтрои. „Аз съм Георги Иванов”, рече едната. „И аз съм Георги Иванов”, клатушна се втората. А после и третата каза същото. Тримата ме гледаха и очакваха нещо от мен.
- Не му ли казахте „И аз съм Георги Иванов”? - попита очилатият кандидат и премрежи поглед.
- Аз съм!
- Този дето, когато всичко се проваля в космоса и руснакът припада, преминава на ръчно управление? Приземява кораба, а кръвното му не мръдва.
- Не кръвното, пулсът. Бях заспал и сънувах майка си. „Ти можеш да летиш!”, кресна тя и ми се закани с пръст. Всичко е записано.
Той посочи гордо тетрадката, после се наведе и я целуна като родна земя.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите