Георги Марков за поетите, лозунгите и... морала...

Браво, Veshter.
Георги Марков е казал каквото трябва.

Майсторлъкът и моралът явно не са свързани.Винаги е имало придворни поети и диктатори добри меценати.
Ако ще съдим, обаче , трябва да съдим по-голямата част от соц. интелигенцията, която си ламтеше за благини и се усукваше около силните на деня. Абрашевци! И за Бат Бойко вече оди се съчиняват и песни се пеят. Народопсихология е това, не е шега работа.
Може би трябва да съдим и тези които се натягат на Христос.
Конформизмът е неотделим от човешката природа, както и ламтежа за власт, почести и признание.
Но, дали някой може да ми посочи един гений блюдолизец.
Може би моралното падение срива и таланта.
Има ли някой, застанал на това кръстопътно място, като в романа "Престъпление и наказание", да е поискал прошка, до се е покаял за службогонството и слугуването на предишният режим.
Само патриоти и комунисти чисти като сълза идеалисти.
Тиквеници.

Патриотите и комунистите не са тиквеници... Най- вече патриотите...

Петсто, за патриотите и тиквениците незнам, но виж, за комунистите и тиквениците много може що да се изговори. Лично аз познавам, по скоро познавах комунисти, които заслужават уважение, но те бяха последните мохикани - отидоха си хората, повечето от тях благодарение на безумията и престъпленията на техните си хора.

Но да продължим с избраните глави от "Репортажите":

БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА

I част

Едва ли някой би могъл да оспори, че животът на всеки български гражданин се намира в постоянна и цялостна зависимост от властта на режима, който управлява страната. Това се отнася както за правото на живеене, така и за начина на живеене. Точно както Джордж Оруел описа в романа си „1984“, мислите и действията на всеки човек у нас се надзирават и контролират от властта и нейните органи. По своята всеобхватност този контрол надминава всички познати от историята диктатури. Нещо повече, развитието на всекиго у нас, независимо от способности и недостатъци, се предопределя от отношението на властта към него. По пълно подобие на СССР режимът у нас е иззел правото на общество, обществени групировки или отделни лица да имат своя решителна дума, свой критерий за правилно и погрешно, свой компас в движението си. Вместо това властвува критерият на режима, който се определя главно от политическите нужди на деня и следва ограничена, но много гъвкава доктрина.

Затова съвсем естествено е желанието на всекиго да знае кой стои зад тази власт, кой я представлява, кой се отъждествява с нея. Кои са хората, които командват движението на обществената машина, тези, които издават заповедите, и тези, които ги привеждат в изпълнение. Кои са тези, на които историята би могла един ден да потърси отговорност? Първият и съвсем официален отговор е, че властта принадлежи на Българската комунистическа партия и нейните поделения. Това наистина е така. Аз поне смятам земеделския съюз на фамилията Трайкови за не повече от цветарска организация, която помага за разкрасяването на партийния дом при тържествени случаи. По-точният отговор е, че властта у нас принадлежи на БКП, която управлява страната от името на Съветския съюз. Така че силата на властта, с която ръководните другари у нас разполагат, им е делегирана от една чужда държава, световна сила — Съветския съюз. Тук искам да бъда напълно и категорично ясен: абсолютно никакво важно, сериозно или що-го-де значително решение у нас не може да се вземе без предварителното съгласие на Съветския съюз. Това може би намалява в известна степен пряката отговорност на хората, които управляват нашата страна и които без съмнение изпълняват покорно онова, което им се нарежда. Подчертавам тези основни и очевидни истини, защото в тях се съдържа голямата вътрешна драма на Българската комунистическа партия, която е оформила биографиите на всички живи и мъртви партийни дейци. Тук аз съм напълно съгласен с партийното твърдение, че определящият фактор в живота на всеки български комунист е верността му към Съветския съюз.

Но какво представляваха хората, които ни управляваха? Откъде бяха дошли, как се бяха издигнали, как работеха, какъв беше техният вътрешен живот, какви бяха интересите им, характерите им? Още през петдесетте години хранех голямо любопитство към другарите от висшето ръководство. Тогава за мен, както за всички обикновени българи, енигматичното Политбюро живееше на някакъв далечен и недостъпен Олимп и нам се разрешаваше да зърнем боговете и да им се поклоним два пъти годишно — по време на първомайската и деветосептемврийската манифестация. Колко пъти се взирах в техните портрети, в които сякаш нарочно лицата им имаха еднакви изрази, и се питах — какво представляват те? Човек не можеше да разбере нищо от речите им, защото сякаш всичките им речи се пишеха от един и същ човек и произнасяха горе-долу с един и същ глас. Това беше периодът на почти митологичното съществуване на Политбюро. Малко по-близки и разбираеми бяха образите на някои от министрите, на районните секретари и на някои офицери. Така че лицето на властта пред нас се представяше преди всичко от преките началници, повечето от които бяха членове на партията. Чрез тях и тяхното поведение ние трябваше задочно да си нарисуваме образа на голямата власт. Обикновено те бяха хора, чийто живот се ръководеше от един основен и прост принцип — да се задържат на мястото, което им е дадено, и ако могат, да се издигнат нагоре. Нормално в приложението на този принцип не се съблюдаваха скрупули. Всички те сякаш строго се придържаха до даден им образец за средствата, с които могат да се издигат. И все пак в изпълненията на тази стандартизирана песен на партийната кариера можеха да се доловят различни гласове и понякога силни дисонанси.

Впоследствие, по времето на Хрушчов, голямото ледено разстояние между върха и низините бе значително намалено. Особено у нас — членове на Политбюро начело с първия секретар започнаха да разширяват кръга на личните си връзки и да се обграждат с повече и по-различни хора. Това беше и времето, когато литературната кариера ми даде възможност да срещна, видя и наблюдавам отблизо голяма част от главните герои на нашата обществено-политическа сцена. Моите наблюдения бяха улеснени и от факта, че почти всички бивши и настоящи партийни дейци внезапно почувствуваха нужда да говорят и пишат за себе си. Сякаш всеки от тях някак необяснимо бе изпитал необходимостта да оправдае себе си за това, което е, а по-простите характери направо изявяваха претенции за безсмъртие. От около 15 години насам нашата страна се залива от пороища мемоарна литература, която обхваща главно военния и предвоенния период. В стотици книги надълго и нашироко се описват всевъзможни подвизи и сякаш по взаимно съгласие разни автори наливат бетон в твърде съмнителните сгради на своите политически биографии. Имам всичкото основание да поставя под голямо съмнение огромната част от тази по принцип самохвалковска литература. Наистина не вярвам в много от героическите легенди, според които в България преди войната не е имало нищо друго освен комунистически герои и фашистка полиция. На тези писания и на техните „художествени“ епигони, фабрикувани от писатели у нас, трябва да се гледа като на част от упоритото фалшифициране на близката ни история, като съзнателно изопачаване на хора и събития. Самата официална история на Българската комунистическа партия представлява сборник от крещящи лъжи и премълчани или размазани истини.

Но на моя литературен и граждански въпрос „Кои бяха хората на властта у нас?“ можах да си отговоря по-пълно и убедително едва през 1968 година. Тогава личните ми впечатления от мнозина получиха документална подкрепа или опровержение от действителност, която лично не познавах. Нещо повече, ровейки се в архивите, видях, че още навремето, през т.нар. антифашистка съпротива, ясно са били оформени четирите групи партийни дейци, които по-късно до наши дни щяха да играят важна роля в живота на нашия народ. Слушателите ще ми простят това отклонение, защото чрез него могат да се видят корените на много неща, станали у нас през петдесетте и шестдесетте години, и да се долови истинският лик на режима.

През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка подготвителна кампания от мероприятия за най-тържествено честване на 25-годишнината от 9-и септември, което се падаше през 1969 година. По идея от „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9-и септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.нар. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги Николай Хайтов и Никола Русев заявиха, че не могат да смогнат със сроковете, и се отказаха, така че аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“, която бе сведена само до военновремения период. Не зная по чия идея се изискваше „строга документалност“. Доколкото си спомням, някой от нашите ръководители бе видял пиесата на Петер Вайс „Наместникът“ и оттам бе настояването за документална пиеса. Така на мен със специално разрешение ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в архивите на Министерството на вътрешните работи. Това бяха следствените, лични и съдебни досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата, които бяха загинали, разстреляни или обесени. В продължение на близо шест месеца почти всеки втори ден аз отивах в сградата на МВР на улиците „Гурко“ и „6-и септември“, един служещ ме отвеждаше в малка стаичка в приземието, където ми се донасяха архивите, и друг служещ стоеше през цялото време при мене и наблюдаваше прочита им. Разбрах, че тази мярка бе взета поради внезапното изчезване на важни страници от тези архиви. Веднъж един от служещите иронично ми каза, че на самия 9-и септември някои партийни другари са се втурнали най-напред към Дирекцията на полицията, за да си намерят досиетата. Той изказа предположението, че може би съществени факти са били унищожени. Мнозина други са били в лудо търсене на Никола Гешев, човека, за когото се знае, че е държал в ръцете си цялата нелегална комунистическа партия и чието име аз срещах най-често в архивните страници. Тъкмо оттам пред мен се оформи образът на този изключителен полицай, началника на отдел „А“ при Дирекцията на полицията, когото аз направих централен герой на пиесата, и в единственото представление (генерална репетиция) се игра от народния артист Иван Кондов. Телевизионната версия на този образ бе също моя работа и бе игран от артиста Георги Черкелов. В своето разнищване на комунистически организации и конспирации Никола Гешев бе проявил невероятно умение и ми се струва, че неговата мрежа от агенти е работила доста безупречно. Така че сведенията, отразени в протоколите на разпитите, които той лично е водил, без съмнение отразяват истината. Парарелно с работата ми върху архивите аз се срещнах и разговарях с хора, които лично са били подследствени на Гешев или са имали работа с него.

Човек може да разбере чувството, с което прелиствах страниците на съдебни процеси и полицейски разпити, хиляди страници от показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, кръстосали се по един или друг начин с убити комунисти. Прегледах архивите на видни комунистически герои, като Йорданка Чанкова, Лиляна Димитрова, Малчика, Йордан Лютибродски, цялата група от процеса на ЦК начело с Антон Иванов, където бяха Трайчо Костов (страниците за когото липсваха) и Вапцаров, докато стигнах до малко известни имена на родови комунисти или техни съмишленици. През ръцете ми минаха доклади и докладни записки на агенти с различни имена или цифри, на обикновени полицаи или полицейски началници, където с хладна точност се установяваха известни факти. Чрез някои от досиетата можеше да се проследи целият процес на пречупване на арестант или свидетел. От почерците, с които бяха написани показанията, човек можеше да долови конкретната и неумолима действителност.

Но моето първо и най-непосредствено впечатление беше за огромната разлика между това, което се съдържаше в тези документи, и картината, представяна ни от официалната мемоарна литература като цяло. Разлика, която се отнасяше преди всичко и главно до характера на тези герои и до естеството на тяхното участие в борбата. Следвайки партийните рецепти за евтин героичен патос, мемоаристите у нас съзнателно подминават човешкото поведение и човешкия образ на героите, които те описват. Една красноречива и силна сама по себе си действителност се подменя с ужасно сантиментален и примитивен патос. Вътрешната драма на тези хора, изправени пред смъртта, трагичното раздвоение между повелите на живота и повелите на партията, острият конфликт между житейски реализъм и партиен фанатизъм — всичко това се подменя с подсладени кралимарковски легенди. Простата и ужасна конкретност на определени действия и състояния е заменена с дежурни лозунги.

Целият този документален материал пред мен разкри трагичните образи на обречените герои на тази сурова българска драма и някак естествено ги раздели на четири условни групи:

комунисти — идеалисти,

комунисти — съветски агенти,

комунисти — приспособленци

и случайни комунисти.

В идната глава ще се спра на характерни документални факти, обуславящи това партийно деление и произтичащите от него отражения върху характера на властта в съвременна България.

II част

В предишната глава казах, че след документалното ми запознаване с борбата на нелегалната комунистическа партия в периода на Втората световна война някак естествено ми се наложи условното разделяне на комунистите у нас на: идеалисти, съветски агенти, приспособленци и случайни комунисти. Това деление произтичаше от отношението на тези комунисти към властта и оттам към СССР. Както ще видим по-късно, често явление беше комунисти от една категория да преминават в друга или да претърпяват драматично люшкане, което при някои от идеалистите имаше съдбовен характер.

Но нека най-напред се върна при архивите от времето на войната, които категорично и недвусмислено бяха съхранили образите на хора, с всичките им човешки слабости и човешко величие. Образи, които носеха в себе си конфликтите на бъдещата българска комунистическа трагедия. С моите собствени ръце аз прелиствах страници, пропити с физическа болка, показания, от които лъхаше предчувствието за близка смърт, протоколи, от които се извисяваха неумолимите гласове на следователи и прокурори, и накрая онези невероятни последни писма и бележки, писани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вече вижда края на живота си. Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие със (подчертавам) СВОЯТА ЧОВЕШКА ТРАГИЧНОСТ. Голямата част от тях бяха обикновени хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин — много далеч от портретите на осакатени партийни фанатици, които идеологическата търговия няколко години по-късно щеше да им нарисува. Чел съм не знам колко описания за героичната смърт на Малчика и за лозунги, които той крещял. А в действителност, когато прочетох педантично написания доклад от полицейския агент, присъствувал на разстрела на Малчика, потръпнах пред простата човешка истина. На въпроса на прокурора дали в тази последна минута би желал нещо, Малчика отговаря: „Чаша вода, моля.“ Дават му чаша вода. След което прокурорът отново пита: „И все пак какво е последното ти желание?“ На което Малчика казва: „Още една чаша вода, моля!“ Той получава и втората чаша вода. И го разстрелват. Няма „Да живее Червената армия“, нито каквото и да е от този род. Или да вземем отговора, който Никола Марков, ученик от гимназията, осъден на смърт за убийство на полицай, дава на следователя, който пита защо е станал комунист. Марков отговаря: „Аз бях много самотен… и поради самотата си станах комунист“… Най-потресаващо беше, че почти всички екзекутирани бяха запазили последните си думи… за своите майки, а не за своята партия. „Мила мамо,“, „Мили родители“, „Мили мои“… и неизбежно следваше някакво извинение. Мнозина се извиняваха на родителите си, че не могат да продължат живота, който бяха получили от тях, че им създават скръб и болка, че умират… Никога няма да забравя малката бележка на студента Боян Чонос, който пише буквално: „Мила мамо, след малко ще ме обесят… студено ми е, мамо, студено…“

И нещо още по-важно. Въпреки убийственото съжаление, че се разделят с живота, мнозина заявяват, че правят това в името на един друг свят. В десетки писма, изявления и записки е нарисуван светът, за който те смятат, че умират. Почти всички, които можем да поставим в категорията идеалисти, умираха за свят на „истинска, пълна свобода“, на истинско братство, на безкомпромисна справедливост, за премахване на всички органи и институти на потисничество, за премахване на граници, за право на труд и достоен живот… Или с една дума — те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници.

Това бяха хора, които в голямото си мнозинство нямаха понятие от марксизъм-ленинизъм, нямаха представа какво всъщност представлява СССР, а като деца бяха повярвали искрено в някакъв абстрактен комунистически идеал. Те не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но вярваха и настояваха, че това ще бъде достоен, благороден, човешки свят. Голяма част от тях бяха мечтатели, които в несретата на своя живот бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посоката на щастието и красотата. Над 90 на сто от тях бяха студенти и ученици от горните класове.

Но зад тях, идеалистите, на по-далечно или по-близко разстояние се разстилаше мрежата на комунистите-съветски агенти, каквито бяха повечето членове на нелегалния Централен комитет и изпратените от СССР по време на войната парашутисти и подводничари. Добре документирани са факти за подривната дейност на съветското посолство. Хиляди долари се предават от разните съветски аташета на военния отдел при нелегалния ЦК. Спомням си от архивите на МВР залавянето на пет хиляди долара, току-що връчени от съветското аташе, после на още две хиляди долара… и т.н. Хора като Антон Иванов са професионални революционери, които знаят точно какво правят. Немалко комунисти в този период, като бъдещия началник на следствения отдел при МВР Стефан Богданов, са съветски шпиони, ръководители на шпионски мрежи. Те признават само една своя родина — Съветския съюз. Но качеството им на платени съветски агенти не изключва идеалистични скрупули. Те вярват в тържеството на световната революция, в победата на комунизма. И Антон Иванов, и Трайчо Костов, и Йонко Панов хранят своите илюзии за достоен смисъл на борбата им. После ще видим колко бързо мнозина идеалисти ще се превърнат в безскрупулни кариеристи и ще поискат да им се плати за героизма. Но по онова време, когато в България е горещо, службогонците се намират в чужбина, на сянка. Във водовъртежа на военните години и борбата немалко хора, поради чисто човешките си качества, съчувствие, състрадание или милосърдие, са били косвено въвлечени в комунистическото движение, без да са имали каквито и да е идеологически връзки с него. Това са хора, които аз смятам за случайни комунисти, макар и мнозина от тях впоследствие да са твърдели, че са се родили комунисти. Когато краят на войната става ясен, ние имаме първата вълна на комунисти-приспособленци, които в дните, предхождащи 9-и септември, ще излязат на разходка по баирите и ще подадат своите заявки за бъдещи кметове. След тази вълна ще дойдат големите и мощни вълни на бързо приспособяващи се граждани, които ще увеличат числеността на партията от десетина хиляди до над половин милион. От техните редици ще излязат безброй псевдогерои. Те ще бъдат най-преданите слуги на новия господар на България — Съветския съюз.

По законите на борбата малцина от идеалистите комунисти дочакаха живи 9-и септември 1944 година. Не е трудно да се разбере, че най-добрите, най-храбрите, най-честните и последователните са загинали. Така е било винаги в историята. Често пъти у нас се е подмятало, че мнозина от оцелелите партизани и политзатворници съвсем не могат да се похвалят с достойно поведение, а при някои твърденията за активно участие в борбата били неоснователни. Особено силен е този намек в спомените на Славчо Трънски, където се говори за хитреците, които просто са престояли известно време по планините, избягвайки всички опасности.

В една от архивните папки попаднах на случая на заловен млад партизанин някъде около Макоцево. Полицейският командир, който го разпитвал, му предложил два изхода. Единият — ако предаде скривалището на другарите си, формално той щял да бъде осъден на смърт, но присъдата нямало да бъде изпълнена и той щял да докача свободата си. В такъв случай полицията обещала да остави следи, че е получила информацията по друг път, така че въпросният партизанин да останел с чисто лице и при евентуална победа на комунистите да бъде смятан за герой и живее с всички почести. Другият изход — ако той не предадял другарите си, полицията вярвала, че до няколко дни сама щяла да ги намери, но за наказание, казал му полицейският началник, щели да го разстрелят и отгоре на всичко да оставят доказателства, че той е предал другарите си, така че утре всички да го смятат за предател и дори да плюят на гроба му. Младият партизанин полудял.

Това е твърде забележителен случай, който обяснява защо мнозина днешни български партийни дейци тръпнат при мисълта, че Никола Гешев може да е жив и да се появи внезапно. Тук се повдига въпросът за ония, които не са полудели, извършили са предателството и днес живеят щастливо, чествувани от своята власт като герои. И същевременно се явява въпросът, че може би някои от обявените за предатели не са въобще предатели. В тази страшна история се съдържа една голяма въпросителна спрямо съществуващата истина и спрямо заровената истина. Същевременно тя проектира предателството не само спрямо групата партизани, но въобще спрямо идеалите, в името на които се е водила борбата. Тя разтваря парадните врати на множество тържествено декларирани геройства и настоява, че единственото доказателство за вярност е животът на живите.

Днес ние знаем за това, че някои нелегални комунистически дейци като Йонко Панов са се противопоставяли на безсмисленото жертвуване на партийни кадри и че техните опасения са били оправдани. Партията е загубила цвета на своя състав. От друга страна, има хора, които смятат, че тъкмо такава е била целта на Георги Димитров — жертвуването на всичко младо и талантливо в редовете на партията и нейните съмишленици, защото това са били хората, които биха се опитали да защитят идеализма си и да откажат да участвуват в превръщането на страната ни в съветски затвор. Трябва да кажа, че моето лично впечатление след прочита на тия архиви беше, че аз не можех да си представя мнозина от загиналите комунистически герои в ролите на безропотни марионетки или пък като алчни местни феодали, които искат да се наживеят, защото сега им е паднало.

Няколко дни преди преврата на 9-и септември броят на идеалистите комунисти беше значително намалял. В замяна от всички страни прииждаха бързо приспособяващи се граждани, които безпогрешно бяха отгатнали посоката на вятъра и които при евентуална промяна биха били първите, които ще напуснат потъващия кораб. Тъкмо приспособленците и съветските агенти щяха да поемат главната роля, докато идеалистите щяха да разберат, че голямата борба и изпитание тепърва започват. Проверката на верността към идеалите, проверката на собствените качества фактически стана, след като партията пое властта. За всеки е ясно, че е много по-лесно да се бориш срещу един външен враг, колкото и силен да е той, отколкото да се бориш срещу себе си, с цел да останеш верен на себе си. Само няколко години след 9-и септември съдбата на идеалистите вече е ясна. Както ще видим по-нататък, внушителен брой от тях се сля с масата на приспособленците и щатните съветски агенти, докато известна малка, но ярка група мълчаливо се оттегли. Драмата на комуниста-идеалист е една от най-големите и силни теми, които животът у нас е предложил. В конфитюрената социалистическа литература у нас няма и помен от тази тема.

Пиесата, която написах, се казваше „КОМУНИСТИ“. В по-голямата си част тя представляваше буквален препис на документални материали, като за всеки пасаж бяха посочени номерът на делото и страницата, от която бе взет. В точния смисъл на думата това беше строго документална пиеса. Текстът на пиесата бе проверен от самия министър на вътрешните работи Ангел Солаков. Бе направена и втора проверка, която установи, че цитатите са точни и че единственият образ, който се бях опитал да отгатна, беше този на Никола Гешев. Постановката беше възложена на много талантливия режисьор Асен Шопов и актьорският състав беше наистина първокласен. Никога няма да забравя изумителното изпълнение на Иван Кондов. Пиесата бе поставена в театър „Сълза и смях“ и включена в репертоарите на почти всички театри в страната. Бяха раз-лепени афиши и разпратени писма и материали от рекламен характер навред из страната. Репетициите бяха завършени, когато се състоя закритото представление, на което аз не присъствувах. То беше няколко дни преди 9-и септември 1969 година. Може би единствен аз знаех, че ще има хора от „горе“, които няма да издържат срещата с документите на своето минало. Финал на пиесата бяха прощалните слова на отиващите на смърт комунисти, които очертаваха образа на света, за който умираха. Свят, който нямаше нищо общо със света на ония, които щяха да гледат представлението. Приятели ми разказваха впоследствие, че представлението тъкмо със своята документалност оказало потресаващо впечатление. В програмите бях написал, че хората се умоляват да не ръкопляскат, а мълчаливо да се разотидат.

Моите опасения излязоха верни. Пиесата беше спряна и забранена от ония, които бяха я поръчали. Съобщеният ми мотив за забраната беше „заради потискащото въздействие“. Голата документална истина се размина с търговските нужди на евтино чествуване. А може би другарите въобще не чествуваха загиналите комунисти, а чествуваха себе си.

Така 25-годишнината на 9-и септември остана без тържествена пиеса.

Но цялата тази история е само малка подробност от биографията на режима.

Георги Марков 1978г

petsto написа:

Патриотите и комунистите не са тиквеници... Най- вече патриотите...

Всеки си има алиби, философия, която го оправдава. Те се имат за такива.
Дори тези от ДС пробутват този номер, и доносниците.

Представи си , че няма патриоти и хора готови да мрат и убиват за каквато и да била кауза, каквито са болшинството нормални хора.
Ще има ли войни? Ще имали сиви вълци, CC и щурмоваци, ГУЛАГ, инквизитори, хора бомби?

БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА

III част

Нека в тази глава проследим драмата на шепата комунисти-идеалисти у нас. Първото действие на тази драма започва веднага след Девети септември 1944 година. А последното действие е през август 1968 година. Естествено конфликтът произтича от сблъскването на идеалите с действителността. Идеалът в случая е комунизмът — неясно бъдещо общество на правдата, достойнството и щастието. А действителността е. Съветският съюз — страна на безправието, човешкото падение и мизерията. Прекалено ярък и непримирим конфликт, за да може някой да се прави, че не го забелязва. Но има нещо още по-ужасно. Тъкмо красивите идеали за комунистическото бъдеще на човечеството са произвели най-грозната позната действителност. Но дълго е времето и мъчителни се перипетиите за комуниста-идеалист, преди чашата на компромисите да прелее и болезнено засегнатото съзнание да извика класическото:

„Криво ли ти се, Господи, молихме, или ти криво ни разбра?“

Българската комунистическа партия идва на власт благодарение на Червената армия. Без съветското нахлуване в България и присъствието на съветски войски комунистите едва ли някога биха дошли на власт. Това е очевидна и призната истина. Затова първото чувство у комунистите след утрото на Девети септември е благодарност към СССР и неговата армия. Това е времето, когато Сталин и неговата държава са слънцата, които комунистите очакват на нашия хоризонт. Във въображенията на нашите идеалисти те са нещо като съвършения човек и съвършената страна.

„Когато произнасяме името на СССР, другари, трябва да станем на крака!“ — това са думи на един мустакат оратор в княжевското читалище. Струва ми се, че той искрено обичаше и вярваше на Съветския съюз. За почти цялата ремсова младеж по онова време Москва наистина е голямото и благородно сърце на новия живот, на новия, съветския човек.

И все пак, въпреки просъветската еуфория, някои са подочули за жестоки чистки в Русия за някаква голяма вътрешна каша, при която са загинали и български политически емигранти. В разгара на нелегалната борба Веселин Андреев преживява тежко вестта за убития в СССР негов брат. Но войната срещу Германия е главната тема. Тя сякаш измества всички други въпросителни и потулва в забрава Ежовските дни в Русия, както и всичко последвало. А и на всички идеалисти е нужно да вярват, че съветският път е пътят на спасението. И тъкмо защото всичко съветско е прекалено идеализирано, мнозина от тях потръпват при първата среща със съветски офицери и войници, навлезли в нашата страна. Невероятната ограниченост и простотия на офицерите от Червената армия, липсата на каквито и да е културни или интелектуални интереси и тяхното доста първобитно изумление пред цивилизования вид дори на военновременна България сякаш подсказват огромната пустош на съветския духовен живот. Както вече казах, по-голямата част от българските комунисти-идеалисти са студенти и ученици от горните класове. Техните интереси са най-разнообразни и до голяма степен отразяват широтата на свободното им възпитание в стара България. Те също са свикнали да виждат известен интелектуален и етичен стандарт в някогашните български офицери. И човек само може да си представи твърде многозначителното им разочарование при срещата им с духовно бедните синове на страната, която бе техен идеал. Помня странния смут, който бе обзел активистите от нашия квартал след срещата им със съветски офицери. Един мой съученик, убеден комунист и поет, бе смаян, че съветските офицери от разквартируваната наблизо войскова част не знаеха нито дума за Блок и смътно помнеха името на Маяковски. И разбира се, пак войната оправдава всичко… на хората не им е нито до Блок, нито до Маяковски.

После идва времето на съвместната работа между български и съветски представители и органи в различни полета. И отново впечатлението, което правят съветските другари, полива със студена вода по-чувствителните наши идеалисти. Съветските служители, без разлика в ранга им, са груби, невъзпитани, нагли, отнасят се с недоверие и подозрение спрямо всички. Човек има впечатлението, че те са преследвани от постоянен страх. В работата си те проявяват дребно интересчийство, изпълняват задълженията си само в интерес на личната си кариера и пренебрегват всякакви понятия за съвестност и честност. Те хранят също недоверие и подозрение към своите български почитатели, които току-що са излезли от затворите или слезли от Балкана. Няколко години по-късно, в своето писмо до Сталин, Стефан Богданов (бивш началник на следствения отдел на Държавна сигурност) характеризира работата на съветските разузнавачи в България по онова време като нечестна, заблуждаваща и предназначена единствено да им „заработи медали“. С нарастващите контакти със СССР идеализираният портрет на съветския човек започва да потъмнява.

Ала истинските неприятни изненади за тези, които са вярвали в красотата на революцията, започват с пристигането на Георги Димитров в България. Той, Коларов, Червенков и съветските служещи, дошли с тях, донасят не само съветския модел, но и съветския морал, така както е установен от бог Сталин. Морал, според който измамата, лъжата, подлостта, предателството, кражбата, убийството и т.н. се оправдават според нуждите на партийния водач в даден момент. И тъй като истинските идеалисти не са тези, които могат лесно да изпълняват въпросните партийни поръчения, започва заобикалянето с мижитурки, подлеци, хамелеони, псевдогерои. Надигналата се мощна вълна на печалбарите приспособленци залива с мръсна вода мечтите и копнежите на хора, които са чакали оправданието на борбата, мъките и жертвите. Стълбата на властта у нас никога не е била по-вертикално изправена и никога преди борбата върху нея не е била по-свирепа. Всички, които се катерят и блъскат по нея, крещят, че правят това в името на партията, Сталин и комунизма. В действителност почти всеки го прави поради собствени амбиции и алчност. Борбата се води по законите на джунглата. Всеки има право толкова, колкото е силен. А най-силен е СССР. Следователно всеки се стреми лудо, с цената на огромни усилия да получи благословията на Москва. Това е периодът преди стабилизирането на йерархията. Но времето е все още бурно, революционно. Един след друг биват разгромявани разните видове „врагове“ — бившата администрация, офицерството, индустриалците, търговците, интелигенцията, селяните. В тази мътилка, където идеалистите изпълняват дисциплинирано партийните повели, съществува надеждата, че това е преходният период. Те все още не знаят, че този преходен период никога няма да свърши, защото той е извинението и оправданието на всичко. Всред непрестанни апели за бдителност и борба идеалистите виждат, че партийното ръководство е поето от безскрупулна съветска агентура, която има две характерни черти: безропотна служба на съветските интереси и ужасна лична посредственост. С убийството на Трайчо Костов Политбюро загубва единствената си действителна личност. Оттук нататък горе, по върховете, ще следва парад на пълното безличие, защото хората, които СССР ще поставя начело на нашето управление, ще бъдат доказани нищожества. Между тях човек ще види местни политически бакали, като Добри Терпешев, Райко Дамянов, Антон Югов, Енчо Стайков и др., или пък бивши съветски офицери, като Георги Дамянов, Иван Михайлов, Петър Панчевски, чиито умствени способности се изчерпват в покорното подчинение, следване на чужди заповеди. Коларов, Червенков, Димитър Ганев, Георги Цанков, Георги Чанков — всички те плуват в това съветско безличие. Нито един от тях не би могъл да претендира да стане обединителен център на надежди, да излъчи каквото и да е обаяние, или идейна привлекателност. В течение на времето дори колоритни фигури като: Боян Българанов, Цола Драгойчева и Тодор Павлов ще загубят блясъка си и ще се слеят с другите. Всички те, както ще видим по-нататък, представляват повече или по-малко дебели хора с тромави мозъци, с груби маниери, които живеят живота на Гоголевски губернатори в затънтена руска провинция.

И ето го първия парадокс. Ако нелегалната борба доведе до изявата на множество личности у нас, ако имаше имена, които поне всред партията бяха легенди, то страната на властвуващите комунисти бе превърната в република на безличието. Когато аз отричам категорично революционните претенции на нашите губернатори, имам предвид в известна степен и това, че всяка революция е изхвърляла на повърхността своите големи личности. Девети септември изхвърли на повърхността мехури. От съветска гледна точка няма нищо по-опасно при владеенето на една страна от позволяване съществуването на личности. Личността винаги е ставала притегателен магнит за много хора, настроения и разбирания. От друга страна, най-покорните и предани слуги се избират между нищожествата, които при това имат съзнанието, че са нищожества и умеят да ценят дадената им привилегия. Много се съмнявам дали при нормален естествен подбор в какво да е демократично общество България би имала подобни безличия за свои водачи.

Представям си първото недоумение на комунисти-идеалисти, като Христо Ганев, Юлия Огнянова, Добри Жотев и други високо интелигентни техни съвременници, когато за първи път са видели или доловили истинските образи на своите водачи. Представям си Георги Димитров-Гошкин, Веселин Андреев, Давид Овадия, които решават, че няма друг изход, освен да продължат сляпо да вярват. От писмото на Стефан Богданов, писано в затвора, ми е останала в главата мисълта, че болките и мъките, прекарани в полицейските участъци, не са нищо пред болките и мъките в собствената комунистическа страна.

Междувременно започват и се водят остри вътрешнопартийни борби за власт, или по-точно за спечелване благоволението на Съветския съюз. Докато Сталин е жив, той ще се обляга, главно на съветската агентура от емигранти начело с Червенков. После Хрушчов ще прехвърли властта върху кадри от самата България. Но всички тези движения са съпроводени с големи амбиции. Кандидатите за власт са много, защото властта вече не значи служба на народа, а средство за удобен живот за сметка на народа. Или както старите българи казват: „борбата е за кокъла“. Не са необходими големи усилия на съветските агенти да поддържат атмосфера на страх и подозрение. В сравнение с обикновения народ партийните членове са поне пет пъти повече уплашени и подозиращи. Аз поне не помня партиен член от онова време, който пряко или косвено да не ми е доверявал неизличимия си страх от някакви дебнещи, вътрешнопартийни врагове.

За идеалист-комунист би било напълно неразбираемо как собствените му довчерашни другари сега се озъбват един срещу друг, как в купища доноси се изваждат на показ мними или действителни кирливи ризи, как довчерашни съпартизани се мразят повече, отколкото жандармеристи и комунисти. Но тази омраза се насърчава от съветското посолство, защото тя е най необходима за съветската политика „Разделяй и владей“. От това време е и горчивата шега на един комунист, че СССР би трябвало да изтегли разузнавачите си, защото при най-малко съмнение българските ръководители „ще си счупят краката да тичат до съветското посолство и обадят първи провинилите се“. Въпреки това хората на Берия провеждат у нас последователна политика, която сякаш следва един закон: „Всеки български гражданин, и особено всеки ръководител, да бъде замесен в някакво мръсно, излагащо го действие.“ Съветските ръководители знаят, че нищо друго не прави хората по-верни съюзници от съзнанието за взаимната мръсотия. Ние знаем днес, че по план Държавна сигурност изтръгна от много български граждани неверни показания срещу други български граждани. Ние знаем също за партийни ръководители, които са били окаляни в подписване на смъртни присъди срещу невинни хора (при пълно съзнаване на тяхната невинност), за казване публично на явни лъжи, знаем, че е обикновена практика хора от ръководството да се отмятат от дадена дума, да падат унизително на колене или да пълзят, да изменят на другарство и приятелство било за да спасят кожата си, било за да улеснят кариерата си и т.н.

Мога да разбера онези български комунисти днес, които отказват да имат каквото и да е общо с партийното ръководство, защото то представлява в голямата си част група от доказани и обвързани грешници. Не по-малко отблъскващо е въздействието на самия живот в СССР. Една голяма и внушителна група български комунисти отива да следва в Съветския съюз. Изненадата от срещата със съветския живот на петдесетте години е почти кошмарна. Видна българска партизанка, служила в нашето посолство в Москва, ми каза веднъж: „Съветския съюз! Не искам нито да говоря, нито да слушам повече за Съветския съюз!“ А друг един местен ръководител, току-що завърнал се от Москва, когото при журналистическа анкета запитах дали не смята, че постъпката му не е много морална, ми извика: „Този морал, другарче, съм го научил в Москва!“

Но какви са изходите за комуниста-идеалист у нас?

IV част

Ако продължавам да се спирам върху съдбата на комунистите-идеалисти у нас, то е, защото смятам, че тя дава най-точна представа за действителността в съвременна България и разкрива истинския характер на режима. От буржоазни, капиталистически или националистически позиции имаме, така да се каже, „поглед отвън“, докато от чисти комунистически позиции нещата стават ясни и отвътре. При това мое дълбоко убеждение е, че при съвременните исторически обстоятелства сериозна вътрешна промяна може да стане единствено чрез комунистическата партия. Тя е главната сила в страната. Ние вече имахме твърде поетичния опит на чехословашките комунисти-идеалисти да се изтръгнат от сталинско-съветската корупция на властта и се върнат към някакво чисто и почетно начало.

И така, какви са пътищата за комуниста-идеалист у нас в началото на 50-те години, когато се стабилизира структурата на режима?

Първият път е: да продължи сляпо да вярва на назначеното от СССР партийно ръководство, да приема всички слабости, грешки и извращения като необходимост на момента, да оправдава своето участие във всякакви мръсотии с това, че и другите го правят, да се старае да осигури за себе си по-добро място и да вярва, че народът трябва да му плати за минали заслуги или страдания. Измиването на съвестта и оправданието е предоставено на партията, защото няма по-удобен лозунг от стихотворението на Христо Радевски „Води ме, партио!“

Вторият път е: да вижда и съзнава цялата измяна и гаврата с идеалите, но оценявайки обстоятелствата, да се преструва, че вярва на партията и ръководството й, като сам със собствени сили се опитва да отстоява призивите на съвестта си. Да избягва съучастие в греховете на режима и се бори тихо и внимателно за промяна на нещата отвътре. Това е извънредно труден път, защото често пъти се балансира на ръба на две пропасти. Да не се скараш с партията и същевременно да бъдеш верен на себе си — според мен това е безкрайно трудно. Да не се забравя, че Политбюро има почтения навик периодически да прехвърля всичките си неудобни грешки върху по-нискостоящи партийци, като по този начин въвлича почти всекиго в злепоставящи го действия.

Третият път, или по-добре пътека, е просто да се отдръпне и затвори в себе си. Това е равностойно на противопоставяне на режима и означава човек да се откаже от всякакви позиции и да бъде принуден да споделя съдбата на най-прокажените (за режима) граждани на нашата страна. Това е припознаване на истината, че колкото църковната институция има нещо общо с Бога, толкова и партията има нещо общо с комунизма. Че нещата са вътре, във всекиго, че отговорността е лична, че идеологията, партията и постъпките на другите не могат да бъдат никакво оправдание за измяната на собствената съвест. „Цял живот съм бил комунист и затова никога не съм бил партиец“ — ми каза веднъж един от поелите този път.

И четвъртият, твърде стръмен път за комуниста-идеалист е да се противопостави на партийното ръководство, да отрече империалистическото господство на СССР, да приеме позицията на безкомпромисен критик на всички недостатъци и грешки, да реагира активно на всички решения и действия, да не си затваря очите пред нищо и смело да прави обществено достояние своето отношение. Без съмнение това е най-опасният, почти самоубийствен път. Режимът смяташе и смята такива комунисти-идеалисти за по-опасни от всякакви врагове и прави всичко възможно да ги ликвидира. Както разказах в предишните глави, българският режим не може да понася никакви припомняния за комунистически идеали и ги дамгосва като прояви на разни видове ревизионизъм.

Но колко са пътниците по всеки от тези четири пътища? Настъпва времето, когато комунистите-идеалисти трябва да изберат. Властта е здраво поета, класовият враг е разгромен, Съветският съюз гарантира сигурността. Остава само да се работи за построяването на социализма. Ала какво значи социализъм? Какъв вид живот трябва да се живее? Отговорът на партийното ръководство е недвусмислен — следвай примера на СССР! Партийното ръководство сляпо копира съветския начин на живот, който е изграден и установен от Сталин. „Съветските норми са наши норми! Съветският морал е наш морал!“ — са лозунгите, които Политбюро диктува на низовите организации.

И точно по примера на СССР огромното мнозинство от някогашните идеалисти се отправя по първия път, който е нещо като съветска аутострада към социализма. Той е най-широкият, най-удобният и води най-далече. Освен това по него не се ходи пеша. Всеки заслужил другар според ранга си може да ползува от москвич до чайка. Естественото предпочитание на този път показва, че идеализмът и жертвоготовността на мнозина от въпросните партийни членове са били само романтични младежки пориви, краткотрайни изблици на неспокоен пубертет. Борбата за „щастието на народа“ се оказва в края на краищата удобна увертюра за собственото благополучие. Наложената съветска форма на комунизъм, основана на теорията за диктатурата на пролетариата, предоставя необходимия сапун за измиване на съвести (където ги има). Няма значение, че в България никога не е имало пролетариат и че нито един от българските „пролетарски“ диктатори не произхожда от него. Класово огромното мнозинство от българските комунисти идва от средната земеделска класа. Но какво им пречи да се обявят за пролетарии и да нахлузят на главите си каскети. Защото формулата за диктатурата на пролетариата оправдава потисничеството и терора, оправдава личната алчност за власт, неравенството, несправедливостта, привилегиите, корупцията. Нейната най-точна дефиниция е: СЕГА НИ Е ПАДНАЛО И ЩЕ Я КАРАМЕ, КАКТО НИ ИЗНАСЯ.

Мисля, че нищо друго не отнема така категорично човешките черти на този вид комунизъм и нищо друго не деградира хората там до вълча глутница и овче стадо, както диктатурата на пролетариата. Ако дяволът би искал да наложи своя конституция на нашата планета, тя би се казвала диктатура на пролетариата. Това е диктатура на онези духовни нещастници, които смятат, че светът им дължи нещо, че е виновен за това, че не са получили достатъчно и че трябва да им плаща цял живот.

Защото идва времето, когато у нас започват да се заплащат минали заслуги. 99 на сто от партийните членове искат да материализират своя действителен или фиктивен актив. Дори хора, които имат основание на бъдат признати за герои, се нареждат на опашката за заплащане на заслугите. Те забравят една прастара истина, че ГЕРОИЗМЪТ СВЪРШВА, СЛЕД КАТО СЕ ПЛАТИ ЗА НЕГО. Заплащането не е само в пари, то е във власт и привилегии.

Мнозина от тези бивши идеалисти сега откриват упоителната сладост на властта. Внезапно те разбират, че началническите им постове са ги измъкнали от нивото на обикновените хора и сякаш са ги поставили в центъра на света. Това разпалва първични амбиции и превръща вродения им комплекс за малоценност в груб показ на превъзходство. Просташката демонстрация на власт става едно от най-характерните качества на режима. Познавам хора, при които властвуването се е превърнало в психическо заболяване, в налудно търсене да се покаже превъзходство. Но идва и времето, когато вкусът на властта не ще се определя само от пагоните и титлите, но и от консумираните материални удоволствия. Огромното мнозинство от тези бивши борци за световна правда решават, че сега е време да си поживеят. С наивността на Иванчо Йотата те се кандърдисват едни други, че достатъчно се били „борили“ и „страдали“ и че сега било време да вкусят от прелестите на живота. Идва времето на модерните апартаменти, на вилите, на мебелите и на любовниците. Логично следват множество разводи. Властвуващите партийци бият дузпите на не особено привлекателните си, макар и предани другарки. Младите момичета и особено грациозните и благовъзпитани дъщери на разгромената буржоазия се котират най-високо…

Само няколко години, прекарани под корумпиращото въздействие на собствената им власт, и от идеализма на тези идеалисти не остана нито помен.

„Искам да се наживея! Сега ми е паднало!“ — с пиянска откровеност декларираше един бивш министър на вътрешните работи и член на Политбюро, като лежеше на килима пред мен. А аз си мислех, че същият човек бе имал смъртна присъда и ако бяха го разстреляли, във Варна щеше да има улица на негово име.

„Как така се променихме!“ — възклицаваше друг бивш идеалист.

А пък аз смятам, че въобще не е имало промяна. Защото един обективен анализ на подбудите, които са тласнали преобладаващото мнозинство от тези някогашни младежи към съпротивителна борба (умишлено избягвам думата комунизъм), ще ни покаже, че те нямат нищо общо с осъзнатото желание да се служи на народа, на бедните, на каузата на справедливостта или на щастието за другите. В най-чистия си вид тези подбуди са били инстинктивни или свързани с примитивна суетност, с желание за пъчене, за правене впечатление на света, за инфантилен героизъм и подвизи и същевременно с инстинктивна омраза към всичко превъзхождащо или недостъпно. Следователно алчността, блюдолизничеството, подлостта, жестокостта на въпросните другари винаги са били вътре в тях, но ние не сме ги видели. Хвърлянето на една бомба срещу полицията се оказа заблуждаващ факт, който подло скрива истинския характер. Ние приемаме човека като хвърляч на бомби, а забравяме характера му, с който той ще живее цял живот. Един мимолетен героичен жест се оказва най-удобно прикритие за отвратителен или престъпен характер. И затова по-късно, с течение на времето, ние неведнъж ще отбелязваме, че подобни някогашни герои се държат в живота като страхливци, подлеци и мижитурки.

И тъкмо тия — страхливците, подлеците и мижитурките, с техните примитивни инстинкти, ще станат главната сила на властта, нейното ядро, сърцевината на партията.

Както разбирате, нещата са много далече от4 Маркс, който е само име и повод. Малцина от тези граждани, включително техните ръководители, едва ли някога са се интересували да разберат по-дълбоко идеологията или философията, под чието знаме маршируват. Почти не познавам някой от тях, който да е прочел сериозно поне 20 страници от Маркс. Едва ли някой някога е докосвал „Капиталът“, а познаването на Енгелс се свежда почти само до снимката му. Дори знаенето на Ленин е само папагалски цитати. Едва ли някога лишеният от житейски опит Маркс е предполагал, че ще има такива последователи. Смешно или не, но ако утре един нов Сталин реши, че идеологическото оправдание на режима и удоволствията на властта е ИСЛЯМЪТ, всички тия пътници по аутострадата на комунизма ще превключат без усилие от Маркс към Мохамед. Защото единственото, което има значение за тях, е удобството на техния живот, сигурността, обезпечеността и личното щастие. Ще кажете, че към това се стреми и кой и да е италиански или английски бакалин. Разликата е в това, че нашите партийни герои лъжат, че всичко, което правят, е за бъдещото щастие на другите, докато обикновените бакали на Запад почтено заявяват, че работят за свой собствен интерес.

И така, „Води ме, партио!“ Води ме към повишение, към по-добра заплата, по-големи привилегии, по-голяма власт, а пък аз ще си намеря по-красиви удоволствия. В замяна на това можеш да разчиташ на мен. Аз съм твой, аз съзнавам, че съм нищо без теб. Моите принципи, моят ум, моят морал са подчинени на теб! Ако ти, партио, завиеш наляво, и аз съм наляво, ако завиеш надясно, и аз съм надясно, ако се спреш на средата, и аз ще се спра и ще те чакам, докато тръгнеш! Ако ми заповядаш да славословя Сталин, ще го въздигна до небесата, ако ми кажеш да го оплювам, ще покрия лицето му с кал, ако искаш да се наричам българин, ще се бия в гърдите и ще крещя до прималяване като бай Ганьо „Булгар!“, а ако искаш да се отрека от България, ще забравя дори буквата „Б“… Както кажеш, Партио! СТИГА МОЕТО ДА НЕ СЕ ГУБИ!

Това е горе-долу веруюто на онези, които бяха избрали този славен път.

Много пъти съм си мислил каква мъдрост се съдържа в прочутия разказ на Христо Смирненски „Приказка за стълбата“. Не зная друго произведение, където така просто и графически нагледно да е изобразен процесът на скъсване с идеалите, скъсване с народа и действителността. Ако бях първи секретар на партията у нас и ако милеех за страната си, щях да наредя на всички министри и отговорни ръководители да прочитат всеки ден този разказ, а сам аз бих го чел три пъти на ден. Но за съжаление първият секретар казва лаконично: „Така е в Съветския съюз, така е и у нас!“

Георги Марков 1978г

Вещер, достатъчен беше и един линк към произведението. А ти го постваш цялото и с това унищожи форума – направи го нечетивен. Дали има хора, които да превъртат толкова страници? Аз например престанах да го чета. А мнението ми за това, което вече прочетох, е: пълна шизофрения! Смях през сълзи! Смях, защото е толкова клеветническо, злобно и тъпо, че чак е смешно. И сълзи – защото ти става жал за човека, който го е писал.

Но той може и да бъде разбран! Защото е служил, писал е за, плащали са му за това от “Свободна Европа” и “Дойче Веле”. А това бяха радиостанции, целта на които беше измамване и оглупяване на хората от социалистическите страни, замяна на истинските им човешки ценности с фалшиви, култивиране на простащината, лъжата, измамата, враждебността и омразата. С цел да разложат и сринат това общество. И ярък пример как са се опитвали да го правят са и тези писания на Г. Марков.

Да, в това което той пише, има истина. Но това е стократно преувеличена, извратена истина, това е само част от истината. Това може би е и цялата НЕГОВА истина. И тогава жалко за него, че е живял в такова обкръжение, с такива хора и че сам е бил такъв. Но непълната истина е винаги по-близо до лъжата, отколкото до истината.

Всеки факт, всяко явление има поне две различни тълкования. Едно – от филантропа, друго – от мизантропа! Едно – от честния човек и патриота, друго – от подлеца и предателя! По един начин описва обективният летописец, по-друг – ангажираният и клеветникът. Репортажите на Г. Марков ме оставят с впечатлението, че той е мизантроп и клеветник!

Да вземем от “репортажите” тези му думи: “Целта им /на комунистите, б.м./ беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг.” Или “На хората не бе разрешено да си подават ръка и помагат един другиму!”
Каква невероятна глупост, каква злостна клевета! Точно обратното на това, което беше. Точно обратното на девиза: “Един за всички – всички за един!”

Та поразходете се в Кратунци, или в което и да е друго село, дето имат обичай на фасадата на къщата да изписват годината, в която е била построена. Вървиш по улиците и гледаш: “1962”. “1964”. “1968”. “1972”. Повечето къщи, най-хубавите къщи – в тези години са били построени; аз не знам да има къщи, построени след 1989 година – след тези години в селата се строят само “резиденции” или “гимназии”. А как хората са успели да построят къщите си? Всички те са строени благодарение на взаимопомощта на хората! Защото тогава наистина човек за човека беше приятел, другар и брат. А ако се вярва на “репортажите”, дотогава комунистите щяха да са превърнали всички хора във вълци!

Подобни репортажи, излъчвани по “Свободна Еврапа”, имаха по-скоро обратен ефект. От тях хората разбираха колко западната пропаганда е лъжлива. Но тези репортажи са имали своето значение за оглупяване на западноевропейците.

На времето американците бяха създали един филм – “Танкът”. За екипажа на един съветски танк по време на войната им в Афганистан. Толкова неверен, толкова неправдоподобен, толкова наивно разчитащ на глупостта и неинформираността на тези, които ще го гледат, че на нас ни го прожектираха, за да видим какви са НАТО-вците и как обработват своите хора. Не очаквах, че ще има разумен човек, който да се хване, да повярва на този филм. Но, след 1990 година, на една среща с американски военнослужащи ме запитаха: дали сме гледали филма “Танкът” и как ни е въздействал. “Гледали сме го и сме ви се смели!” – отговорих!

Не Ангар, не беше достатъчен линк към произведението - нямаше да има този ефект, който има постването на избраните от мен глави. Целта беше тези, които не са чели "Репортажите" да попрочетат нещо от тях а и да разберат какво именно е искал да каже Георги Марков на Любомир Левчев в онова писмо. Пък и твоето мнение не е меродавно - всички знаем, че ти си живял в някакъв паралелен свят, в който слънцето е изгрявало пеейки интернационала а пчеличките и тревичките са се събуждали с името на др.Сталин, др. Ленин и др. Димитров на уста. Но ние живеехме в онази България, която е описал Георги Марков. И помним всички гадости и унижения, както и хубавите работи, които вярно, съществуваха - за разнообразие, все пак. Но ти прочети, прочети какво е писал Георги Марков, може да понаучиш нещо ново за себе си. И моля те, не го обвинявай в шизофрения и предателство. И аз бих могъл да кажа, че си клинически идиот с квадратно комунистическо мислене, но не го правя, нали?

ХуЛитер Записан(а): Apr 08, 2009 Мнения: 719

Безмозъчнико, Ангар, отговори ми само на един въпрос. Защо на върха на обезкостената ни Родина продължават да бъдат хора, свързани кръвно с любимата ти Партия? Как така "враговете" не ги изметоха???
Защо, глупако, смесваш илюзиите си с реалността? От това по-леко ли ти става?
Няма да ме изненада по никакъв начин това, че Георги Марков е бил от "вашите". Прав си, кой тогава ходеше на купони с Живков.
Прав си, Любо Левчев е много повече поет. Имам щастието да го познавам лично. И мисля, след всичко, което е преживял, си остана човек.
А ти?
Фанатик ли си? Твоите "хора" през последните 20 години направиха така, че да е позорно да се живее тук.
На крачка са да го направят невъзможно.
Пожелавам ти здраве, за да си жив свидетел.

Да вземем написаното за Георги Димитров. Г. Марков така го е видял, така го и описва - като нищожество и пигмей. Но това ли е истината за Г. Димитров! Димитров е професионален революционер, титан и на делото, и на словото! Той не се е родил, като Людмила Живкова, на върха на властта! Той е достигнал до този връх през люти битки - но не в битки за властта, а като работник, като вожд на работническата класа в борбата й за хляб и свобода - възглавявал е стачки, организирал е и е вдигнал въстание, бил е емигрант, изправен е бил пред най-зловещия и несправедлив съд, но не се е изплашил, а е пример на геройско държане.
И не е вярно, че при социализма хората са се страхували да кажат нещо, а още по-малко - да разказват вицове за властта. Ето един виц:
"На върха на властта се срещат две пеперудки.
- Как си се изкачила тук, мила?
- Аз не съм мила, а съм Людмила! И тука съм се родила! А ти, драга?
- Аз не съм драга, а съм Дража! И за баща ти още важа!"

Ако е вярно, че за такива вицове - като този за Людмила Живкова и Дража Вълчева, са преследвали и вкарвали в концлагери, половината народ щеше да е там. Но ние си ги разказвахме, смеехме си се и от нищо не ни беше страх. Пак повтарям - страхът от политически репресии в България дойде след падането на комунистите. Тогава хората ги беше страх да минават край митингите на СДС, ако не подскачат /"Кой не скача - е червен!"/, за да не ги линчуват.
А, Папакот, ти и много други като тебе, приписват на комунистите това, което се случва през последните 20 години. Но не ми говорете за комунизъм след 1989 година! Това е най-голяма демагогия, прехвърляне на вината от болната глава на здравата! След 1989 година в България и зрънце комунизъм е нямало! Имало е само Международен валутен фонд, Световна банка, Валутен борд! Които само да почувстват намек за социализъм, стъпват ти на маркуча и ти спират кислорода! Друг е въпросът, че никоя от властите не е и помисляла за нещо подобно. С изключение на Волен Сидеров - който се е изказвал за наново национализиране на някои отрасли, но Волен е от друга партия!

Свободата е вътрешно състояние на търсене на истината.
Ангар не е свободен човек. С такива няма смисъл да се спори.
Голямо усилие ми струваше да намеря своята свобода, защото като малък ми четяха наред с приказките и "Под крилото на партията" и др такива. Създаваше се новият човек. Ангар е продукт на пропагандата.
Повечето хора са така-циклопи. Изваждат им едното око, за да виждат света плосък и елементарен, или те сами си го затварят за по-лесно.
Ангар може би сам си го е извадил. Вярата е нужна когато човек трябва да действа, а съмнението-когато си поставя целта.Те са като левият и десният крак, като лявото и дясното око. Ангар само вярва.
Георги Марков си плати за дързостта да потърси истината, да потърси свободата. Днес никой не запрещава на Ангар да си говори и пише каквото иска, да си вярва каквото иска, но параноята гони, а на Георги Марков затвориха устата завинаги.
Сега Ангар ще възрази, че го е убило ЦРУ или някоя британска служба с цел пропаганда.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=169&WorkID=14547&Level=1

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

http://www.chitanka.info/lib/text/2898

Интересно какво мисли Ангар за свалените от цензурата постановки.
Може би Георги Марков е бил вече шпионин, предател.
Къде може да се мери този човек с непоклатимата вяра на Ангар.

Какъв шок беше за партийният секретар, когато се изсулих от Партията.
Той ми завря в лицето претовареният си график на преподавател и взе да ми расказва как куршуми свирели край него в Чехия. Гордееше се човекът. Още преподава в Русенският Университет.
И аз съм предател, според Ангар. Напуснах великата партия през 86.
Шест години ми бяха достатъчни. На Ангар и подобните му цял живот няма да им стигне да схванат идеята на свободата.

Дори в Щатите, през трийсетте години, СССР стават мода сред интелектуалците; комунизмът е прелепчива болест, защото свири на тънката струна на човешката душа за справедливост, братство, човещина, равенство, но не съм чувал да е имало комуни. Единствените комуни, за които съм чувал са в Израел.
Не съм чувал, нито виждал нещо подобно да се е случило и у нас.
Изглежда някои хора са проспали живота си.
Дано не съм аз.

angar написа:

Да вземем написаното за Георги Димитров. Г. Марков така го е видял, така го и описва - като нищожество и пигмей. Но това ли е истината за Г. Димитров! Димитров е професионален революционер, титан и на делото, и на словото...

Престани да плещиш глупости бе, човек! Какъв титан на делото е тоя пияница!? На празнословието може би - да, но на делото!? Я ни осведоми какво е сделал някога освен, че ни е натресъл култа към личността тоя пигмей? Хайде още една глава от "Репортажите":

МИЛА РОДИНО, ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ

Грозничка, пъпчива актриса, член на бюрото на партийната организация в театъра си, моя позната от над 20 години и изпратена да посети някакъв западен фестивал, стои пред мен в тихо лондонско кафене. Решила да ми се обади, просто „така“. Не се съмнявам, че зад „искреното“ й желание стои над-служебно задължение. С почти същия глас, който разнасяше от площадните високоговорители по Първи май и Девети септември патоса на епохата („Съветският съюз е слънцето и въздухът на нашия живот“), тя ми разказва нещо, което би могло; да бъде празнично стихотворение от Асен Босев или Матей Шопкин, а именно, колко чудесна, щастлива, творческа, богата, смислена, вдъхновяваща, честна, достойна, справедлива, слънчева и т.н. била действителността в България, след като съм я напуснал. Тя говори пред мене така, като че аз съм таен генерал от Държавна сигурност и тайно ще я препоръчвам за държавна награда. И за да ми докаже още повече своята „беззаветна“ преданост към ония, които са я пратили да говори с мене, тя неочаквано ми казва:
— А ти смееш да говориш против България!
Вглеждам се в тия очи, зад които се спотайва добре платената безочливост, и питам:
— Искаш да кажеш, че ти и твоята партия смятате, че сте България?
— Ние управляваме България — отвръща глупаво тя.
— И гърците, и турците са управлявали също България, но никога не са били България! — казвам.
Тя се замисля за момент и изтърсва:
— България, това са тези, които живеят там и не бягат в чужбина!
— В такъв случай — забелязвам — Раковски, Ботев и Каравелов, Захари Стоянов и Константин Величков, Пенчо Славейков… не са българи!
Другарката „заслужила артистка“ млъква и вероятно чака въпроса: „А ти откога започна да се смяташ за българка?“ Но аз не задавам този въпрос, защото не обичам да разговарям с радиоточки. Спомням си, че гостуващата ми „патриотка“ не само охкаше и ахкаше за „съветските ребята“, но имаше време, в което се обръщаше към нас със „здраствувайте, таваришчи“.
Тя си отива, както си е дошла, а аз тръгвам по крайбрежния булевард на Темза и си спомням, за кой ли път, за онова странно момче, което през 1947 година дръзна да запита лектора на едно събрание:
„Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?“
Цялото събрание стихна. Дори да нямаше отговор, самото задаване на въпроса беше достатъчно. Лекторът се опули напред, взря се в момчето с подозрението, че насреща има явен провокатор, но като видя бистрите, невинни очи, отправени към него, се смути и каза, че такъв въпрос изобщо не може да съществува, тъй като България и СССР не могат никога да воюват един срещу друг, защото представляват едно и също.
— Българските интереси са съветски интереси и съветските интереси са български интереси! — заяви той.
Но момчето не остана доволно от отговора и пак повтори:
— И все пак, представете си, че се сбием със СССР. В историята всичко се случва, тогава на коя страна трябва да бъдем? На българска или на съветска?
— А пък аз ти казвам, че не може да има такъв конфликт, следователно не може да има такъв въпрос! — ядоса се лекторът.
Момчето се засмя. И хората около него се разсмяха.
Но лекторът беше прав. Съвсем скоро след това стана ясно, че такъв въпрос не можеше да съществува, защото в самия национален химн на България беше вкарана клетва за вярност към чужда държава. Аз смятам, че това е дъното на националното ни самооплюване, когато в националния химн на един народ се прокламира вярност към чужда страна. Но работите не бяха само до химните, а до цяла действителност, която в течение на около 10 години имаше за цел за потъпка и унищожи националното самочувствие на един народ, неговата история, традиции, обичаи, култура и ги замени със сляпо преклонение към тези на една чужда държава. Аз не зная в цялата българска история, след падането на Шишмановото царство, да е била предприемана по-целенасочена, по-свирепа, по-тотална акция срещу българското, българщината и българите. Главен проводник и ударна сила в тази антибългарска политика беше партията, в която членуваше въпросната „заслужила артистка“ и която по всички обективни исторически дефиниции беше платен агент на чужда държава.

Вървя край Темза и си спомням разстроените думи на мой познат, висш служител на Държавна сигурност, завършил съветска специална школа, който, обзет от чувство, на разкаяние и може би внезапна любов към родния край, ми каза:

„Ти знаеш ли, че съм подписвал декларация за вярност към Съветския съюз!“

От него и от други отговорни другари зная, че завършилите съветски школи и академии от сигурността или армията са били задължавани да полагат писмена клетва за вярност към СССР.

„Но нали дружбата ни със СССР е гаранция за нашето бъдеще! Докато има Съветски съюз на земята, ще има и България!“ — опитваше се да убеди себе си моят познат. Явно подобни мъчителни въпроси бяха минавали през главата му неведнъж.

Нищо не му казах, нито можех да му кажа. Как да обясниш очевидни факти на човек, който има българско съзнание, пък в същото време се е клел за вярност на чужда държава.

И друга картина изплува в паметта ми. През лятото на 1959 година се връщах с влак от СССР. Влакът беше пълен с някакви български делегации, които бяха посетили съветската страна по разни поводи. Явно голяма част от тях бяха най-правоверни партийни членове. Пътуването беше ужасно дълго и уморително. Ние играехме карти, пиехме водка и разговаряхме на безобидни теми. Никой не казваше никому къде е бил и какво е правил. Едва ли някой изобщо спомена за впечатленията си от СССР, като че имаше негласно споразумение да се мълчи. И когато най-после влакът прекоси Дунава, като че бомба експлодира всред пътниците. Всички ревнаха от някакъв възторг, започнаха да пеят стари български песни и спирането на русенската гара бе ознаменувано със спонтанно ура. Повече от явно хората бяха щастливи, че са си у дома, и човек можеше да чуе предпазливи изказвания:

„Абе оттука по-хубаво няма! Съветският съюз си е Съветски съюз, ама ние сме си ние!… Слушай, мой човек, гледай, това е земя, дето с нищо не можеш я сравни!“

Струва ми се, че те, макар и иносказателно, изразяваха ония най-популярни народни чувства, които щяха да налагат бърза и хитра промяна на партийната линия: Прекалено много национални обиди беше понесъл българският народ, за да изпитва най-категорична ненавист към своя „по-голям брат“. Защото този брат на практика се бе опитал да обезличи напълно цял народ с всичко, което е било негова гордост и слава.

„Ние сме в епохата на маймунството — казваше един мой приятел. — Ако в СССР започнат да ходят с главите надолу, нашите маймуни ще издадат закон в следващия час и ние да правим същото!“

Това горе-долу изразяваше цялата поредица на антибългарски факти, някои от които аз искам да припомня, за да се види още веднъж докъде бяха стигнали ония, които имат нахалството да твърдят, че са България.

Премахването на най-българския от всички български химни „Шуми Марица“ и заменянето му с вулгарна пошльотина, почти копие на съветския химн.

Изравняването на руския език в училищата с българския език.

Премахването на стари български народни обичаи и църковни празници, спазвани от векове, и заменянето им с националния празник на чужда държава и чужди годишнини.

Заменянето на твърде демократичната държавна структура с тежката съветска бюрократична машина.

Замяна на имената на български футболни отбори, като „Левски“, „Славия“, „Шипка“, ЖСК и други, със съветски имена, като „Динамо“, „Торпедо“, „Спартак“ и прочие.

Замяната на старинни имена на български градове, като Добрич и Варна, с имена на съветски личности. Масово назоваване на улици, училища, университети, индустриални обекти, селски стопанства с имена на съветски служители.

Преправяне на българската история и фалшифициране на исторически факти с единствената цел да служат на съветските интереси.

Обвързване на цялата икономика и цялата политика на страната със съветската икономика и политика, дори когато това е било явно в ущърб на българските национални интереси.

Налагане на съветска реорганизация на българското земеделие, което винаги е било далече по-напред от съветското.

Заменяне на българските учебни програми със съветски учебни програми.

По съветски образец превръщането на творчески съюзи в дисциплинирани казионни организации. Въвеждане на съветски хонорари.

Унищожаването на българския национален печат и въвеждането на съветско-подобни имитации на вестници.

По маймунско подобие на съветския Комсомол създаване на българския Комсомол със същите осакатяващи младежта функции. По подобие на съветските пионери създаване на български пионери. По подобие на съветските октомврийчета създаване на български септемврийчета.

Налагането на дълбоко противни на българския национален дух съветски ритуали, събрания, манифестации, паради.

По подобие на сталинските награди въвеждане на димитровски награди. По подобие на Красноармейски ансамбъл саздаване на Български армейски ансамбъл.

Залепване на съветски етикети върху разни български дейци, които твърде често гротескно биват обявявани за „народни“, „заслужили“ деятели (руска дума), а не дейци (българска дума). Това е срамна съветско-подобна гавра с българската национална култура. Бе въведено пошло-помпозното съветско звание „Герой на социалистическия труд“ и както в СССР бяха въведени подобни ордени и медали.

Едно от най-черните посегателства срещу българския национален дух беше опитът да се ликвидират свещените огнища на нашето възраждане — читалищата. Тяхната самостоятелност беше отнета и бяха придадени като безлични звена към организациите на Отечествения фронт. Българските читалища, които са уникално явление в света и пред които много чужденци са сваляли шапки, трябваше да понесат този удар, понеже:

„Щом в СССР няма читалища, защо ние трябва да имаме!“

Напълване на страната със съветски съветници.

В радиото, телевизията и средствата за масова информация даване на абсолютна преднина на съветски новини и материали, твърде често просто превеждане на бюлетина на ТАСС.

Съсипване на българския език с мътен поток от съветски изрази, които си остават най-грозните петна по страниците на българските издания. Абсурдно съкращаване на имена на предприятия и фирми по съветски образец.

Маймунството в партийните кръгове изхвърля българските имена на децата и ги заменя с всевъзможни Наташи, Серьожовци, Володьовци, Ниночки, Зиночки, Зои и т.н.

Въвеждането на съветски стил на живот от управляващата върхушка. Строга съветска кастова принадлежност.

И най-страшното от всичко — въвеждането на съветски обществени отношения на грубо безправие и потисничество.

Ето, това е непълният списък на делата на една управляваща партия, която по зла ирония на съдбата нарича себе си „българска“. И всички тия описани антибългарски прояви малко или много бяха в актива на моята позната актриса, която дойде в Лондон, за да ми каже, че съм говорел против България.

Все пак бях тактичен и не й зададох въпроса; „Ако България и СССР воюват, на чия страна ще бъде тя — на българската или на съветската?“

Ако човек зададе този въпрос на мнозина по-изтъкнати членове на нейната партия, ще види колко искрен е техният патриотизъм. И точно за този вид хора Ботев е написал „Патриот“.

Но аз съвсем не искам да кажа, че абсолютно всички функционери на просъветския режим в България и всички членове на комунистическата партия ще отговорят на този въпрос с мълчание. Имам най-сериозни основания да предполагам, че немалко от тях биха поискали и може би ще дръзнат да застанат на страната на България, макар сега да се опитват да примиряват и размазват съществуващия конфликт между българското и съветското. Нещо повече, предполагам, че за една чиста българска кауза някои от тези, които са се клели във вярност на чуждата държава, ще изменят на клетвите си.

Не говоря за моята позната актриса, която (като много други) винаги следва посоката на вятъра, а за онези, чиято остра вътрешна болка от посегателството срещу българското предизвика и наложи промяна на вятъра.

Ако до средата на петдесетте години патриотизмът беше несъвместим с „интернационализма“ (под „интернационализъм“ разбирай единствено вярност към СССР), то в последвалото десетилетие поставената под страхотен народен натиск партийна диалектика измисли формулата, че „патриотизмът е неразривна част от интернационализма“, което е абсурдна игра на думи, защото в действителност значи точно същото, а именно, че един гражданин на България е българин дотолкова, доколкото е верен на СССР.

Ала тази игра на думи, с която се целеше да се успокои не само надигналото се българско национално съзнание, но и съветското подозрение, доведе до вдигането на бариерите пред българското и впоследствие до организираното раздухване на патриотизма в строгите рамки на предполагаема вярност към СССР. Този процес на канализиране на народните чувства имаше една определена цел — унищожаването им. Защото какво по-добро средство може да се намери за убиването на едно истинско чувство от превръщането му в казионно-партийна добродетел?

Един стар и доста помъдрял комунист веднъж каза с болка:

„Най-сигурният начин за унищожаването на всякаква голяма и популярна идея е партията да застане зад нея!“

И наистина колко скъпоценни народни идеи бяха унищожени завинаги само защото комунистическата партия застана зад тях и се опита да ги наложи.

Но до този момент — унищожаването на патриотизма чрез интернационализма, ние ще стигнем по-късно.

Главното явление на 60-те години беше именно надигането на българския патриотизъм, което бе израз на искрени и дълбоки чувства и бе насочено срещу насилственото обезличаване, диктувано от чужда държава.

* * *

В една лунна нощ през пролетта на 1956 година ние, десетина приятели, се движехме край Борисовата градина (не мога да понасям помпозното име Парк на свободата). С мен беше цялата група на младите актьори от Народния театър — Йордан Матев, Любчо Кабакчиев, Димитър Бочев, Иван Обретенов, Хари Тороманов, Стефка Кацарска и още неколцина. По алея „Яворов“ духаше топъл вятър, небето беше чисто и пред нас се намираха една сребърна планина и един омагьосан град. Малко картини по света са ме вълнували така, както ме разтърсваха онези пролетни лунни нощи край София, когато играта на природата невинно ни внушаваше, че планината е повече от планина, че градът е повече от град и че може би ние бяхме повече от неспокойни млади хора. Това бяха нощи на природно обещание за друг свят и друг живот.

Всички вървяхме и пеехме. Бяхме започнали със старите шлагери и някои по-нови сълзливо-пиянски песни:

О, спомняте ли си, госпожо,

сребърното езеро…

Кънтяха приятните гласове на Данчо и Хари, докато Бочката вдъхновено дирижираше в полумрака дърветата. По алеите и пейките нямаше жива душа. Бяхме само ние и една млада, непокорна нощ. И бюстовете на възрожденците, спотаили се в сенките. Пред бюста на Вазов ние бяхме млъкнали, когато някой внезапно започна да пее стария траурен марш по „Новото гробище на Сливница“.

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба…

Не бях чувал тази песен повече от десет години, през които въздухът у нас бе разкъсван от съветски крясъци и партизански измишльотини. Всички пеехме в един глас с онова молитвено свещенодействие, което изискваше чистата българска песен. Без да виждам лицата на другите, чувствувах в гласовете им същите тръпки на трезво опомняне.

Това беше песента за нашата България. Песента, която все още никой не смееше открито да подеме.

Когато завършихме, видяхме, че до нас, под лунната светлина, бяха застанали двама милиционери. И докато чаках някакъв неприятен коментар, единият от тях каза:

„Няма нищо по-хубаво от българските песни, момчета! Пейте!“

И сега Данката започна:

Един завет оставили са нам дедите!

Разказвам за тази нощ, защото тя съвпадаше горе-долу с времето и настроението, които щяха да предизвикат и да наложат решителна промяна в атмосферата на цяла България. Като че Иван Вазов никога не е бил по-прав с чудното пророчество:

Не се гаси туй, що не гасне!

Повече от десет години нестихващ терор, сляпо чуждопоклонничество, оплюване и отричане на род и език, маймунско подражателство на чужди обичаи и раболепно покорство на чужди заповеди бяха успели да сторят онова, което и 500 години османско господство не постигнаха. Може би само пламъците бяха стихнали, за да набере огънят сила, за да се надигне стихийно като пожар.

Незабравимата „Епопея на забравените“ се завърна с трясък по сцените, от които се бяха опитвали да пробутват някакви съветско-угодни звуци. Малко актьори са били възнаграждавани с толкова бурни овации, както Косьо Кисимов в незабравимото изпълнение на „Кочо“ или Владо Трендафилов с „Паисий“.

В последвалите няколко години развенчаването на култа към личността съвпадна с вълната на надигналото се национално съзнание. По училищните тараби в квартал „Иван Вазов“ можеше да се види написано с вар „Да живее България“. Вместо партизанската песен „Шумете, дебри и балкани“, ученици и студенти пееха „Тих бял Дунав“, във фабрика „Стинд“ един от духачите гордо се провикна на събрание:

„Другарят казва, че бил партиец. А пък аз му казвам, че съм българин!“

Именно обикновени хора по събрания поискаха преименуването на градове, улици и обекти със старите им български имена, представянето на повече български пиеси, свиренето на повече българска музика и възобновяването на стари български обичаи. Хората искаха да четат отново за българската история, настояваха да се сложи край на партийното хулене и пренебрегване на исторически дати и отхвърлянето на вечни национални въжделения. Всъщност много български граждани упорито бяха продължили да наричат нещата по старому. Известен беше случаят на арестуван гражданин, който настоял да му дадат билет за влака именно за ВАРНА, а не за СТАЛИН. В цяла Западна България народът казваше ПЕРНИК, а не ДИМИТРОВО, както искаха партийните папагали. Твърдеше се, че няма жив българин, който да слуша програмата на Радио Москва за България, предавана всяка вечер от Радио София. По-късно, когато телевизията препредаваше всеки петък цялата програма на московската телевизия, едва ли някой отваряше телевизора си. Руските филми се въртяха пред почти празни салони. Съветските пиеси изчезнаха от сцените на театрите и никой уважаващ себе си режисьор за известно време не посмя да се заеме със съветска пиеса. Дори в литературните доклади, където винаги се свиреше досадна просъветска увертюра, хората започнаха да говорят направо за българските работи. В науката българските учени сякаш придобиха смелост и преди партийни решения отхвърлиха категорично антинаучните догми, налагани по съветска линия, като теорията на Сталин за езикознанието или теорията на Лисенко в земеделието…

Но как реагира властта на тези спонтанни народни чувства? Въпреки известни персонални промени държавното и партийното ръководство ревностно следваше клетвата си за вярност към СССР. Опитът на унгарското народно въстание беше твърде нагледен пример за възможно развитие на националните чувства.

Както изтъкнах и по-преди, няма по-сигурен начин за ликвидирането на каква да е чиста и свята идея от превръщането й в официална партийна доктрина. До този момент, до който сте страдали за това, че сте българин, вашият патриотизъм е безспорен. От момента, от който започват да ви плащат и да ви награждават за вашата българщина — патриотизмът ви е много подозрителен.

Но какво беше състоянието на партийната идеология в дните след края на сталинския мит? Пролетарският интернационализъм, т.е. дружбата със СССР, беше напълно компрометиран. Кабинетните формули на Маркс и Енгелс за интернационално пролетарско съзнание са оказаха сапунени мехури, особено в България, където никога не е имало никакво собствено пролетарско съзнание. Строителството на социалистическото общество беше друг блъф, който стана особено явен след частнособственическите завоевания на властвуващата върхушка. Изострянето и а класовата борба в преходния период се оказа ръждясял претекст за непреходен период. Всички идеологически формулировки за щастливото общество на комунизма излязоха инфантилни бълнувания. И вече го нямаше мустакатия параноик, за да налага парцаливата си доктрина с кръв.

Ето защо използуването на национализма за вливане на свежа и естествена кръв в агонизиращото тяло на партийната идеология беше единственото спасение. Ала на българите трябваше да се позволи да бъдат българи само дотолкова, доколкото са комунисти. Ако не са комунисти, те не са никакви българи. Следователно българите могат да бъдат дотолкова българи, доколкото България остава съветска губерния. Ако някой българин рече да поиска свободна и независима България, той вече не е българин. Той е предател, американски агент, буржоазно-капиталистическа отрепка, отпадък от миналото и т.н.

Окус-фокус-препаратус!

Хората, полагали клетва за вярност на чужда държава, осъмнаха една сутрин като по-големи патриоти от Левски и Ботев. И започна флиртът с националните чувства, провеждан под ръководството на съветския посланик. Бавно и под претекст, че се поправяли извращенията на култа към личността (като че този култ беше насаждан от Марс, а не от самите тях), другарите секретари започнаха да удовлетворяват най-популярните искания. Съветско-подобната пошлост, наречена национален химн на България, бе спряна. Кирил и Методий се завърнаха на 24-и май, макар и като празник на учащите се. Денят на съветската конституция изчезна. И българският трикольор започна да се появява без съветския му надзирател. Войниците вече се кълнеха да служат на Народна република България, която обаче е верен съюзник на СССР. В казармите за първи път от много години прозвучаха „Велик е нашият войник“, „Един завет“ и даже се разказваше, че са пели „Бдинци, лъвове титани“. Носеха се слухове, че сериозно е поставен въпросът за възвръщането на „Шуми Марица“ като национален химн, но имало силна опозиция. Както и да е, обяви се конкурс за нов химн. Варна си стана пак Варна, Перник — Перник и малко по-късно Шумен — Шумен. Булевард „Сталин“ стана „Витоша“. Сменено бе името на улица „Молотов“, но съветският посланик явно бе наложил вето за улица „Жданов“, която и до ден днешен продължава да носи името на това сталинско чучело.

Радио София внезапно откри, че имало български възрожденски песни, и Ние отново можехме да слушаме, дори прекалено често, Чинтуловите стихове. Вазов стана отново българският народен писател и старото стихотворение на Стамен Панчев „Сине мой“ отново бе издадено.

Промени се и отношението към историята. Сръбско-българската война беше вече прогресивна, а Балканската война още по-прогресивна. Боевете при Люле Бургаз и Булаир бяха признати за национални изрази на героизъм, макар Първата световна война да си оставаше територия на монархическата реакция.

По всички линии и по всички посоки се провеждаше побратимяването на българското с комунистическото. Или както каза един мой познат:

„С български цимент замазват съветските дупки!“

В литературата започна истински планиран поход за възкресяване и увековечаване на българщината. Дузини романи бяха поръчани, за да възкресят великите моменти от 13-вековната българска история, започвайки с преминаването на конската опашка през Дунава и завършвайки с влизането на бригадата „Чавдар“ в София. Повече от явно целта беше да се предявят партийни претенции за всичко забележително в българската история, за всичко, с което народът се гордееше.

Със същата безогледност, с която само няколко години преди това партийната пропаганда смачкваше и унищожаваше български светини, сега тя ги обяви едва ли не за неприкосновена партийна собственост. Дори на цар Симеон беше простен „империализмът“ и му бе дадено историческо право да побеждава Византия.

Имаше един период, когато царските титли пред имената на българските монарси от миналото бяха премахнати по софийските улици и ние четяхме „Аспарух“ „Петър“, „Шишман“, „Крум“ и нищо повече. Партийният патриотизъм върна титлите по местата им и даже уточни кои бяха ханове, кои бяха царе и князе.

Пиесата на Камен Зидаров „Шишман“, където в главната роля се прояви Стефан Гецов, има незапомнен успех в Народния театър. Като пиеса тя не беше нищо особено, но в текста й имаше няколко момента, за които хората мечтаеха. Финалът на пиесата, с главнята, чието разлистване според легендата беше символ на националната устойчивост, действуваше на зрителите като опиум. Виждах хора, които плачеха в този момент.

Много български писатели се хвърлиха към историческата тема. Помня успеха на Антон Дончев и Димитър Мантов, които започнаха със съвместен роман, после дойдоха маса книги, като се започне с романите на Димитър Талев и се свърши с тези на Вера Мутафчиева. Един съобразителен адвокат, Стефан Дичев, се хвърли да експлоатира миналия век. Книгите му бяха елементарно съчинителство, много далече от истинската литература, но в тях се говореше за България, възкресяваха се свещени образи и то бе достатъчно, за да му осигури голям успех. Няколко десетки поети също се втурнаха да величаят българското и България, защото това беше партийната мода. Иван Бурин, Николай Стайков, Слав Караславов и други си извоюваха име на борци за българското. По театрите с наредба бе въведено задължението половината от репертоара да бъде български. Радио София разшири още повече българския си репертоар. И изобщо българщината триумфираше в България.

Тук искам да отбележа, че въпреки официалната демагогия, която предполагаше лицемерно нагаждане към духа на народа, много партийни функционери и отговорни представители на властта с охота и дори увлечение приеха патриотичната линия. Последната сякаш успокояваше нечисти съвести, защото оправданието за черни дела не беше СССР, а самата България. Помня като ден днешен как един неизвестен гражданин извика на офицер от милицията:

„Да мъчите народа в името на чужда държава, е срамно, а? А да го мъчите в името на България — е по-удобно, нали?“

С течение на времето режимът в България започна така настойчиво и твърдо да налага „българското“ и „любовта към България“, че всеки нормален българин чувствуваше, че става някакво сквернословие. Сякаш дяволът бе нахлупил попска калимавка и се опитваше от амвона да ни проповядва християнство.

Ала може би най-неприятната част в опошляването на българското чувство беше неговото провинциализиране и оттам впрягането му като оръдие за осакатяване на и без това осакатени свободи. Човек можеше да чуе по редакции, че дадена творба не била „достатъчно българска“. Радичков например на няколко пъти бе обвиняван, че се подигравал с „българското“.

Това партийно „българско“ стана също добър повод за атака срещу „чужди влияния“. Аз не зная да се смея ли, да плача ли, когато хората, които се бяха клели на чужда държава, обвиняваха български граждани в „чуждопоклонство“.

От друга страна, се насаждаше псевдопатриотичният лозунг „От Витоша по-високо няма“, чрез който се целеше да се вдъхне по-голямо родолюбие, особено в младите.

И така твърде бързо искрените и дълбоки национални чувства бяха смачкани, защото бяха тласнати именно да действуват в антинационална посока. След едно предизборно събрание един от моите твърдоглави драгалевски съседи каза за кандидата за народен представител:

„Ако тоя е българин, аз съм афганистанец!“

Мечтите на хората, че официалното, приемане и утвърждаване на общото народно съзнание ще доведат до истински държавен суверенитет и независимост, се оказаха поредната илюзия. Едва ли някой можеше да бъде стоплен от пошлости като лозунга в производството „Българско значи висококачествено“ или вестникарското заглавие „Светът се прекланя пред нас!“.

И когато чешката песен „Мила Родино“, макар и с български текст, бе приета за национален химн, и когато партийното ръководство пееше при тържествени случаи:

Мила родино, ти си земен рай…,

някои добавяха:

„Преглътни това и трай.“

Георги Марков 1978г

Нещо, което не е написано от Георги Марков, но илюстрира колко е прав почти за всичко.

От 1948 г. управляващите успяват да наложат своите разбирания за "прочистване" на студенти "с реакционен произход", а и за техните "буржоазни прояви". Задачата е възложена на Съюза на народната младеж. Нарочените се изключват първо от СНМ, а после и от Политехниката. На 7 февруари 1949 г. е издадена заповед Nо 289, с която се изключват над 300 студенти съгласно чл. чл. 40 и 41 от ЗВО; формулировката е за "фашистки и други противонародни прояви". В следващите дни и седмици биват изключени общо към 500 студенти. Всеки един от тях е съдба! Около 60% от изключените постепенно биват възстановени, някои - след седмици, други - след години, най-вече по време на ректорството на проф. Алекси Квартирников. Щастие за Политехниката е, че в най-размирните времена на три пъти Ректор, общо 12 години, е бил той. Много студенти е спасил от изключване, много е възстановил. По същото време многократно е поставяно на дневен ред уволнението на някои професори, но Ректорът твърдо отстоява своите разбирания и затова замисълът не е реализиран.

http://www.uacg.bg/UACEG_site/info/u2_b.html

Знам какво е рабфак. Аз влязох с отличен на изпита по математика, но понеже бях вече 24 годишен и партиен член, един преподавател ме мислеше за рабфаковец. И след едно закъснение за лабораторно упражнение ме прецака по устав. Изгони ме и сете не ми завери.
А някои от тях бяха наистина гнусни пишлемета на местни величия.
Не питайте с какво се занимават сега.

А ето нещо и от един форум. Няма гаранции, че е истина, но като знам, че баш герберът в наше село е бившият партиен секретар на общината...

В Плевен повечето хора знаят за “известната” юристка Цецка Цачева. Но малцина знаят как всъщност започва псевдокариерата на тази госпожа. А началото е важно, то е определящо и понякога разкрива неща, които говорят много за същността на дадена личност. Не трябва да оставяме времето да заличи истината, защото чрез нея ще си отговорим на много въпроси.

И така, първоначално Цачева работи като стругар в един местен завод. Но пресметливата герберистка усеща, че единствения й вариант да се измъкне от неперспективното бъдеще на работник е да стане член на БКП. И веднага го прави. Това й дава възможност да ходи на партийни събрания и да срещне мъжа на кариерата й – виден местен партиец. Любовните й авантюри са трамплин за нейното развитие. “Надежното” момиче е изпратено да продължи образованието си (право) в РАБФак, без изпит, ей така, за 3 години задочно. По онова време Партията изпращаше само най-верните си хора да продължат образованието си.
Не след много време любовницата бързо израства и е назначена в тогавашния Окръжен съвет – Плевен. Благодетелят се отблагодарява подобаващо. Неговите протекции и явно добре представящата се в любовния триъгълник Цачева (партиецът е семеен), са достатъчни бившата стругарка да стане началник на юристите в Окръжния съвет. Цачева стремително израства и в партийната структура, бързо е издигната до поста партиен секретар.

Повечето си спомнят каква бе ролята на партийния секретар по онова време – той колеше и бесеше. Вписваше в бележник всяка “заигравка” на работниците и после тичкаше да докладва на председателя. С една дума – узаконен доносник. Е, това всъщност правеше в Окръжния съвет настоящия общински председател на ГЕРБ, Цецка Цачева. Много невинни хора “изгоряха” заради нея. Тя ги “топеше” за удоволствие, за нищо, просто така, от чиста женска ревност. Прикритата й злоба ставаше все по-явна и неудържима, а самоувереността й безгранична. И тя решава да се пробва като адвокат. Но нещата на този пазар са други, партийният лидер, с когото се разделя като ненужен, вече не й помага. Тя не може да се справи с рабфакското си образование. Пресметливата й същност обаче бързо я ориентира към следващите силни на деня. Цачева започва активни контакти с представители на ОДС. И изведнъж от вярна на БКП, започва да се кълне в демократичните идеали. Метаморфозата й е пълна, но фалшива. Новите й покровители дълги години след това не разбират прикритото коварство на Цачева. Лансират я навсякъде като най-добрата юристка.

След като успява да вземе всичко, което може (а то не е малко), вманиачената Цецка се изправя срещу поредния си възкресител и яхва поредната “успешна” вълна - тази на ГЕРБ.
Изводът е, че още в зародиша си, кариерата на Цачева е била дълбоко порочна. Още тогава кариерата й е стартирала с уродливи прийоми, с добре пресметната хитрост и направлявана от единственото желание на областната герберистка – пошъл кариеризъм.

http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?action=printpage;topic=10251.0

А ето откъде идва всичко
http://bse.sci-lib.com/article094712.html

Подражание маймунско. Отново е прав, нали?

Ако се чудите защо сме най пропадналата и бедна държава в Европа отговорът e Рабfuck.

ХуЛитер Записан(а): Mar 28, 2004 Мнения: 541

karambol написа:

Нещо, което не е написано от Георги Марков, но илюстрира колко е прав почти за всичко.

От 1948 г. управляващите успяват да наложат своите разбирания за "прочистване" на студенти "с реакционен произход", а и за техните "буржоазни прояви". Задачата е възложена на Съюза на народната младеж. Нарочените се изключват първо от СНМ, а после и от Политехниката. На 7 февруари 1949 г. е издадена заповед Nо 289, с която се изключват над 300 студенти съгласно чл. чл. 40 и 41 от ЗВО; формулировката е за "фашистки и други противонародни прояви". В следващите дни и седмици биват изключени общо към 500 студенти. Всеки един от тях е съдба! Около 60% от изключените постепенно биват възстановени, някои - след седмици, други - след години, най-вече по време на ректорството на проф. Алекси Квартирников. Щастие за Политехниката е, че в най-размирните времена на три пъти Ректор, общо 12 години, е бил той. Много студенти е спасил от изключване, много е възстановил. По същото време многократно е поставяно на дневен ред уволнението на някои професори, но Ректорът твърдо отстоява своите разбирания и затова замисълът не е реализиран.

http://www.uacg.bg/UACEG_site/info/u2_b.html

Знам какво е рабфак. Аз влязох с отличен на изпита по математика, но понеже бях вече 24 годишен и партиен член, един преподавател ме мислеше за рабфаковец. И след едно закъснение за лабораторно упражнение ме прецака по устав. Изгони ме и сете не ми завери.
А някои от тях бяха наистина гнусни пишлемета на местни величия.
Не питайте с какво се занимават сега.

А ето нещо и от един форум. Няма гаранции, че е истина, но като знам, че баш герберът в наше село е бившият партиен секретар на общината...

В Плевен повечето хора знаят за “известната” юристка Цецка Цачева. Но малцина знаят как всъщност започва псевдокариерата на тази госпожа. А началото е важно, то е определящо и понякога разкрива неща, които говорят много за същността на дадена личност. Не трябва да оставяме времето да заличи истината, защото чрез нея ще си отговорим на много въпроси.

И така, първоначално Цачева работи като стругар в един местен завод. Но пресметливата герберистка усеща, че единствения й вариант да се измъкне от неперспективното бъдеще на работник е да стане член на БКП. И веднага го прави. Това й дава възможност да ходи на партийни събрания и да срещне мъжа на кариерата й – виден местен партиец. Любовните й авантюри са трамплин за нейното развитие. “Надежното” момиче е изпратено да продължи образованието си (право) в РАБФак, без изпит, ей така, за 3 години задочно. По онова време Партията изпращаше само най-верните си хора да продължат образованието си.
Не след много време любовницата бързо израства и е назначена в тогавашния Окръжен съвет – Плевен. Благодетелят се отблагодарява подобаващо. Неговите протекции и явно добре представящата се в любовния триъгълник Цачева (партиецът е семеен), са достатъчни бившата стругарка да стане началник на юристите в Окръжния съвет. Цачева стремително израства и в партийната структура, бързо е издигната до поста партиен секретар.

Повечето си спомнят каква бе ролята на партийния секретар по онова време – той колеше и бесеше. Вписваше в бележник всяка “заигравка” на работниците и после тичкаше да докладва на председателя. С една дума – узаконен доносник. Е, това всъщност правеше в Окръжния съвет настоящия общински председател на ГЕРБ, Цецка Цачева. Много невинни хора “изгоряха” заради нея. Тя ги “топеше” за удоволствие, за нищо, просто така, от чиста женска ревност. Прикритата й злоба ставаше все по-явна и неудържима, а самоувереността й безгранична. И тя решава да се пробва като адвокат. Но нещата на този пазар са други, партийният лидер, с когото се разделя като ненужен, вече не й помага. Тя не може да се справи с рабфакското си образование. Пресметливата й същност обаче бързо я ориентира към следващите силни на деня. Цачева започва активни контакти с представители на ОДС. И изведнъж от вярна на БКП, започва да се кълне в демократичните идеали. Метаморфозата й е пълна, но фалшива. Новите й покровители дълги години след това не разбират прикритото коварство на Цачева. Лансират я навсякъде като най-добрата юристка.

След като успява да вземе всичко, което може (а то не е малко), вманиачената Цецка се изправя срещу поредния си възкресител и яхва поредната “успешна” вълна - тази на ГЕРБ.
Изводът е, че още в зародиша си, кариерата на Цачева е била дълбоко порочна. Още тогава кариерата й е стартирала с уродливи прийоми, с добре пресметната хитрост и направлявана от единственото желание на областната герберистка – пошъл кариеризъм.

http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?action=printpage;topic=10251.0

А ето откъде идва всичко
http://bse.sci-lib.com/article094712.html

Подражание маймунско. Отново е прав, нали?

Ако се чудите защо сме най пропадналата и бедна държава в Европа отговорът e Рабfuck.

Цар си да изкривяваш темите с тъпи примери.:)
Къде Георги Марков къде копнато от форум със съмнително съдържание. Айде остави темата да си върви за Героги Марков.
Или пак ще се наемеш с баналния стил "Дали ние решаваме"???

Veshter изрови тази тема и съм на темата, която е за соцреалността.
Георги Марков е имал шанса да се рови в архивите. Без да съм го слушал на времето, имах същото усещане за мястото където живея.
Промитият ми мозък се съвзе под натиска на фактите и явното разминаване между думи и дела. Недоумявах как така ще стане държавата общонародна и в същото време ролята на партията ще расте.
Не разбирах защо съм крепостен селянин, защо ми искат гражданство за да работя в града.Не схващах защо е задължително да си член на комсомола.Чудех се защо докато берем ягоди, тузовете минават и си взимат без да ги отчитат, без да плащат и ограбват директно нашия труд. Където и да работех виждах, че се краде, а крадяха най-много началниците. Същите си правеха оргии по ловни хижи и резиденции за богоизбрани. В същото време за всяко нещо трябваше да търсиш връзки и да буташ рушвети.Магазинерите , особено в търговията на едро, бяха царе.
Ядях прясно краве сирене, крадено от каналжията на млекозавода срещу домашна ракия, салам от колегата в съседния месокомбинат хвърлен през стената( за да го изнеса щото нас не ни проверяваха) и получавах заплата колкото да не умра от глад.Тогава си мислех:" Абе тоя социализъм е голяма работа щом всички крадат, никой не си дава зор, а той не фалира. Научна работа." А той взе, че фалира.
Така изглеждаха нещата от дъното.
Когато казаха , че ще ни дават завода, на общото събрание се изсипа една сюрия началници да ни обяснява , че всъщонст това е само формално и просто минаваме на стопанска сметка и дрън-дрън. Не ми се видяха разтревожени.

http://www.savchev.org/?www&a=1&b=4&c=101&ln=2&na=696&nb=32&nc=9432&tus=6917faf3aabff9da74f8c4906d41d476e354da7f775f858437eb98cba5119b780&tud=7b48f59c314682ec6d1b4d31f8c3da90

Опитът да се създадат пазарни отношения на конкуренция по комунистически се провали.

http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_63-89/razdel1t1/f1bop67ae2900.pdf

http://www.bm-businessmagazine.bg/bg/articles/%D0%A3%D0%BA%D0%B0%D0%B7-56:-%D0%9A%D1%80%D0%B0%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0/525/index.html

и другарите се преорентираха към капитализма. Естествено искаха те да бъдат капиталистите. Успяха.
Западният елит нямаше нищо напротив. Конвергенция. Заплахата, врагът, техният кошмар изчезна.

http://e-vestnik.bg/7562

Равносметката е , че от прехода спечелиха малцина , а цената плати мнозинството. Всяка бъркотия свършва така просто защото мнозинството е тъпо. За съжаление и елита не е по-качествен, но за сметка на това е безскрупулен и хитър.
Какво ли би написал Георги Марков днес?

Нека все пак да продължим с избраното от "Репортажите". Освен тази глава мисля да пусна още една или две, след което ако на някой му се обсъжда нещо - да обсъдим. Ако не - здраве, и без друго на всички ни всичко е ясно. Освен на един, но то си е закономерно.

ВИСШИЯТ СОДОМ

Петък вечер. Намирам се у мой приятел, пишещ събрат. Човекът не е добър писател, не е дори член на Съюза на писателите, но всичко, което напише, му се отпечатва и печели големи пари от псевдоисторически, псевдоприключенски романи и от сценарии за филми. Той е точният социалистически еквивалент на евтиния, полубулеварден западен търговски писач. Мнозина завиждат на умението му да продава стоката си и говорят за него какво ли не. Иначе изглежда добър и възпитан човек. Апартаментът му на улица „Владимир Поптомов“ е смайващо добре мебелиран. Някаква ефектна комбинация от западни мебели и родопски козяци. Ние се уговаряме утре, в събота, да играем карти. Просто няколко часа приятелски покер. Допивам уискито, което той щедро ми е налял, и се готвя да си вървя, когато телефонът му звънва. В слушалката гърми познат глас. Неволно чувам целия разговор:

„Слушай, хаджи — казва гласът, — твоята бърлога ми трябва за утре вечер. Пращам ти два билета за опера… Премиера, разбира се… После заведи жена си в клуба, но си запази маса предварително… както миналия път, нали?…“

Гласът е безцеремонен, като че апартаментът е негов. Моят домакин се чувствува доста неудобно, че аз чувам разговора, и гледа да приключи набързо. Измънква, че всичко е наред:

„Все пак гледайте да не счупите пак някоя ваза!“ — казва той като някакво далечно ехо на съпротива. Онзи му отвръща със звучен смях.

Разбрал, че конспирацията е разкрита, той идва при мене и примирително казва:

„Какво да го правиш. Трябва да му услужвам с квартирата. Все пак толкова много ми е помогнал.“

Разбирам го. Гласът принадлежи на човека, който командува цялата българска литература, всички изкуства, вестници и т.н. Не е лесно да откажеш такава дребна услуга на секретар на Централния комитет на партията. Той не желае да заведе тайната си любовница в един от многото домове на ЦК или Политбюро в околностите на София, защото могат да го видят. И ако не кажат на жена му, ще го запишат някъде и един ден, когато им дотрябва, могат да го извадят на бял свят. Затова най-безопасна е частната квартира на приятел като моя домакин. Приятел, чието мълчание ще бъде щедро заплатено. И ако все пак проговори, може да бъде безмилостно смачкан.

Нашият уговорен вече покер няма да стане.

„Само, моля ти се, нито дума! На мен ще навредиш!“ — изпраща ме домакинът.

Той се безпокои от клюки, които могат да злепоставят високия му покровител. Даже уговорката помежду им е, че ако стане нещо, той ще поеме отговорността върху себе си, като твърди, че любовницата е всъщност негова. При други случаи той дори сам въвежда пристигналата по-рано жена вътре, като предварително се е погрижил да експедира някъде собствената си съпруга. Изобщо вземат се всички предохранителни мерки. Високият другар никога не идва със служебната си лимузина, а с взет на заем раздрънкай москвич, който той паркира през три улици на четвъртата. Но въпреки всички предпазни мерки един ден клюките тръгват, разчува се, че този другар е голям хитрец и голям любовник. Той е може би най-изтъкнатият сексуален герой на върха. Според достоверни слухове той е прекарал през леглото си значителен брой от по-хубавите жени на София. Неговата слабост са главно актрисите, но той не се спира и пред другите. Една моя позната, известна софийска красавица, беше без работа. После някой любезен посредник я завел в кабинета на важния другар. Той я харесал и я поканил на вечеря. След това прекарали нощта заедно и на другия ден тя се намери на редакторско място, което не съответствуваше нито на образованието, нито на способностите й.

На един официален прием той покани за танц млада надеждна актриса. Застанали до мен, нейни колежки злобничко подметнаха:

„Гледай ти! И Данчето се качва на самолета за Париж!“

Всъщност така и стана. След известно време въпросната актриса замина за шест месеца в държавна командировка в Париж. Но тя не беше нито първата, нито последната млада българка, чиято командировка в Париж щеше да материализира сексуалните интереси на другаря К. По едно време из софийските кафенета наричаха Париж „концентрационен лагер за бивши партийни любовници“. Все пак за разнообразие някои от приятелките на въпросния другар биваха изпращани в Лондон. Каквито и лоши неща да се говореха за него, едва ли някой би могъл да го обвини в неблагодарност или незаплащане на удоволствието. Човекът беше напълно почтен. Бедата в цялата тази работа, както и при други граждани от същия висок ранг, беше, че те по навик никога не плащаха от собствения си джоб, а от джоба на държавата.

Впоследствие, когато този атлетично строен, физически здрав и силен мъж на средна възраст (макар и с не особено привлекателна физиономия) бе снет от високия му пост и изпратен на посланическо заточение, една от причините, с които бе обяснено това наказание, беше сексуалната му „разюзданост“. Но трябва да се каже, че той съвсем не беше изолирано явление, компрометиращо нравствения кодекс на комуниста, а тъкмо напротив, беше типичен представител на голяма група партийни и държавни дейци, които ползуваха служебното си положение, за да изтръгнат повече лични удоволствия от живота.

Съвсем наблизо до дома, където щеше да стане тайното похождение на другаря К., се намира друг дом, който се използува за същите цели от друг най-високопоставен гражданин. Една вечер там се срещнах за първи път с генерал Ц., кандидат-член на Политбюро и по-късно министър. Той имаше жена и две дъщери, но внезапно се беше влюбил в една амбициозна музикална редакторка. Тя бе забременяла от него и очевидно полагаше усилия да го изтръгне от семейството му. Когато бременността напредна, за да избегне неудобства и скандали, той я изпрати да роди в Америка, струва ми се, в Лос Анжелос. Роди се момче, което беше разбираемата мечта на генерала, вече баща на две момичета.

След известно време неговата любовница се завърна с детето в София. Той я посрещна с най-голямо внимание, купи й хубав апартамент в квартал „Изток“ и вероятно бе щастлив, че има син. Но оттук започна свирепа война между съпругата и двете дъщери на генерала, от една страна, и любовницата и детето. От друга страна, музикалната редакторка притежаваше страшна енергия и несломима упоритост. Поставен между два барабанни огъня, генералът тактично лавираше, като се опитваше да подкупи и двете воюващи страни. Така дъщерите му често биваха изпращани в Лондон, Париж и други съблазнителни места, където те живееха с всички удобства на ориенталски принцеси, притежавайки обилна чужда валута. Когато те се завърнеха, идваше ред на любовницата да поскита из света. Тя пътуваше много често, по различни поводи, и обикновено отсядаше в най-скъпи хотели. Понякога, за да не бъде сама, генералът уреждаше и заминаването на компаньонка.

Вероятно, погледната като човешка история, любовно-семейната драма на генерала не беше нещо порочно или престъпно, за което човек би могъл да го упрекне. Даже фактът, че той се беше влюбил на стари години, му придаваше нещо симпатично, поне в моите очи. Но както в случая с неговия колега, другаря К., бедата произтичаше от въпроса кой плащаше разноските за цялата драма, за чия сметка бяха множеството пътувания в чужбина, обилната валута. Заплатите на българските министри и генерали съвсем не са толкова големи, че да издържат напрежението на такова тежко финансово бреме. Зная със сигурност, че в качеството си на един от висшите ръководители на разузнаването генералът изпращаше своята приятелка в чужбина под предлог, че тя изпълнява разузнавателни задачи. От безотчетните тайни фондове излизаха всички значителни суми, които фактически се използуваха за облекчаване на семейните проблеми на генерал Ц. Той беше обяснимо привързан към извънбрачния си син и много щедър към неговата майка, но сметката за това се плащаше от джоба на държавата. Отгоре на всичко това той се опита да набере средства по един специален начин. Неговата любовница, която работеше като музикална оформителка в телевизията, между другото беше и любителка художничка. Тя рисуваше някакви безнадеждно наивни и посредствени картини, които съм виждал у тях и които по никакъв стандарт не можеха да бъдат взети на сериозно. Ала под неин натиск и с оглед да се осигури бъдещето генералът организира истинска официална изложба на своята приятелка. На тази изложба веднага пристигнаха купувачи на картини от разни министерства, комитети и държавни ведомства, които закупиха на най-високи цени продукцията на генералската любовница. Нека само спомена, че нито Иван Кирков, нито Георги Божилов, нито Георги Баев, нито кой да е от талантливите български художници някога е реализирал такава сполучлива продажба, както дилетантката художничка. С други думи, изложбата на тези художествени недоразумения беше добре измислен повод за законно снабдяване на любовницата с пари. Но капакът на всичко това беше, когато от колегиалност членовете на Политбюро официално посетиха тази изложба, чест, с която малцина истински художници са били удостоени. Може би впоследствие падането на генерала от всички високи постове да е било свързано в известна степен и с тази любовна задна улица. Мимоходом нека спомена, че като министър на вътрешните работи той се прояви с твърдост и непреклонност като истински войник на врагоманията. Както и да е, може би неговата любовна авантюра е струвала на българската държава значително по-малко, отколкото многобройните сексуални афери на другаря К. Разказваха ми за една особена случка в коридорите на телевизията на улица „Тодор Страшимиров“ 2. Любовницата на генерала току-що се завърнала от Париж. В коридора група служителки от телевизията я заобиколили и тя суетно им показвала това, което си купила от парижките магазини. Между другото тя се похвалила, че била в хотел, който струвал 80 долара на вечер (струва ми се, „Крийон“), и че всичко било фантастичен лукс. Слушайки я, една от жените припаднала. После се разбрало, че това било от изтощение, защото тя сама издържала три деца и разказът на парижанката бил върхът на всичко.

Безспорно множество кариери започваха бързия си полет именно от потайния кръг на висшия Содом. Почти не е имало седмица да не се разнесе клюкарска новина, че зад някои нови назначения и уволнения стои чисто сексуална причина. И това съвсем не се отнасяше само до света на изкуството, а все по-често засягаше внезапното издигане на някоя окръжна партийна секретарка с хубавичко лице или някоя комсомолска деятелка със стройно тяло. Изобщо женската красота започна да се смята от висшето началство като добър партиен актив. Може би клюкарството преувеличаваше фактите, може би няколко изолирани случая предизвикаха неправилни обобщения? За съжаление случаите не бяха нито няколко, нито пък изолирани, а пред нас беше цяла вълна на сексуална мода, която заливаше най-силно висшия кръг.

Цяла София беше смаяна, когато съпругът на една апетитна дама за 24 часа направи главоломен скок в кариерата си. От другаря Никой той стана главен директор на важен културен институт, председател на собствения си профсъюз и член на важни бюра и комитети. Малко по-късно бе избран и за народен представител. Всички, които познаваха скромните му възможности и липсата на каквито и да е връзки, бяха смаяни от това метеорно издигане. Тогава се понесоха слухове, че зад всичко стояла жена му, в която се влюбил един най-силен държавен и партиен ръководител. Може би защото бях близък на това семейство, с което ме свързваха спомени от студентските години, аз дълго не вярвах на тази история и се опитвах да си обясня нещата като рядка игра на случайности. Едновременно с кариерата на съпруга съпругата започна да пътува нашироко по западни страни и в няколко случая да показва, че има силна власт зад гърба си. Все пак, изглежда, че тя не беше много щастлива от това, което ставаше с нея, и внезапно го удари през просото. Имах чувството, че тя търсеше да накаже себе си за извършеното. Една вечер в пийнало състояние тя избълвала пред наш общ приятел най-потресаваща изповед за тайния си живот и за кариерата на мъжа си. Обикновено тя трябвало да вижда високопоставения си любовник един път в седмицата. За да се спазва приличието, тя отивала сама, в определен час, в една от резиденциите на другаря. На вратата вече, я чакал офицер от охраната, който всеки път се усмихвал многозначително и забелязвал с лека ирония:

„О, другарко С, вие пак закъсняхте!“

И той я повеждал навътре, за да я предаде на втори офицер, който я отвеждал в спалнята.

„Най-мръсното чувство беше, че те знаеха за какво идвам и ме водеха към спалнята на своя шеф със студено и презрително отношение, като че ги беше срам от това, което правеха. Няма нищо по-ужасно от това чувство — да те водят публично да изпълниш някакви интимни функции! Те дори не се преструваха, че не знаят, и ми казваха натъртено следващия път да не закъснявам!“

Този преразказ на нейната изповед, който мисля, че съм запомнил добре, ми направи силно впечатление. По-късно, когато я срещах, аз долавях в нея две трудно удържими чувства. Едното — лудо желание да избяга от всичко станало и да се самонакаже, и другото — да се впусне с пълна безогледност към богатствата и удоволствията, които й бе предложила позицията на високопоставена куртизанка. При всички случаи тя смъртно мразеше мъжа си и се стараеше да му отмъщава, като го унижава жестоко при всеки възможен случай.

Всеки може да си даде сметка, че ако най-висшият управляващ кръг в страната даваше такъв тон, каква музика се свиреше всред редиците на средните и нисшите властнически кръгове.

Георги Марков 1978г

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите