Георги Марков за поетите, лозунгите и... морала...

Гост

През септември (днес) се навършват двадесет и девет години от убийството на Георги Марков... Да си припомним как е говорил за поетите, лозунгите и... морала...

Из "Литературни есета"

Писмо до Любомир Левчев – поет
Драги, Любо,

Много мислих преди въобще да ти пиша това писмо, защото не храня никакви илюзии, че то може да промени нещо. Зная, че известни неща са отишли толкова далече, че връщането назад е равно на смърт. Зная също, че опитът да направиш равносметка на чужд живот, те поставя в положение на съдия, който се е самоназначил, и че съденето е далеч по-лесен процес от разбирането. Зная, че освен инфлацията на парите, нашето време ни предлага жестока инфлация на думите. Зная каква ще бъде реакцията ти, когато това писмо, записано от монитора, бъде поставено една сутрин на бюрото ти – леко ще потръпнеш, ще ти стане неприятно, ще се изчервиш… и дълго време няма да се решиш да го прочетеш. Зная какъв ще бъде отговорът ти – американското, английското или китайското разузнаване са ми платили, за да “ударя” по авторитета ти (въпреки че аз няма да ти задам глупавия въпрос: “Кое разузнаване ти е платило, за да бъдеш това, което си?”). И независимо от ясното ми съзнание за безполезността на това писмо, аз мисля, че все пак някой трябваше да го напише, за да ти покаже или окаже вниманието, което заслужаваш.
Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. А към един поет, с когото ме свързват дългогодишни спомени. Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив – дължа ми честитка за рождения ден.
Вярвам, че в редки моменти на внезапна трезвеност, си спомняш нещо от времето, когато бяхме заедно. Например нашето четене в Ловеч или нашите смешни уроци по италиански, или онези приказни нощи в Боровец край камината и Луис Армстронг, чиято музика ни беше по-близка от цялата партийна идеология, и ако тогава някой се опитваше да ни каже, че той е идеологически диверсант, ти би го ударил. Това беше времето, когато критиците-ветропоказатели не желаеха да споменават името ти, а те поставяха в “и други”. Това беше времето, когато ти беше далеч от дяволската стълба на Христо Смирненски. Аз не ще ти припомням други моменти от тези години, когато много неща ни сближаваха и съвсем малко разделяха. Знам, че част от твоята драма е добрата ти памет. Но аз не ще се въздържа да спомена две картини от твоето преображение, на които бях свидетел. Знаменитото гласуване в Съюза на писателите на 12 април 1968 година, когато ти застана на трибуната заекващ, пламнал от срам и неудобство, за да спасяваш кауза, в която дълбоко не вярваше. Трябва да ти е било много тежко да изпълниш поръчението. Съмнявам се дали пребогатото заплащане след това те е компенсирало. И другата картина, когато в края на същата година двамата отидохме на високопоставената вечеря в Боровец, където сякаш посоките ни бяха предопределени. Аз направих много лошо впечатление на нашия високопоставен домакин с невъздържаността си, а ти спечели – с благоразумието си. Тази нощ, в която избраха Никсон срещу Мърфи, аз видях как дяволската стълба се спусна пред тебе и ти без колебание сложи крак на първото стъпало. А дяволът от върха се смееше. После вече не те видях. В мое отсъствие дойде главното ти редакторство на “Литературен фронт”, дойдоха стъпало след стъпало, но не стихосбирка след стихосбирка. Критиците се надпреварват да се превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията си.
Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху стълбата на кариерата (искам да кажа – асансьора). Може би си смятал, че имаш нужда от простор и че властта ще ти го даде. А може би и ти, като всеки простосмъртен, си решил, че животът се живее веднъж и че е за предпочитане да бъдеш богат кмет, вместо беден поет. Това си е твоя работа. Въпрос на избор. Или на предопределеност. Мъча се да си представя как ли изглеждаш сега. Сигурно си понапълнял, гласът ти е понатежал, но лицето ти си е запазило детските черти. Може би си придобил онзи професионален навик на някои наши ръководители, да гледаш хората, без да ги виждаш, и да ги слушаш, без да ги чуваш. Защото това идва от закона на Стълбата. Не съм сигурен и не зная много неща около тебе. Но има едно-единствено нещо, в което съм сигурен – че ти не си щастлив. Това ясно личи от последните ти стихове и от статиите ти, които по повод и без повод пишеш; това личи от експлозията на гняв и безсилие, на болезнено съзнание и тъпо самодоволство, на бунт и на раболепие. Би ли могъл да си представиш Христо Ботев като верен камериер на Митхад Паша?
Преди време ми казаха, че неотдавна си правил опит за самоубийство. Прощавай моята жестока нетактичност да спомена това, но аз искам да бъда напълно обективен и да нарисувам образа ти такъв, какъвто е. Моята позиция и фактът, че мога да казвам точно това, което мисля, без някой да ме цензурира, съветва или коригира, ми дават възможност, която нито един в държавата под твоята стълба няма. Така че ако един ден историята потърси достоверни свидетелски показания, вероятно би се позовала на мен с повече доверие, отколкото на хората около теб. И сега вече стигам до сърцето на твоя конфликт и на нашия конфликт. Въпросът е за вярата. Наистина.
И нека ти кажа, че поводът за това писмо не е последната ти поема, а статията ти във вестник “Народна култура” под заглавие “Верую на новия човек”.
Първото ми впечатление от тази статия е, че ти не си пишеш статиите, а си имаш човек да ги пише, а ти само ги подписваш. И веднага щях да ти дам съвет да го замениш този твой служител с някой, който би имал поне малко уважение към читателите, защото все пак, макар и много рядко, някой прочита тия вестници и тия статии. Бих искал за момент да ти заема моите очи и да те накарам да прочетеш това произведение, бих искал за момент да ти върна твоите очи отпреди десет години, за да почувстваш знака за равенство между поета Любомир Левчев и журналистическия еквивалент на Рачко Пръдлето. Един поет може да вярва в едно или друго, може да приема една вяра и да я отхвърля, да бъде герой или предател, да отстоява или да изменя, да бъде защитник или нападател, да обича или да мрази – все едно какво и колко пъти. Един поет има право да бъде всичко с изключение на едно – няма право да не бъде поет!
И въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо: Наистина ли вярваш в това, което си написал. Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взема на сериозно. И това съвсем го влудява.
Или да вземем думите ти, че “Солженицин е белогвардейска отрепка”. Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят, смачква болезненото ти самолюбие и превръща “Чайката”, в която се возиш, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил. Аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин искаш да накараш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат “идеализмът” да им се плаща, искат “героизмът” да им се плаща, искат да им се плаща загдето “вярват”, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.
Но тъй като ти не вярваш в нищо, твоето заплащане се предявява по параграф “омраза”. Наистина ти си все същия “неверник”.
Моля те, прочети това, което си писал. Или искаш аз да ти го прочета. Ти говориш, че буржоазията нямала никакъв морал. Бих те посъветвал да попиташ майка си, ако поне вярваш в нея. Далеч съм от мисълта да защитавам буржоазията, но нима ти смяташ, че не си буржоа? Нима думите на Маркс, които цитираш, че буржоазния морал бил покупко-продажба, не важат главно за тебе и за твоето общество, което е прекопирало всички дяволски черти на буржоазни свят, без да запази нравствените задръжки на морала му. Ти знаеш много добре за какво говоря. Ние нямаме друг случай в историята на целия буржоазен свят като този, който ти си забравил да категоризираш в твоето “Верую”. Хора, които по заповед се кланят на едного и го смятат за вожд, след което по заповед го оплюват, предават и убиват, след което по заповед го реабилитират и му издигат паметник, след което по заповед го забраняват и след което по заповед изпращат големи венци на гроба му. Знаеш ли къде е улица “Трайчо Костов”. Тя е в квартал “Лозенец” и е една много стръмна улица. И затова на мен ми звучат така странно и весело твоите думи, че “буржоазната идеологическа диверсия се стреми да руши нашите морални ценности”. Какво каза? Чии морални ценности? Казват, че къртиците край Панагюрище измрели от смях.
Но аз пак се връщам на въпроса за вярата. Беше време, когато ти наистина вярваше, беше време, когато ти наистина би се потресъл от статия, която девет години по-късно ще напише твоят двойник, когато твоята вяра не се разхождаше по страниците на нечистоплътни вестници като “Народна култура”, а стоеше в кръга н твоята интимност; беше време, когато ти произнасяше думите социализъм и комунизъм със свещенодействието, с което Солженицин днес се прекръства. Беше време, когато вярваше, че всяко голямо обществено преобразование започва с личния пример, че не партията прави комунистите, а комунистите правят партията и че обществото не е уплашено инстинктивно стадо, а хармонична структура от високосъзнаващи личности.
Къде отиде всичко това? Къде отиде твоята вяра? И въобще вярваш ли в нещо, тъй като веруюто ти е доказателство за отчаяно бездънно недоверие.
Или може би аз преувеличавам, може би просто съм те сбъркал. Може би ти просто като всички други систематично и трудолюбиво си разигравал играта на думи и званието на “поет” да е било само най-ниското стъпало на блестящата ти кариера… Не, това не вярвам.
Знаеш, че винаги съм бил фанатичен оптимист. Не защото съм вярвал, а защото съм искал да вярвам. И сега искам да повярвам, че един ден, една най-обикновена сутрин, ти ще се пробудиш, поетът ще се пробуди, ще издържи сътресението на първия действителен контакт със себе си и шокът, който ще последва, ще го накара да скочи от стълбата, за да се върне там, където му е мястото, където никой не ти плаща за вярването, а за невярването си плащаш ти!

Твой: Георги Марков

ХуЛитер Записан(а): Jan 31, 2005 Мнения: 26

Проклятието на поета понякога е, че е останал жив след своя срам. Г.Марков пише :"...част от твоята драма е добрата ти памет". А дали?
За мен Л.Левчев беше голям поет. Благоговеех пред него! В една мразовита февруарска вечер по заледеното шосе Бургас - Созопол отидохме с приятели да слушаме рецитала по новата му стихосбирка "Метроном". Беше част от зимната Аполония /имаше и такава за няколко години/. Препълнена зала, самодоволни лица...
Маската е била перфектна! Кого сме слушали - поета или сключилия сделка с дявола.
Поетът има "привилегията" да не му бъдат прощавани подобни предателства. Вярата няма време и не подлежи на обяснение.
Сега за мен той е майсторът на добрата фраза, на умелата метафора, на оригиналния образ и ...нищо повече. Това е занаят, особено след потока стихосбирки.
Георги Марков бе убит, за да проговори и на нас - ослепелите от партийна шумотевица.
И сега не е късно да се ослепее и оглушее.
Привилегия е, когато творец като Георги Марков бележи някого с отровния куршум на истината.

Хайде, Хатучо, стига си псувал!

И Любомир Левчев, а още повече Недялко Йорданов заслужават най-голямо уважение! И двамата са дали на българската литература много! Аз даже не мога да си представя поезията ни без тях двамата. Те са си заслужили мястото в нея, лист по лист са изковали безсмъртието си.

За поетите се съди по-най-хубавото което са създали, а не по най-слабото. А и за другите неща те си знаят най-добре.

Местата от дясната страна на Бога са малко на брой и са само за смирените, а не за тези, които съдят другите жестоко!

Гост

Кои са Георги Марков и Любомир Левчев ?

ХуЛитер Записан(а): Mar 11, 2005 Мнения: 751

[quote="HATUCHU_TYK"]

dafna написа:

Който не разбира руски, да помоли за превод copie, тя е изключителен познавач на езиците...

Много ме радваш, приятелю! Smile

)) Благодаря ти за добрата дума! Разбира се, похвалил си ме повече, отколкото заслужавам! Затова ти се отблагодарявам със стих:
* * *
Эта ночь непоправима,
А у нас еще светло.
У ворот Иерусалима
Солнце черное взошло.

Солнце желтое страшнее -
Баю-баюшки-баю -
В светлом храме иудеи
хоронили мать мою.

Благодати не имея
И священства лишены,
В светлом храме иудеи
Отпевали прах жены.

И над матерью звенели
Голоса израильтян.
Я проснулся в колыбели -
Черным солнцем осиян.
1916
* * *
Не е загадка: Осип Манделщам. Аз на това плаках. А ти? Моля те, не го превеждай!

Гост

...Е почти се чете... Very Happy

трябва ти малко въображение и се сглабят думите... Very Happy

И все пак:

Zmei4o написа:

Кои са Георги Марков и Любомир Левчев ?

HATUCHU_TYK написа:

Ето това написа ти, Хатучо, на което не можах и не мога да не възразя! Оплюваш не само в сайта, ами и извън него.

Та кой е Любомир Левчев и кой е Георги Марков?

За мен и двамата са българи и личности. Всеки с таланта си, с убежденията си, с приноса си, с правдата си, с илюзиите и заблудите си.

За мен все пак приносът и значението на Левчев са по-големи. Може би защото се е оказал на място, позволило му по-добре да се осъществи, но и талантът му явно е по-голям. И за негова чест - а и иначе не можеше да бъде, защото е поет и личност - независимо от поста който е заемал и какво се е изисквало от него, гордо може да гледа хората в очите, с нищо не се е опозорил!

За него не знам - кои са му били вродените убеждения, на които според теб користно е изменил, превръщайки се в "в проститутка".

Но виж за Недялко Йорданов съм сигурен - той не е изменял нито на баща си, нито на убежденията си, нито на народа си! И ако творчеството му не отговаряше на настроенията, мислите и тежненията на народа, нямаше да пълни НДК на рециталите си!

Четейки из разделите на форума, попаднах на тази доста стара тема, която наистина заинтригува вниманието ми. Прочитайки писмото на Георги Марков до Любомир Левчев и коментарите след това, реших да копна част от неговите "Задочни репортажи за България" тук, за тези, които не са ги чели. А и не само за тях. Не за друго, а за да можем по-добре да осмислим и разберем какво именно е искал да каже Марков на Левчев:

ЕХО ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ
I част
Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство. Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947 година, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952 година, ние вече бяхме жители на друг свят. Символично или не, през този период от „господа“ ние станахме „другари“. Кандидатстудентските изпити, през които преминахме, все още отразяваха в голяма степен „буржоазното“ чувство за обективност и справедливост, защото в университетите наистина влизаха най-добре подготвените. Само пет години по-късно вече нямаше и помен от обективна конкурсна система. Настъпи царството на „моя човек“, на връзкаджийството, което и до ден днешен си остава главен метод за подбор на хората и главно качество за постигне на всякакъв личен напредък. Тъкмо в тия пет години беше разрушена вековната стена на народните нравствени скрупули и беше захвърлено завинаги понятието „критерии“.

Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност. Не рядко под връхните им дрехи можеше да се види очертанието на пистолет. Първото чувство, с което те се отнесоха към нас, другите студенти, беше това на необяснима ненавист и постоянно подозрение. Особено силна бе тяхната омраза към всеки по-блестящ студент или пък по-оформена личност. Те отсъствуваха много често от лекции и се събираха на дълги тайни заседания, които често траеха до късно през нощта. Ние виждахме как те ни следяха, как подслушваха разговорите ни и как лицата им ставаха все по-заплашителни. Те бяха организаторите на всякаква обществена проява и издевателствуваха над нас, като ни възлагаха задачи, които нямаха нищо общо с учебния процес. Влачеха ни по митинги, събрания и трудови бригади и изискваха от нас да скандираме техните лозунги. Те бяха тези, които организираха студентските кръжоци за изучаване на партийни пропагандни материали. Учебната подготовка на повечето от тях беше равна на нула, но те взимаха изпитите си по мистериозен начин. Няколко години по-късно, когато сам преподавах на един студентски курс, механиката на това изпитване ми стана ясна. Просто един от заместник-министрите на леката промишленост ми се обади и ми заповяда да пиша тройка на една безнадеждна студентка, която била „наше дете“.

„НАШИ“ и „ВРАГОВЕ“ — това бяха двете най-важни понятия, които заеха централно място в живота ни през тези години. Започна безмилостно деление на хората, което надвишаваше жестокостта на расистките деления, защото обричаше хора на страдания не за периода на една война, а за цял живот. Както ни бе обяснено, това следваше от Сталиновата формулировка за интензифицирането на класовата борба в преходния период. В страна като България, където никога не е имало изразени класи, нито класови борби, нито пък крещящо социално неравенство, Сталиновата теория доведе до изкуствено раздухване на класов конфликт, който ще си остане един от абсурдите на времето. „Всеки българин ще намери на тавана цървулите на дядо си“ е популярната фраза, която най-точно отразяваше безкласовия характер на нашата страна от онова време. Отначало това дивашко деление на хората се извършваше с онази категоричност, с която се маркира добитъкът за клане. Но ако при добитъка са прилага известен критерий, то при маркирането на хората произволът бе невероятен. Огромен брой невинни хора, дамгосани като врагове, трябваше да платят скъпо и прескъпо. Но ако тогава смятах, че ставаше въпрос за отделни грешки, години по-късно ми стана ясно, че всъщност справедливостта или несправедливостта нямаше никакво значение. Важното беше да се проведе процес на деление, който да всее пълен страх и объркване във всяко живо същество. Толкова повече че понятието „НАШ“ се оказа силно относително. И за да може човек да остане „НАШ“, трябваше да дава доказателства за това всеки ден. „НАШИ“ И „ВРАГОВЕ“ беше повод за подлагане на жестоко изтезание на цял народ, за разбиване и унищожаване на естествени човешки връзки, за насъскване на всеки срещу всеки. Години по-късно щях да видя документално как съветската държавна сигурност и българската й агентура бяха организирали и поставили на българска сцена тази адска пиеса, написана лично от Йосиф Висарионович Сталин, в която трябваше да играе цял народ.

И когато през 1948–49 година се развихри безогледната вълна на студентските чистки, когато пред вратите на университетите чакаха камионетките на държавна сигурност, за да приберат току-що изключени студенти, на всички ни стана ясно каква наука бяха изучавали през цялото време нашите мрачни колеги. Внезапно и абсурдно се оказа, че най-способните, най-талантливите, най-изявените студенти трябваше да напуснат науките, за които бяха призвани. Никога няма да забравя голямото събрание в аулата, когато се четяха списъците на изключените от студентските организации, което значеше автоматично изключване и от политехниката. Няма да забравя варварската тишина, всред която жертви и оцелели гласуваха с убийствено единодушие „за“. Сега си мисля, че всички ние бяхме толкова уплашени от арестите, побоищата и жестокостите, които заливаха същевременно цялата страна, че никой не смееше да се обади. И все пак тогава моят колега Павел, който беше един от блестящите математици на курса, с политически „стабилно“ минало, не можа да понесе картината на всеобщото унижение. Той се надигна и сред каменна тишина твърдо каза: „Това, което правите, е позорно. Изключвате най-добрите студенти. За какво е всичко това. Трябва да ви кажа, че ме е срам да бъда повече студент.“ Едва изрекъл последните думи, и някой го предложи да бъде включен в списъка. Всички безмълвно гласуваха. Тази невъздържаност на Павел му струваше три години черна трудовашка работа. Не съм сигурен дали, ако имаше повече като него, нещата щяха да се развият по-иначе. Постъпката на Павел беше рицарска, красива, но една от най-характерните черти на комунистите е тяхната пълна нечувствителност към нравствена красота, към всяка проява на рицарство. Благородният жест, красивата постъпка на противника не възбуждат у тях никакви вълнения. На жеста на рицаря, който хвърля ръкавицата си към своя противник, се отвръща със сопа по главата или камък в тила.

През тази зима — 1948–1949 година, ние, останалите в оределите курсове, бяхме вече „другари“. Нашето другарство се изразяваше в мълчаливо подчинение, страх, сервилност, участие във всевъзможни масови прояви като: агитки, трудови дни и кръжоци по изучаване биографията на другаря Сталин или пък тази на Георги Димитров. Ние трябваше да произнасяме фрази, в които никой не вярваше, нелепости от рода на „най-гениалният вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество“. Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овце, но ни бе оставено мъчителното съзнание за положението, в което бяхме. Ние виждахме, че и нашите професори, между които учени с международна известност, хора с голям авторитет, се бяха свили в академичните си черупки и като че страдаха от още по-голям страх. Повечето от тях се преструваха, че са се отдали само на специалните си науки и не се интересуваха от действителността. Други съобразително и бързо приеха новата политическа религия, което стабилизира позициите им. Курсовите и факултетните ръководства на младежката организация имаха по-голяма власт от администрацията. Списъците, които тези ръководства бяха изготвили за изключване на студенти, не бяха тяхно дело. Бяха им донесени от държавна сигурност и партийните комитети. Беше нещо обикновено да се викат отделни студенти в курсовото ръководство и да се разпитват, за да се изтръгне от тях информация за колеги или преподаватели. Някак естествено се създаде атмосфера на непрекъснато следене, при което и най-дребната неразумност можеше да има решителни последици. Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските „другари“. Имаше някаква трагикомична надпревара всеки да се покаже по-католик от папата, за да заличи всякакво съмнение спрямо себе си и семейството си. Беше време, когато всеки упорито диреше по родословното си дърво какви да е факти за антибуржоазна, антимонархическа, антифашистка и прочие проява на някакъв роднина. Беше времето, когато огромен брой хора просто измисляха и фабрикуваха „прогресивни“ биографии. Ако си направите труда днес да прочетете безбройните мемоарни книги, които се издават у нас, вие ще се изумите от милионите подвизи, извършени срещу властта по времето на третото царство. Фабрикуването на героична комунистическа биография стана всеобщо явление, толкова повече че самите членове на Политбюро, генерали, видни ръководители даваха тон в измисляне на несъществуващи свои подвизи. В този лов на героични моменти всичко безкрайно се преувеличаваше, невинни арести за пиянство се превръщаха в политически актове; предаването на една бележка от Пешо за Гошо ставаше опасна дейност на партиен куриер; една петолъчка, надраскана в градския клозет, ставаше равна на залпа на „Аврора“; технически грешки по некадърност ставаха саботажи, а познанството с този или онзи наистина активен комунист ставаше по-скъпо от майчиното мляко. Знам наистина смешни истории за написването на прогресивни автобиографии. Но тъй като настоящето беше по-важно от миналото, развихриха се истински театрални представления. Твърде често те прескачаха мярката и ние се озовавахме в положението на Швейк, който изпълнява заповедите буквално. Когато във вестниците се появи портретът на Маруся Тодорова, която започна да тъче на двадесет или петдесет текстилни стана, някои от моите колежки веднага направиха косите си като нейните. Меките шапки изчезнаха и вместо тях почти всички носеха каскети или „сталинки“. Появи се тенденция за груби, мъжествени обноски, за които се предполагаше, че са пролетарски. На събрания две трети от изказванията на всички съдържаха изрази: „както ни учи другарят Сталин“ или „както казва нашият любим вожд, другарят Димитров“. Често пъти цитатите бяха неверни, но кой дръзваше да прекъсне представлението…, защото това беше борба за оцеляване.

Затвори и концлагери бяха препълнени. Безброй хора минаха през стъргалото на милиционерските участъци, където вилнееше с все сила врагоманията. Всички наши отношения в основата си се изграждаха върху подозрението, че този до теб ти мисли злото. Роди се и разцъфтя най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на държавна сигурност. Едва ли има полиция по света, която някога да е всявала по-голям ужас и страх от нашата родна държавна сигурност през тези години. И до ден днешен изразът „човек на Де Се“ предизвиква силна реакция, човек моментално сменя цвета на лицето си. Процъфтя също и доносничеството. Един от най-практикуваните методи от страна на всевъзможните власти беше да се извика някой гражданин и да се върти дотогава, докато каже нещо срещу друг гражданин. След това се повикваше вторият гражданин и му се поднасяше казаното от първия, което, тъкмо защото беше невярно, водеше до силна реакция и той „натопяваше“ дълбоко нещастния първи гражданин, който пък, отново повикан, даваше обилен верен и неверен материал срещу втория. Целта на новите властници беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг. Години след това можех да наблюдавам последователното и педантично прилагане на тази теория на „Разделяй и владей“. Това пък естествено доведе до желанието всеки да бъде човек някому, т.е. всеки да се заслони под крилото на някой силен, като му служи. Защото разделението не беше само долу, в низините, а и горе, по върховете, където се водеше борба на живот и смърт между разните партийни групировки и главно между пристигналите от чужбина съветски агенти начело с Георги Димитров и Вълко Червенков и, от друга страна, местните партийни ръководители. Впоследствие тази борба щеше да приеме различни други форми, но никога нямаше да стихне, защото целта беше никой да не е сигурен, всеки да се бои.

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.

Ние вече бяхме „другари“.

ГЕОРГИ МАРКОВ 1978г

Наистина нямаше нужда да изравяте пак тази тема. Но като я изровихте, чудя ви се: толкова ли нямате някой истински герой, та само Георги Марков величаете и цитирате?

Вие го величаете не защото е голям творец, неговото значение като писател е нищожно. Но вие го величаете, защото след преселването си на запад прописа като най-върл антикомунист!

Обаче това, което той пише за социализма, се опровергава и от неговата собствена съдба. Как така, ако всички са били делени на “наши” и “врагове”, Георги Марков е успял не само да завърши университета, но и да стане преподавател? И да работи в милицията, при това и в тайната? Ако поведението на "не нашите" според него е било "на мълчаливо подчинение, страх и сервилност", то неговото собствено поведение не е било такова - той активно се е стремял да попадне в елита на обществото, попаднал е там, ползвал се е от много привилегии, оправдавал ги е и ги е защитавал.

В един от миналите броеве на вестник "Уикенд" имаше статия за това - в какви превилигировани среди се е движил той и от какви облаги се е ползвал. Добре би било, ако някой още пази вестника, да я постне и тука.

А защо е избягал? Спомням си, че когато след невъзвращенството му - не го наричам бягство, защото той не е избягал нито пеш през границата, нито скрит в някой ТИР - ни разясняваха този случай, казаха и някои нелицеприятни за него лични причини, които не споменавам, защото може би са измислени и неверни. Факт е обаче, че докато е бил в България, той е бил от най-лоялните и преданите.

А като е отишъл там, вече е нямало как - там единствената му възможна кариера е била да плюе по социализма. За да го хвалят и хранят. Както е по Салтиков-Щедрин: "Хубаво лае - дайте му помия!"

Последното, с което го героизирате, е слухът че е убит от българската държавна сигурност. Но това не само с нищо не се доказва, но последните публикации в медиите категорично го опровергават.

И вярно е, че “в България никога не е имало крещящо социално неравенство”. То не би било възможно, ако хората си бяха другари. Но след като ни направиха “господа” – неравенството е повече от крещящо! Та нали само затова беше борбата на Георги Марков, нали затова му плащаха, нали затова го лансираха и го лансирате - за да има крещящо социално неравенство! И да се увеличават привилегиите на привилигированите.

А ето и последният пример – коледната надбавка за най-бедните пенсионери е 25 лева, а за висшите магистрати – 5400 лева. По-големи 216 пъти!

Ситен си, Ангар. Толкова си ситен, че дори не се забелязваш - само звън от чугун се чува, когато се поиташ да кажеш нещо подобно на горната глупост. Тия простотии, дето си ги написал, иди ги разказвай на синчетата на червените дембили - ония с Поршетата, Ламборджинитата и палатите в подножието на Витоша, чийто бащи ограбиха и опропастиха милата ни България. Е, те са и наследниците на героите на Георги Марков. На отрицателните герои, да уточним, да не вземе да се обърка някой несведущ. Хайде втората част на Ехото:

ЕХО ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ
I част

През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица. Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“

Той продължаваше да крещи като луд, беше напълно извън себе си и гледайки го, аз си мислех колко нищожен и малък беше този човек, който можеше да изригне с такава омраза и ненавист заради едно наистина невинно пренебрежение. Лицето му трепереше, ръцете му трепереха, цялото му тяло се друсаше. Всички студенти моментално се обърнаха, мнозина скочиха на крака, един с по-голямо самообладание се опита да каже нещо извинително, но лайпцигският лъв ревеше до скъсване на гласа, след което изхвърча навън и тресна вратата. Някои след това казаха, че бил пиян.

Но от този момент студентският санаториум, в който ми бе съдено да прекарам много пъти дълги месеци, беше единственото лечебно заведение в страната, където внасянето на карти за игра бе смятано едва ли не за национално предателство.

Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.

„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.

„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.

„Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:

„Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“

Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.

Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.

По същото време видях отблизо и Трайчо Костов. Когато го снеха от високите му постове, за известно време той беше директор на Народната библиотека. Парадоксално се говореше, че започнал да превежда романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“. Романът се появи по-късно в друг превод. Снетият Трайчо Костов дойде да живее във вилата на Голдщайн, в Княжево, която бе съседна на нашата къща. Виждах го на няколко пъти да се спира и разговаря с дядо ми. Изглеждаше умислен, потиснат, сякаш предчувствуваше какво го чака. Винаги ще мисля, че в движенията му, в гласа му имаше нещо много различно в сравнение с другите членове на Политбюро, които сега ми приличат повече на восъчните фигури на мадам Тисо. Дядо ми се оплакваше от тежкия живот и Трайчо Костов с тъжна усмивка му казваше, че е преходно време, че нещата ще се оправят. Няколко месеца по-късно го обесиха. Години след това очевидци от неговия процес ми разказваха как следователят е биел продължително Трайчо Костов с тънка пръчка по носа…

Докато го съдеха, из цялата страна се разиграваха оргии от събрания и митинги, на които всеки наричаше Трайчо Костов с най-отвратителни имена. По болниците ни вдигаха на крака за събрания, които завършваха с агитки, скандиращи „Смърт! Смърт!“ Малко неща до ден днешен са ме изпълвали с по-голям ужас и отвращение от тези оргии на човешката ненавист и низост. И българските вестници, които изляха помийни потоци върху Трайчо Костов, никога не намериха и най-малката доблест да се извинят. Много пъти съм се чудил как човек може да чете тези вестници, когато толкова пъти те бълваха купища от лъжи, измами и заблуди, когато изпращаха невинни хора на смърт, когато пееха хвалебствени химни за най-големи престъпления и боготворяха престъпници. Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 година името на Сталин е споменато над 300 пъти?…

Но онова, което ме порази тогава, беше освирепяването на нашите другари, „активистите“. Имаше толкова граждани, които предлагаха какви ли не жестоки наказания за човека, когото година преди това боготворяха. Имах чувството, че бясната омраза срещу Трайчо беше тяхна лична органична необходимост, те имаха тази нужда да мразят и Сталин я удовлетворяваше. Когато беше съобщена новината за обесването му, имаше хора, които започнаха да танцуват. Един невзрачен лекар, който след година щеше да се издигне до шеф на правителствената болница, вървеше по коридора на санаториума и казваше, че това бил най-щастливият ден в живота му. Това не беше фанатична лудост, а необходимост, командвана от угоднически инстинкт. Защото, забележете, всички тия другари мразеха Трайчо Костов ПУБЛИЧНО. Мразеха го, когато други можеха да ги видят и чуят. Мразеха го, защото тази омраза се заплащаше богато, възнаграждаваше се като подвиг. Не мислете, че те, в огромното си мнозинство, вярваха във вината му. Ако някой от тия пълни с омраза хора твърди, че е повярвал — или е бил безкрайно тъп, или пък просто лъже. Виждах ясно, че те знаеха, че Трайчо е невинен, но сякаш имаше лудо надпреварване всеки да излъже всекиго, че Трайчо е виновен.

Врагоманията се развихряше с убийствена сила. Може би мнозина се опияняваха от нея, защото тя освобождаваше въпросните човеци от всякакви човешки задръжки. Нека поне днес не се лъжем, като удобно виним за всичко Сталин. Трагичната истина е, че Сталин не беше сам, че Сталин никога нямаше и да съществува, ако не бяха сталинчетата, хилядите и хиляди негови последователи, безименни злодеи!

Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото — сталинизма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове. За нашите български сталинчета революцията не е била никога нищо друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство. Партията, социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.

ГЕОРГИ МАРКОВ 1978г

Ето и продължението:

Не зная друга политическа религия, която да е въздействувала така силно върху низките човешки инстинкти и страсти и да е поощрявала така всестранно човешките пороци, както прави това комунистическата идеология. Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалектическа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разбраха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, да се издигнат, може би и да получат място в историята. Познавам един висш офицер от Държавна сигурност, който преди това бе живял като дребен служащ в горско стопанство и който в нормално общество едва ли би напуснал горското стопанство. Ала постъпването му в милицията, дългата серия от арести, разпити, инквизиции и изтръгнати показания го бяха изтласкали до най-властен пост. В драматична изповед пред мен веднъж той каза, че кариерата му започнала от момента, когато е бил изпратен да арестува най-близкия си приятел, в чиято невинност той бил абсолютно убеден. (По-късно аз ще възпроизведа неговия разказ.) Познавам не един и двама граждани, които направиха партийни и държавни кариери и се издигнаха до места, до които никога нямаше да достигнат в свободен свят — изключително чрез демонично фабрикуване на зло за всеки, който бе застанал на пътя им. Способността да се прави зло се оказа най-благодатният талант на комунистическата епоха, тъй като това ЗЛО при всички случаи се оказваше ДОБРО за политиката на партията. Образно казано, на хората не бе разрешено да си подават ръка и помагат един другиму, но им се даваха всички възможности да си нанасят взаимно жестоки удари. Когато говорим за врагоманията, която вилнееше из всички сфери на нашето общество и се превърна в основен елемент на комунистическата душевност, не бива да забравяме, че не само партията, но и мнозина граждани имаха нужда от нея. Те се самооткриваха чрез нея, получаваха смисъл в живота си, живееха, за да търсят, мразят и се борят срещу врагове, сякаш съществуването на врага ставаше гаранция за собственото съществуване. Действията срещу врага бяха действия за утвърждаване на себе си. Печелеше се по две линии: по линията на партийното признание и по линията на собственото самочувствие и удовлетворение. Затова врагоманията действуваше като мощно духало за разпалване докрай на дяволски чувства и амбиции, които иначе биха останали затворени в студеното мълчание на неоткрити човешки въглища. Ако през вековете хората са чувствували необходимост от съществуването на Бог, Цар, водач, в наше време много хора чувствуваха необходимостта от Враг. Нищо друго не е по-необходимо за живота на едно комунистическо общество от съществуването на Враг. И фразата на Волтер, че ако нямало Бог, трябвало да се измисли, намираше пълно приложение в нашето общество за необходимостта от врага. Без този Враг идеология, партия и режим се превръщаха в нелепа безсмислица. Чрез Врага всичко намираше някакво оправдание. Чрез Врага се оправдаваше държавният терор и всяко насилие, чрез Врага се извиняваха огромни провали и грешки на некадърни ръководители, чрез Врага се обясняваха икономически неуспехи… и нещо съвсем цинично — чрез Врага се защитаваше необходимостта от привилегии за върхушката. Този огромен, страшен, подъл, постоянен, неуморим, всестранен ВРАГ бе разковничето, чрез което комунистическият режим съществуваше. По-голямата част от цялата обществена дейност у нас по онова време беше срещу разни врагове. Всички тайни и явни събрания и заседания на партийни организации или отделни групи партийци бяха насочени срещу някакъв враг, министерски или директорски съвети се превръщаха на щабове за борба с врага, цялата атмосфера у нас беше напрегната от безспирна война срещу Врага.

Винаги ще помня една случка от малко по-късен период, която обаче сумира чернилката на цялото онова време и двете лица на врагоманията — общественото и личното.

Мисля, че беше през 1958 година. Двамата с моя приятел К. се редяхме на опашка за хляб пред една хлебарница до трамвайната спирка в Княжево. Всичко беше спокойно и нормално. Хлебарят извади хляба и ние, около двадесетина души, започнахме да се придвижваме напред. В този момент отнякъде се появи един майор, за който по-късно научих, че е от казармите в Горна баня. Трябва да имаше 37–38 години, с червендалесто лице и тъмни очи, и се движеше с подчертана самоувереност, като удряше ботушите си с малка пръчка. Вместо да се нареди на опашката, другарят майор се опита да пререди, без дори да си направи труда да поиска позволение. Хората отпред явно бяха уплашени от вида му и покорно се отдръпнаха, за да му сторят път. Но К. съвсем не можеше да приеме този триумф на нахалство, изтича напред и застана между майора и хляба.

„На опашката, ако обичате!“ — каза му той.

В първата секунда онзи се учуди, че някой е посмял да му се противопостави, после лицето му пламна и той извика:

„Ти ли ще ми кажеш, бе!“

„Вместо да дадете пример на хората за ред, вие се държите невъзможно!“ — твърдо отвърна К.

После хората от опашката се окуражиха и всички започнаха да подвикват на майора, който, като видя, че няма да бъде пуснат, побесня.

„Аз ще ти дам да разбереш кой съм аз!“ — извика той на К. обърна се и бързо закрачи по главната улица. Хората си отдъхнаха, настъпи приятно оживление, сякаш всеки бе спечелил победа. Но тия, които все още бяхме там, настръхнахме, когато видяхме след минута-две майорът да се завръща с двама униформени милиционери.

„Тоя!“ — и той посочи К.

Почти всички на опашката се опитахме да обясним на органите на властта какво бе станало и че ако някой заслужаваше порицание, това беше другарят майор. Но милиционерите, без да ни слушат, грабнаха К. и придружени от майора, който ни гледаше с победоносен гняв, отминаха към участъка.

Обадих се веднага на родителите на К., баща му се разтича, но не можа да направи нищо през този ден. К. остана в княжевския участък и през нощта. Пуснаха го едва следващата вечер. Когато се появи у нас, лицето му бе неузнаваемо. Цялото бе покрито със сини петна и два от предните му зъби бяха избити.

Той ми разказа, че когато го вкарали в участъка, майорът и един от милиционерските офицери в участъка, който явно бил приятел на военния, го проснали на пода и му нанесли жесток побой.

„Няма да ми даваш хляб! На мене ли бе? На мене ли!“ — викал майорът комунист и ритал нещастния ми приятел.

Но с това се свършило само първото действие. Привечер го завели при самия началник на участъка, който, ако не ме лъже паметта, се казваше подполковник Балабанов. Той мълчаливо изслушал разказа на моя приятел за цялата случка и даже си давал вид, че му съчувствува.

„Ако ти наистина си наш, явно майорът е сбъркал — казал началникът на участъка и внезапно запитал: — Но ти наш ли си?“

Моят приятел не знаел какво да отговори, а началникът добавил:

„Каквото и да кажеш, ще трябва да се докаже.“

После многозначително го изгледал и казал:

„Кажи ми сега имената на приятелите си!“

К. внимателно споменал няколко имена на приятели, които биха имали известна политическа тежест.

„А сега кажи ми кои са враговете ти?“ — запитал началникът.

К. се замислил и след малко отвърнал:

„Не знам. Мисля, че нямам врагове.“

„Нямаш врагове! — повишил глас онзи. — Искаш да кажеш, че никой не те мрази и ти никого не мразиш?“

„Доколкото аз знам, никой.“

„Лъжеш!“ — извикал внезапно ядосан подполковникът и станал от стола си: „Що за човек си ти, щом нямаш врагове? Ти не си наш младеж, ти не си наш гражданин, щом нямаш врагове! Ние всички сме заобиколени с врагове, той, човекът, твърди, че нямал никакви! Къде живееш ти? На коя планета си?“

После началникът на участъка произнесъл горе-долу следната декларация:

„Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази! Не може един наш гражданин да няма отношение към враговете! Още Ботев е казал «Силно да любиш и мразиш!». И ако ти наистина не знаеш да мразиш, ние ще те научим! Бързо ще те научим!“

И те наистина бързо го научиха. На К. било предложено да го пуснат при условие, че стане таен доносчик и информира милицията редовно за това, което чува наоколо. Просто за да се отърве, той подписал всевъзможни клетвени декларации, че ще им служи. След този инцидент той преживя дълга нервна треска и непрекъснато ми повтаряше, че не желае да живее повече в България. Накрая избяга.

Но онова, което ме порази още тогава и което запомних завинаги, беше тази дяволска декларация на подполковника от милицията, че „Ти не си никакъв човек, ако не мразиш!“. Без дори да иска, този служител на народната власт формулираше най-точно цялата основна нравствена концепция на маркс-ленин-сталинската идеология. Омразата беше главният двигател, моторът на отношенията партия-човек, държава-човек, човек-човек. Само няколко години бяха достатъчни за тези професори по омраза, за да превърнат омразата и страха в главните чувства на епохата.

Погледнете който и да е вестник от онова време, прочетете коя да е реч, взрете се в какви да е отношения в служби, предприятия, стопанство, училище, университети — вие неизбежно ще откриете зеленилото на омразата. От нас, студентите, в онзи период се искаше всеки ден да мразим Никола Петков, Трайчо Костов, Тито, Франко, Чанг Кай Ши, американския империализъм, германския реваншизъм, югославския ревизионизъм, черното фашистко минало, църквата и поповете, буржоазните остатъци, невъзвращенците и така нататък. А фактически тази абстрактна омраза добиваше конкретни форми: да мразиш колегата си, защото е по-способен от тебе, да мразиш приятеля си, защото е по-харесван от тебе, да мразиш началника си, загдето е над тебе, и да мразиш подчинения си, защото подозираш, че иска да ти вземе мястото, да мразиш зарзаватчията и хлебаря, загдето не са ти запазили нещо под тезгяха, да мразиш властния роднина Хикс, загдето не иска да ти извади паспорт за чужбина, да мразиш жена си, загдето иска да има свой живот, да мразиш децата си, загдето не те слушат… и накрая да мразиш себе си, загдето не си станал това, което си искал да бъдеш.

Омразата у нас не оставаше само някакво декларирано или не чувство, а твърде често се трансформираше в силни действия, които културният западен свят нарича с мекото име НАСИЛИЯ. По-точното име е ТЕРОР. Струва ми се, че няма по-тясна връзка на този свят от тая между омраза и терор, и тъй като и двете имаха нужда от врагове, то когато враговете се свършваха, трябваше да се измислят. По принцип всеки можеше да бъде враг, абсолютно всеки български гражданин беше сторил нещо, макар и най-невинно, за да бъде обявен за враг в даден момент. Ако никога нищо не бе сторил, то това беше още по-голямо основание да бъде третиран като враг. Сигурен съм, че ако един ден по някакъв начин враговете се свършат и няма начини да се измислят, тогава хората като въпросния подполковник ще измрат, защото няма да има за какво да живеят.

Трябва да кажа, че не си спомням нищо светло от цялата ми студентска младост. Не помня нито един хубав момент, който да не е бил безобразно деформиран от някакви страхове или пък атакуван от нечия омраза. Властта на нашите мрачни колеги натрапници се разширяваше непрекъснато. От университета тя премина в домовете ни, в частния ни живот и дори в интимните ни мисли и чувства. Пази Боже да не дойдете на бригада или на трудов ден, или на каква да е акция, или просто на събрание или кръжок. Пази Боже да дружите с хора, които са смятани за врагове, или пък да се държите по-свободно с приятелите си, или пък да разказвате вицове. Нашите отношения, нашите разговори бяха осакатени. Всичко беше придружавано от неизбежна черна въпросителна, която превръщаше опитите ни за искреност в гавра. Ние свикнахме да се лъжем един друг в очите, да говорим с дежурни фрази и да се стараем да им предадем онова двусмислие, което да намери съответния отклик у по-досетлив събеседник. „Когато кажеш нещо, винаги оставяй зад себе си отворена вратичка, за да се измъкнеш, ако трябва.“ Това бе и още е принцип. Ние бяхме заставени да се подчиняваме на обстоятелствата и затова не бяхме честни в подчинението си. Гласувахме резолюции, под които никога честно не бихме се подписали, четяхме вестници, без въобще да четем, понеже не им вярвахме нито дума, и разговаряхме със завидното умение да не кажем нищо. Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина, че понякога я скривахме дори и от себе си.

Георги Марков 1978г

НИЕ ТЕ НАПРАВИХМЕ ПИСАТЕЛ

От гледна точка на признание и литературна кариера аз имах голям шанс. След дълги години на пълна литературна суша в белетристиката за съвременността моят роман „МЪЖЕ“ беше едно от първите произведения, които се появиха в омекотения климат на Хрушчовия режим. Може би за първи път в съвременен роман се казваха твърде неприятни и жестоки истини, като вината не се прехвърляше върху периода на „култа към личността“, както партийната мода изискваше, а се търсеше в постъпките и характерите на хората. Въпреки твърде острото разголване на вродени вече недъзи на нашия живот, по същество (и без да искам) идейната постановка на моя роман достави най-желана защита за партията. Недостатъците на системата, на режима, на партията, според романа бяха приписани на отделни хора или произтичаха от индивидуални човешки недостатъци. А точно това беше линията, която партията най-ревностно защитаваше — грешат отделните хора, но никога партията, никога системата. Имаше времена, когато в стремежа си да се уловим за някаква спасителна надежда мнозина от нас прокламираха с наивен оптимизъм, че ако се отстранят известни човешки отделни недостатъци, цялата чернилка на нашия живот ще изчезне. Понякога ние умишлено затваряхме очи, за да не видим грозното животинско лице на системата, човешкото унижение и позор, които тя произвеждаше безспир. За всеки непредубеден свидетел на нашето време вината за всичко черно, отвратително и осъдително в днешна България е поне по равно разпределена между недъзите на системата и недъзите на отделния човек. Най-лошото и отчайващо в комунистическия свят днес е, че системата се крепи върху отделните човешки недостатъци и затова ги поощрява, развива и усъвършенствува. И най-фанатичният партиен член би признал, че никога преди в България не е имало повече лъжи, подлости, безчестие, прелюбодеяния, доноси, предателства и особено кражби… Но това е друга, голяма тема.

Партийните критици видяха в романа това, което им трябваше. И оттук нататък пред мен се откри широка зелена улица. Когато партийната машина заработи за някого, всичко върви по мед и масло. След излизането на романа заваляха като дъжд най-хвалебствени рецензии. Освен публикуването в списание „Септември“ последваха още две издания и маса преводи на чужди езици, плюс радиодраматизиране, театрално приспособяване и екранизиране на „МЪЖЕ“. Аз бях богато и пребогато възнаграден за този роман.

Когато, на другия ден след избора ми за редовен член на Съюза на писателите, Павел Матев, тогавашен секретар на съюза, пристигна рано сутринта у дома, за да ме поздрави, аз живеех в един тавански… гардероб, точно срещу зала „Универсиада“. Жилищното положение в София беше отчайващо. Но вече като член на съюза, т.е. като признат от партията писател, аз виждах щастлива промяна. Малко по-късно ми беше даден нов апартамент в блок, разпределен между привилегировани другари. Членуването в съюза не беше само морално удовлетворение на суетни амбиции, но и официално приобщаване към една от привилегированите категории. Според неписаните, но твърдо установени правила на нашата действителност аз преминах от света на обикновените, безправни български граждани в света на ония, които, по един драгалевски израз, „направиха държава за себе си“. Наистина, както Христо Фотев бе казал, червената членска книжка имаше голяма тежест пред милиционерските власти. Но това може би беше най-малкото й значение. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да чакам петилетки, за да получа жилище, като писател това не беше никак трудно. Немалко от моите колеги разиграваха примадонски номера, сменяйки едно жилище с друго, използувайки услужливостта на съответните власти. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да се боря със зъби и нокти, за да получа някакво що-годе прилично място за работа, като писател пред мен стоеше изборът между дузина добри редакторски места с официален четиричасов работен ден. Много пъти по-късно, като редактор в издателство „Народна младеж“, си спомнях със странно чувство, че когато бях инженер, работният ден никога не беше по-малко от 12 часа, докато в издателството фактически се работеше няколко часа седмично. Докато обикновените граждани, които искаха да си купят лека кола, трябваше да чакат около две години с внесени предварително пари (чиято лихва се ограбваше от държавата), аз и мнозина от моите колеги писатели получавахме колите си само след няколко дни. Ония от нас, които имаха преводи в чужбина, ползуваха редица валутни улеснения. Докато обикновените граждани можеха само да мечтаят за пътуване в чужбина и да прекарат цял живот в борба за паспорт, който никога няма да дойде, ние, по-активните писатели, получавахме паспортите си за ден или два. Някои от моите старши събратя ползуваха по техни си пътища услугите и на магазините за специално снабдяване на държавната върхушка. Клубът на журналистите и впоследствие Клубът на писателите имаха привилегирован статут при снабдяването и затова там храната беше далеч по-добра от храната в първокласните ресторанти. Всеки писател имаше право на до шест месеца годишна творческа отпуска, която обикновено той прекарваше в някоя от съюзните почивни станции или творчески домове, плащайки символични цени. Повечето от членовете на съюза можеха да получават продължителни творчески помощи от съюза, които често пъти бяха безвъзмездни и свързани с обещанието да се напише нещо. Плюс това се отпускаха творчески заеми срещу гаранции за запланувана книга, пиеса или филм. За разлика от другите творчески съюзи и писателските съюзи в Полша, Унгария и Чехословакия Съюзът на българските писатели беше изключително богат. Въз основа на държавно решение съюзната каса получаваше процент от всяка публикувана в страната книга, без значение дали авторът е член на съюза или не, дали е българин или чужденец. Това предоставяше на писателите всяка година огромни субсидии. Полските писатели бяха в окаяно материално положение, унгарските писатели едва свързваха двата края, докато фондът на българските писатели разполагаше със средства, които малко организации по света могат да си позволят. Аз съм убеден, че този подкуп беше една от големите и резултатни хитрини на режима в България, който в своя практически подход прояви повече далновидност и гъвкавост, отколкото режимите в другите източноевропейски страни. И тук до голяма степен е обяснението за сравнително хармоничните отношения между писатели и режим. Ако един полски писател бъде изгонен от съюза, той не губи нищо, защото така и така положението му е тежко. Но ако един съветски или български писател бъде изгонен, промяната или загубата ще бъде много болезнена. Мнозина писатели от всички страни биха могли само да сънуват грамадните творчески командировки (при които обикновено нищо не се сътворяваше), разкошния дом във Варна, бившия царски дворец „Ситняково“, сега съюзен дом, дома в Хисаря или този в Созопол, клуб-ресторанта в София, многобройните безплатни удобства, предоставени от разни съвети и комитети, парите, щедро отпускани от разни ведомства и организации, като комсомола, профсъюзите, Министерството на отбраната, Комитета за държавна сигурност и Министерството на вътрешните работи, Министерството на горите и много други.

Официално съюзната членска книжка имаше стойността на документ за завършено висше образование по филология, така че всеки член на Съюза на писателите би могъл да заеме професорско място в университета. Но главната изгода от членуването беше в изкуственото сродяване със силни и властни литературни събратя, в ползуването на техните връзки и влияние. С една дума, влизането в Съюза на писателите означаваше за младия автор, че той е приет в играта. Оттук нататък беше лесно, стига той да следва правилата. Не без суетно задоволство аз щях да установя, че като инженер моето обществено значение беше равно на нула, а като писател аз бях някакъв център на обществено внимание. Не говоря за нормалната популярност, която всеки писател по света има всред своите читатели, нито за сензационната популярност на модните имена. Говоря за целенасочено внимание от страна на тези, които управляваха страната. Като инженер аз можех да виждам министъра на леката промишленост от твърде почетно разстояние. Като писател аз можех да вечерям с министър-председателя или разни висши партийни и държавни ръководители. Попадането в номенклатурния списък, макар и на опашката на йерархичната стълба, водеше до полезно присъствие на всевъзможни официални събирания. Всичко, изброено дотук, не можеше да не окаже влияние върху мисленето и творчеството на всеки, изпитал подобна превратност в живота си. Лакомствата на българската писателска маса бяха прекалено много и прекалено съблазнителни, за да изкушат огромната част от моите пишещи събратя. Тъкмо с тях човек може да си обясни бесните аспирации на всякакъв вид пишещи граждани да се доберат до съюза, защото за тях литературата не беше упорит, тежък, жесток труд, безсънни нощи, отказ от удоволствия и радости, горчиви съмнения и мъки, родени от съзнанието за несъответствие между желание и възможности, а просто удобно място за живеене.

„Защо ти трябва да пишеш, какво ти липсва!“ — беше казал мой познат писател, комуто се оплаках, че писането не ми върви.

И ето тук стигам до неизбежното, твърде студено и неприятно заключение

— че цялото това богатство се предоставяше на писателите с една-единствена цел

— ДА НЕ ПИШАТ. Целта на сладкия живот беше именно ДА НЕ ПИШАТ. Това се отнасяше за тези, които можеха да пишат, за талантливите, които трябваше да се откажат от таланта си, да го погребат, да го заровят дълбоко и да не си спомнят за него. Защото талант, както много пъти съм казвал, значи независимост, значи неизбежен конфликт с тоталитарните сили на обществената организация, значи конфликт с установените от обществото норми, значи посочване на нов път за мнозина други…

И все пак лакомствата не бяха за всекиго в съюза. От около тристата членове само към 80 писатели бяха активно в играта и фактически биеха тъпана и обираха парсата. От тях не повече от 20 души бяха хора с някакъв литературен авторитет. Между тези избраници законът за зависимостта на човек от човека у нас се изразяваше с пълна сила. Евангелието на приятелството беше принципът „Ти на мене, аз на тебе“. Всеки от писателите от номенклатурата знаеше, че зад всеки друг като него стои някаква сила, чиято величина беше загадъчно и плашещо променлива. Колко дълги часове ние прекарвахме, за да гадаем кой зад кого стои и какво е относителното значение на разните членове на съюза. Между таланта на един писател и неговото официално положение най-често съществуваше огромна разлика, въпреки тенденцията на режима да привлича талантливи и популярни имена. Бездарният поет Владо Го лев свиреше и свири първа цигулка в Съюза на писателите. Талантливият поет Иван Пейчев никога нямаше думата. Най-добрият поет, който България има днес, Константин Павлов, въобще не беше приет за член на съюза. Цяла тълпа от твърде посредствени, набедени писатели и поети, както това ще видим по-нататък, фактически владееше съюза и в най-голяма степен определяше неговата официална физиономия. Говоря за назначените писатели, за ония, които по никакъв литературен критерий нямат място в литературата. Те бяха най-фанатичните, най-ревностните проводници на партийната линия и бяха свързани помежду си в непобедим съюз. Опитайте се да направите съюз от талантливи хора — никога не ще успеете. Защото всеки от талантливите тегли на своя страна, всеки изразява различно мнение, независимост и в известно отношение нетърпимост спрямо другите. Но с бездарниците спойката е великолепна. Те имат една-единствена цел — да бъдат на власт. Повечето от тях съзнават, че не заслужават мястото, на което са, че то им се е паднало, така да се каже, на партийната лотария, и затова се борят с всички сили да го задържат. Нека ми бъде спестено усилието да правя сега поменик от имена на такива псевдописатели, назначени от партията да се занимават с литература. От друга страна, даже не желая да си спомням за целия този евтин маскарад. И точно тези са гражданите, за които приляга съвсем точно баналната партийна фраза „Ние те направихме писател“. Много пъти на много писатели по един или друг повод е било казвано с твърде заплашителен тон: „Ние те направихме писател“. Колкото и абсурдно да звучи, за всички тия другари това е самата истина. И вероятно единствената истина, с която те трябваше стриктно да се съобразяват. При всеки по-напрегнат момент, при всяко двоумение между съвест и дела, при всяко важно гласуване, при всяка замислена партийна акция незабавно се появяваше заплашителната червена светлина с думите „Ние те направихме писател“. Аз дълбоко се съмнявам дали всички тия „направени писатели“, като Владо Голев, Лиляна Александрова, Николай Стайков… та чак до Матей Шопкин и маса други, биха получили литературна известност в кое да е нормално общество. От друга страна, всеки знае, че не режимът е направил Йордан Радичков писател, не режимът е направил Константин Павлов или Стефан Цанев поети. Те са. И те щяха да бъдат при всички режими и всички условия. Тук може би възниква въпросът за драматичното състояние на хора като Любомир Левчев, където, аз мисля, се води болезнена борба между „направения писател“ и „самородния, независим поет“.

Трябва да кажа, че младите автори от моето поколение, които влязоха в съюза, почти без изключение имаха двойствено отношение към неговото съдържание. От една страна, ние приемахме удобствата и парите, които членството ни даваше, от друга страна се отнасяхме с нескрито презрение към тия, които ръководеха този съюз. Ние никога не можахме да свикнем с тяхното литературно присъствие и отношенията между нас си останаха твърде сложни.

Когато прекрачих съюзната врата, аз разбрах, че вътре се водеше най-ожесточена борба между две почти равностойно силни групировки, че тежки литературни оръдия бълваха едни срещу други омраза, че се водеше бой за всяко важно място в партийната и държавната йерархия и че уважавани и неуважавани имена се цапаха едно друго под благосклонната усмивка на партията.

Георги Марков 1978г

Неотдавна във в." !68 часа" Борис Цветанов твърди, че КГБ и ДС не са имали никакви причини да убиват Георги Марков, а това е направил "писателят" от Шесто Главно Костадин Кюлюмов, присвоил си сценария на "На всеки километър"...

Аз пък твърдя, че извънземните са убили Георги Марков! Къде ти тук ДС и КГБ - тогава целите на тези особено благородни служби са били изключително високохуманни и богоугодни! Та, кой казваш е тоя Борис Цветанов, на кой отдел на ДС е служител?

РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ

I част

Още преди членуването ми в Съюза на писателите бях чул, че вътре се водела оспорвана борба. Но в моята неосведоменост си мислех, че борбата вероятно беше израз на нормалния антагонизъм, който съществува между съперници. В края на краищата хората, посветили се на едно и също поприще, рядко хранят симпатии един към друг. Огорчението от собствените несполуки и завистта спрямо успехите на другите са твърде популярни чувства. Не можех да допусна, че в Съюза на българските писатели се водеше истинска война, в която творческите успехи и неуспехи бяха най-незначителният фактор.

Влизайки на първото събрание на секцията на белетристите след избирането ми, чух, че някой подхвърли зад гърба ми:

„Пресни подкрепления за армията на Юрталаните!“

Юрталана, може би най-добрият образ, който Караславов бе създал в цялото си литературно творчество, беше синоним на земно коравосърдечие, жестокост и властна сила. Имаше нещо много внушително и страховито в този тракийски селяк, който сякаш въплътяваше най-черните народни сили. Противниците на Караславов подхвърляха, че Юрталана бил, ни повече, ни по-малко, автопортрет, с който Караславов увековечил себе си. През онази година, 1962-ра, той беше председател на съюза и както щях да разбера по-късно, главнокомандващият на едната от армиите. Постепенно и с удивление аз открих, че наистина се води безпощадна война в писателската държава и че в нея наистина участвуват добре организирани армии. Първият въпрос, който се поставяше на всеки нов като мене, беше — с кого си? Фактът, че моята кандидатура в съюза беше предложена от Славчо Васев и Лозан Стрелков и бе подкрепена от цялата Караславова група, която имаше абсолютно мнозинство в ръководството, беше причината онези от другия лагер да ме смятат за доказан враг. Но тъй като аз не бях кандидат за никакъв пост, не бях член на партията и нямах никакви други интереси освен да пиша, скоро бях забравен и от едните, и от другите.

Но какво беше разположението на силите? От едната страна на бойното поле беше силната армия на Караславов, в която най-видни командири бяха Славчо Васев (главен редактор на „Литературен фронт“), Лозан Стрелков (зам.-главен редактор), Андрей Гуляшки (главен редактор на „Пламък“), Георги Димитров-Гошкин (секретар на съюза), Павел Матев (секретар на съюза), Боян Балабанов (директор на фонда), Димитър Методиев (партиен секретар), Камен Зидаров, Веселин Йосифов, Лиляна Стефанова и други. Ключовите позиции в почти всички сектори на литературния фронт — издателства, вестници, радио, театър, с изключение само на киното — се владееха от Караславовата армия. Особено притежаването на фонда на Съюза на писателите поставяше Караславовци в твърде силна позиция. Те имаха твърдата подкрепа на Тодор Павлов, на всички по-консервативни, по-догматични и в повечето случаи екссталински кръгове. Особено дълбоко бе влиянието на тази група сред висшите военни, ръководството на Държавна сигурност, ЦК на комсомола, профсъюзите и окръжните партийни комитети. На годишните събрания на Съюза на писателите Караславов разполагаше с удобно мнозинство и абсолютно нищо съществено на литературния фронт не можеше да стане без негово съгласие. Неговата армия имаше сравнително монолитен характер, чувство за единство пред врага и здрава вътрешна дисциплина.

Срещу нея отначало стоеше армия от съвсем друг характер. Тя не се отъждествяваше с едно име, нито имаше своя щаб и командири, а по-скоро представляваше нещо като доброволен фронт за борба с Караславовци. Нейният състав беше най-пъстър, като човек можеше да види редом застанали най-невъзможни комбинации, които имаха само една-единствена обща идея — да свалят Караславов. Там бяха Емил Манов, Пенчо Данчев, Веселин Андреев, Леда Милева, Невяна Стефанова, за известно време Христо Ганев и Валери Петров, а малко по-късно Богомил Райнов и Георги Джагаров. По-късно тази група щеше да послужи за основа на силната и победоносна Джагарова армия.

Основният конфликт между двете армии по принцип беше този между правителство и опозиция. Правителството на Караславов се стремеше да остане на власт колкото се може по-дълго, докато опозицията напираше да се добере до властта. Но в началото на шестдесетте години този основен конфликт у нас имаше особени, идеологически аспекти. Не зная въз основа на какви критерии Караславовата армия се смяташе за защитник на старото и догматичното, докато нейните противници маршируваха в името на новото и свободното. Начело и на едната, и на другата армия стояха видни партийни членове с почти еднакъв политически актив в миналото. С две или три изключения армиите бяха комплектувани от посредствени писатели. Големите имена там бяха чисто политически, но не и литературни. Нито Димитър Талев, нито Димитър Димов, нито Светослав Минков, нито Стоян Загорчинов, нито Елисавета Багряна, нито Никола Фурнаджиев и други значителни имена вземаха участие в писателската война. Христо Радевски, който беше главен редактор на списание „Септември“, се бе изолирал от приятелите си от някогашната Червенкова гвардия.

Без големи творчески имена естествено нито една от армиите не изповядваше определени свои идейни или художествени концепции. Нито една от тях не проповядваше някакво различно учение, нито пък предлагаше някаква нова програма. Опозицията искаше демократизиране на литературните институции, което, аз вярвам, отначало е било искрено, поне що се отнася до Христо Ганев. Но впоследствие нещата щяха да се променят и човек неизбежно щеше да стигне до заключението, че борбата е била единствено за кокала.

Войната се изразяваше в непосредствени разпри, обвинения, уволнения, оставки, клюки, инсинуации, назначения, награди и т.н. Сблъскванията бяха стигнали до такъв болезнен етап, че на два или три пъти командирите на армиите бяха викани от Тодор Живков, за да ги помирява, поемаха се обещания, даваха се клетви и точно като в ливанската гражданска война сраженията пламваха на другия ден. Веселин Андреев ненавиждаше смъртно Караславов, Гошкин презираше от дъното на душата си Пенчо Данчев, Лиляна Стефанова мразеше Невяна Стефанова, Боян Балабанов мразеше всички.

Но сраженията не се водеха само на върха. И двете групи се стараеха да увлекат колкото могат повече писатели на своя страна, било съблазнявайки ги с обещания, било принуждавайки ги със заплахи, Но общо взето, писателското стадо се водеше от своя собствен инстинкт за самосъхранение. Безгласните членове на съюза се държаха благоразумно и гласуваха за всеки, който партията им посочеше. А партията по онова време беше Караславов. По-късно, когато партията щеше да стане Джагаров, те щяха със същото мълчаливо съгласие да гласуват и за него. Важното беше да могат да имат изгодите на членове, да получават пари от фонда, да летуват в съюзните домове и да се задържат на синекурните постове, които имаха. Особено тактични в това отношение бяха моите млади колеги. Те хитро избягваха да вземат отношение не само към войната между двете армии, но и по много други въпроси.

Същевременно съществуваха писатели, които бяха нещо като буфери и които щяха да играят известна роля в преходния период. Хора като Камен Калчев, Димитър Димов, Пантелей Зарев и донякъде Младен Исаев щяха да играят ролята на помирители. Докато имаше писатели, които нито една от армиите не искаше да приеме в своите редици, защото можеха да им причинят пакости. Всеки се стараеше да се разграничи от Стоян Даскалов и Орлин Василев и внимателно да ползува услугите на Божидар Божилов, който се забавляваше да прескача от единия в другия лагер.

Но тъкмо в разгара на писателската война започна да се очертава и една особена група или по-скоро единици отделни писатели, които открито или мълчаливо изразяваха своето презрение към боричкащите се за власт фракции и които се опитваха да напомнят на организацията на Съюза на писателите, че главното за един писател е да пише, а не да управлява. В тези години хора като Радой Ралин, Добри Жотев, Гочо Гочев, Давид Овадия и най-вече Христо Ганев щяха да дадат тон за все по-категорично разграничаване от всякакви групировки и партийни тактики, за излизане от мътните води на огласяното с жабешка врява блато, за изтръгване от измамата на колективната отговорност и поставяне остро и прямо въпроса за личната отговорност на писателя. Но предстоеше още дълъг път до времето, когато писателите в България щяха естествено да се разделят на писатели и литературни чиновници на режима.

До 1962–1963 година властта на Караславовата група изглеждаше неуязвима. Самият Георги Караславов приличаше на стар, опитен генерал, който знаеше много добре какво прави. Макар и болен, той редовно слизаше от вилата си в Драгалевци в града, за да ръководи съюзните работи. Поради болестта си влачеше крак и се движеше тежко, което придаваше още по-голяма внушителност на твърде силното му, изразително лице, сякаш всичко беше показ на превъзхождаща воля и земна, селска упоритост. Той говореше бавно, с плътен глас, винаги обагрен с добре пресметната ирония. Думите му на вид бяха прости и ясни, но същевременно стреляха в много посоки. Веднъж той беше срещнал Милчо Радев, който след романа „По тротоара“ дълго време не написа нищо. Георги Караславов изсумтял и му казал:

„Много тънка книжка си написал, другарю Радев… Ако продължаваш да лежиш на нея, ще настинеш!“

Понякога на събрания гласът му внезапно се извисяваше в артистични интонации, но никой никога не би могъл да каже колко искрено беше това, което казваше. Друг път той говореше като уморен баща, комуто са омръзнали лудориите на младите. Безспорно той обичаше властта си и се наслаждаваше на нея. Към близки и приятели беше отзивчив и сдържано щедър. Враговете си мразеше със спокойна и властна омраза. Твърде малко хора съм срещал, които излъчват такова неуязвимо чувство за сигурност, сякаш са убедени, че ще живеят до края на света. Никога не съм бил близък с него, но от хората, които срещах, той привличаше вниманието ми като личност едновременно особена и типична. Противниците му го наричаха с куп епитети, но струва ми се, че всички с едно или две изключения бяха респектирани. Наблюдавайки го, на няколко пъти съм си задавал въпроса: Вярва ли той на целия маскарад около него? Или просто знае, че друг път няма, и се е постарал да заеме възможно най-доброто място. Като голямото мнозинство от писателите и той гледаше на действителността през обратната страна на бинокъла. Един от най-натрапващите се факти, които установявах в онези първи дни на моето официално писателство, беше трагикомичното непознаване на истинския живот у нас от българските писатели. Та и как можеха да го познават, когато не го и виждаха, нито пък желаеха да го видят.

Напразни бяха усилията да се свали Караславов. Той майсторски отбиваше всички удари и сякаш с времето укрепваше позициите си. И мисля, че тъкмо в това засилване на неговото влияние, в пълното овладяване на литературния фронт у нас беше и зачатъкът на края на неговата диктатура. Партията и първият й секретар никога не са търпели такава силна и властна конкуренция. Никога и никому у нас не е позволявано да се обособи като център на лагер, който в даден момент може да въздействува решително върху цялата партия. Както и друг път съм отбелязвал, една от най-характерните черти на режима е да не позволява оформянето на личности, а да ги подкастря, компрометира и държи в постоянна зависимост. Затова съществуването на Караславовата група незабавно повеляваше на Тодор Живков да организира или сам да създаде друга равностойна група, която да може да се противопостави резултатно на първата.

Предполагам, че поводът за свалянето на Караславов от власт произтича от принципното неодобрение, което групата изразяваше спрямо Тодор Живков. Неведнъж аз долавях в различни представители на тази група ясно изразено презрение към Живков, когото те в своята тогавашна слепота смятаха за временно явление. Струва ми се, че те допуснаха фатална грешка със своето пренебрежение към първия човек на страната и особено с очакването той да си отиде заедно с Хрушчов. Мнозина от тях с ликуване биха приветствували на негово място Митко Григоров.

Борбата навлезе в нов етап. Партията започна да поощрява все повече опозицията против Караславов. Но тъй като между нея имаше опасни хора, тя трябваше да се прочисти и реорганизира. И това беше функцията на Георги Джагаров, който до появяването си на сцената беше шумен посетител на „Бамбука“ и бар „Астория“, където пред тайфа почитатели и приятели държеше патриотични речи и агитираше за анексирането на цяла Македония.

Сам Живков ми е разказвал, че артистът Стефан Гецов завел за първи път Джагаров при него и че двамата млади гости изгълтали някакво голямо количество алкохол. Говорейки за тях, Живков изразяваше някаква бащинска привързаност и към двамата като към немирни, но любими фаворити. Той явно се забавляваше с тях. Но аз си мисля, че в избирането на Джагаров за командир, който да поведе една нова армия, нямаше нищо случайно. Чисто литературната стойност на Джагаровото ръководство беше нулева, каквато беше и литературната стойност на Караславовото ръководство. Но политически Джагаров идваше с нещо ново — възкресяването на една някога забранена, после забравена идея — че сме българи. Възраждането на патриотизма и национализма и вкарването им като нова прясна кръв в склерозираните вени на идеологията съвсем не беше случайно. Така че аз съм склонен да смятам, че изборът е бил по-скоро на съветския посланик.

С издигането на Джагаров от традиционната антикараславовска група отпаднаха Веселин Андреев, Емил Манов и други, които виждаха в лицето на новия генерал едно по-долнокачествено издание на стария генерал. Но към Джагаров се вляха пресни сили начело с върналия се от Париж Богомил Райнов.

Оттук нататък абсолютното господство на Караславов щеше с партийна благословия да свърши. И пак с партийна благословия на негово място щеше да застане новият абсолютен господар на писателите — Джагаров. Но в целия този дълъг, многогодишен процес човек не можеше да не се удивлява на майсторската режисура на Живков, който почти непрестанно създаваше нови и нови поводи за писателите да се мразят, да се борят едни срещу други, да доносничат едни за други, да се следят, да се контролират, да търсят под вола теле в произведенията на своите противници и да се състезават с всички сили, за да убедят Живков в личната си преданост. Хората от Караславовата група бързо отчетоха грешката си и видяха, че единственият им път е с Тодор Живков. Същите хора, които само преди година се присмиваха на първия секретар, след това щяха да се превърнат в негови най-пламенни последователи. В борбата между двете армии главният елемент стана именно това — кой ще докаже по-убедително, че е най-верният. За доста време Живков опитно щеше да нарушава равновесието на силите ту в едната, ту в другата посока, за да поддържа властническите амбиции в най-болезнена форма.

Георги Марков 1978г

РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ

II част

Ако продължавам да разказвам за борбите на литературната върхушка в България, за потискащо мизерната атмосфера в Съюза на писателите и за хитро-подлата роля на партията за раздухване на взаимна омраза и властнически амбиции сред пишещите братя, то е, за да подчертая още веднъж и съвсем ясно, че организацията на улица „Ангел Кънчев“ 5 се бе превърнала на гнездо на оси, които въпреки известни суетни усилия не можеха да произвеждат литературен мед и обзети от злоба, се жилеха една друга. Те бяха толкова далече от създаването на истинска литература, колкото осите са далече от произвеждането на мед.

И така, след като изгради две равностойни групировки, партийното ръководство ги противопостави една на друга. По принцип нищо не отличаваше едната групировка от другата. Нито Караславовци, нито Джагаровци изповядваха поне някаква бледа отличителна идея, която характеризира литературно течение или литературен кръг. Това беше борба на литературни чиновници, които се водеха изключително от амбициите за кариера и собствено благополучие. Имаше някаква много логична връзка между тяхната творческа яловост и космическото разстояние, на което те се намираха от живота на обикновените хора в България. Почти всички от тях идеха с трудно удържимия напор на първична провинциална сила, с болезнени амбиции да се издигнат високо, да командуват, да раздават снизходителни усмивки и някак да се обезсмъртят. Някои от тях не бяха лишени от известен минимален талант, но всичко бе пожертвувано в интереса на кариерата. С точно същите качества мнозина биха могли да направят блестящи кариери в други области — в армията, външното или вътрешното министерство, търговията или пък в самата партия, но те държаха да бъдат в литературата, защото тя им доставяше този приятен полъх на роднинство с майсторите на изкуството, с духовното безсмъртие. А между другите си задачи Съюзът на българските писатели се бе нагърбил и с раздаването на самото безсмъртие. По право всеки член на съюза имаше привилегията да бъде погребан безплатно, на обществени разноски, като му се издигне паметник с определена височина. Но по отношение на самото погребение и на височината на паметника писателите бяха разделени на категории, които по мнението на съюза трябваше да отразяват степените им на безсмъртие… Последното обаче трябваше да се заслужи. И заслугата не беше непременно литературна. Един писател все пак можеше да отгатне какъв паметник го чакаше по начина, чрез който се чествуваха разните му годишнини. Ако сте забелязали, и тези работи в „Литературен фронт“ са подредени като първо, второ и трето качество кашкавал. Ако ви чествуват кръглата годишнина на първа страница и с портрет, вие сте най-безсмъртен, ако ви бутнат на втора страница, вашето безсмъртие не е толкова сигурно, ако пък сте без портрет, извинявайте, няма безсмъртие…

Ала безсмъртието е само една от слабите инжекции, които партията използува, за да подхранва амбициите на своите литературни чиновници. Все пак мнозинството от тях са реалисти и не вярват в задгробния живот. Те искат да имат всичко, докато са живи. Слава, власт и пари. И трите лакомства се раздаваха само от партията и най-често от първия човек на страната, който между другото обича много да играе ролята на меценат. Разбрали веднъж колко много зависи от него, хората и от двете групи се втурнаха с всички сили да доказват своята преданост. Аз лично се съмнявам дали някога Червенков е бил ухажван по такъв масов, всеотдаен начин. И струва ми се, че Живков отделяше огромно време, за да се занимава с вътрешния живот на българските писатели. Мнозина от тях имаха неговите директни телефони и можеха да се срещат с него твърде често. По едно време се говореше, че всяка от групите искала среща с първия секретар веднага след срещата на техния противник. Там първото и най-важно действие, което се разиграваше, беше, по един популярен израз, „клепането“. Всяка от групите изнасяше списък от грешки, провинения, злоупотреби и провали на другата група. По-късно аз сам бях свидетел как пред Живков писатели говореха по невъзможен начин за свои колеги, как се цапаха едни други и се кълняха в някаква догробна вярност. Фактически всяка група играеше ролята на Държавна сигурност по отношение на другата. Държавна сигурност едва ли имаше нужда да поддържа своя отбор в канцелариите на съюза, защото писателите сами се донасяха едни други най-стриктно. Нещо повече, те се стараеха да се злепоставят дори публично, да инсинуират, да наложат свое тълкувание. Когато излезе Джагаровата пиеса „ПРОКУРОРЪТ“, критиците от другия лагер тръгнаха да агитират, че това е една вражеска пиеса, която вреди на партията. Когато Веселин Андреев произнесе речта си, за да благодари за чествуването на 50-годишнината му, Анастас Стоянов в мое присъствие изтълкува на Тодор Живков, че тази реч била насочена срещу него. На няколко пъти съм бил изненадвай от най-подробната информация на първия ръководител дори за интимния живот на писателите. В същото време той самият предизвикваше бурите, като запращаше желания от тях кокал било в едната, било в другата посока, за да създаде една несправедливост, която след това компенсираше с друга. Когато Павел Матев беше назначен за председател на Комитета по изкуство и култура, Джагаровският лагер ревна гръмогласно и за компенсация получи „Литературен фронт“. Когато Джагаровци чрез Павел Вежинов овладяха фонда на съюза и партийното ръководство, Караславовци получиха Комитета за културни връзки с чужбина (Гошкин) и БТА (Лозан Стрелков), което пък бе последвано от овладяване на телевизията от Джагаровци (Леда Милева), и т.н. Но най-свирепите сражения ставаха, когато се раздаваха звания, и особено Димитровските награди. Заседанията на комисиите за Димитровски награди се превръщаха в истински боеве с всички полагаеми се тактики и стратегии. Чувал съм член на комисията да казва, че ще се самоубие, ако еди-кой си вземе награда. Коварни игри зад кулисите, внезапно подлагане на крак, подкупване на едни или други воюващи да сменят позициите и непрестанно слухтене накъде ще духне вятърът. На една вечеря Живков се пошегува с едно стихотворение на Орлин Орлинов, в което се говореше за чужди коли „джагуари“, които бродели из българската земя, като каза: „Не са джагуари, а са джагари.“ Пряк намек за Джагаров. На другия ден при мен дойде Павел Вежинов, изплашен до смърт, понеже беше заложил всичко на Джагаров, и поиска да му обясня подробно шегата на Живков, която беше доста провокационна, но аз поне не смятах, че значи нещо.

Страстите бяха толкова изострени, че за председател на съюза беше сложен (това е точната дума, а не избран) един сравнително неутрален човек — Димитър Димов. Тогава популярен израз из София беше: „Намери се ветеринарен лекар и за писателите“. Димов беше професор във Ветеринарния факултет. Но за съжаление неговата ветеринарна квалификация едва ли можеше да излекува болестите на писателите. Отгоре на всичко той беше възпитан, тих, стеснителен и може би без всякакъв подобен опит, така че неговата роля в съюзните работи не надвишаваше много ролята на английската кралица в британската политика. Писателската война не стихна и имах чувството, че горкият Димов се чудеше какво да прави. Смъртта го избави от убийствената атмосфера, в която бе попаднал. И тогава на негово място шумно и със замах се тръшна Георги Джагаров.

Никога няма да забравя една сцена. Беше в Клуба на журналистите. Тази вечер, както обикновено, ресторантът беше препълнен. Недалеч от мен на двойна маса седеше писателска компания. Там бяха Константин Павлов, Цветан Стоянов, струва ми се, Сашо Геров и още неколцина други. Сашо Геров спокойно дразнеше Константин Павлов за приликата между две техни стихотворения. Атмосферата беше весела и приятелска. Някъде след девет часа в ресторанта влязоха Димитър Димов, председателят на съюза, и Георги Джагаров, партийният секретар, които, струва ми се, идваха от някакво късно заседание. Те се огледаха за свободна маса, но всичко беше заето, и тогава забелязаха, че на масата на Константин Павлов имаше две свободни места. Съвсем обяснимо те се отправиха към тази маса и когато приближиха, Димитър Димов учтиво попита:

— Можем ли да се присъединим към вас?

Джагаров вече беше посегнал да седне, когато с хладна отчетливост прозвуча ясният глас на Коцето:

— Вие можете да седнете, другарю Димов, но не и (нецензурна дума), което водите с вас!

Като че нож се заби сред глъчта и в секунда целият ресторант стихна. Никой не се бе осмелил публично, пред всички и така силно да удари плесница на любимеца на Живков — партийния секретар, бъдещия член на Държавния съвет и член на ЦК, Георги Джагаров. Самият той, който имаше репутацията на голям нахалник, остана като треснат. Димов се изчерви като момиче, смотолеви някакво извинение и побърза да отведе Джагаров в друга посока. А Константин Павлов и Сашо Геров продължиха разговора си, сякаш нищо не е било.

Когато той стана председател на съюза, аз си помислих, че Живков беше решил да си направи лоша шега с писателите. Въпреки организираните клакьори и обемистите статии, които трябваше да доказват, че Джагаров е сериозен писател, едва ли някой приемаше това. Всички председатели на съюза дотогава имаха поне някаква литература зад гърба си, докато Джагаров едва ли би могъл да се похвали със завиден актив. Неговото председателство на съюза беше началото на края на могъщата Караславова група. Нейните отделни представители трябваше да се преклонят пред волята на партията, да свият знамената и да слушат каквото им се каже. Въпреки известни слухове, а може би и действителни колебания, връзката между Тодор Живков и Джагаров си оставаше най-приятелска. Живков си беше внушил, че всъщност Джагаров е пряк изразител на неговото отношение и провежда неговата политика. При всички случаи, когато аз съм се виждал с Живков, винаги е ставало дума за Джагаров и винаги съм забелязвал върху лицето на първия секретар чувство на привързаност и топлота, която е характерна за отношенията между баща и любими деца. Вероятно нещо в самата натура на Джагаров се нравеше на Живков. Той знаеше, че Джагаров беше негово създание, което напълно съзнава ролята на своя творец и храни синовна преданост към него. Самият факт, че Джагаров не беше значителен писател и нямаше никакви литературни перспективи, също циментираше неговата лоялност. Ако за Живков беше трудно (дори да искаше) да сломи такава скала като Караславов, Джагаров можеше да бъде счупен като клечка кибрит. И това точно знаене на взаимната зависимост според мен поддържаше отношенията им най-хармонично. По повод и без повод Джагаров се стараеше не само да декларира своята собствена преданост към първия ръководител, но и да застави всички наоколо да правят същото. В София беше много популярна случката с боя, който Джагаров бе предизвикал в бар „Астория“. За разлика от своите пуритански предшественици, които избягваха подобни заведения, Джагаров ги обичаше. И една нощ, мисля, че на другия ден след разкриването на заговора на генерал Иван Анев, Горуня и разни военни, както седял в бара, той забелязал двама военни (доколкото си спомням, полковници) на съседна или друга маса. Джагаров бил пийнал, отишъл при тях нахално и явно имайки предвид заговора на Анев, започнал да ги псува и нарича предатели и тъпаци, които не разбирали какъв велик човек управлява България. Военните го помолили да се махне, но той се нахвърлил върху тях и заявявайки, че е готов да умре за Тодор Живков, размахал юмруци. В резултат офицерите го набили и си отишли. Историята трябва да е вярна, защото след това на няколко пъти слушах да се говори, че Джагаров се е сражавал в бара за своя виден приятел и попечител. Не мога да си спомня дали сам Живков веднъж не засегна тази случка.

Поемайки ръководството на съюза, Джагаров се хвърли в трескава дейност. След надлежната чистка на изявени негови врагове той в кратко време превърна съюза в тежко министерство. Освен председателството учредени бяха половин дузина секретарски места, на които се разположи кафеджийската тайфа на литературния водач. Отделите на съюза прераснаха в солидни административни единици. Ударението беше върху външния отдел, който трябваше да поеме голяма и скъпа програма, за да се предостави на света възможността да се наслаждава на българската литература. Джагаровата теория беше, че социалистическата литература гъмжеше от гении, които можеха да делят мегдан с най-прочути световни писатели, стига да може да се осъществи подходящ литературен експорт. Аз мисля, че от Джагаров започна това масово превеждане на глупости и опитите да се накара някой чужденец да ги чете. Само като отклонение нека кажа, че онзи ден ми се обади един от редакторите на литературното приложение на вестник „ТАЙМС“, който с явно неудобство ми каза, че се опитал да прочете един от последните броеве на издаваното на английски списание „ОБЗОР“ и бил смаян от изхабената луксозна хартия. „Но това не се чете, наистина не се чете!“ — каза той. Но за Джагаров нямаше никакво значение дали се чете, или не се чете това, което се превеждаше. В цялото си поведение спрямо писатели и обикновени граждани той се държеше, най-точно казано, като „самозабравило се парвеню“. На всеки срещнат той даваше да разбере колко много зависи от него, той обещаваше постове, творчески помощи, командировки в чужбина, места в легации, лауреатства, съюзни награди, за да привлече повече хора. Той знаеше, че Стефан Цанев го презира от дъното на душата си, и веднъж ме извика, за да ме попита дали Стефан би променил отношението си, ако го изберат за член на съюза. Казах, че това много би изненадало Стефан. Наскоро Стефан Цанев беше избран, но не смятам, че той промени отношението си. Когато обещанията не помагаха, Джагаров прибягваше до най-брутални заплахи. Мнозина виждаха в него някакъв самозабравил се палячо и не познавам нито един що-годе приличен писател, който да е имал положително отношение към него. Джагаров и джагаровщината бяха синоним на всичко най-лошо, през което българските писатели трябваше да преминат. Всеки път, когато погледна назад и се замисля за нещастната българска литература, струва ми се, че Джагаров беше най-ниското падение на българския литературен живот.

Не искам да бъда разбиран погрешно. Нито съм се карал с него, нито го мразя, нито имам някакви лични сметки. Напротив, с мен той се е държал прилично, но това не променя моята преценка за злощастната му дейност.

Може в едно нещо той да е бил искрен. Може наистина да е обичал България, защото знам, че в Москва беше предизвикал голям скандал, нападайки съветски функционери за това, че предали Македония на Тито. Знам, че той поде акцията срещу македонския език и винаги се биеше в гърдите, че е голям патриот. Но ако наистина е бил такъв, мисля, че беше избрал дълбоко погрешен начин да служи на българската кауза.

С Джагаров начело атмосферата в Съюза на писателите стана съвсем непоносима, воняща от интригантства, клюки, алчност за власт, долно раболепие и масови подлизурства.

Георги Марков 1978г

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите