Спал ли съм с теб

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Едва не извадих с чадъра си очите му, които се забиха в мен като игла! Къде съм виждала тези очи...Боже, те са! Само тези сини очи напомниха за първата ми любов. Бяха изминали цели тридесет и пет години, без да го видя. Но, защо толкова много се е смалил?! Той ли беше наистина или не... Обърнах се и почти се провикнах:
- Извинете, не сте ли Ганчо?
- Ганчо съм. К`во има? Казвай бързо, чи мъ наваля.
- Познахте ли ме?
- Ни тъ знам... Коя си? К`во мъ интирисувъ! – и опита да си тръгне.
- Мога ли да Ви поканя на едно кафе? – продължих настойчиво.
- Ни съм си зел пенсията и ни моя дъ тъ черпя. Коя си ти, ма? Ни тъ познавам...
- Погледнете ме хубаво, няма как да не ме познаете. – и свалих очилата.
- К`во да тъ гледам! Ни тъ знам! И без очила да тъ гледам, и с очила да тъ гледам, все тая! Чи, кажи коя си, де?! К`во толкоз си съ фанала за мен! Ай, чи мъ наваля!
Стана ми весело. Приютих го под чадъра си и почти насила го поведох към към близкото кафене. Върви той до мен и от време навреме мърмори под нос:
- Мамка му, кажи ми коя си, ни мъ подфърляй тъй, де! Я, чакай! Ти да не си Марияна? – и се закова на място, а сините му очи ме пронизаха изпитателно.
- Не съм Марияна. Знаеш ли, с тебе не сме се виждали от ученическите години. Водеше ме у вас. Майка ти много ме обичаше. Ти ме чакаше след училище, подаряваше ми цветя, изпращаше ме до вкъщи... Знаеш ли, учеше ме да се целувам!
- Я ми кажи, прай`ли ли сме с тебе секс? – Тук изказът, да си призная, беше в още по-цветущ вариант от това, което, драги ми читателю, прочете! Стреснах се.
- Не! Аз бях... още момиче. Не се занимавах с такива работи.- сконфузено поех вината върху себе си. Стана ми неприятно. Защо ли го спрях...
- Щом ни сме, значи няма да тъ помня! Слушай, ма, ти да не си Иваничка ? Не, няма да си ...Аз съм съ .... с нея!...Отде си, ма? Де живейш?
- Сега съм в село Н. При майка си съм за няколко дни. Дойдох си да я видя. Тате почина преди две години и тя остана сама. Иначе съм в София.
- Ей, ти да не си Татяна? Тц! Няма да си... Ако знайш, с нея що пружини съм одрънкал... Лелеее! Бях пазач на един портал. Не ми излизаше от стаичката нощем. Кога спеше с мъжа си, не знам... Ама много добра беше в кревата!
И започнаха да валят една след друга любовни истории и имена на жени, които бяха оставили по-трайни следи от мен в паметта му. Накрая се спря:
- Я, ни мъ мъчи! Няма да тъ помня. Казвай, коя си!
- Имам от теб една снимка с автограф на Лили Иванова, майка ти все искаше да й пея песните, веднъж ти ми я подари. Още си я пазя заедно с една малка твоя снимка, на която си с бял пуловер... Надписана е с много любов.
- Я, чакай, чакай! Да не си... – ме прекъсна той и ми каза името на галено. – Извинявай, ни тъ познах. Много си съ променила. Срам мъ й да вървя до теб.
Огледа ме, пак тръгнахме. Стигнахме кафенето. Беше пълно с народ, Хората, дошли на пазар от селата, се бяха скрили от дъжда и кротко си пиеха безалкохолното. В дъното една маса за двама като че ли само нас чакаше.
- Кажи какво ще пиеш. Кафе, бира... Поръчай си, каквото искаш. Аз плащам.
- Една голяма ракия! Тя, сервитьорката знае от коя. Аз щях да почерпя, ама не съм взел пенсията. Трудоустроен съм от няколко години. Абе, много добра жена имам, и двама сина - по 130 кг са. Готвачи са по морето. Нищо не ми липсва, но взех да пия, все по-сладко ми ставаше. Пиех на ден по една бутилка, после си вървя и, представи си, нищо ми няма! Докато един ден не разбрах как съм паднал на главната. Без да искам! Разбираш ли? Нищо ми нямаше, а се намерих в болницата. Кат` тъ гледам, само тъ излагам, какъвто съм опърпан... Ами ти къде си, как си, семейство имаш ли, кажи нещо за себе си.
Разказах му накратко одисеята си и под предлог, че бързам, викнах
сервитьорката и платих сметката. Едва дочакал рестото от шестдесет стотинки, Ганчо набързо им сложи ръка:
- Я, чакай, не си прибирай парите! Дай ми да си купя две цигари, че ги свърших.
Извадих пет лева и му ги оставих на масата:
- Е, дойде време и аз да те почерпя! Остани си със здраве! - и побързах да изляза. А навън дъждът продължаваше все така кротко да вали. Главната улица се завъртя пред очите ми, а в главата ми кънтеше само едно„Спал ли съм с теб?”.

И смешно, и тъжно...
Мъжете, като остареем, почваме да недовиждаме...
Very Happy

Успех!

ХуЛитер Записан(а): Oct 28, 2004 Мнения: 103

По-скоро тъжен разказ. Но в тон с живота. Поздрави!

Очи в очи със себе си в миналото Smile

))

почва смешно, но свършва тъжно... успех!!!

реален е мъжета са си такива

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите